РЕШЕНИЕ
№ 530
гр. Перник, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря ЕМИЛ Н. КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720105060 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на З. М. М. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД.
С исковата молба и уточненията към нея се твърди, че страните са сключили
договор за потребителски кредит № *********, по силата на който на ищцата била
предоставена в заем парична сума в размер на 1500 лв., при ГПР 49,00 % и ГЛП 40,54 %, със
срок за връщане на кредита 12 месеца. С договора страните уговорили и заплащането на
такса за преференциално обслужване на кредита в размер на 60,00 лева, както и неустойка в
размер на 1543,60 лева. По този начин общото задължение по кредита възлизало на сумата
от 3453,04 лева. Въвеждат се бланкетни доводи за нищожност на клаузите, уреждащи
задължението за заплащане на договорна лихва и неустойка – поради противоречие с
добрите нрави, както и противоречие на таксата за преференциално обслужване на кредита
с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Поддържа се, че е извършено частично плащане в размер на 305 лв.,
което би било отнесено към погасяване на главницата, доколкото клаузите, уреждащи
останалите задължения, са нищожни по изложените съображения.
По изложените твърдения се иска да бъде призната недължимостта на сумите 349,44
лева – договорна лихва за периода от 20.07.2022 г. до 20.06.2023 г., 60,00 лева – такса за
преференциално обслужване за периода 20.07.2022 г. – 20.06.2023 г., както и на 1543,60
лева неустойка за периода 20.07.2022 г. – 20.06.2023 г., поради нищожност на клаузите на
ДПК № **********, с които са уговорени посочените вземания.
Ответната страна не е депозирала писмен отговор. В с.з. е депозирала молба, с която
е изразено становище за недопустимост на предявения иск, доколкото се твърди, че
неустойка по договора изобщо не е начислявана, съответно такава не е била дължима и
заплащана, и за ищеца липсва правен интерес от водене на процеса. В условията на
евентуалност и по същество, изразява становище за неоснователност на иска, за
съответствие на клаузите от договора с всички императивни правила на закона, за което
1
изразява подробни мотивирани правни съображения. Не оспорва обстоятелството относно
сключването и предоставянето на договора за заем, като се уточнява, че същият е
представен от разстояние по реда на ЗПФУР. Оспорва твърденията ищцата да е заплатила
сумата от 305,00 лв. и оспорва представеното платежно нареждане, доколкото същото е
извършено в полза а трето лице, а не на ответника. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване недължимостта на суми за договорна лихва,
такса за преференциално обслужване и неустойка, уговорени с Договор за потребителски
кредит, сключен от разстояние. В този смисъл по отношение възникването на
правоотношението и неговото съдържание – права и задължения за всяка от страните,
приложение намират специалните правила на ЗПФУР и ЗПК.
Обстоятелствата относно сключване от разстояние на договор за потребителски
кредит № **********, предоставянето и усвояването от кредитополучателя на заема в
размер на 1500,00 лв. не се оспорват между страните и се установяват от представените
писмени доказателства. Видно от копието на договора, Приложение № 1 към същия,
погасителен план и Стандартен европейски формуляр, предмет на договора е отпускането в
заем на парична сума в размер на 1500 лв., при уговорени ГЛП 40,54% и ГПР 49%, която
следва да се върне на 12 месечни погасителни вноски, с краен падеж 20.06.2023 г. В чл. 4 от
договора е уговорено и задължение за заплащане на договорно възнаграждение, което
съгласно погасителния план възлиза в размер на 349,44 лева.
Съдът намира, че процесният договор отговаря на изискванията, предвидени в чл.
10, ал. 1 ЗПК, който предвижда писмена форма и ясен и разбираем език на клаузите, което в
случая е изпълнено, като взе предвид и специалната разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР,
предвиждаща като форма "от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече". В конкретния случай са спазени и изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8,
9, 11 и 12 и 20 ЗПК. Видно от представения по делото договор за кредит е договорен
фиксиран лихвен процент на годишна основа, поради което в тази хипотеза не е необходимо
посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в
случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени
проценти. Изготвен е и погасителен план, който съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и разпределение на
вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая
договорът съдържа и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на
вноските, както и и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
Предвид установената фактология, съдът намира, че по силата на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение, по което кредитодателят е предоставил надлежно
преддоговорна информация и е изпълнил основното си облигаторно задължение реално да
предостави заемната парична сума. Наред с изложеното, с оглед препращането към чл. 293
ГПК относно доказването на предоставяне на преддоговорна информация, страната не би
могла да се позовава на нищожност на изявлението за сключване на договора, ако от
поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността му – арг. чл. 293, ал.
3 ТЗ, – например в случай като процесния, след като кредитът е отпуснат и е започнало
2
изпълнението.
По отношение на иска за недължимост на договорната лихва.
Няма пречка страните да уговарят възнаграждение за ползване на заетия паричен
ресурс, като в този случай договорната свобода досежно съдържанието на подобна клауза е
ограничена от чл. 9 ЗЗД. Поради това в практиката на ВКС трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка на компенсаторна лихва (за забава) и
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва /в т. см. Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. №
315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II
г. о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС и др./. В процесния
случай размерът на законната лихва върху главницата от 1500 лв. за периода на погасяване,
определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 152,50 лв., поради което и доколкото
се касае за необезпечен кредит, с оглед разрешенията, застъпени в цитираната съдебна
практика, размерът на договорното възнаграждение от 349,44 лв. е обоснован и не
накърнява добрите нрави, а клаузата за уговарянето на договорна лихва поражда действие
между страните, респ. отрицателния установителен иск за недължимост на паричната сума
за договорна лихва от 349,44 лв. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на иска за недължимост на вземането за неустойка.
В чл. 5.2 от Договора е уговорено задължение до следващия ден от сключване на
договора кредитополучателят да представи обезпечение – поръчителство на две физически
лица, отговарящи на определени условия, или банкова гаранция в размер на сбора на
дължимата главница и лихва. В чл. 5.6 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение
на задължението за представяне на съответно обезпечение в уговорения срок.
В Приложение № 1 е посочен размер на погасителната вноска с одобрено
обезпечение 159,12 лева и размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение 289,17
лв. В т. 8 от Приложение № 1 е посочена „общо дължима сума при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията по кредита 1849,44 лева“, а в т. 12 – „общ размер на всички
суми, дължими при неизпълнение – 3470,04 лева“. Същевременно в приложения погасителен
план е уговорена обща сума за връщане 1909,44 лева (включваща главница в размер на 1500
лв., договорна лихва 349,44 лева и такса за преференциално обслужване в размер на 60 лв.)
на 12 равни месечни вноски, при размер на вноската 159,12 лева. В „Забележка“ в
Погасителния план е посочено, че ако не предостави обезпечение в указания в договора
срок, дължи сумите по Колона № 7 – т.е. общо сумата от 3453,04 лева, при месечна вноска
287,75 лева, включваща освен изброените компоненти за главница, договорна лихва и такса,
така и неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 1543,60 лева.
В тази връзка съдът намира за неоснователен доводът на ответника, че такава
неустойка не е била начислявана, доколкото няма данни кредитополучателят да е
представил обезпечение по договора, същевременно същата е включена в погасителния
план. Този извод допълнително следва и от факта, че в приложените към договора Общи
условия, неразделна част от него, са описани детайлно стъпките по сключване на договора
от разстояние, представянето на преддоговорната информация и запознаването със същата,
изявлението за приемане и съгласие със същата – общите условия, Приложение № 1 към
договора и погасителния план, както и със Стандартния европейски формуляр, съгласно
Приложение № 2 от ЗПК. Следователно, доколкото е и безспорно между страните, съдът
намира, че описаните стъпки са били изпълнени в цялост и клиентът е бил запознат
единствено с тези цитирани книжа, приложени и от ответника по делото. Няма данни
кредитополучателят да е бил запознат и да е приел условията на Приложение № 2 към
договора /л. 60/, което урежда неначисляване на неустойка за непредставяне на
обезпечение, нито Приложение № 3 към договора /л. 60-61/, което в чл. 3 урежда задължение
за плащане на такса в размер на 60 лв. за преференциално (ВИП) обслужване. Ето защо, и
3
доколкото соченото обстоятелство не се признава от ищеца, а посочените документи не
носят неговия подпис, същевременно в общите условия липсва процедура за приемането на
условията по други приложения към договора, извън конкретно визираните в Общите
условия, съдът намира, че клаузите от Приложение № 2 и № 3, представени на л. 60-61,
не обвързват страните, не са изменили съдържанието на правоотношението, респ. не са
източник на права и задължения.
Доколкото се установяват твърденията, че с договора е уговорена неустоечна клауза и
е била начислена неустойка в посочения от ищеца размер, следва да бъдат обсъдени
доводите на ищеца за недействителност на неустойката, към които съдът се солидаризира.
Същата заобикаля закона – чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на добрите
нрави, доколкото целта, за която същата е уговорена, излиза извън естеството на нейните
обезпечителни и обезщетителни функции. Недействителността на тази част от договора
обаче не се отразява върху действителността на целия договор за кредит.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора
и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен – и на добрите нрави.
Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при липса на
доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият интерес ще бъде
удовлетворен при принудителното осъществяване на дължимата престация. Задължението за
учредяване на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното
задължение на заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето
на обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към
датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита (арг. чл. 16 ЗПК). При договора за потребителски кредит вредите за кредитора са
свързани със забавата при възстановяване на предоставените от него средства в заем,
заплащането на възнаграждение за ползването на заемната сума и направените разходи по
събиране. Уговорената с договора неустойка в случая не обезпечава възстановява-нето на
вредите, т. е. тя няма обезщетителен характер. От неизпълнението на пое-тото от ответника
задължение за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда, която да подлежи на
обезвреда чрез включване на клауза за договорна неустойка. При неизпълнение на
задължението за връщане на дадената в заем сума и уговореното възнаграждение за
ползването й, кредиторът, с оглед чл. 133 от ЗЗД, има право да се удовлетвори от
имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение. В случая неустойката не е
уговорена с оглед възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта й е предвидена
кумулативно и независимо от изпълнението на основното парично задължение на
кредитополучателя – независимо от обстоятелството дали изобщо е налице неизпълнение по
договора от кредитополучателя.
Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни пра-вила на
закона, уговорената такса излиза и извън пределите на нравствената допустимост, тъй като
създава условия за неоснователно обогатяване на кредитодателя и значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потреби-теля и не съответства на изискването
за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите.
Неустоечната клауза в чл. 5.6 от договора е в отклонение от основния принцип за
добросъвестност и справедливост в търговските отношения и като накърняваща добрите
нрави се явява нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради което и на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД и тази си част договорът изобщо не е по-родил правно действие,
поради което искът за недължимост на сумата от 1543,60 лв., начислена на база нищожната
клауза, е основателен и следва да бъде уважен.
4
По отношение на иска за недължимост на таксата за преференциално обслужване.
Доколкото, съобразно горните изводи, няма данни клаузите на Приложение № 3 да са
източник на права и задължения между страните – да са били приети от кредитополучателя,
за същия не е възникнало и задължение за заплащане на такса в размер на 60 лв. за
преференциално обслужване. Единствено за пълнота следва да се отбележи, че същата
противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и заобикаля чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото включените в
съдържанието й „преференциални“ действия, извършвани срещу заплащането на цена (т.е.
възмездно) съгласно чл. 1 от Приложение № 3 – удължено работно време, безплатно
известяване за падежа, детайлна информация за промоционални условия за сключване на
кредит, включване в програма лоялни клиенти за преференциално разглеждане на искания
за преструктуриране на кредита и включване в томболи, не съставляват допълнителни
услуги по смисъла на чл. 10а ЗПК. Същите съставляват скрит разход по кредита, които би
следвало да бъдат включени в ГПР, като по този начин същият би възлизал на 58,70%, т.е.
би надхвърлял установения в ЗПК максимален размер. При тези изводи отрицателния
установителен иск за недължимост на таксата за преференциално обслужване в размер на 60
лв. е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцовата страна следва да бъдат
присъдени разноски, пропорционално на уважената част от исковете – в размер на 64,14 лв.,
от общо сторени разноски в размер на 78,12 лв. за платена държавна такса.
В полза на адв. Н.И., осъществявал безплатна защита и съдействие в хипотезата на
чл. 38 ЗАдв следва да бъде присъдено възнаграждение.
Основателно е въведеното възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, доколкото съобразно относимата редакция на чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004 г., действала към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие (17.08.2022 г. – л. 4), с оглед общия материален интерес възнаграждението за
един адвокат възлиза в размер на 370 лв., като пропорционално на уважената част от
претенциите следва да бъде присъдено в размер на 303,80 лв.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени
разноски пропорционално на отхвърлената част от исковете – в размер на 66,20 лв. от общо
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв., намалено с оглед възражението
по чл. 78, ал. 5 ГПК също до минималния размер от 370 лв., съобразно материалния интерес
и липсата на фактическа и правна сложност на предмета на спора.
Така при компенсация на двете насрещни вземания между страните от дължимите й
се 64,14 лева за държавна такса и дължимите от ищцата на ответника разноски от 66,20 лева,
ищцата следва да заплати на ответното дружество сумата от 2,06 лева разноски. Ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата пропорционално
възнаграждение в размер на 303,80 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от З. М. М., ЕГН **********,
представлявана от адв. Н.И., срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, Парк Лейн Офис Център,
ет. 8, представляван от адв. С. У., отрицателни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че З. М. М. не дължи на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД сумите от 60,00 лева –
5
такса за преференциално обслужване по Договор за потребителски кредит № **********,за
периода 20.07.2022 г. – 20.06.2023 г., както и сумата 1543,60 лева – неустойка за периода
20.07.2022 г. – 20.06.2023 г. по Договор за потребителски кредит № **********
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните недължимостта на сумата от 349,44 лева –
договорна лихва за периода от 20.07.2022 г. до 20.06.2023 г. по Договор за потребителски
кредит № **********
ОСЪЖДА З. М. М., ЕГН ********** да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК
********* на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 3 ГПК сумата от 2,06 лева – разноски пред
Районен съд Перник – по компенсация.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ********* да заплати в полза на адв.
Н.И.И., личен № ******** в Регистрите на Българската адвокатура, със съдебен адрес гр.
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 303,80 лева –
възнаграждение за процесуалното представителство, осъществявано спрямо З. М. М. в
хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по силата на ДПЗС, сключен на 17.08.2022 г.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6