Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. Варна, 16.02.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ГР.ВАРНА, пети състав в открито
съдебно заседание проведено на двадесети януари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТЪР МИХОВ
при участието на секретаря Нина
Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Димитър Михов административно
дело №1245/2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 156
във вр. с чл. 129, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.
Образувано е по жалба на „Консорциум
Реми – Груп“ АД ЕИК ******, срещу Акт за прихващане или възстановяване №П-03000320035213-004-001/06.03.2020
г. на орган по приходите при ТД на НАП- гр. Варна, потвърден с Решение № 116/22.05.2020
г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ –Варна
при ЦУ на НАП.
В жалбата се твърди, че АПВ е издаден в нарушение на
материалния закон и в противоречие на правото на Европейския съюз. Твърди се,
че претендираният с искането за прихващане или възстановяване ДДС е начислен в
съответствие с изискванията на ЗДДС от „Консорциум Реми – Груп“ АД, за
извършени от него облагаеми доставки и е внесен в бюджета, но същият до
настоящия момент не е заплатен на дружеството от получателите на доставките. Посочва,
че данъчнозадълженото по ЗДДС лице – доставчик само администрира, събира данъка
за сметка на държавата. Навежда доводи, че задължението му да събира за
държавата данъка от трети лица вместо нейната администрация означава, в случай
на неплащане от получателя, предприятието следва да бъде освободено изцяло от
тежестта на данъка, тъй като обратното означава да се обложи имуществото на
данъчнозадълженото лице – доставчик, което не е целта на ЗДДС. Посочва, че в
постоянната практика на СЕС е изведен основния принцип на системата на ДДС, че
държавата не може да събира данък, надвишаващ получения от данъчнозадълженото
лице – Решение по дело С-588/10, Решение по дело С-499/13, Решение по дело
С-330/95, Решение по дело С-246/16. Навежда доводи, че в съответствие с този
принцип е предвиденото в чл.11, в, §1, ал.1 от Шеста директива, възпроизведен в
чл.90, §1 от Директива 2006/112. Твърди, че именно предвид цитираната
разпоредба дружеството има законно право да му бъде възстановен внесеният в бюджета
ДДС, с който дружеството безвъзмездно е кредитирало държавата, заплащайки в
качеството си на регистрирано по ЗДДС лице данъка от собственото си имущество,
вместо от имуществото на получателите. Излага доводи, че упражняването на
възможността за дерогация трябва да бъде обосновано, за да не се смущава
постигането на преследваната от Шеста директива цел за данъчна хармонизация с
предприетите от държавите членки мерки за прилагане на дерогацията. Твърди, че
правото на дерогация е ограничено само до критериите, които държавите – членки
могат да предприемат по отношение на доказването на факта, че плащането няма да
бъде осъществено, които следва да бъдат обосновани и следователно ясно
разписани във вътрешното право. Жалбоподателят се позовава на СЕС, според който
правото на дерогация в никакъв случай не означава, че държавите-членки имат
възможност изобщо да изключват всякакво намаляване на данъчната основа и
дължимия ДДС в случай на пълно или частично неплащане на цената на доставката.
Посочва, че според СЕС това би противоречало на принципа на неутралитет на ДДС.
Излага доводи, че в нарушение на чл.90, ал.1 от Директива 2006/112 и принципа
на данъчен неутралитет приходната администрация е отказала да възстанови на
жалбоподателя данъка. Направено е искане за отмяна АПВ. Претендира присъждането
на направените по делото разноски.
Ответникът - Директорът на Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика“–Варна при ЦУ на НАП, чрез упълномощен
представител счита жалбата за неоснователна. Навежда доводи, че не е спазен
срока по чл.129, ал.1 от ДОПК. Поддържа становището, че не са налице
предпоставки за прихващане или възстановяване на ДДС. Посочва, че в ЗДДС не са
предвидени основания за намаляване на данъчната основа и за корекция на декларираните
данъчни задължения в случаите на пълно или частично неплащане от страна на
клиента на задълженото лице. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди
доказателствата по делото, доводите на страните и след преценка на
законосъобразността и обосноваността на оспорения административен акт, приема
за установено следното:
Предмет на обжалване е Акт за прихващане или
възстановяване №П-03000320035213-004-001/06.03.2020 г на орган по приходите при
ТД на НАП -Варна, потвърден с Решение № 116/22.05.2020 г. на Директора на
Дирекция "ОДОП" - Варна при ЦУ на НАП.
Обжалваният акт е издаден в производство, образувано
по повод подадено Искане с вх. № 6495/07.02.2020 г. от ЗЛ, с което е отправено
искане на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК, да бъде извършено
възстановяване/прихващане на ДДС в размер на 618 171.16 лв. и лихви в
размер на 664 411.03 лв.
Извършена е проверка, възложена с Резолюция №П-03000320035213-ОРП-001/21.02.2020
г. В АПВ е застъпено, че в данъчно-осигурителната сметка на „Консорциум – Реми
Груп“ АД не са налични недължимо платени или събрани суми, вкл. не са
установени недължимо платени и събрани суми за ДДС и не е налице хипотезата на
чл.128, ал.1 от ДОПК. Документите, въз основа на които се претендират суми
описани в подаденото искане са от 2006 г., 2007 г., 2008 г., 2010 г., 2012 г.,
и същите са извън регламентирания с чл.129 от ДОПК 5-годишен срок, в който може
да се извърши прихващане или възстановяване. Посочено е, че при проверката от
дружеството не са били представени доказателства, че сумите, за които твърди,
че са неразплатени, са ликвидни и изискуеми вземания по смисъла на чл.230, ал.2
от ДОПК. Приложен е опис като неразделна част към АПВ, с който в т. I не e направено
прихващане на подлежащата на възстановяване сума. В резултат на това в т. II на
АПВ е постановено, че общо в размер на 0 лв. са подлежащи на възстановяване.
Този АПВ е издаден като електронен документ и подписан с електронен подпис от гл.
инспектор по приходите на 06.03.2020 г. и е връчен електронно на 09.03.2020 г.
Срещу него е подадена жалба до директора на дирекция „ОДОП“,
входирана на 30.03.2020 г., с която жалбоподателят е оспорил АПВ. Жалбата с
преписката и становището на издателя на АПВ е изпратена на Директора на
дирекция "ОДОП"-Варна. На 22.05.2020 г. изпълняващият тази длъжност
се произнесъл с Решение № 116/22.05.2020 г., с което е потвърдил АПВ издаден от
орган по приходите при ТД на НАП-Варна. Решаващият орган преценил като
неоснователни доводите в жалбата срещу извършеното с АПВ прихващане на
подлежащата на възстановяване сума за ДДС. Изложени са подробни мотиви относно
потвърждаването на АПВ. Посочено е, че в българското законодателство липсва
норма, която да предвижда възможност за намаляване на данъчната основа, поради
неплащане на цената на сделката вследствие на производство по несъстоятелност.
В българското законодателство не е предвидена възможност за намаляване на
данъчната основа в случаите на пълно и частично неплащане, което е израз на
упражненото от законодателя право на дерогация по чл.90, §2 от Директива
2006/112.
Въз основа на гореустановеното от фактическа страна,
като взе предвид становищата на страните и приложимите правни разпоредби, съдът
достигна до следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срока по чл. 156 от ДОПК, след
изчерпване на възможността за обжалване на акта по административен ред и
постановяването на потвърдително решение от директора на Дирекция „ОДОП“–Варна.
Депозирана е от активно легитимирано за оспорването лице, с правен интерес да
обжалва АПВ, пред компетентния да се произнесе по спора съд, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 128, ал. 1 от АПК, недължимо платени или
събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите
по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на
възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП, се
прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични
вземания, събирани от НАП.
Процедурата по прихващането или възстановяването може
да се извърши по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на
лицето, след постъпване на което може да се възложи извършването на ревизия или
проверка, съгласно чл. 129, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК. Съгласно чл. 129, ал. 5 от ДОПК органът по приходите е длъжен в 30-дневен срок от предявяването пред него
на влязъл в сила съдебен или административен акт да възстанови или прихване по
реда на ал. 2, т. 2 изцяло посочените в акта суми, заедно с дължимата по ал. 6
лихва, когато с акта в полза на задълженото лице е признато правото на
получаване на: суми за неправилно или недължимо платени, внесени или събрани
суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, такси, глоби, имуществени
санкции, установени, събрани или наложени от органите по приходите, включително
внесени по писмено указание или становище и незаконосъобразно отказани за
възстановяване суми. АПВ могат да се обжалват по реда за обжалване на
ревизионните актове.
По делото няма спор, че оспореният Акт за прихващане
или възстановяване е постановен по производство започнало по повод подадено
Искане с вх. № 6495/07.02.2020 г. от ЗЛ, с което е отправено искане на
основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК, да бъде извършено възстановяване/прихващане
на ДДС в размер на 618 171.16 лв. и лихви в размер на 664 411.03 лв.
От доказателствата се установява, че в съответствие с
чл. 129, ал. 1, ал. 2, т. 2, ал. 5 от ДОПК с резолюция от 21.02.2020 г. на
началника на сектор при ТД на НАП-Варна е възложена и извършена от К. И. П. -
З. – гл. инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна проверка за наличие на
предпоставките за прихващане или възстановяване на заявената за възстановяване
сума от жалбоподателя за ДДС за периода от 01.01.2008 г. до 21.02.2020 г. Гл.
инспектор по приходите е извършила проверката и на 06.03.2020 г. е издала Акт
за прихващане или възстановяване №П-03000320035213-004-001/06.03.2020 г. в
електронна форма, който подписала с валиден квалифициран електронен подпис. В
обстоятелствена част на АПВ подробно са изложени констатациите за релевантните
факти и обстоятелства във връзка с установената сума представляваща ДДС за възстановяване
и наличните, и подлежащи на събиране изискуеми задължения по вид, размер,
правните основания за издаване на акта. В разпоредителна част на АПВ в т. І в
табличен вид са посочени със съответната информация сумите, които са прихванати
с подлежащите на възстановяване суми за ДДС, а в т. ІІ - оставащата след това
прихващане сума от 0 лв. за възстановяване. В акта са посочени реда и сроковете
за обжалването му. Предвид това при извършване на задължителната проверка по
чл. 160, ал. 2 ДОПК, съдът констатира, че АПВ е издаден от компетентен орган, в
изискуемата форма, с необходимото съдържание и при спазване на процедурата разписана
в чл. 129 от ДОПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
В АПВ е посочено, че документите въз основа, на които
се претендират суми описани в подаденото искане са от 2006 г., 2007 г., 2008
г., 2010 г. и 2012 г., като същите са извън регламентирания с чл.129 от ДОПК
5-годишен срок, в който може да се извърши прихващане или възстановяване. Събраните
от решаващият орган в хода на административното оспорване на АПВ и в съдебната
фаза по настоящото дело писмени доказателства изцяло кореспондират с установеното
в АПВ и в решението за потвърждаването му, относно мотива, че искането за
прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5
години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на
основанието за възстановяване, освен, ако в закон е предвидено друго. В
решението на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“
Варна е посочено, че в българското законодателство липсва норма, която да
урежда намаляване на данъчната основа на сделка в следствие на пълно или
частично неплащане, поради производства по несъстоятелност или изпълнителни
производства, които са били неуспешни. Посочено
е също, че в българското законодателство за ДДС не е предвидена възможност за
намаляване на данъчната основа в случаите на пълно и частично неплащане, което
е израз на упражненото от законодателя право на дерогация по чл.90, §2 от
Директива 2006/112.
Нормата на чл. 129, ал.1 изр. второ ДОПК регламентира
петгодишен преклузивен срок за подаване на искането за прихващане и/или
възстановяване, който е до изтичане на 5 години, считано от 1 януари на
годината, следваща тази на възникване на основанието за възстановяване, освен
ако в закон е предвидено друго. В случая, предвид искането на жалбоподателя за
възстановяване недължимо внесени суми за ДДС, следва да се приеме, че
основанието за тяхното възстановяване възниква на датите, на които това е
сторено. Доколкото обаче, доказателства за ефективно внесени в бюджета суми не
са представени от страна на жалбоподателя, следва да се приеме, че основанието
за възстановяване, според жалбоподателя, би следвало да възникне на датите на
самоначисляването. В този случай искането на жалбоподателя за периодите 2006
г., 2007 г., 2008 г., 2010 г., 2012 г.
би било недопустимо. Това е така, тъй като данъчният период по ЗДДС е
месечен, в случая, ДДС за м.05.2012 г. е следвало да бъде заплатено до
14.06.2012 г., т.е. преклузивният срок започва да тече от 01.01.2013 г. и е
изтекъл на 31.12.2018 г., по идентичен начин и за задълженията за ДДС за
останалите периоди, а искането за прихващане и възстановяване е подадено на
07.02.2020 г., т.е. след изтичане срока по чл.129, ал.1 от ДОПК. Освен това в
закона не е предвидено и спиране и прекъсване на този срок (важен
разграничителен белег свързан с давностните срокове е, че те могат да бъдат
спирани и прекъсвани), т. е. същият следва да се разглежда именно като
преклузивен. От доказателствата по преписката няма и твърдения в тази насока, че в този
срок е подадено ИПВ, с което да е поискано прихващането или възстановяването на
ДДС за процесните периоди, поради което жалбата е неоснователна. Задължението
за лихви е акцесорно, т. е. неговото съществуване зависи от съществуването на
главното задължение. Съдът намира, че в конкретния случай не намира
приложение разпоредбата на чл. 129, ал. 6, предложение първо от ДОПК, тъй като
липсва един от елементите на фактическия състав на нормата, а именно – сумите
не са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите.
Предвид, че е изтекъл преклузивният срок по чл.129,
ал.1 от ДОПК, съдът не намира за необходимо да обсъжда останалите възражения на
жалбоподателя.
Съдът отбелязва, че разпоредбата на чл. 109, ал. 1 от ДОПК, която
установява преклузивен срок, след изтичането на който не може да се образува
производство за установяване на задължения за данъци, е приложима и в производството
по възстановяване и прихващане. След изтичането на срока по чл. 109 от ДОПК
задължението е вече стабилизирано и не е допустимо да се определя ново
задължение, независимо дали в намаление или в увеличение.
Вземането на „Консорциум Реми-Груп“ АД по отношение на
недължимо внесения данък е частно. В чл. 162, ал. 2 от ДОПК изчерпателно са
изброени публичните вземания, като процесното вземане не попада в изброяването.
Предвид на това се прилагат не разпоредбите на чл. 171 от ДОПК по отношение на
давността за публичните вземания, а тези на чл. 110 и сл. от ЗЗД.
Неправилно се твърди от жалбоподателя, че
„претендираният с искането за прихващане или възстановяване ДДС е начислен в
съответствие с изискванията на ЗДДС…и е внесен в бюджета“. В депозираните от
ответника писмени бележки се установява, че по отношение на фактури с клиент
„Мосстрой Варна“ АД през данъчни периоди м.02, м.03 и м.05.2012 г. дружеството
не е погасило в пълен размер декларираните резултати за данъчните периоди. Също
така по отношение на задълженията, установени с РА №03251000237/31.01.2011 г.
не са погасени задълженията за ДДС за д.п.м.02.2010 г.
С оглед на това неоснователно и неподкрепено от
доказателствата е оплакването в жалбата за неправилно и незаконосъобразно
издаване на Акт за прихващане или възстановяване от орган по приходите при ТД
на НАП-Варна, както и за неправилното му потвърждаване с Решение на Директора
на Дирекция "ОДОП"–Варна при ЦУ на НАП. АПВ потвърден с решението е
правилно и законосъобразно издаден, при правилно приложение към фактите и
обстоятелствата към датата на постановяването му на съответните разпоредби на
ДОПК, поради което не е налице основание за отмяната му по чл. 146, т. 4 от АПК. Жалбата срещу него е изцяло неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При този изхода на спора, своевременно направеното
искане от представителя на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение следва да бъде уважено. На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на ответната страна Дирекция "ОДОП"-Варна
сумата от 500 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение. Размерът на
възнаграждението е определен съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като оспорения АПВ и
потвърждаващото го решение не са актове, с които тепърва на жалбоподателя са
установени задължения за внасяне. Сумите за внесен ДДС и съответните лихви,
които се иска да бъдат прихванати с обжалвания АПВ задължения със сумата за
възстановяване са установени с други актове, които са били предмет на проверка
в други съдебни производства и в случая не формират материален интерес на
спора, който е разгледан в настоящото производство. Неоснователна е претенцията
на процесуалният представител на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 13 377.75 лв.
Водим горното и на основание чл. 160, ал. 1 и 2 от ДОПК, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Консорциум
Реми-Груп“ АД ЕИК******, срещу Акт за прихващане или възстановяване №П-03000320035213-004-001/06.03.2020
г. на орган по приходите при ТД на НАП- гр. Варна, потвърден с Решение № 116/22.05.2020
г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна
практика" –Варна при ЦУ на НАП.
ОСЪЖДА „Консорциум Реми-Груп“ АД ЕИК******, да заплати
на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Варна при ЦУ на НАП
сумата от 500 лева, юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщението му на страните.
Съдия: