Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
09.06.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8326 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 96550 от 17.04.2019г. по гр.д. № 53308/2016г. Софийски районен съд, 30 състав отхвърлил предявения от „А.5.“ ЕООД,
ЕИК *******, срещу Т.Н.Т., ЕГН **********, иск (без посочена правна
квалификация) за признаване за установено, че вземането в полза на И.Т.И., ЕГН **********,
обективирано в заповед по чл. 417 ГПК от 31.05.2013г. по ч.гр.д. № 3166/2013г. по
описа на СРС, а именно главница в размер на 16 000 лв. по издаден на 08.03.2011г.
от ответника запис на заповед с падеж 31.12.2012г., ведно със законната лихва върху
сумата за периода от 25.01.2013г. до изплащане на вземането, съществува в правния
мир към настоящия момент. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата 1 300 лв. – разноски по делото. Решението е
постановено при участието на И.Т.И., като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „А.5.“ ЕООД и от третото
лице помагач И.Т.И., които го обжалват изцяло с оплаквания за ненедопустимост,
тъй като съдът се произнесъл по непредявен иск, евентуално – за неправилност,
като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно
приложение на материалния закон. Иска се обезсилване на атакуваното решение и
връщане на делото на СРС за произнасяне по предявения иск, евентуално – отмяна
на решението като неправилно и вместо това въззивният съд да постанови друго, с
което да уважи предявения иск. Претендират се разноски за двете инстанции.
Правят евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Т.Н.Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски
за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
По подадено на 25.01.2013г. заявление от И.Т.И., ЕГН **********, по гр.д. №
3166/2013г. на СРС, 30 състав на 31.05.2013г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено
длъжникът Т.Н.Т., ЕГН **********, да заплати на кредитора сумата 16 000
лв., представляваща неплатена главница по запис на заповед от 08.03.2011г., с
падеж 31.12.2012г., ведно със законната лихва от 25.01.2013г. до изплащане на
вземането. На основание чл. 418, ал. 1 ГПК е допуснато незабавно изпълнение на
заповедта и е постановено издаване на изпълнителен лист. Такъв е издаден на
02.06.2013г., видно от отбелязването върху заповедта.
Видно от приложеното заповедно производство, длъжникът е депозирал
възражение срещу заповедта в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. На заявителя са
дадени указания по реда на чл. 415 ГПК да предяви иск за установяване на
вземането, които са му съобщени на 18.04.2016г. В едномесечния срок от същия са
представени доказателства за предявяване на иска пред РС – Варна от трето лице
– „А.5.“ ЕООД, на което се твърди, че били прехвърлени правата по процесния
запис на заповед с джиро от 07.01.2016г.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражения за недопустимост, евентуално – за
неоснователност, като е въвел в процеса и каузалното правоотношение, във връзка
с което твърди да е издал записа на заповед в полза на И.Т.И.. Искал е от съда
да прекрати производството по делото като недопустимо, евентуално – да отхвърли
иска. Претендирал е разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Образуваното въз основа на исковата молба гр.д. № 5089/2016г. по описа на
РС – Варна е прекратено по отвод за местна подсъдност и е образувано гр.д. №
53308/2016г. по описа на СРС, решението по което се обжалва.
Видно от приложения към исковата молба заверен препис от процесния запис на
заповед от 08.03.2011г., на гърба на ценната книга е обективирано прехвърляне
на 07.01.2016г. на правата по записа от поемателя И.Т.И. на „А.5.“ ЕООД.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо
като постановено по недопустим иск – предявен от лице без процесуална
легитимация по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10б на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС,
при настъпило частно правоприемство на страната на заявителя след издаване на заповедта
за изпълнение, легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител
в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК. Исковият процес продължава между заявителя
и ответника по правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите
на 226, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Само в хипотезата на частно правоприемство по договор за
цесия искът по чл. 422, ал.1 ГПК може да бъде предявен както от
заявителя-цедент, така и от цесионера, стига да е спазен срокът по чл. 415 ГПК, който и по отношение на цесионера тече от датата
на връчване на указанията на съда на цедента.
В случая ищецът „А.5.“ ЕООД не е цесионер, а твърди
правата по ценната книга да са му прехвърлени от заявителя след издаване на
заповедта за изпълнение с джиро от 07.01.2016г. Като джиратар същият не се
явява процесуално легитимиран да предяви установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Такъв е бил заявителят И.Т.И., но последният не е предявил установителния
иск в едномесечния срок по чл. 415 ГПК. Следва да се посочи, че след като
поемателят по запис на заповед е упражнил правата си по ценната книга по
съдебен ред и се е снабдил с изпълнителен лист, същият може да прехвърли
вземането си по изпълнителния лист само с договор за цесия, не и да прехвърля с
джиро вече реализираните си права по записа на заповед.
По изложените съображения атакуваното решение е
постановено по недопустим иск, при липса на положителна процесуална
предпоставка за правото на иск от категорията на абсолютните, за които съдът е
длъжен да следи служебно. Като недопустимо, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК
решението следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено.
Съобразно разясненията, дадени с т. 13 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г.
по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл. 415, ал. 5 (предишна
ал. 2) заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителният лист, издаден по
чл. 418 ГПК, също следва да бъдат обезсилени.
При този изход и изричната претенция, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за
първоинстанционното производство в размер на 1 300 лв.
Разноски за настоящата инстанция не следва да се присъждат на въззиваемия. Съгласно т.
1 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на
ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан
начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой – тогава вписването на направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка. В
случая в представения договор за правна защита и съдействие от 17.11.2019г. не
е посочен начин на плащане на уговореното възнаграждение от 1 100 лв. – в
брой или по банков път, поради което същото не удостоверява плащане на
възнаграждението в брой, а не са представени и доказателства за плащане по
банков път.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 96550 от 17.04.2019г., постановено по гр.д. № 53308/2016г. на Софийски районен съд, 30 състав, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото, като недопустимо.
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 415, ал. 5 (предишна ал. 2) ГПК издадената на 31.05.2013г.
по гр.д. № 3166/2013г. на СРС, 30 състав заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, както и издадения въз основа
на нея изпълнителен лист от 02.06.2013г.
ОСЪЖДА „А.5.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.Н.Т., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 1
300.00 лв. (хиляда и триста лева),
представляваща разноски за първоинстанционното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца „А.5.“ ЕООД, ЕИК ******* - И.Т.И., ЕГН **********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.