№ 194
гр. Пловдив, 22.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20215001000561 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260123 от 29.03.2021 година, постановено по т. дело №
370/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдено З „Д.“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Г.” № 1, да
заплати на В. Ц. В., ЕГН **********, от гр. К., ж.к. „В.“ 45, вх. В, ет. 4, ап.
43, сумата 15 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за
претърпените от него неимуществени вреди, в резултат на ПТП, настъпило на
14.06.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 06.12.2019г. до
окончателното изплащане на главницата, като е отхвърлен иска за
обезщетение за неимуществени вреди в размер над 15 000лв. до
претендираните 35 000, предявен като частичен иск с цена 80 000лв., като
неоснователен и недоказан.
Осъдено е ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на В. Ц. В., ЕГН
**********, сумата 765лв., представляваща разноски по делото, съобразно
уважената част на иска.
1
Осъдено е ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на адв.П.К. от САК, като
процесуален представител на В. Ц. В., сумата 1176лв. адвокатско
възнаграждение, с включен ДДС.
Осъден е В. Ц. В., ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК
***, сумата 632 лв., представляваща разноски за производството, съобразно
отхвърлената част на иска.
Първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските с
определение № 260582/25.05.2021 година, като е осъдено ЗАД „ Д.“ АД ,
ЕИК ***, да заплати на адв.П.К. от САК, като процесуален представител на В.
Ц. В., сумата 812,57 лева адвокатско възнаграждение, с включен ДДС,
вместо първоначално определеното такова от 1176 лева. Със същото
определение е В. Ц. В., ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК
***, сумата 720 лева лв., представляваща разноски за производството пред
първата инстанция съобразно отхвърлената част на иска, вместо
първоначално определените такива в размер на 632 лева.
Срещу определението по чл. 248 от ГПК не са постъпили частни жалби.
Постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от
ищеца в първоинстанционното производство В. Ц. В. чрез процесуалния му
представител адвокат П.К. в частта, с която предявеният частичен иск е
отхвърлен за разликата над 15 000 лева до 35000 лева, част от общия размер
от 80000 лева – дължимо обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че
определеният размер от 15 000 лева е изключително занижен, не съответства
на претърпените от ищеца болки и страдания, установени по делото, на
принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на съдебната практика при
компенсиране на вреди от типа на тези, претърпени от ищеца. Този размер
според жалбоподателя не можел да репарира в пълен обем претърпените от
него вреди, не бил съобразен с установените по делото конкретни, обективно
съществуващи факти, установени с приетата съдебно медицинска експертиза
и свидетелски показания, свързани с вида на уврежданията, с периода на
лечение и възстановяване, както и с неблагоприятната прогноза за пълно
възстановяване от претърпяната травма. Не били взети предвид и нормативно
определените лимити на отговорността на застрахователите към момента на
настъпване на процесното ПТП, при което са причинени уврежданията на
жалбоподателя.
2
Втората група оплаквания във въззивната жалба касаят началния
момент, от който е присъдена законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди. Становището на жалбоподателя е, че следва да бъде
приложена разпоредбата на чл. 429 ал. 3 от КЗ и следва да се присъди
законна лихва с начален момент 21.06.2019 година, която е датата на
уведомяване на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие
от застрахования, в каквато насока имало доказателства по делото. При
условията на евентуалност се поддържа, че най-късния момент, от който се
дължи лихвата за забава, била датата 29.08.2019 година, на която самият
пострадал уведомил застрахователя. Оспорени са мотивите, с които
първоинстанционният съд е приел, че в случая се дължи законна лихва от
датата на исковата молба, тъй като застрахователят не бил в забава поради
непредставяне на всички необходими документи, включително банковата
сметка на пострадалия.
При тези оплаквания е формулирано искане за отмяна на решението в
обжалваните части и за постановяване на ново по същество, с което
застрахователят да бъде осъден да заплати допълнително обезщетение за
неимуществени вреди от 20 000 лева, като законната лихва върху
обезщетенията се присъди от 21.06.2019 година до окончателното им
изплащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата ведно с начислен ДДС.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника З.“ АД.
В него се оспорва въззивната жалба и се иска потвърждаване на решението в
обжалваните части. Поддържа се, че първоинстанционното решение е
правилно и обосновано. Въпреки липсата на въззивна жалба или насрещна
въззивна жалба, подадена от З.“ АД, в подадения писмен отговор по чл. 263
ал. 1 от ГПК ответникът е изложил доводи, свързани с това, че ищецът също
има вина за настъпване на процесното ПТП наред с водача на застрахования
при ответника автомобил, респ. че не е установена при условията на пълно и
главно доказване изключителната вина на водача Е.Г. на застрахования при
ответника автомобил *** модел *, с рег. № ***. Поддържа се, че
определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен с
установените по делото болки и страдания за ищеца, със сравнително краткия
период, необходим за пълното му възстановяване, с факта, че през този
период ищецът е можел да се обслужва сам. В отговора е посочено, че
3
лимитите за отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска
отговорност“ нямат самостоятелно значение при определяне размера на
обезщетението, а са само индиция за нивото на обществено-икономическите
отношения в страната, като от значение в случая са стандартът на живот и
финансовите възможности на ищеца и обществено-икономическите
отношения в конкретното населено място, в което той живее.
Въззивната жалба е оспорена и досежно началния момент, от който се
дължат лихвите за забава върху обезщетението за неимуществени вреди.
Становището на ответника е, че този начален момент се определя съобразно
разпоредбата на чл. 497 ал. 1 от КЗ и че той е определен от
първоинстанционния съд от датата на завеждане на исковата молба, тъй като
до този момент ищецът не е изпълнил изискването на чл. 380 ал. 1 от КЗ да
предостави банкова сметка, а това е станало едва в хода на висящото
производство – на 13.11.2020 година. Според застрахователя законната лихва
следва да бъде присъдена именно от този момент. Искането е да се потвърди
решението в обжалваната част, евентуално да се намали претендирания от
ищеца размер на обезщетението с въззивната жалба, респ. същата да се
уважи частично, като законната лихва се присъди с начален момент от
13.11.2020 година и се присъдят на ответника направените разноски за двете
съдебни инстанции.
В писменото становище за проведеното открито съдебно заседание пред
въззивната инстанция е претендирано присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника за въззивната инстанция в размер на 450 лева,
като е оспорено искането на поцесуалния представител на жалбоподателя за
начисляване на ДДС върху адвокатското възнаграждение, дължимо на
основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, съобразявайки доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена от лице, имащо
правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу първоинстанционно
решение в отхвърлителната му част, като при подаването й е спазен срока
по чл. 259 от ГПК.
4
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
С представените по делото доказателства се установява, че ищецът
В.Ц. В. е сезирал ответното дружество с претенция за заплащане на
обезщетение за претърпените от него вреди, настъпили при ПТП, станало
на 14.06.2019 година, причинено от водача на лек автомобил марка ***
модел *, с рег. № ***, за който към момента на произшествието е имало
сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите при дружеството-ответник.
Искането, видно от известието за доставяне / стр. 13 от
първоинстанционното дело/ е изпратено на 29.08.2019 година и получено от
застрахователното дружество на 03.09.2019 година, където е регистрирана
щета № ***. Безспорно е, че заплащане на обезщетение по претенцията на
ищеца от застрахователя липсва. С писмо изх. № 3675827.09.2019 година
застрахователното дружество е уведомило ищеца за необходимостта от
представяне на подробно описани в него доказателства, представляващи
материали от досъдебното производство, включително експертизи и
постановления, медицинска документация, банкова сметка и свидетелство за
правоуправление на пострадалия и талона към него, както и свидетелство за
регистрация на управлявания от него мотоциклет. С изх. № 4665/04.12.2019
година застрахователят е уведомил ищеца В.В. и процесуалния му
представител адвокат Б., че поради непредставяне на изброените в
предишното писмо документи, дружеството не може да прецени
основателността и размера на предявената претенция, която се явява
недоказана, а освен това липсата на банкова сметка прави невъзможно
изплащането на застрахователно обезщетение, дори при доказаност и
основателност на искането за неговото плащане. При тези доказателства
искът пред съда е допустим съгласно разпоредбата на чл. 498 ал. 3 от КЗ.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивната инстанция дължи произнасяне по доводите във въззивната
жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма
или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по
делото или ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на
5
ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по
въведените с въззивната жалба оплаквания, посочени по- горе, свързани на
първо място с определяне на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди, дължими на ищеца и на второ място – с началния
момент, от който следва да бъде присъдена законната лихва върху това
обезщетение.
Тук следва да се отбележи, че извън предмета на въззивното
производство е поставения в писмения отговор на ответника въпрос за
наличието на вина за настъпване на ПТП и у ищеца в качеството му на лице,
управляващо мотоциклета при ПТП, а не само у водача на застрахования при
ответника лек автомобил.
С първонстанционното решение е прието за неоснователно
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия, включително това за изключителна вина на ищеца.
При това положение и доколкото ответникът не е подал въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение или насрещна въззивна жалба, този
въпрос не може да бъде пререшаван на настоящия етап от производството.
При липса на въззивна жалба на ответника акцесорната претенция за
законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде
разгледана само досежно очертаните от жалбоподателя периоди, които
предхождат определения от първоинстанционния съд начален момент.
Според ответника законната лихва следва да бъде присъдена от по-късен от
приетия от първоинстанционния съд момент, а именно от 13.11.2020 година,
когато са предоставени данни за банковата сметка на ищеца, вместо приетата
от съда дата 06.12.2019 година, свързана със завеждане на исковата молба.
При липса на въззивна жалба на ответника това искане е извън рамките на
въззивното производство и съдът не следва да се произнася по него.
Травматичните увреждания, описани в обстоятелствената част на
исковата молба, които ищецът В. Ц. В. твърди, че е претърпял и
продължава на търпи в резултат на ПТП от 14.06.2019 година, са
следните: фрактура на таза и долния крайник, охлузна рана на главата,
множество охлузвания и натъртвания по главата и тялото и психически
стрес. Твърди се, че се е наложило оперативно лечение на таза и долния
крайник, за който е установена фрактура на дясна фибула. Оперативната
6
процедура била със среден обем и сложност, с имобилизация с лонгета на
дясна подбедрица и ходило. Болничният престой на ищеца след това лечение
продължил до 17.06.2019 година, когато бил изписан с препоръка да носи
имобилизацията 4 седмици и да не натоварва крайника. На 18.07.2019 година
и на 19.08.2019 година били извършени контролни прегледи, като му било
предписано рехабилитационно лечение. Твърди се, че тези увреждания са
причинили на ищеца силни болки и страдания, като възстановяването му
продължавало и към момента, той все още не се чувствал добре физически и
емоционално. Посочено е, че преди ПТП ищецът е имал поставена протеза
на сърдечната клапа, заради която не бивало да се натоварва психически, но
след ПТП той не можел да спи добре, изживеният стрес при ПТП не бил
преодолян. След ПТП за периода на възстановяване се наложило ищецът да
разчита на своите близки, животът му се променил напълно и той вече не бил
активният мъж от преди катастрофата, изпитвал дискомфорт от получените
травми, болките продължавали и до момента. Въз основа на така изложените
обстоятелства е поискано обезщетение за неимуществени вреди в размер
първоначално на 25500 лева по частичен иск от общ размер 80 000 лева. В
хода на процеса частичният иск е увеличен до 35 000 лева, като сумата е
претендирана ведно със законната лихва от 21.06.2019 година / датата, на
която изтича срока по чл. 429 ал. 3 от КЗ във връзка с чл. 430 ал. 1 от КЗ/ до
окончателното й изплащане.
Към исковата молба ищецът е приложил писмени доказателства,
свързани с причинените му травми и проведено лечение – епикриза и
амбулаторни листове.
От писмените доказателства и от приетата по делото
съдебномедицинска експертиза, която съдът възприема като компетентна,
незаинтересована и неоспорена от страните се установява, че при процесното
ПТП ищецът е получил множествена травма, включваща контузия на главата,
счупване на дясната малкопищялна кост и разкъсно-контузна рана на дясната
подбедрица. Счупването на малкопищялната кост на десния крак е довело до
трайно затрудняване на движението му за срок по-дълъг от 30 дни. Според
вещото лице е проведено медикаментозно и оперативно лечение на това
счупване, като необходимият срок за възстановяване на движенията на десния
долен крайник при правилно протичане на оздравителния процес е около 1,5
– 2 месеца. Останалите травматични увреждания, описани от вещото лице, са
7
причинили на ищеца временно разстройство на здравето, неопасно за живота
и са отшумели за период от около три седмици. При изготвянето на
експертизата / една година и половина след ПТП/ вещото лице е установило,
че пострадалият е възстановен от получените травми, не са необходими
допълнителни хирургични интервенции, но е налице минимално ограничение
при свиване в областта на дясната глезенна става и дискомфорт при промяна
на климатичните условия и е възможно да усеща болка в тази област. При
изслушване на вещото лице в съдебно заседание на 09.02.2021 година то е
посочило, че дългото ходене също би могло да причини болки на ищеца.
Вещото лице установява, че ищецът е провел напълно адекватно и
навременно лечение на травмите, както и необходимите рехабилитационни и
физиотерапевтични процедури. Много преди настъпване на ПТП на ищеца е
поставена протеза на сърдечната клапа, която според заключението няма
отношение към травмите, причинени му при ПТП.
От показанията на разпитаните по делото свидетели В. В. – син на
ищеца и Сергей Желев, се установява, че след ПТП ищецът е приет в болница
с охлузвания в лявата част на главата и счупен десен крак, където останал
една седмица. Ищецът живеел сам, бил разведен от дълги години. Наложило
се както по време на болничния престой, така и две- три седмици до месец
след изписването му от болница да бъде посещаван и обгрижван от своя син
В. В., тъй като той не можел да се обслужва сам, бил с шина на крака и се
придвижвал с патерици. Синът на ищеца пазарувал, помагал му да излиза
навън и да се разхожда, което правел през два дни. През останалото време
баща му се справял сам. След като свалили шината на ищеца, той бил малко
по-добре, но изпитвал болки и не можел да се движи нормално. Към момента
вече той ходел нормално, като синът му заявява, че не се е оплаквал да
изпитва болки и обяснява това с нежеланието на ищеца да го тревожи. През
периода на възстановяването си ищецът бил притеснен, той до момента не се
бил качвал на мотоциклета, като заявявал, че повече няма да го кара, тъй като
бил уплашен след ПТП.
Сергей Желев, съсед на ищеца, установява, че след ПТП е помагал на
ищеца, който е ходел с патерици в продължение на един – два месеца заради
счупения крак. Помощта се изразявала в пазаруване, плащане на битови
сметки – ток, вода, в извършване на работа в гаража и на лозето, когато се
налага. Свидетелят твърди, че в първите дни след изписването му от болница
8
ищецът е изпитвал затруднения да излиза навън, тъй като жилището му било
на четвъртия етаж, въпреки че имало асансьор. След това започнал да излиза.
Възстановяването на ищеца продължило дълъг период от време, дори след
като била махната шината, кракът му бил подут и не изглеждал добре. Според
свидетеля ищецът не бил възстановен напълно и до момента, сега той вършел
около 70-80 процента от дейностите, които изпълнявал преди това. ПТП се
отразило и на психиката на ищеца, след ПТП той бил стресиран и се отказал
изцяло да кара мотоциклет.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира
следното:
С обсъдените доказателства са установени неимуществените вреди,
описани от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба, с изключение
на счупването на таза, както и причинната им връзка с процесното ПТП.
Съдът намира, че по делото има данни и за негативни психически
изживявания за ищеца, свързани с преживения стрес и със страха да
управлява за в бъдеще мотоциклет. Те са установени с показанията на
разпитаните по делото свидетели. Ищецът не е посещавал психиатър или
психолог, но установената от свидетелите промяна, свързана със страх и
нежелание да управлявал мотоцклет за в бъдеще, не се опровергава от други
доказателства по делото. Става дума за обстоятелства, свързани с начина, по
който се чувства ищецът и с поведението му, чието установяване може да
стане и със свидетелски показания, доколкото не са необходими специални
знания за тяхното възприемане.
Съобразявайки характера и вида на причинените увреждания, които са
в пряка причинна връзка с ПТП, описани по-горе, продължителността на
болките и страданията, вида на проведеното лечение, отражението им върху
начина на живот на ищеца и върху душевното му състояние, съдът намира,
че справедливият размер на обезщетението е 28 000 лева. Става дума за
60 годишен мъж, който към момента на настъпване на ПТП е бил активен,
поддържал е дома си сам, работил е в гаража и на вилата, управлявал е
мотоциклет. След ПТП се е наложило ищецът да разчита на помощта на
близки и съседи, не е възстановена напълно способността му да работи, а
само около 70-80 % по преценка на свидетеля, като движението на дясната
глезенна става е ограничено и до момента. От друга страна при определяне
9
размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява
сравнително краткия период, през който ищецът е бил обездвижен и не е
можел да се обслужва сам, както и установеното от вещото лице
обстоятелство, че в процеса на лечение на ищеца не са се наложили и не се
налагат за в бъдеще нови хирургични интервенции.
Освен с обсъдените по-горе обстоятелства, свързани с характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и
страдания, размерът на обезщетението от 28 000 лева е съобразен и с
конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за
справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. До 01.01.2010
година нормативно определените минимални размери на лимитите са
нараствали непрекъснато и почти ежегодно, като от 25 000 лева за всяко
събитие са достигнали до 700 000 лева за всяко събитие при едно пострадало
лице и до 1 000 000 лева – при две или повече лица. След тази дата са
определени значително по –високи размери. § 27 от ПЗР на Кодекса за
застраховането / отм./ предвижда лимит за едно събитие на имуществени и
неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт от 1 000
000 лева при едно пострадало лице и от 5 000 000 лева при две или повече
пострадали лица. Съгласно чл. 266 от КЗ / отм., в сила от 11.06.2012 година/,
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
се сключва за следните минимални застрахователни суми: за неимуществени
и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 2 000 000
лв. за всяко събитие при едно пострадало лице и 10 000 000 лв. за всяко
събитие при две или повече пострадали лица. Сега действащият Кодекс за
застраховането, влязъл в сила на 01.01.2016 година, приложим към
настоящия случай, в чл. 492 предвижда лимит за неимуществени и
имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 000 000
лв. / а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година – 10 420 000 лева/ за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Лимитите, макар и само
индиция, а не абсолютен критерий за икономическите условия в страната и
обществено разбиране за справедливост, имат значение и следва да бъдат
взети предвид при определяне на размерите на обезщетението за
неимуществени вреди, което становище се застъпва и в съдебната практика.
По тези съображения съдът намира, че следва да отмени
10
първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
за неимуществени вреди в размера над 15000 лева до 28 000 лева и следва да
постанови ново решение по същество, с което да присъди допълнително
обезщетение от 13 000 лева. В останалата част / над 28 000 лева до
претендираните 35 000 лева първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено/.
Следващият спорен момент, въведен с въззивната жалба на ищеца В.
Ц. В., е досежно началния момент, от който следва да бъде присъдена лихвата
за забава върху обезщетението за неимуществени вреди.
С исковата молба ищецът е претендирал присъждане на обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху обезщетениeто за вреди,
считано от 21.06.2019 година – датата, на която изтича срока по чл. 429, ал. 3
от КЗ във връзка с чл. 430 ал. 1 от КЗ, до окончателното му изплащане. Съдът
е присъдил лихви върху обезщетението, считано от датата на завеждане на
исковата молба – 06.12.2019 година.
Фактите, свързани с уведомяването на застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие, установени със събраните по делото доказателства,
са следните:
От уведомлението на стр. 90, известието за доставяне на стр. 89 и
показанията на свидетеля Е.Г., разпитан в съдебно заседание на 24.11.2020
година се установява, че ответното застрахователно дружество е уведомено
от прекия причинител на вредата, а именно от водача на застрахования лек
автомобил, причинил процесното ПТП Е.Г. още на 19.06.2019 година.
Тогава на ответното застрахователно дружество е връчено писменото
уведомление, в което са посочени датата и мястото на ПТП,
регистрационния номер на лекия автомобил - ***, собственика на
автомобила П.П. и номера на застрахователната полица. Посочено е също, че
при ПТП е ударен мотоциклет, при което са нанесени телесни увреждания на
мотоциклетиста, както и материални щети.
От доказателствата по делото се установява, че следващото
уведомяване на застрахователя за процесното ПТП е от самия пострадал В.В..
То е извършено с предявяване на претенцията му до застрахователя за
заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Видно
от известието за доставяне на стр. 13, искането за обезщетение е получено от
11
застрахователя на 03.09.2019 година и е заведено с вх. № 2758 от 04.09.2019
година.
По въпроса за началния момент, от който се дължи законната лихва
върху обезщетението за неимуществени вреди, съдът намира следното:
В случая става дума за претенция за лихвите като част от
застрахователното обезщетение, дължимо от прекия причинител на вредата
при ангажиране на неговата отговорност, което се покрива от застрахователя
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл.
493, ал. 1 , т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2 т. 2 и ал. 3 от КЗ. Това са
приложимите разпоредби от КЗ, поради което и съобразявайки ал. 3 на чл.
429 от КЗ, съдът намира, че законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди се дължи от 19.06.2019 година, което е датата на
уведомяване на застрахователя от застрахования по реда на чл. 430 ал. 1 т. 2
от КЗ и това е по-ранната от двете дати, доколкото застрахователната
претенция на увредения е предявена в по-късен момент – на 03.09.2019
година. При определяне на началния момент съдът съобразява и искането на
ищеца, което е за присъждане на лихвата с начален момент 21.06.2019 година,
т.е. два дни, след датата, от която съдът приема, че се дължи лихвата.
Формулировката на разпоредбата на чл. 429 ал. 3 от КЗ, според която
лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред
увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на
застрахователната сума /лимита на отговорност/, като в този случай от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна, налага извода, че началният момент на
отговорността на застрахователя за лихви е конкретен по отношение на всяко
увредено лице. Според разпоредбата на закона не е достатъчно просто
уведомяване за настъпило ПТП, а уведомяване за настъпване на
застрахователно събитие, т.е на покрит риск по застраховка в периода на
застрахователното покритие съгласно определението, съдържащо се в § 1 т. 4
от ДР на КЗ. В случая уведомяването на застрахователя от застрахованото
лице е за настъпване на конкретно застрахователно събитие, като е посочено,
12
че е пострадало лицето, управляващо мотоциклета, както и че има
материални щети по самия мотоциклет.
Съдът не споделя доводите на ответника, поддържани както пред
първата, така и пред въззивната инстанция, досежно началния момент, от
който следва да се присъди лихвата за забава. Ответникът, както и
първоинстанционният съд свързват този начален момент с представянето на
банкова сметка от ищеца, по която да му бъде преведено обезщетението. Това
е станало едва в хода на исковия процес, поради което съдът е приел, че
обезщетението ще се дължи от датата на исковата молба - 06.12.2019 година,
а ответникът сочи и по-късна дата – 13.11.2020 година, позовавайки се на
разпоредбата на чл. 497 ал. 1 от КЗ и чл. 380 ал. 3 от КЗ. Цитираните
разпоредби уреждат лихвите за забава върху дължимото застрахователно
обезщетение. Съгласно чл. 497 ал. 1 от КЗ застрахователят дължи законната
лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е
определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички
доказателства по чл. 106, ал. 3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 освен в
случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани
от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3. Според чл. 380 ал. 3 от КЗ
непредставянето на данни за банковата сметка от страна на лицето по ал. 1
има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като
застрахователят не дължи лихва по чл. 409, т.е. законната лихва за забава
върху дължимото застрахователно обезщетение.
В случая обаче не става дума за законната лихва, свързана със
забавата на самия застраховател, респ. недължима лихва заради забавата на
кредитора, изразяваща се в непосочване на банкова сметка, а за претенция за
лихви като част от застрахователното обезщетение, дължимо от прекия
причинител на вредата при ангажиране на неговата отговорност, което се
покрива от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на основание чл. 493, ал. 1 , т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2 т. 2 и
ал. 3 от КЗ. Това са приложимите разпоредби от КЗ, поради което и
съобразявайки ал. 3 на чл. 429 от КЗ, доколкото има данни за уведомяване на
застрахователя от застрахования още на 19.06.2019 година, законната лихва
върху цялото дължимо застрахователно обезщетение от 28 000 лева следва да
бъде присъдена с начален момент 21.06.2019 година, както е поискана, до
13
окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение в частта,
с която е присъдена законна лихва върху обезщетение от 15 000 лева, считано
от 06.12.2019 година следва да бъде отменено и следва да се постанови ново,
с което да се присъди лихва, считано от 21.06.2019 година до окончателното
му изплащане.
Съобразно изхода на спора и исканията, съдът следва да се произнесе
досежно дължимите от страните за разноски както пред първата, така и пред
въззивната инстанция.
Пред първата инстанция частичният иск е с обща цена 35 000 лева и
според настоящото решение е основателен за 28 000 лева. Адвокат П.К. е
претендирала и има право на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 във
връзка с чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата. Минималният размер на
адвокатското възнаграждение, определение на основание чл. 7 ал. 2 т. 4 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
съобразно цената на иска, е 1580 лева. Към тази сума следва да бъде прибавен
и дължимия ДДС от 20%, или общото минимално възнаграждение става 1896
лева. Безспорно е, че адвокат К. е регистриран по ЗДДС. Досежно
дължимостта на ДДС и върху адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата за осъществена безплатна правна помощ е налице
многобройна и непротиворечива съдебна практика – определение № 349 от
01.07.2021 година на ВКС по ч.т.дело № 1238/2021 година на І т.о.;
определение № 82/18.02.2020 година по ч.т. дело № 104/2020 година на І т.о.
С нея е прието, че при регистрация по ЗДДС адвокатското възнаграждение се
формира с включен ДДС, независимо дали е определено по договор между
адвоката и клиента или от съда по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение в случая с оглед изхода
на спора пред първата инстанция е 1516,80 лева. При присъдени с
първоинсатнционното решение, изменено с определението по чл. 248 от ГПК
812,57 лева, ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да
заплати на адвокат К. допълнително адвокатско възнаграждение в размер на
704,23 лева за първата инстанция.
Обжалваемият интерес пред въззивната инстанция е 20 000 лева, като
въззивната жалба е основателна до размера на 13 000 лева. Минималният
размер на адвокатското възнаграждение с ДДС върху целия обжалваем
14
интерес, определено по описания по-горе начин, е 1356 лева. С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция ответникът дължи на адвокат К.
адвокатско възнаграждение в размер на 881,40 лева.
Пред първата инстанция общият размер на направените от ищеца
разноски, включващи държавни такси и възнаграждения за вещи лица,
претендиран със списъка по чл. 80 от ГПК и установен с представените
доказателства, е 1785 лева. С оглед изхода на спора ищецът има право на
разноски в размер на 1428 лева. При присъдени с първоинстанционното
решение 765 лева, ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнително
разноски на ищеца за първата инстанция в размер на 663 лева.
Разноските на ищеца за въззивната инстанция са в размер на 400 лева
заплатена държавна такса. От тях ответникът следва да бъде осъден да му
заплати с оглед изхода на спора 260 лева.
По отношение разноските на ответника за първата и за въззивната
инстанция, съдът намира следното:
Ответникът е претендирал и за двете инстанции юрисконсултско
възнаграждение в размер на по 450 лева. Първоинстанционният съд му е
определил такова в размер на 450 лева с определението по чл. 248 от ГПК,
което не е обжалвано, поради което този размер не може да бъде изменян от
въззивния съд. При общ размер на разноските на ответника за първата
инстанция от 1260 лева / 800 лева за експертизи, 10 лева за удостоверения и
450 лева юрисконсултско възнаграждение/, ищецът с оглед изхода на спора
му дължи 252 лева. Първоинстанционното решение, изменено с
определението по чл. 248 от ГПК, следва да бъде отменено в частта, с която
В.В. е осъден да заплати на ответното застрахователно дружество разноски
над размера от 252 лева до 720 лева.
За въззивната инстанция ответникът е претендирал разноски само за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Съдът, съобразявайки
разпоредбите на чл. 78 ал. 8 във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ
и чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ / изм. Дв бр.
74/2021 година/ определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева, съобразявайки обстоятелството, че представител на ответника не се е
явил в проведеното открито съдебно заседание, а участието му се изразява
само в изготвянето на писмен отговор по чл. 263 от ГПК. С оглед изхода на
15
спора жалбоподателят дължи на ответника разноски за въззивната инстанция
в размер на 70 лева.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260123 от 29.03.2021 година, постановено по т.
дело № 370/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, В
СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
-в частта, с която е отхвърлен като неоснователен иска за обезщетение
за неимуществени вреди в размера над 15 000лв. до 28 000 лева, предявен от
В. Ц. В., ЕГН **********, от гр. К., ж.к. „В.“ 45, вх. В, ет. 4, ап. 43 против З.“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Г.” № 1;
-в частта, с която законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди от 15 000 лева, е присъдена с начален момент
06.12.2019 година;
-в частта, с която В. Ц. В., ЕГН **********, от гр. К., ж.к. „В.“ 45, вх.
В, ет. 4, ап. 43 е осъден да заплати на З.“ АД, ЕИК ***, разноски за
производството пред първата инстанция над размера от 252 лева до 720 лева /
след изменение на решението с определение по чл. 248 от ГПК №
260582/25.02.2021 година/,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. „Г.” № 1, да заплати на В. Ц. В., ЕГН **********, от гр. К., ж.к. „В.“
45, вх. В, ет. 4, ап. 43, допълнително сумата от 13 000 лева / наред с
присъдените с първоинстанционното решение 15 000 лева/, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди,
в резултат на ПТП, настъпило на 14.06.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от 21.06.2019г. до окончателното изплащане на главницата.
ОСЪЖДА З.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. „Г.” № 1, да заплати на В. Ц. В., ЕГН **********, от гр. К., ж.к. „В.“
45, вх. В, ет. 4, ап. 43, законна лихва върху обезщетението от 15 000 лева,
присъдено с решение № 260123 от 29.03.2021 година, постановено по т. дело
№ 370/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, считано от
16
21.06.2019 година до окончателното изплащане на главницата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260123 от 29.03.2021 година,
постановено по т. дело № 370/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара
Загора, В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на В. Ц. В., ЕГН
**********, допълнително разноски за първоинстанционното производство в
размер на 663 лева / наред с присъдените с първоинстанционното решение
765 лева/, както и разноски за въззивното производство в размер на 260 лева.
ОСЪЖДА ЗАД „ Д.“ АД , ЕИК ***, да заплати на адв.П.К. от САК,
като процесуален представител на В. Ц. В., на основание чл. 38 ал. 2 във
връзка с чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата допълнително адвокатско
възнаграждение с ДДС за първата инстанция в размер на 704,23 лева /наред с
присъдените с решението след изменението му с определението по чл. 248 от
ГПК 812,57 лева, както и адвокатско възнаграждение с включен ДДС за
въззивната инстанция в размер на 881,40 лева.
ОСЪЖДА В. Ц. В., ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ Д.“ АД ,
ЕИК ***, разноски за въззивната инстанция в размер на 70 лева
юрисконсултско възнаграждение съобразно изхода на спора.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17