№ 1290
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20211000501433 по описа за 2021 година
С решение № 261263 от 21.02.2021 г. по гр. д. № 4753/2019 г., СГС, І-23
с-в, приема за установено по иск по чл. 108 ЗС, предявен от А. Ц. Ц. и Л. Ц.
Ц., против В. А. Ф., че ищците са собственици на апартамент № 11, гр.
София, кв. ***, ул. *** № 5, вх. А, ет. 6, застроена площ от 116, 54 кв.м,
идентификатор 68134.901.854.1.11, ведно с избено помещение № 11, с
полезна площ от 4,20 кв.м, заедно с 2.507 % идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото, като ОСЪЖДА ответника
В. А. Ф. да предаде владението върху описания имот на А. Ц. Ц. и Л. Ц. Ц..
С решението се отхвърлят като неоснователни, предявените от
ответника В.Ф. против А.Ц. и Л.Ц. инцидентни установителни искове с
правно основание чл. 124 от ГПК и чл. 26 от ЗЗД.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба В. А. Ф.. Твърди се, че
решението е неправилно, като се сочи, че ищците не са собственици на
процесния имот, тъй като са го придобили въз основа на нищожни сделки –
симулативни и сключени в противоречи с добрите нрави. Подчертава, че
продажбената цена е очевидно неравностойна, че купувачите не са
разполагали със средства да я заплатят, че към акта няма приложена разписка
1
за заплащане на цената, че единствената цел е било да се заобиколи закона и
да се лиши В.Ф. от наследство. Счита, че преследваната със симулативната
сделка цел противоречи на закона. Моли да се отмени решението в частта, в
която е уважен иска по чл. 108 ЗС, да се уважат исковете за прогласяване на
нищожност на договор за покупко-продажба и договор за дарение, както и да
се уважи възражението за изтекла придобивна давност.
Ответниците А. Ц. Ц. и Л. Ц. Ц. оспорват жалбата по подробно
изложени съображения.
Въззивната жалба е подадена в срок.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 124 ГПК и искане по чл.
537, ал. 2 ГПК, както и искове по чл. 124 ГПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Ищците А. Ц. Ц. и Л. Ц. Ц. твърдят, че са собственици на апартамент №
11, гр. София, кв. ***, ул. *** № 5, вх. А, ет. 6, застроена площ от 116, 54
кв.м, идентификатор 68134.901.854.1.11, ведно с избено помещение № 11, с
полезна площ от 4,20 кв.м, заедно с 2.507 % идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото. Правото на собственост
двамата братя – ищци, получили с н.а. № 115 от 14.04.2008 г. за дарение от
родителите им Ж. Л. Ц. и Ц. А. Ц.. Последните придобили имота с договор за
покупко-продажба от родителите на Ц. Ц. – А.Ц. Ф. и И. С. Ф. – н.а. № 170 от
24.01.1997 г., като си запазили правото на доживотно ползване. През 2011 г. в
жилището започнал да живее и ответника. След като ползвателите починали –
през 2018 и 2019 г., ищците поканили В.Ф. да напусне жилището, но той
отговорил, че ползва имота от няколко десетилетия и няма да го освободи.
Поради казаното ищците претендират да се постанови решение, с което да
бъдат признати за собственици на имота, като ответникът бъде осъден да им
предаде владението върху него.
Ответникът В. А. Ф. оспорва исковете. Счита, че ищците се позовават
на нищожни правни сделки. Сочи, че сам е титуляр на ½ от имота по
наследство, респ. че го е придобил по давност в продължение на 10 г., като
живее в имота от 1981 г. с инвалидизираните си родители и владее същия от
2003 г. Твърди, че с изненада установил, че собствеността върху имота била
прехвърлена за да бъде лишен от наследство. Сочи, че сделката по покупко-
2
продажба била симулативна, сключена в противоречие с добрите нрави и
заобикаляща закона. Твърди, че пазарната цена, за която е продаден имота
била в пъти по-малка от реалната, както и че такава цена изобщо не е
плащана, поради което е прикрита безвъзмездна сделка на дарение, целяща
само да го лиши от наследство. Отделно от това намира, че сделката, с която
ищците са надарени също е в противоречие с добрите нрави, тъй като цели
лишаване на ответника от наследство. Излага разсъждения за разпоредителни
сделки с имот, който не е предмет на делото. Предявява насрещни
установителни искове, с които претендира да се признае нищожност на
договора за покупко-продажба и на договора за дарение.
Ответниците по установителните искове – ищците по делото А. Ц. Ц. и
Л. Ц. Ц., оспорват същите.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
По делото няма спор, че с договор от 14.06.1986 г. А.Ц. Ф. е придобил
чрез покупка държавен недвижим имот, съставляващ апартамент в ж.к. ***,
ул. *** № 11, ет. 6,бл. 3, вх. А. Този имот А. Ф. и съпругата му И. Ф. са
продали с н.а. № 170 от 24.11.1997 г. (л. 9) на сина си Ц. А. Ц., баща на
ищците, срещу цена от 68 200 лв. (при данъчна оценка 68 140 лв.). Според
договора продавачите са запазили правото си на ползване върху имота до
края на живота си. На свой ред Ц. Ц. заедно със съпругата си Ж. Л. Ц. са
дарили собствеността върху жилещото на ищците – техни синове, с н.а. №
115 от 14.04.2008 г. – л. 8.
Няма спор, че ползвателите на имота А. Ф. и съпругата му И. Ф. – баба
и дядо на ищците, и родители на ответника, са починали, съответно през 2018
г. и 2019 г. Страните не спорят, че след смъртта на ползвателите ищците са
поискали от ответника да освободи жилището, в което той е живеел заедно с
родителите си – нотариална покана от 20.02.2019 г., но същият е отказал.
От приетата по делото СОЕ пазарната стойност на апартамента към
1997 г. е 25 194 660 неденоминирани лева, а стойността на правото на
ползване към същата дата е 5 945 940 неденоминирани лв.
По делото са депозирани три броя разрешителни от БНБ за закупуване
на валута от купувача Ц. Ц., от които е видно, че същият е разполагал с
3
парични средства за покупката на жилището. От писмените доказателства се
установява, че е извършен валутен превод на сумата от 25 000 щ.д от
04.03.2008 г. в полза на Ж. Ц., съпруга на Ц. и майка на ищците, което също
сочи на наличие на парични средства за закупуването имота.
Депозирана е Заповед № Ж-36/03.10.1989 г., от която е видно, че
ответникът Ф. е настанен в общинско жилище в кв. "***", за времето от 1989-
2003 г. Адресната регистрация на В.Ф. е променена през 2011 г., като същият
е регистриран в спорния апартамент (заявление от 20.06.2011 г.).
Събрани са гласни доказателства.
Разпитан като свидетел е бащата на ищците и брат на ответника – Ц.
А. Ц.. Разказва, че брат му В. от 1989 г. живеел в общинско жилище, уредено
от баща им, като именно последния заплащал наема, тъй като според
свидетеля брат му бил пройдоха с 10 г. стаж, който нищо не работел. Бащата
Ц. имал два апартамента – процесният, в който той живеел, и друго жилище
на ул. ***, където свидетелят живеел със семейството си. Тъй като В. не си
плащал сметките в общинското жилище го изгонили от там и през 2003 г. той
отишъл да живее в с. *** при родителите си, като понастоящем в тази къща
В. имал право на 75 % от собствеността – по дарение и наследство от
родителите си. В София те идвали само през зимата за да ползват парно, като
В. се движел с родителите си като придатък. През 2011 г. всички трайно се
установили в процесния апартамент, като родителите се грижели за В., а не
той за тях, той имал разгулен живот, крадял от пенсиите на родителите си,
отнасял се със злоба към тях, но те не можели нищо да направят. Родителите
прехвърлили спорния имот на свидетеля, тъй като той имал две деца, а В. бил
безнадежден и възрастните не искали да имат нищо общо с него. Свидетелят
сочи, че след смъртта на родителите, В. останал в процесния апартамент, но
не плащал сметки, бил като един клошар, имал неприятности със съседите, те
искали да го изгонят. Свидетелят е пояснил още, че той е помогнал със
средства на родителите си за изплащането на процесния апартамент с 8 000
щ.д. Посочено е, че родителите искали да закупят жилище за В., но сбъркали
като му дали парите – той ги пропилял, и тогава те решили да продадат на Ц.
имота на ул. ***, като за тази сделка дори самите ищци дали средства.
Св. С. Д. Д. сочи, че живее в блока в ж.к. ***, от където познава В. –
сприятелили се тъй като имал лодка, кола и пр. Той живял там преди смъртта
4
на майка му и баща му – до 2007 – 2009 г. Накрая се оженил и отишъл да
живее на друго място, но постоянно се появявал в блока да посещава
родителите си, грижел се, изнасял боклуци.
Св. Д. П. Д. сочи, че работил с В. като охранител, но той закъснявал,
създавал проблеми и го уволнили. Знае, че В. живеел с родителите си в с. ***
за известно време.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице,
което я владее или държи без да има основание за това. Ищецът по
ревандикационния иск следва да установи, че притежава правото на
собственост върху спорната вещ и че същата се намира във владение на
ответника, а ответникът може да се брани, като докаже, че владее вещта на
правно основание.
Ищците твърдят, че са придобили спорния имот по силата на договор за
дарение от 2008 г. от техните родители, които са го получили на свой ред
чрез покупка от техните вече покойни родители – А. и И. Ф.. Няма основание
да се счита, че тези договори не са породили транслативния си ефект, респ. че
ищците не са станали собственици на спорната вещ, по следните
съображения.
На първо място по делото не се установява сделката по продажба на
жилището от 1997 г. да е симулативна и да прикрива дарение. Според ал. 2 на
чл. 165 ГПК свидетелски показания се допускат, когато наследник, срещу
когото е насочена сделката се домогва да докаже симулация на същата. В
случая ответникът В.Ф. твърди, че от процесните транслативни сделки е
лишен от наследство, поради което няма пречка да се използват гласни
доказателства с цел установяване на привидност. Такива показания обаче в
хода на процеса не са събрани – не се установява, че страните по договора не
са имали намерение да постигнат ефекта на продажбената сделка, съответно
да прикрият друга сделка (имаща дарствен ефект). Обратно – данните сочат,
че насрещното имуществено разместване е осъществено – родителите Ф.и са
продали жилището на единият от синовете си, като неговото семейство е
осигурило средства за продавачите, с предназначение да уредят жилищните
нужди на ответника В.Ф..
5
Дори да се игнорира казаното по-горе и да се счете, че в действителност
е налице симулация на продажба, то ще се приложат правилата относно
прикритото съглашение - дарение, ако са налице изискванията за неговата
действителност (съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД). В случая е налице спазване на
нотариалната форма и собствеността върху имота е надлежно прехвърлена на
Ц. и Ж. Ц.. Необходимо е да се изтъкне, че при тази хипотеза самата
дарствена сделка (ако се приеме, че такава е била действителната воля на
страните) не е оспорена от страна ответника В.Ф.. Неговите възражения са
били насочени към другото дарение от 2008 г.
Следва да се отчете и правилото на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, според което
правата, които трети лица (ищците А. и Л. Ц.) са придобили добросъвестно от
приобретателя по привидното съглашение (техните родители), се запазват,
доколкото в случая това са права върху недвижим имот, придобити преди
заявяване на претенциите за установяване на привидността. Ето защо правата
на ищците не биха могли да бъдат засегнати, дори да се счете, че
симулацията е доказана.
Неоснователни са оплакванията на ответника В.Ф., че в случая с
договора за продажба от 1997 г. са нарушени добрите нрави, тъй като той е
сключен за цена много по-ниска от пазарната. Такъв порок е налице, когато
сделката не съответства на общо установените нравствени, етични и морални
принципи. Вярно е (съгласно приетата по делото СОЕ), че действително
цената, която страните са уговорили, е почти идентична с данъчната оценка и
неколкократно по-ниска от пазарните стойности на подобен тип имоти. Само
по себе си обаче, това не прави сделката нищожна. От една страна следва да
се държи сметка, че се касае до сделка между най-близки роднини (родители
и деца) и уговарянето на много по-ниски цени по сделки за имоти не
нарушава по никакъв начин добрите нрави. От друга страна следва да се
отчете, че сем. Ц. са закупили т.нар. „гола собственост“, тъй като продавачите
сем. Ф. са запазили за себе си правото да ползват имота до края на живота си,
което и те са сторили през следващите почти 20 г. При тези обстоятелства
ниската продажна цена по никакъв начин не накърнява добрите нрави. На
последно място следва да се посочи, че последователно ВКС в съдебната
практика приема, че сключването на сделки за продажба на цена дори под
данъчната оценка не противоречи на морала. Застъпва се тезата, че самият
законодател допуска, че цената на един недвижим имот по волята на страните
6
може да бъде по-ниска от данъчната оценка, като е въвел правило, че и при
такава цена, таксата по сделката е върху данъчната оценка. ВКС е изтъквал
нееднократно, че понятието "добри нрави" предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие
се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Приема се,
че неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до
липса на престация. В конкретния случай отклонението от пазарната стойност
и заплащането на цена на имота по данъчната оценка не налага извод за
такава неравностойност на престациите, която да съставлява нарушение на
"добрите нрави " и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД. Налице е ответна парична престация, която макар да се отклонява
от обичайната не говори за такава недопустимост, която да прави самата
сделка нищожна. (такова становище е споделено в решение № 29 от
22.03.2017 г. по гр. д. № 2955/2016 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, решение № 452 от
25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, решение № 24 от
09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС и др.).
На следващо място - не се установява, че сделката по продажба от 1997
г. е заобикаляща закона. За да бъде такава, следва да се установи, че с
разрешени от закона средства, се постига забранен от правото резултат.
Освен посочените предпоставки, за да се установи заобикаляне на закона е
необходимо да се докаже, че кумулативно и субективният елемент, а именно
– че участниците в сделката имат съзнанието, че с нейното сключване
преследват една неправомерна цел. (решение № 190 от 13.07.2011 г. по гр. д.
№ 1057/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС). В хода на настоящото производство не
се събраха доказателства, които да установяват нито един от посочените
елементи.
Що се касае до другият оспорен договор за дарение от 2008 г., съдът
приема, че същият отговаря на изискванията за форма и транслативният му
ефект следва да бъде зачетен. На първо място не може да се счете, че
договорът противоречи на добрите нрави. Като основание за накърняване на
добрите нрави ищецът сочи, че посочения дарствен акт цели единствено да го
лиши от наследство. Както вече се посочи, с валидна сделка Ц. и Ж. Ц. са
получили спорното жилище в своя патримониум. След като личните им права
върху имота са безспорно установени, те разполагат с правно призната и
7
гарантирана възможност да се разпоредят с вещта както и в полза на когото
намерят за добре. Законът не въздига в задължение за същите да обезпечават
възможността на наследник на техните родители (праводатели) да получи
имота, или части от него. С разпоредителната сделка те не са засегнали общо
установени етични, морални или обществено значими правила и принципи,
доколкото не е укоримо поведение, при което предпочтително се увеличава
актива на правната сфера на децата на дарителите, пред тази на брат на
единият дарител.
При така изложените доводи и аргументи, следва да се приеме, че
неоснователни се явяват и твърденията на жалбоподателя-ответник В.Ф. за
основателност на неговите установителни искове за нищожност на
продажбата от 1997 г. и на дарението от 2008 г. Тези искове подлежат на
отхвърляне. Във връзка със същите следва да се посочи допълнително и
следното:
Пред ВКС е висящо производство по относим за настоящия казус
въпрос. С Определение № 95 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 311/2020 г., ІV ГО,
ВКС, е предложено на ОСГТК да постанови тълкувателно решение по
следния процесуалноправен въпрос: „Задължителни или факултативни
необходими другари са страните по договор, в производството по предявен
от трето лице иск за нищожност на договора?“, поради установена
противоречива практика - Решение № 273/25.08.2014 г. по гр. дело №
506/2012 г., ІV ГО, Определение № 632/20.12.2013 г. по ч. гр. дело №
5812/2013 г., І ГО, от една страна, и Решение № 247/04.02.2019 г. по гр. дело
№ 4288/2016 г., ІV ГО, от друга страна. Според първото разбиране когато
предмет на делото е искане за прогласяване недействителност на договор,
страните по него са необходими другари. Необходимо другарство е налице,
когато с оглед естеството на спорното право или по разпореждане на закона
решението трябва да бъде еднакво спрямо всички участници в спорното
правоотношение. Така е и в случай на оспорване правото на една от страните
по сключен договор с атакуване на неговата действителност от трето лице. В
този случай поради неделимостта на спорното право решението ще обвърже и
двете страни по спорното правоотношение, дори и едната да не е участвала в
съдебния процес (последното би обусловило основанието за отмяна по чл.
304 от ГПК). С оглед на това предявяването на иска от или срещу всички
другари е предпоставка за допустимост на производството по делото, за която
8
съдът е задължен да следи служебно. Второто разбиране е противоположно –
според него необходимите другари (и факултативни, и задължителни) са
обвързани от постановеното решение, независимо дали са били
конституирани като страни по делото, поради което, при висящо дело, имат
право на жалба срещу решението, постановено без тяхно участие, а при
влязло в сила решение – право да искат отмяната му по чл. 304 от ГПК. Счита
се, че само поради това едновременното им участие по делото не става
задължително, а е нужно още нарочно разпореждане на закона или, макар и
да липсва правна норма, естеството на правоотношенията да налага
задължителното участие на другарите по делото, което се явява и условие за
допустимост на исковия процес. В този случай съдът следи служебно за
съвместната процесуална легитимация на другарите и, ако исковата молба не
е съобразена с това изискване, дава задължителни указания на ищеца, като
оставя исковата молба без движение. В случаите на факултативно необходимо
другарство, ищецът, отчитайки конкретния си интерес и възможната отмяна
по чл. 304 от ГПК, сам преценява дали да насочи иска си срещу всички или
само срещу някои от другарите. По иск на трето лице за нищожност на
договор, процесуално легитимирани ответници са всички страни по договора.
Липсва обаче обща норма, която да поставя като задължително условие
тяхната съвместна процесуална легитимация. Естеството на спора също не
налага тяхното задължително участие. Нищожният договор на общо
основание не съществува за правния мир, на нищожността може да се позове
всеки (не само страните по договора) без срок, било чрез иск, било чрез
позоваване на съществуващия порок.
Настоящият състав застъпва втората теза, според която, ищецът по
предявените установителни искове В.Ф. сам преценя срещу кои от страните
по атакуваните сделки да насочи претенцията си, без неучастието на всички
страни да води до недопустимост на процеса.
Що се касае до установителния иск за право на собственост, предявен
от В.Ф., основан на давностно владение, съдът намира същия за
неоснователен. Твърди се, че от 2003 г. В.Ф. владял процесния имот с
намерение да го свои. Липсват доказателства, които да установят, че такова
фактическо владение с изискуемото от закона намерение е било
обективирано. Събраните доказателства установяват само, че лицето е
живяло в различни периоди от времето съвместно с родителите си (титуляри
9
на правото на ползване върху апартамента) в процесното жилище. По никакъв
начин обаче не се доказва, че Ф. е обективирал намерение да свои вещта, да я
владее като своя, да е манифестира своето собственическо отношение – по
делото не се установява нито имот да е бил деклариран от него като негова
собственост, нито да е заплащал в лично качество данъци за същия, нито да е
отблъсквал владение на друг, нито да се е регистрирал на него за целия
период и пр. Т.е. липсва съвкупност от факти, които преценени в тяхната
общност да мотивират извод, че В.Ф. е считал жилището за своя собственост.
Данните сочат, че през по-голямата част от значимия за иска 10-годинеш
период, Ф. е живял на друго място – с. ***, или извън жилището (показания
на св. Д., че В. се оженил и заживял другаде). През тези периоди не се
установява по никакъв начин върху имота да е упражнявана фактическа власт
от името и за сметка на жалбоподателя. Простият факт на обитаване на имота
съвместно с лицата, имащи учредено право на ползване върху същия, по
никакъв начин не сочи на правно значими действия изпълващи съдържанието
на давностно владение, годно да превърне живеещия в имота в собственик.
Дори да се приеме, че след смъртта на родителите си – 2018 г. и 2019 г., В.Ф.
е започнал да осъществява фактическа власт върху жилището, владеейки
същото като свое, до предявяване на иска по чл. 124 ГПК не е изтекъл
давностен срок.
Предвид всички изложени аргументи, постъпилата въззивна жалба
срещу решението на СГС се явява неоснователна. Обжалвания акт, следва да
бъде потвърден изцяло.
При този изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски, а
такива следва да се присъдят на ответниците по жалбата в размер на 3500 лв.
като платено адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261263 от 21.02.2021 г. по гр. д. №
4753/2019 г., СГС, І-23 с-в.
ОСЪЖДА В. А. Ф., ЕГН **********, да заплати на А. Ц. Ц., ЕГН
**********, и Л. Ц. Ц., ЕГН **********, разноски в размер на 3500 лв. за
10
въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11