№ 131
гр. Плевен, 07.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20234430103341 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Е. П., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. ***, чрез адв. Б. З., срещу „***“ ООД, с ЕИК ***, за признаване на
установено, че клаузата, регламентирана в чл.3.10 от сключения между страните ДПК
№ 569936, е нищожна, и осъждане на ответникът да заплати сумата от 10,00 лв.,
частичен от 350,00 лв., представляваща недължимо платени суми по договора за
кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното и изплащане.
Ищецът твърди, че на 16.09.2021 г. сключил договор за паричен заем Кредирект
№ 569936 със „***” ООД, в размер на 800, но с клаузата на чл.3.10 от договора му била
начислена сума за допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер 350,00
лева., която била добавена към дължимата сума по кредита. Ищецът твърди, че е
заплатил изцяло сумите по договора, но счита, че същият е нищожен на основание чл.
10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената в закона форма. Освен
това счита, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора.
Ищецът формулира довод за нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т.
10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Липсвала
ясно разписана методика на формиране на ГПР, което било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.
Счита, че посочения в договора ГПР не съответства на действителния такъв, който
надхвърлял ограничението предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита още, че
посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика“
Твърди се още, че в договорът не е посочена договорната лихва, която
1
потребителят следва да заплаща, а това счита за допълнителна услуга, която също
следвало да се включи в ГПР. Допълнителните услуги представлявали скрит разход,
който следвало да бъде включен в ГПР. Ищецът счита, че договорът е еднотипен и
върху неговото съдържание потребителя не може да влияе. Формулира довод за
нищожност на договора поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с
добрите нрави. Според ищеца определеният от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и начислената такса за допълнителна
услуга) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като
надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка твърди, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на
целия договор.
Формулира и довод за нищожност на клаузата за такса за бързо разглеждане,
поради заобикаляне на императивни правни норми и по – конкретно на нормите на
ЗПК. В нарушение на правилото на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
дружеството „***” ООД не било включило в ГПР разходите за заплащане на
„допълнителна услуга“, която по своята същност представлявала печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се заплащала периодично, поради което счита, че
трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.
В условията на евентуалност, в случай, че доводите за недействителност на
договора бъдат приети за неоснователни, иска от съда да признае за нищожна клаузата
на чл.3.10 от процесния ДПК на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение
на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно
на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност. Моли осъдителният иск да бъде
уважен изцяло.Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с които оспорва
предявените искове, но признава,че между страните е сключен процесния договор
паричен заем на 16.09.2021 г. по който ищецът е усвоил заем в размер на 800 лв.
Ответникът признава още факта, че на същия ден – 16.09.2021 г., задължението по
договора е изцяло погасено, като сочи, че е внесена сумата от 800 лв. Оспорват факта,
че е начислявана и плащана от ищеца такса „експресно разглеждане“. Счита, че клауза
въз основа на която не е начисляване сумата не следва да бъде обявяване за нищожно.
Иска от съда предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен и ищецът да
заплати сторените разноски.
В с. з. ищецът не се явява, но с пимено становище, подадено чрез адв. М..
поддържа исковата молба и счита предявените искове за основателни. Претендира
заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в полза
на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ № ***. Релевира се и възражение за прекомерност на
възнаграждението, претендирано от ответника за юрк., в случай, че е над минималното.
Представя списък за разноски по чл. 80 от ГПК.
В с. з. ответникът не се явява, но с писмено становище чрез адв. М. от САК,
оспорва исковата молба, счита, че е налице злоупотреба с право, за което формулира
подробни доводи. Иска от съда да не присъжда разноски на процесуалния
представител на ищеца за повече от 1 производство, тъй като същият процесуален
представител само пред РС Плевен е завел над 28 дела срещу ответника. Въвежда и
възражение за липса на предпоставките за присъждане на адв. възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, тъй като видно от представената справка било, че
ищецът разполага с достатъчно парични средства.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
2
Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателствени средства
се установява, че между страните е възникнало правоотношение въз основа на сключен
Договор за паричен заем Кредирект № 569936 от 16.09.2021 г. Основните елементи на
правоотношението са следните: размер на отпуснат заем: 800 лв. с падеж на кредита –
16.10.2021 г., и една месечна вноска. Отразеният в договора годишен лихвен процент е
40,05%, а годишният процент на разходите е 49,1%. Уговорена е и такса за експресно
разглеждане в размер на 273,30 лв. с чл. 3.10, като така общата сума за плащане –
826,70, след добавяне на таксата за експресно разглеждане нараства до 1100 лв.
С договорът за потребителски кредит потребителят е декларирал, че е получил
приложимите общи условия, както и че договорът е сключен в два екземпляра. Към
договора е представен и СЕФ с идентични данни като тези по договора за кредит.
Видно от представените документи и искане за сключване на договор, е че същият
е сключен по електронен път.
От представената справка от „***“ АД за период от 16.09.2021 г. до 16.10.2021 г.,
се установява, че Н. Е. П., е заплатил на „***“ ООД, сумата от 810,00 лв., като е
посочено основание: пълно погасяване Н. Е. П..
От заключението на допуснатата ССЕ се установява, че ищецът е заплатил сумата
от 800 лв. на 16.09.2021 г. по ДПК № 569936/16.09.2021 г., с която изцяло е погасена
уговорената по договора главница. Общата дължима сума по кредита включвала освен
главница от 800 лв., и лихва в размер на 26,70 лв. Тези две стойности формирали и
посочения в договора ГПР в размер на 49,10 лв. При добавяне на третия параметър от
договора – 273,30 лв. такса експресно разглеждане, действителният ГПР възлизал в
размер на 4716,00%. Вещото лице е посочило и втори вариант на изчисления на ГПР
съобразно изплатените суми и датите на вноските, при който ГПР възлиза на стойност
0%.
В с. з. вещото лице допълва, че ако се вземе предвид втория вариант от
заключението и към него бъде отнесено плащането в размер на 810,00 лв. и кредитът е
престоял повече от един ден, то тогава ГПР е в размер на 9200%. Това изчисление
излизало обаче, когато се натрупат 10 лв. върху един ден, а ищецът заплатил в същия
ден и затова в системата на ответника е отразено заплащане от 800 лв.
Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени
доказателствени средства, на които съдът дава пълна вяра, тъй като същите са
достоверни, и последователни, вътрешнолигично и непротиворечиво установяват
правнорелевантните факти.
Съдът дава пълна вяра и на заключението на допуснатата ССЕ, тъй като е
обективно, пълно и съставено от компетентно вещо лице. Не е налице противоречие и с
другите доказателствени средства събрани по делото. Съдът кредитира варианта на
вещото лице отразяващ параметрите по договора, които са относими за определянето
на посочения в него ГПР.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими, обективно кумулативно съединени отрицателен
установителен иск за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.3.10 от ДПК за
плащане на такса за експресно разглеждане с правно основание в чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 21, вр. чл. 19 ал. 4, вр. чл. 26 ЗЗД, както и в чл. 26 от ЗЗД вр. чл. 147, ал. 1 от
ЗЗП, и чл. 22 вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД.
Не е спорно между страните, че между тях е сключен ДПК №569936/16.09.2021 г.
3
от който е възникнало заемно правоотношение по силата на което ищецът е усвоил
сумата от 800 лв. По своята характеристика и съдържание сключеният договор е
договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Не
съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва,
е договорено и възнаграждение за допълнителната услуга „експресно разглеждане“.
Неоснователен е доводът на ищеца, че не е спазена формата на договора, както и
че не е получил препис от приложенията към него, тъй като точно обратното се
установява от събраните писмени доказателствени средства, неоспорени от него, а
именно, че договорът е сключен от разстояние по ел. път при спазване на изискванията
на ЗПФУР, респ. декларираното от него, че е получил съответните екземпляри.
Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е правозабраняваща за кредитора, тъй като
изключва възможността кредиторът да събира такси и комисионни, свързани с усвояне
или управление на кредита. Клаузата предвидена в чл. 3.10 от договора за кредит,
поражда допълнително задължение за потребителя да заплати сумата от 273,30 лв. за
допълнителна услуга, която обаче не е индивидуално договорена. Тя е част от типовата
бланка, по която се сключва договорът и от представеното искане за сключване на
договор не може да бъде направен извод, че потребителят е избрал тази услуга.
Отделно от изложеното, следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца-
потребител да му заплати възнаграждение за услуга, която на практика влиза в кръга на
обичайната дейност на кредитодателя (ответникът предоставя кредитно финансиране
по занятие). Дейностите за услугата „експресно разглеждане“ по оценка на
кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита, са
присъщи и част от основната дейност на ответното дружество и в този смисъл не
представлява допълнителна услуга, която се предоставя на потребителя. Предвид това,
уговорената изначално клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане е в
противоречие с императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
На следващо място, разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК предвижда, че в ГПР по
кредита изразява общите разходи по него за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), обозначени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР
на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Поради това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
потребителя. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,1 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин се формира същият. Заплащането на допълнителни услуги по договора за
кредит са скрит разход за потребителя, който следва да бъде отразен в ГПР по ДПК.
Това очевидно не е сторено в разглеждания случай, тъй като от заключението на ССЕ
безспорно се установява, че действителния ГПР по договора при включена такса за
експресно разглеждане е в пъти/4716,00%/ над допустимото съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Следователно сключеният ДПК не отразява действителния ГПР по договора,
4
което поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора.
Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/
ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да е информиран и икономически обоснован избора дали да го сключи. Така
освен противоречие на атакуваната клауза с нормата на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, е налице и
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ГПК, тъй като ако таксата за експресно
разглеждане беше включена в ГПР, то същият ще е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Ето защо и на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, клаузата от ДПК с №
629200/31.01.2022 г., установяваща задължение за потребителя да заплати сумата от
273,30 лв. за услуга „експресно разглеждане“, е нищожна, а предявеният отрицателен
установителен иск основателен.
Предявеният кондикционен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД е допустим, а с оглед горните изводи е и основателен, тъй като е налице
плащане на сумата от 10,00 лв. при начална липса на основание. Задължението на
потребителя е предсрочно погасено на същия ден -16.09.2021 г., но видно от справката
същият е заплатил 810,00 лв., т.е. 10,00 лв. повече, но без да му е начислена договорна
лихва за това/ този факт следва от допълнението на вещото лице/. Поради това сумата
от 10,00 лв. е заплатена без правно основание, респ. подлежи на връщане, което
обуславя основателността на предявения частичен иск, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до плащане на сумата.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да
понесе отговорността за сторените от ищеца разноски за платена държавна такса и
разноски за вещо лице. На ищеца е предоставена безплатна правна помощ от ЕАД
„М.“, като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Настоящият
съдебен състав намира, че следва да съобрази възприетото в Решения на Съда на ЕС
разбиране (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С
94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са задължителни и за
националните съдилища, и в които е направен общия извод, че националната
юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само
за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното
производството, която при неблагоприятен изход на производството дължи заплащане
на размера на адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Това
нарушава основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията на
съда да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив
размер на сторените разноски/ в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен /.
Oпределянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на
5
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС (решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс
Интернешънъл, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51 и цитираната съдебна
практика). Настоящият съдебен състав на РС Плевен, напълно споделя изложената
практика и не следва да зачита посочения в Наредбата на адвокатското сдружение
минимум на адвокатско възнаграждение. В допълнение следва да се посочи, че с
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, е прието, че
запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали
така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели и критерии/ фактическа и правна сложност на
спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост
загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна,
направени за защита по делото/. Настоящото производство по делото е приключило
след провеждане на пет открити съдебни заседание(поради промяна на процесуалните
представители на ищеца и неизпълнение на дадените от съда указания за внасяне на
депозит на вещо лице), на които страните не са присъствали, нито техните процесуални
представители, като са събрани незначителни по обем писмени доказателства, изцяло
представени от ответника. Процесуалният представител на ищеца – адв. М., не е
изготвил исковата молба, не е ангажирал други доказателства, а единствено е подал
писмени становища за двете съдебни заседание. Независимо дали в разглеждания
случай исковете имат парична оценка или не, дължимото минимално възнаграждение
за адвокат, надхвърля стойността на клаузата, чиято нищожност се претендира и
стойността на частичния осъдителния сума. Освен това, предявените искове се
основават на едни и същи юридически факти, и са обусловени един от друг, а именно
извършено плащане на сума по нищожна клауза, уредена в процесния ДПК. При това
положение, съдът намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседание, поради което
посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии, и не
следва да бъде прилагана.
При определяне на справедливия размер съдът съобрази изложените по-горе
факти за фактическата и правна сложност на делото и качеството и обема на
предоставената правна услуга, и намира, че адвокатското възнаграждение следва да
бъде определено в размер на 192 лв. с включено ДДС за отрицателния установителен
иск, и в размер на 12 лв. с ДДС за предявения частичен осъдителен иск, или общо 204
лв. с ДДС. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и сторените от ищеца
разноски в размер на 105 лв., държавна такса за предявените искове и издадено
съдебно удостоверение, и 200 лв. възнаграждение за вещо лице.
Ръководен от горното, Районен съд Плевен, II граждански състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, нищожност на клаузата, регламентирана в чл. 3.10 от Договор за
потребителски кредит с № 569936/16.09.2021 г., сключен между Н. И. П., ЕГН
**********, като заемател и „***“ ООД, ЕИК: ***, като заемодател, установяваща
задължение за потребителя-ищец да заплати сумата от 273,30 лв. за услуга „Експресно
разглеждане“, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на Н. Е. П., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ***, на основание чл. 55,
6
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 10,00 лв., частичен иск от 350 лв., представляваща
недължимо платена парична сума по Договор за потребителски кредит с №
629200/31.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното заплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на Н. Е. П., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ***, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 305 лв., представляваща сторените от ищеца разноски
за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на Еднолично Адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ***, сумата в общ
размер на 204 лв., с включено ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на Н. Е. П. безплатно представителство в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен
срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7