Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
13.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 11695 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 9625 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 30718/2017г. Софийски
районен съд, 68 състав осъдил „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД, ЕИК *******,
да заплати на Т.С.П., ЕГН **********, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (2005 г. -
отм.) следните суми: 3 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в претъпените от ищеца болки и страдания от травматичните
увреждания, причинени му при осъщественото на 11.07.2014г. пътно-транспортно произшествие
в гр. София по вина на водача на автомобил „Рено Клио“, с рег. № *******, застрахован по риска „Гражданска
отговорност” при ответника, заедно със законната лихва върху това обезщетение,
считано от 11.07.2014 г. до окончателното плащане; 22 лв., представляващи обезщетение
за имуществените вреди, причинени на ищеца в резултат от същото
пътно-транспортно произшествие, изразяващи се в претърпени загуби, съставляващи осъществените от ищеца разходи за медицинско освидетелстване
от УМБАЛ „Доктор Г. Странски“ – гр.
Плевен, заедно със законната лихва върху това обезщетение от 14.07.2014 г. до
окончателното плащане на сумата; 535.79 лв., представляващи неплатената част от
обезщетението за имуществените вреди, причинени на ищеца в резултат от същото
пътно-транспортно произшествие,
съставляващи претърпени загуби, изразяващи се в осъществените от ищеца разходи
за ремонт на мотоциклет „Хонда Хорнет 600 С”, с рег. № С 8908 К, заедно със
законната лихва върху това обезщетение, считано от 11.07.2014 г. до
окончателното плащане, и 110.33 лв., представляващи обезщетение за имуществените вреди, причинени на ищеца в
резултат от същото пътно-транспортно произшествие, съставляващи пропуснати
ползи, изразяващи се в неполучено
трудово възнаграждение от ищеца поради ползването на отпуск поради временна
нетрудоспособност през месец юли 2014 г., заедно със законната лихва върху това
обезщетение, считано от 31.07.2014 г. до окончателното плащане, като отхвърлил
иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (2005 г. - отм.) за обезщетение за неимуществени
вреди за разликата до пълния предявен размер от 6 000 лв.; Оставил без разглеждане акцесорния
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата от 6 000 лв. за
периода от 11.07.2014 г. до 16.05.2017 г. в размер на 1 735.95 лв.;
акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
мораторна лихва върху главницата от 22 лв. за периода от 14.07.2014 г. до 16.05.2017
г. в размер на 6.35 лв.; акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва
върху главницата от
535.79 лв. за периода от 11.07.2014
г. до 16.05.2017 г. в размер на 154.99 лв., и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата
от 110.33 лв. за периода от 31.07.2014 г. до 16.05.2017 г. в размер на 31.33
лв. Съобразно изхода на спора са разпределени разноските по делото. Решението е
постановено при участието на М.Б.Г., като трето лице помагач на страната на
ответника.
С определение № 123915 от 17.06.2020
г. по същото дело е оставена без уважение молбата на ищеца за допълване на
решението по реда на чл. 250 ГПК с постановяване на нарочен диспозитив относно
претенцията за законна лихва от датата на увреждането върху отхвърлената част
от иска за обезщетение за неимуществени вреди.
Срещу
основното решение е подадена въззивна жалба от ищеца и насрещна въззивна жалба
от ответника.
Ищецът Т.С.П. обжалва решението в частта, с която искът с правно основание
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за
разликата над 3 000 лв. до претендирания размер от 6 000 лв., с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В нарушение на принципа
за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, първоинстанционният съд определил
обезщетение в занижен размер, не взел предвид всички обстоятелства, относими
към определяне на този размер и не обсъдил в пълнота кредитираните свидетелски
показания, от които се установявал по-широк спектър и по-голяма продължителност
на болките и страданията на ищеца, както и негативното засягане на психиката му
и на важни сфери от личния и социалния му живот. Съдът не се обосновал защо е
определил обезщетение в размер на 3 000 лв. и кои са фактите, въз основа
на които оценява на толкова ниска сума физическите болки и психологическите
травми от телесните увреждания вследствие на ПТП. Действително, ищецът не бил
инвалидизиран и не бил продължително нетрудоспособен. Тези фактори можело да се
вземат предвид при определяне размера на обезщетението, но не били основание за
неговото намаляване. Моли съда да отмени решението в атакуваната от него част и
вместо това постанови друго, с което да уважи иска за обезщетение за
неимуществени вреди изцяло, като му присъди и законната лихва от датата на
увреждането до окончателното плащане. Претендира разноски за двете инстанции,
както и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание
чл. 38 ЗА.
Ответникът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД не е депозирал отговор на
въззивната жалба по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. От същия е подадена насрещна
въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която искът за
обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 1 000 лв. до 3 000
лв., с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон
и необоснованост. В нарушение на чл. 52 ЗЗД районният съд определил обезщетение
в завишен размер, без да съобрази установените по делото повърхностни травми на
ищеца, настъпилото възстановяване за срок от 14 дни и липсата на остатъчни
увреждания, като липсвали доказателства същите да са повлияли върху социалното,
личностното и трудово ежедневие на ищеца. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваната от него част и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли предявения иск за разликата над 1 000 лв. до
присъдените 3 000 лв. Претендира разноските по делото, като за тези във
въззивната инстанция представя списък по чл. 80 ГПК.
С писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 3 ГПК ищецът оспорва насрещната
въззивна жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваната от ответника част.
Третото лице помагач на ответника - М.Б.Г., не е депозирал отговори на
жалбите. С молба от 19.05.2021 г. взема становище за неоснователност на жалбата
на ищеца и основателност на насрещната въззивна жалба. Претендира разноски
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
От ищеца Т.С.П. е подадена и въззивна жалба срещу постановеното по реда на
чл. 250 ГПК определение (по правната си същност решение) с оплаквания да
неправилност. Искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД бил отделен,
независимо за какъв период от време се претендира лихвата – преди или след
завеждане на исковата молба. Пропускът на районния съд да се произнесе по него
– да го уважи или отхвърли, се поправял по реда на чл. 250 ГПК. Липсата на
отхвърлителен диспозитив относно претендираната законна лихва относно
отхвърлената част от иска за обезщетение за неимуществени вреди според
въззивника препятствало страната при успешно обжалване да й бъде присъдена и
законната лихва върху главницата. По тези
и други съображения се иска отмяна на определението.
Насрещните страни не са депозирали отговори на тази въззивна жалба.
Въззивните жалби и насрещната въззивна жалба са процесуално допустими като
подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, респ. чл. 263, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК, от
надлежни страни и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което
съдът следва да се произнесе по основателността им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното основно решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Валидно и допустимо е и атакуваното определение (по правната си същност
решение), постановено по реда на чл. 250 ГПК.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) – за сумата 6 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от ПТП, състояло се
на 11.07.2014 г. в гр. София по вина на водача на лек автомобил „Рено Клио“, с
рег. № *******, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответното
дружество към датата на събитието, и за обезщетения за имуществени вреди от
същото ПТП, както и с акцесорни искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху всяка от
главниците. Предвид необжалването на решението в частта му по исковете за
имуществени вреди, както и в прекратителната му част по исковете по чл. 86, ал.
1 ЗЗД, имаща характер на определение, в тези части основното решение е влязло в
сила и не е предмет на въззивна проверка.
Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на основното
решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед оплакванията в жалбите е правилно в обжалваните части по следните
съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 1 КЗ (отм.), с договора за застраховка „Гражданска
отговорност” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената
в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от
него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, а разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) предоставя
право на увредения, спрямо когото застрахованият е отговорен по силата
на чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение
пряко от застрахователя на делинквента.
За да се ангажира отговорността на
застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.),
следва да е налице валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска
отговорност” между собственика на управлявания от делинквента автомобил и ответника-застраховател,
както и да са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия
причинител на вредите спрямо увредения. Застрахователят дължи обезщетение за
вредите дотолкова, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице,
т.е. отговорността му е функционално обусловена от отговорността на прекия
причинител. Съобразно правилото, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ищеца е да докаже претърпените от него неимуществени вреди в пряка причинна връзка
с противоправното деяние на делинквента.
Спорен пред настоящата инстанция е само въпросът относно
справедливия размер на обезщетението с оглед доказаните по делото вреди,
претърпени от ищеца при процесното ПТП.
Доводите на въззивниците за неправилно приложение на
материалния закон от районния съд са неоснователни. Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Според т. 11 на ППВС № 4/1968г., което не е изгубило
значение и е задължително за съдилищата, както и съгласно константната практика
на ВКС, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г.,
решение № 93/26.03.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., ІІ ТО, решение №
59/29.04.2011 г. по т.д. № 635/2010 г., ІІ ТО; решение № 25/17.03.2010 г. по
т.д. № 211/2009 г., ІІ ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г.,
ІІ ТО, решение № 16/06.03.2012 г. по т.д. № 461/2011 г., ІІ ТО, решение №
129/29.11.2012 г. по т.д. № 346/2011г., ІІ ТО и др., понятието „справедливост”
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това
могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и
продължителността на търпените болки и страдания, физическите
и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност,
допълнително влошаване на здравето, осакатявания и пр. Неимуществените вреди
включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален
дискомфорт за определен период от време. Съгласно практиката на ВКС (решение №
242 от 12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г., ІІ ТО, решение № 248 от 02.08.2018
г. по т.д. № 1565/2017 г., ІІ ТО, решение № 15 от 26.02.2019 г. по т.д. №
1277/2018 г., ІІ ТО и др.), при определяне на справедливия размер
на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и икономическото
състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и
установените лимити на отговорност на застрахователя към
този момент.
В случая от приетата медицинска документация и заключението на СМЕ, което
не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът
кредитира като обективно и компетентно се установява, че в резултат на
процесното ПТП ищецът е получил следните травматични увреждания: контузия на
врата, силен оток и кръвонасядане на лявата глезенна става, кръвонасядане във
външната повърхност на лявото седалище и в горната трета на лявото бедро,
хематом на лявото бедро, контузия на подбедрицата, контузия на стъпалото на
левия крак, всяко едно от които по своя медико-биологичен характер представлява
временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вещото лице е посочило,
че няма данни да са прилагани инвазивни методи на лечение на получените травми.
Установените контузии са били придружени с интензивни болки и страдания от
отоците и кръвонасяданията, които обичайно са с продължителност от 20 - 30 дни.
Ищецът е бил в отпуск за временна неработоспособност 14 дни, като в болничния
лист е вписана диагноза „Контузия на главата, на гръдния кош и левия крак“. В
открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че интензитетът на болките
първоначално не е бил най-висок, но след травмите се образува оток, от който
интензитетът на болките се повишава и след 10-15 дни отшумяват. При
раздвижването се появяват болки. Болките по врата по принцип се характеризират
с по-голяма продължителност.
От показанията на свидетелката Е.С., която живее на съпружески начала с ищеца
и е била пътник на управлявания от него мотоциклет при процесното ПТП се
установява, че от ПТП ищецът имал травми, като най-съществена била тази на
глезена, с оток и кръвонасядания. Имал и голяма синина на хълбока, както и
множество охлузвания. Заради травмите бил в болнични две седмици, но болките му
продължили доста време след това, повече от един месец го болял глезена и не
можел да шофира. Повече от една година след ПТП не се качил на мотоциклет, а това
му бил основен начин на придвижване преди това. Провалили им се летните
почивки. Точно тогава правели опити да имат дете, но спрели тези опити, защото
свидетелката пиела лекарства срещу евентуални тромбози във връзка с травмите й
от ПТП. Т. започнал отново да кара мотоциклета си, но много по-късно, и вече не
управлявал активно мотоциклет, а само когато му се налагало.
Въззивният съд, като взе предвид установените по делото травматични
увреждания, претърпени от ищеца при ПТП, търпените от него съгласно
неоспореното заключение на СМЕ интензивни болки и страдания в първите 10-15 дни,
възстановителния период от около месец, с остатъчни болки и след този период, причинените му в резултат на уврежданията неудобства (не
можел да използва нормално левия си крак, повече от месец не можел да шофира), негативни
психически изживявания свързани както с травмите, така и с провалилите се
планове за почивка, както и възрастта на ищеца към датата на събитието – 31
години, съобразявайки и липсата на трайни увреждания в резултат на травмите,
споделя извода на първоинстанционния съд, че обезщетение в размер на 3 000
лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението районният съд правилно
не е взел предвид установения от свидетелката Стефанова факт, че след ПТП с
ищеца спрели с опитите си да имат дете, доколкото дори това да се е отразило
негативно на психиката на ищеца, то не е в пряка причинна връзка с увреждането
му при ПТП, а е резултат от увреждането, причинено на свидетелката при същото
ПТП.
Във връзка с доводите на третото лице помагач в
молбата-становище следва да се посочи, че установените лимити на отговорност на
застрахователя нямат самостоятелно значение и не се ползват с приоритет при
прилагането на чл. 52 ЗЗД, а следва да бъдат съобразени като израз на
икономическите условия към релевантния момент - моментът на настъпване на
увреждането. В случая въззивният съд намира, че предвид установените вреди така определеното обезщетение е съобразено и с обществено-икономическата
конюнктура в страната към момента на увреждането - 11.07.2014 г.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, основното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
По въззивната жалба на ищеца срещу определението (по правната си същност
решение), постановено по реда на чл. 250 ГПК:
С основното решение районният съд правилно е съобразил, че съгласно
трайната съдебна практика по КЗ (отм.) ищците по искове във връзка с
непозволено увреждане, какъвто е и искът по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), не следва
да доказват размера на лихвите върху дължимото им обезщетение, вкл. за периода
от датата на увреждането до предявяване на исковата молба. Разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД предвижда, че при задължение за непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение
в размер на законната лихва, считано от деня на забавата. И тъй
като чл. 51, ал. 1 ЗЗД указва, че при непозволено увреждане се
дължат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
лихвата, която е компенсаторна, се дължи като обезщетение от деня на
настъпване на вредоносния резултат - от увреждането. По тези съображения
районният съд е оставил без разглеждане (по същество прекратил производството в
тази част) и заявения като акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви върху
обезщетението за неимуществени вреди.
Именно защото, подобно на претенцията за законна лихва от завеждане на
исковата молба (чл. 214, ал. 2 ГПК), претенцията за законна лихва от датата на
увреждането няма характер на самостоятелен иск – ищецът не е длъжен да сочи
размера й, нито дължи държавна такса върху тази претенция, при отхвърляне на
иска съдът не дължи постановяване на изричен диспозитив за лихвата върху
отхвърлената част от главницата. Поради това и липсата на такъв диспозитив не е
пречка при успешно обжалване да се присъди законната лихва от датата на
увреждането, стига такава претенция да е заявена от ищеца.
Още по-малко могат да се възприемат доводите на въззивника-ищец, че при
отхвърляне на паричен иск съдът дължал произнасяне с нарочен диспозитив и по
претенцията за законни лихви от завеждане на исковата молба в съда. Именно с
цитираната от жалбоподателя норма на чл. 214, ал. 2 ГПК законодателят изрично е разграничил
прибавянето на изтекли лихви (искането за присъждане на закони лихви) от
исковите претенции по чл. 124 ГПК, поради което и непроизнасянето по последните
при отхвърляне на предявен иск за парична сума не води до непълнота
на съдебния акт по смисъла на чл. 250 ГПК. Законни лихви, както посочва и жалбоподателят, се
присъждат само по заявено искане на ищеца, но същото следва от диспозитивното
начало в гражданския процес, но то не придава на искането за законни лихви
самостоятелност извън иска за паричната сума - главница, върху която лихвите се
претендират. В този смисъл е константната практика на съдилищата, както е
посочил и районният съд. Поради това и този съдебен акт следва да бъде
потвърден.
При този изход – жалбите и на двете страни са неоснователни, разноски за
въззивното производство не следва да се присъждат. Съобразно разпоредбата на
чл. 78, ал. 10 ГПК, разноски на третото лице помагач не се следват.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9625 от 13.01.2020 г., постановено по гр.д. № 30718/2017
г. на Софийски районен съд, 68 състав в обжалваната
част, с която „З.Л.И.“ АД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на Т.С.П.,
ЕГН **********, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (2005 г. - отм.) разликата над
1 000 лв. до 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП,
настъпило на 11.06.2014 г., ведно със законната лихва 11.06.2014 г. до
окончателното плащане, както и в
обжалваната част, с която искът с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (2005 г.
- отм.) за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над
3 000 лв. до претендираните 6 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 123915 от 17.06.2020 г., постановено по гр.д. № 30718/2017г.
на Софийски районен съд, 68 състав, с което е оставена без уважение молба с вх.
№ 56019355/05.02.2020 г. на Т.С.П. за допълване по реда на чл. 250 ГПК на
решение № 9625 от 13.01.2020 г., постановено по гр.д. № 30718/2017 г. на
Софийски районен съд, 68 състав.
В необжалваните части решение № 9625
от 13.01.2020 г., постановено по гр.д. № 30718/2017 г. на Софийски районен
съд, 68 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на М.Б.Г., ЕГН **********,
като трето лице помагач на страната на въззивника-ответник „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ Л.И.“ АД.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.