Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................./ 27.01.2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесети януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: К.
ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 2249 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е
по повод въззивна жалба на Ю.М.К. срещу Решение № 4127 от 10.10.2019г. по гр.д.
№ 4430/2019г. по описа на ВРС, ХХI-ви състав, с
което на основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен предявения от въззивника срещу „Обединена българска банка“
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Витоша № 89Б
иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 550 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под
формата на заплатено от ищеца възнаграждение за процесуално представителство по
изпълнително дело № 78/2011г. по описа на ЧСИ С.Д., произтекли от виновни действия
и бездействия на служители на въззиваемото дружество при изпълнение на
възложената им работа, изразяващи се в неоснователно поддържане висящността на
изпълнителното производство, прекратено по силата на закона в хипотеза на чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК и неподаване на молба за прекратяване на изпълнителното
производство.
Въззивната
жалба е основана на оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение, както и постановяване в нарушение на процесуални правила и на
съдебната практика. Изложени са доводи, че в случая се претендира ангажиране на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното юридическо лице, която е
за вреди, причинени от негови служители при или по повод изпълнение на
възложената им работа, като юридическото лице отговаря и когато не е установено
кой е конкретният причинител на вредите. В този смисъл са задължителните
постановки, дадени в Постановление № 7/1959 на ПВС. Неправилен поради това е
изводът на ВРС, че не е конкретизирано лицето – служител на ответната банка, от
чието конкретно бездействие са произтекли вредите. Независимо, че в конкретния
случай изпълнителното производство е прекратено по силата на закона в хипотеза
на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК, въззивникът е ангажирал адвокат, на който
възложил процесуалното си представителство в изпълнителното производство в хода
на висящност на същото, доколкото СИ въпреки настъпилата перемпция е
предприемал изпълнителни действия. От виновното бездействие на взискателя, чрез
негови упълномощени лица за ищеца са произтекли вреди, равняващи се по размер
на платеното от него възнаграждение за адвокат. Доколкото липсва друг ред за
репариране на разноските на длъжника, сторени в изпълнителното производство в
изключенията по чл. 79, ал. 1 от ГПК, то разноските на длъжника в хипотеза на
прекратяване съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК са произтекли за него вреди в
причинна връзка с бездействието на служители на ответното юридическо лице, в
качеството му на взискател по висящото принудително изпълнение, в което са
сторени разноските за адвокат. Моли в тази връзка да се отмени обжалваното
решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск бъде уважен с
извод за основателност.
В отговор на
жалбата „ОББ“ АД оспорва доводите в нея. Излага други, с които обосновава неосъществен
фактически състав на непозволеното увреждане в случая, доколкото не е
установено виновно причиняване на вредите от служител на дружеството. Дори и СИ
да е предприемал изпълнителни действия в рамките на перемирано изпълнително
дело, то същите като недействителни не са породили правни последици, респ. не
са увредили длъжника по изпълнението. Бездействието на взискателя в
изпълнителното производство не може да е виновно, доколкото кредиторът има
правна възможност да действа или да не действа, като неблагоприятните последици
от бездействието търпи именно той – погасяване на правото на принудително
изпълнение и невъзможност да събере вземането си. Договорът за правна помощ и
съдействие, по който е сторил разноски, въззивникът е сключил на 20.04.2018г., а
изпълнителното производство е прекратено 4 години преди това – на 03.02.2014г.
За непостановяването на декларативен акт за прекратяване на изп.д. и
неизпълнение на служебното му задължение за вдигане на наложените възбрани,
следва да се ангажира отговорността на ЧСИ. Разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ГПК от друга страна урежда разноските в рамките на изпълнението, а не и тези,
сторени след прекратяването му. Моли поради изложените съображения, обжалваното
решение като правилно и законосъобразно да се потвърди.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразената позиция
по спора, като всяка претендира и присъждане на разноски.
При проверка
валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.
269, пр. I
от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или
недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени
от Ю.М.К. срещу „Обединена българска банка“ АД, ЕИК ********* осъдителен иск за
обезщетение от непозволено увреждане с
правно основание чл. 49 вр. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати
сумата от 550 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, произтекли от непозволено увреждане на
имуществото – платено адвокатско възнаграждение за защита и съдействие по
изп.д. № 78/2011г. на ЧСИ С.Д., в причинна връзка с неправомерното бездействие
на служители на ответното дружество, на които е възложено инициирането и
неоснователното поддържане висящността на принудителното изпълнение по посоченото
изпълнително дело, невдигане на мерките /наложени от ЧСИ запори и възбрани/ и
непредприемането на действия по прекратяването му, въпреки наличието на
предпоставки за това, в причинно-следствена връзка, с което за ищеца са
произтекли вреди, изразяващи се в плащане на адвокатско възнаграждение за
организиране на защитата си.
Фактическите твърдения, на които е основан иска са в
следния смисъл: на 17.09.2010г. срещу ищеца е инициирано заповедно производство
по заявление на ответника. По образуваното ч.гр.д. № 14294/2010г. по описа на
ВРС срещу ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК № 8128/20.09.2010г. и изпълнителен лист, с който ищецът
е осъден да заплати на „ОББ“ АД описаните в заповедта парични суми. Въз основа
на изпълнителния лист, по молба на заявителя и разпореждане на ЧСИ С.Д., рег. №
718, на 17.03.2011г. срещу ищеца е образувано изп.д. № 78/2011г. За защита на
своите права и интереси по същото, ищецът упълномощил адвокат, с който сключил
договор за правна защита и съдействие от 20.04.2018г., по който заплатил
исковата сума под формата на адвокатско възнаграждение. С влязло в сила решение
по гр.д. № 5681/2018г. по описа на ВРС е прието за установено в отношенията
между страните, че ищецът не дължи на банката изпълнение по издадените заповед
и изпълнителен лист, предмет на изпълнение по изп.д. № 78/2011г. на ЧСИ Д.
поради погасено по давност право на принудително изпълнение на кредитора, като
в мотивите на решението е прието, че изпълнителното производство е прекратено
по силата на закона в хипотеза на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Ето защо и
вследствие неправомерното бездействие на служители на ответника, изразяващо се
в непредприемане на действия по прекратяване на изпълнителното дело, въпреки
наличието на предпоставки за това, ищецът понесъл вреди под формата на плащане
на възнаграждение на адвокат. Отправил в тази връзка искане за осъждане на
ответника да заплати исковата сума.
В отговор на исковата молба, „ОББ“ АД оспорило иска по
основание, с доводи за липса на виновно и противоправно причиняване на вредите.
Навел твърдения, че изп.д. № 78/2011г. е образувано на 17.03.2011г., а на
03.02.2012г. – извършено последното изпълнително действие под формата на
налагане на запор на трудово възнаграждение на ищеца. На основание чл. 433, ал.
1, т. 8 от ГПК изпълнителното производство по силата на закона е било
прекратено на 03.02.2014г. Точно, защото е било прекратено, не е било
необходимо осъществяването на правна защита и съдействие в полза на ищеца
четири години по-късно – на 20.04.2018г.
Същевременно реална правна защита по изпълнителното дело
не е и осъществена. Моли поради изложеното за постановяване на решение, с което
искът като недоказан по основание да се отхвърли. Евентуално, възразява по
размера на претендираното възнаграждение като прекомерен.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
Като
писмено доказателство по делото е прието копие на договор за правна помощ и
консултантско съдействие от 20.04.2018г., видно от съдържанието на който Ю.М.К.,
като възложител възложил, а адв. К.Т., като консултант се е задължила да води и
осъществява процесуално представителство на интересите на първия по изп.д. №
78/2011г. по описа на ЧСИ С.Д.. Съгласно чл. 3 /1/ от договора, страните
уговорили възнаграждение в размер на 550 лв. – адвокатски хонорар, заплатено
изцяло в брой в деня на подписване на договора.
С молба
от 24.04.2018г. Ю.К. представил договора за правна помощ по изпълнителното дело
№ 78/2011г.
Представено
е Решение № 4689 от 20.11.2018г. по гр.д. № 5681/2018г. по описа на ВРС, ХХХIХ
– ти състав, с което на основание чл. 439 от ГПК е прието за установено в
отношенията между страните, че Ю.М.К. не дължи на „ОББ“ АД сумите по
изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 14294/2010г. на ВРС, въз основа на
който е образувано изп.д. № 78/2011г. по описа на ЧСИ С.Д..
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
Съгласно
чл. 49,
ал. 1 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за
вредите, причинени от него при или по повод изпълнение на тази работа.
Отговорността по чл. 49, ал. 1 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни
действия; има обезпечително-гаранционна функция; не произтича от вината на
лицето, което е възложило работата. Възникването на тази отговорност е
обусловена от установяване на следните предпоставки: че натовареното лице е
причинило вредата на пострадалия противоправно и виновно, и то при или по повод
на възложената му работа. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредите, приложение ще намери разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
В
конкретния случай, деликтната отговорност на въззиваемото юридическо лице е
обоснована с твърдение за причиняване на вреди от противоправното бездействие на негови служители, на
които е възложено инициирането и воденето на изпълнителното производство за
принудително събиране на вземане, изразяващо се в непредприемане на действия по
прекратяване на изпълнителното производство и невдигане на наложените от ЧСИ
запори и възбрани, въпреки настъпилата перемпция.
По
делото не са представени никакви писмени доказателства, но е безспорна
позицията на страните, че изп.д. № 78/2011г. по описа на ЧСИ С.Д. е образувано по
молба на представител на „ОББ“ АД на 17.03.2011г., въз основа на изпълнителен
лист издаден по ч.гр.д. № 14294/2010г. по описа на ВРС, както и че последното извършено
по него изпълнително действие под формата на налагане на запор на трудово
възнаграждение на ищеца е от 03.02.2012г.
Инициираното
изпълнително производство от посоченият в изпълнителния лист кредитор, може да
бъде прекратено в случай, че не е поискано извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години /чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК/. Прекратяването
на изпълнителното производство поради перемпция настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният
изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други
предприети изпълнителни действия се обезсилват по право. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право. В този смисъл е и даденото
задължително разрешение в т. 10 от ТР № 2/2013г. от 26.06.2015г. на ОСГТК на
ВКС. Неизвършването на действия от взискателя в рамките на посочения в чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК процесуален преклузивен срок, съответно прекратяването на
изпълнителното производство по отношение на длъжника по силата на закона, не
съставлява отказ от изпълнение, нито води до погасяване на материалното право.
Бездействието на взискателя за осъществяване на изпълняемото право и
настъпилото по право прекратяване на изпълнителното производство на основанието
по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, не води до извод за отпадане на условията за
допустимост на изпълнителното производство, нито, че са настъпили
обстоятелства, водещи до погасяване на надлежно установено материално право,
или до погасяване на правото за принудително изпълнение. Право на взискателя е
да насочи изпълнението или да инициира извършването на последващи изпълнителни
действия в рамките на даден изпълнителен способ. Реализирането на това право и
проявеното бездействие, водещо до приложение на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, не
съставлява виновно и противоправно поведение на кредитора/взискател/, като за
него не съществува законова пречка да инициира ново изпълнително производство. В този смисъл по делото не е доказано
противоправно деяние, проявено чрез виновно бездействие на служители на
дружеството, като елемент от фактическия състав на отговорността при възлагане
на работа по чл. 49 от ЗЗД.
Не е доказана на следващо място причинната връзка
между деянието и вредата, като елемент от фактическия състав на деликтната
отговорност. Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка
за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или
бездействие на деликвента. В случая, изпълнителното производство е
прекратено поради перемпция по право на 03.02.2014г. Вредата под формата на
намаляване на имуществената сфера на ищеца чрез плащане на възнаграждение на
адвокат е настъпила на 20.04.2018г., когато видно от представения договор е
извършеното плащане по него. Релевантното за последицата по чл. 433, ал. 1, т.
8 от ГПК бездействие на взискателя е това в периода от
03.02.2012г.-03.02.2014г. След настъпилата перемпция на 03.02.2014г.,
изпълнителното производство е прекратено по право, поради което последващото
действие/бездействие на взискателя е без правно значение за изпълнителното
производство. Ето защо реализираните от ищеца/длъжник по изпълнението разноски
за адвокат 4 години след прекратяване на принудителното производство не са в
пряка причинна връзка с поведението на взискателя.
В
обобщение, ВОС приема, че в конкретния случай не са налице елементите от
фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД: имуществените
вреди за ищеца под формата на платено възнаграждение на адвокат не са в пряка
връзка с виновното и противоправно бездействие на лицата, на които „ОББ“ АД е
възложила работа по иницииране и водене на изпълнително производство за
събиране на парично вземане. Предявеният на това основание иск е недоказан по
основание и следва да се отхвърли.
В
решението си ВРС е постановил идентичен правен резултат, който краен акт като
правилен следва да се потвърди.
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право на поискани разноски. Определено по реда на чл. 78, ал. 8
от ГПК вр. чл. 37 от ЗПрП на въззиваемото дружество следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. В този размер разноските
следва да се възложат в тежест на въззивника.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
4127 от 10.10.2019г. по гр.д. № 4430/2019г. по описа на ВРС, ХХI-ви състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Ю.М.К. с ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ на „Обединена българска
банка“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
Витоша №89Б сумата от 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.