МОТИВИ: Срещу подсъдимия М.И.К. *** е предявено обвинение за това, че
на 18.07.2018 година в гр.Свиленград, Област Хасково, на кръстовище между
улиците „Генерал Скобелев“ и „Сан Стефано“,
при управление на моторно превозно средство – автобус марка „Ивеко“ с рег.№ ** **** **, нарушил правилата за движение –
чл.50 ал.1 от ЗДвП /“На кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран
като път с предимство, водачите на пътни превозни средства от другите пътища са
длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по пътя с
предимство“/ и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Т.Д. *** –
престъпление по чл.343 ал.1 б.“в“ вр. чл.342 ал.1 от НК.
Подсъдимият разбира в какво е
обвинен и не се признава за виновен. Дава
обяснения по предявеното му обвинение, в които описва пътния инцидент по начин,
различен от възприетия от прокурора, поддържайки спазване на относимото към случая специално правило в ЗДвП и липса на противоправност в поведението му, което да се е явило в
причинна връзка с престъпния резултат.
Частното обвинение,
поддържано от пострадалите Н.К.Д., Д.Д.Д. и С.И.И. споделя изложената в
обвинителния акт фактология и нейната правна оценка.
Посочените три лица бяха конституирани като страни - частни обвинители, по
своевременно депозирани от тях молби и след отхвърляне на възраженията, които
защитата направи по повод качеството „пострадал“ за молителката С.И.. В тази
връзка бяха преценени показанията на свидетелите Н.Д., П. Д., Д.Д., В.К., чиято достоверност не беше разколебана и чиято
еднопосочност по оспорения от защитата факт се прецени като очевидна.
Разказаното от тези свидетели, в това число и пестеливите откъм детайли и с
надделяваща емоция показания на
свидетелката Н.Д., съдът прие за достатъчно подкрепящи заявеното от И.
фактическо съжителство с починалия Д. Д.. Съгласно показанията на И., относно
които съдът също не констатира поводи за съмнения във верността им, между нея и
Д. Д. е била установена интимна връзка, продължила осем години, а три години
преди инцидента, довел до смъртта му, двамата създали съвместно домакинство и
обитавали общо жилище под наем. Макар близостта им да не била демонстрирана
пред семейството на Д., а по повод заболяване в началото на 2016 година той около
3 месеца да пребивавал в дома на своята майка, връзката им и съвместното
живеене не били прекъснати и към месец
юли на 2016 година двамата отново
заживели в съвместния дом в гр.С., от
който Д. тръгнал за работа и в деня на катастрофата. При така представените от И.
факти, неопровергани, напротив - потвърдени от показанията на горепосочените
свидетели, представящи характера на възникналите отношения, поведението на И. в
болничното заведение и в деня на погребението, а после и в семейството на починалия,
фактическите отношения между двете лица следва да бъдат окачествени като
„фактическо съжителство на съпружески начала“ по смисъла на даденото в т.18 от
ДР на ЗПКОНПИ легално определение /изискващо продължителност на съвместното
живеене най-малко от две години/. Това от своя страна идентифицира И. като
лице, имащо право на обезщетение за претърпените от деянието имуществени и
неимуществени вреди съгласно разрешенията, дадени в ППВС № 1/64 и ТРОСГТК №
1/2018 г., а от тук и като „пострадал“ според дефинираните в чл.75 ал.1 от НПК
критерии. Затова съдът не възприе
защитния довод, според който основанията за участие на И. като страна не се
подкрепят от доказателствения материал, както и че
това участие необосновано застрашава правата на подсъдимия, принуден да
разгърне защита в по-голям от процесуално допустимия размер.
Във
връзка с главния факт на доказване в производството, се прие за установено
следното:
Подсъдимият
М.И.К. ***. Към месец юли на 2016 година той бил правоспособен водач на моторно
превозно средство – притежавал свидетелство за управление на МПС № ****** за
категориите В, С, Д, СЕ, ДЕ, АМ и ТКТ. На 18.07.2016 година К. се намирал в гр.Свиленград,
където управлявал автобус марка „Ивеко“ с рег.№ **
**** **, собственост на ЕТ “И. К.-***. Около 13,00 часа, при атмосферни условия,
незатрудняващи видимостта и управлението /ясно време, сух асфалтов път/, с това
превозно средство подсъдимият предприел движение по улица „Сан Стефано“, като се движел в лявата лента на северната
половина от пътното платно на същата улица в посока от изток на запад към
кръстовището с ул.“Генерал Скобелев“. Това кръстовище
било регулирано с вертикална и хоризонтална пътна маркировка – на южния тротоар
на улица „Сан Стефано“ преди самото кръстовище бил
поставен пътен знак Б1 „Пропусни движещите се по пътя с предимство“, ведно с табела
Т8, указваща разстояние от 100 метра преди пътен знак Б2 „Спри! Пропусни
движещите се по пътя с предимство“. Последният знак бил поставен в дясната
спрямо посоката на движение на подсъдимия част от пътя – тротоар, на разстояние
от 6,85 метра преди началото на обозначената с хоризонтална маркировка
стоп-линия, разположена на 7,6 метра по ширина и надясно от началото на
разделителната линия между пресичащите се платна. Когато приближил кръстовището
и преминал зоната на поставения знак Б2, подсъдимият се установил
непосредствено преди стоп-линията, подготвяйки се да извърши маневра „завой
наляво“ чрез навлизане в лявата лента на пътното платно на улица „Генерал Скобелев“. Той спрял движението на автобуса на така
маркираното място за около 3-4 секунди, огледал се за движещи по пътя с
предимство автомобили, след което отново привел автобуса в движение чрез бавно
„приплъзване“ и скорост от около 5 км/ч. В този
момент непосредствено зад управлявания от К. автобус се бил установил автомобил
марка „Пежо 208“, управляван от свидетеля И.-Н.Д.. Този водач наблюдавал
промяната в положението на спрелия преди него автобус, като в момента, в който
последният потеглил бавно напред, свидетелят насочил своя автомобила в същата
посока, за да заеме освобождаващата се позиция на стоп-линията. Междувременно
подсъдимият продължавал движението си към кръстовището и преминал линията,
разделяща пътните платна на пресичащите се улици. В същия момент по улица
„Генерал Скобелев“ се движел автомобил марка „ВАЗ
2107“ с рег.№ ******, управляван от Д. Т.Д.. Последният бил правоспособен
водач, като съответни на притежаваното свидетелство за управление на МПС № *********
били категориите В, С, ТКТ и М. С
посочения автомобил Д. Д. предоставял ******* ******. В този ден, малко преди
13,00 часа, ****** му било наето от свидетелите С.Б.И., А.С.Б., А.Р.А., Д.И.А.
и А.Й.Д.. Същите свидетели, както и двегодишното внуче на свидетелката А.Й., се
качили в автомобила на Д. Д. в района на Автогарата в гр.Свиленград с цел
пътуване до с.Щит, община Свиленград. Разположили
се в купето по следния начин: С.И. на предната дясна седалка до шофьора, А.Б. –
на мястото зад шофьора, до нея Д.А., близо до средата на задната седалка била А.Д.,
която държала в скута си детето, а крайно вдясно – А.А..
Непосредствено преди пътуването същите свидетели пазарували в гр.Свиленград, а
след като се качили в таксито оставили закупеното в багажното му отделение. Стоящите
на задната седалка свидетели били без поставени предпазни колани. Колан сложил
седящият на предната дясна седалка С.И.. Водачът Д. не поставил колан. След
като общо шестимата пътници се
разположили в купето на таксито, Д. потеглил от автогарата и избрал маршрут към
изхода на гр.Свиленград в посока с.Щит, който включвал преминаване по улица
„Генерал Скобелев“. Когато се установил на същата
улица, Д. се движел в дясната пътна лента със скорост от около 69 км/ч, каквато
поддържал и преди зоната на кръстовището с ул.“Сан Стефано“,
когато преминавал покрай метални заграждения, поставени в десния край на
тротоара спрямо посоката му на движение.
Междувременно подсъдимият К. вече бил преминал стоп-линията с
управлявания от него автобус и след първоначалното „приплъзване“ със скорост от около 5 км/ч ускорил
движението си до скорост от 18-19 км/ч, с каквато предприел навлизане в широката
3,70 м пътна лента, по която се движело управляваното от Д. такси. В този
момент последното се намирало на 45,37 метра от движещия се направо автобус. Водачът
Д. възприел автобуса като опасност на пътя в момента, в който предната част на
автобуса /кабината/ заела неговата лента за движение и предприел екстремно
спиране, както и леко отклонение наляво в рамките на възможното такова при
задействана спирачна система. За 2,58 секунди намалил скоростта си до 43 км/ч. В рамките на същото
време автобусът продължил ускорителното си движение. Въпреки предприетото от
водача Д. спиране, последвал удар между
двете превозни средства – между предната дясна част на лекия автомобил марка
„ВАЗ 2107“ и предната лява част на
автобуса марка „Ивеко 59.12“. Съприкосновението между
двата автомобила настъпило в дясната лента спрямо посоката на движение на лекия
автомобил, след което двете превозни средства се установили в покой между двете
пътни ленти с леко навлизане в лявата такава. Върху пътното платно били
оставени следи – отпечатъци от гуми върху асфалтовата настилка и задирания по
същата, оставени от леката кола.
Пътуващите
в таксито лица получили телесни увреждания в резултат на сблъсъка между телата
им и техническото обзавеждане в купето на таксиметровия автомобил. Независимо
от това, те успели сами да напуснат автомобила, като свидетелят А.А. излезнал от колата с помощта на съпругата си Д.А., която преди
това помогнала на А.Б., А.Й. и детето да се отърсят от първоначалния шок. От
колата излязъл и водачът Д., който изпитвал силни болки в областта на корема.
Той седнал върху намираща се наблизо тревна площ, където останал до
пристигането на медицински екип от центъра за спешна помощ. Сигналът към
последния бил подаден чрез Националната система за спешни повиквания „тел.112“,
обаждане към която в 13:09:36 часа направил свидетелят И.-Н.Д. /Справка от
Дирекция „Национална система 112“/. Пострадалият Д. Д. бил отведен в болнично
заведение, където въпреки оказаната му медицинска помощ починал в същия ден. В
болница за стационарно наблюдение била приета и бременната А.Б.. Свидетелите Д.А.,
А.А., С.И. и А.Й. получили наранявания, които
наложили само амбулаторен преглед и предписания за домашно лечение.
Назначената по
делото съдебно-медицинска експертиза е дала заключения /в три отделни експертни
доклада/ относно получените от пострадалия Д. Д. телесни наранявания, както и
за тези, причинени на свидетелите А.Б. и А.А.. Според заключението на съдебния лекар Е.
пострадалата А.Б. получила увреждания в областта на лицето, устните и зъбите
/счупване на коронката на горния ляв страничен резец и силно разклащане на
централния резец до него/. Наранявания се установявали също в областта на
дясната мишница и предмишница, в областта на лявата подбедрица /порезна рана/, както и контузия на гръдния кош
с прояви на учестено и повърхностно дишане. Налице
били сведения и за безсъзнателно състояние на Б., продължило до момента на
отвеждането й в болницата. Изводите на експерта Е. са, че така констатираните
въз основа на отразеното в медицинската документация увреди са довели до разстройство
на здравето, извън случаите на чл.128 и чл129 от НК. Уточнява се в писмения
доклад, че медицинската документация, която била прегледана, не съдържала
сведения за мозъчно сътресение на Б., напротив – в нея било записано, че
пострадалата „разказва с подробности за инцидента“, а това според експерта
изключвало състоянието „кома“ /загуба на съзнание/, което да бъде временно
опасно за живота. Не било налице и увреждане от вида „избИ.е
на зъби“, тъй като не се констатирала загуба на цял зъб, а само счупване на
коронката на горен резец при запазване на останалата част от зъба, както и
разклащане на друг резец, без обаче да е настъпила загуба на същия.
Относно
нараняванията на свидетеля А.Р.А. мнението на експерта е, че те са изразени в
контузия на лявата подбедрица без счупване на кости.
Заключението за това увреждане също е дадено въз основа на проверка на
съставена от друг специалист документация, според която при проведено
рентгеново изследване, за което било издадено направление по повод съмнения за
счуване, не била констатирана такава травма на костта, въпреки че била отразена
гипсова имобилизация за срок от 35 дни. Анализирайки
показанията на изслушаната в негово присъствие свидетелка Д.А. /съпруга на А./,
изводите, които прави експертът са: гипсовата имобилизация
била препоръчена от травматолог, но фактически не
била извършена; счупване на костта не се установявало от рентгеновото
изследване, а трайно затруднение в движението на левия крак не било настъпило.
Експертът Е. е изготвил заключение
и относно характера на уврежданията, причинили смъртта на Д. Д.. В писмения
доклад той посочва, че несъвместима с живота се е оказала получената от този
пострадал съчетана травма – счупване на гръдната кост и двустранно счупване на
ребра /10 вляво и 3 вдясно/, контузия на средностението
и хилусите на белите дробове с настъпил колапс на
последните; разкъсване на дръжката на тънките и дебелите черва, разкъсване на слезката и панкреаса, контузия на капсулата на левия бъбрек
с ретроперитонеален хематом вляво. Констатиран при
аутопсията бил още оток на мозъка, както и находки за остри циркулаторни
разстройства. В устния си доклад лекарят обяснява, че телесните увреди са
характерни за автомобилна травма, като конкретният механизъм бил свързан с
настъпил натиск от волана върху гръдната клетка и корема, което довело до
счупване на гръдната кост и ребрата. Травмата на десетте закрепени за костта
ребра от ляво и на три ребра от дясно говорела за удар на тялото върху широка
площ, което от своя страна индикирало липсата на
колан и находка за пряко съприкосновение между тялото и удрящото /притискащо/ пространството при липса на затягащо тялото устройство
/колан/. Това, в съчетание с отсъствието на следи по кожата с характерни отпечатъци, предполагало
неизползването на защитен колан, потвърждение на което били и разкъсванията на
органите в коремната кухина.
Назначени са били в хода на досъдебното
производство две автотехнически експертизи, заключенията
на които съдът изслуша. Първоначалната експертиза е изготвена от експерта С.П.,
втората експертиза е разширена с участието на трима автоексперти.
Не съществуват различия в мнението на първоначалната и повторното експертиза
относно механизма на настъпилото ПТП. Различни са заключенията в двете експертизи
относно скоростта, с която се е движел лекият автомобил непосредствено преди
удара – 63,9 км/ч според първата експертиза и 69 км/ч според втората, относно
скоростта на същия автомобил в момента на удара /41,4 км/ч според експерта П. и
43 км/ч според тримата експерти/, както и скоростта в същия момент /момента на
удара/ на автобуса „Ивеко“ – 17,5 км/ч при първата
експертиза и около 20 км/ч при втората. Логична последица от тези разминавания
в изчисленията са и определените от експертите различни дължини на опасните
зони за спиране /спирачен път/ на двете превозни средства. Така единичната
експертиза е определила опасната зона за спиране на лекия автомобил „ВАЗ“ от
момента на възприемане на опасността на 44,23 метра, а на автобуса на 9,50
метра, докато заключението на тримата експерти по този въпрос е: 57,09 метра за
лекия автомобил и 7,84 метра изминато разстояние от автобуса от момента на
реакцията на водача на лекия автомобил. Разстоянието,
на което се е намирал лекият автомобил от мястото на удара в момента, в който
водачът му е предприел аварийно спиране, е определено от експерта П. на 31,18
метра, докато тримата експерти изчисляват същото разстояние на 45,37 метра,
съответно на което определят времето от реакцията на шофьора на същия автомобил
до момента на удара на 2,58 секунди /според първата експертиза същото време се
равнява на 2,11 секунди/. Разминавания в експертите мнения се констатират и
относно скоростта, при избирането на която от водача на леката кола, сблъсъкът
би бил избегнат. Така съгласно първата експертиза тази скорост се равнява на
49,4 км/ч, а според втората /разширена/ - на 57 км/ч. Разширената експертиза е
отговорила и на въпрос, който не е бил обсъждан при първоначалното изследване –
разстоянието на видимост, което е имал водачът на автобуса, установявайки се с
предната част на автомобила върху дясната гранична линия на пътното платно на
ул.“Генерал Скобелев“. Мнението на експертите е, че
видимостта на ляво към дясната лента, по която се е движело таксито, е била до
46 метра, измерена по дясната граница на платното е до 58 метра, измерена по
оградата от метални елементи. Допълнителни сведения относно видимостта
представя заключението на тройната техническа експертиза, изготвено по
поставената в хода на съдебното следствие задача – да се определи взаимната
видимост на двамата водачи от момента, в който автобусът се е намирал на
„стоп-линията“ до момента на настъпването на удара, в това число и към момента,
в който управляваното от подсъдимия превозно средство е пресичало дясната граница на платното за движение на
ул.“Генерал Скобелев“. Отговорът на допълнително
поставената към експертите задача не съдържа констатации, различни от тези,
записани и в първия доклад. Отново се потвърждава, че към момента, в който
лекият автомобил е реагирал чрез спиране автобусът се е намирал на 7,84 метра
преди мястото на удара, а лекият автомобил на 45,37 метра от същото място,
както е че подсъдимият е имал видимост наляво към дясната лента от платното за
движение на автомобила до около 46 метра /измерено по платното/ и до 58 метра
/измерено по оградата от ламарина/, когато се е намирал в зоната на пресичане
на разделителната /пунктирана от експертите/ линия между двете пресичащи се
платна.
Така изложената фактология се базира на гласните доказателствени
средства, заключенията на техническите експертизи, писмените доказателствени средства и обективираните
резултати в протоколите за извършени следствени действия, като по отношение на
последните е необходимо да се посочи следното: Оспорена от защитата е доказателствената годност на извършения оглед на
местопроизшествието, документиран в Протокол от 18.07.2016 година. Възраженията
са аргументирани със заявени нарушения в регламента на чл.137 ал.1 от НПК,
съответно чл.156 ал.1 от НПК и твърдения за неспазване на задължителното
съгласно посочените две разпоредби участие на поемни
лица при прилагането на процесуалния способ. Относими
към този защитен довод са показанията на свидетелите А. Л. и Т.С.Х., преди обсъждането на които
следва да се посочи, че защитата не атакува документалната валидност на
съставения протокол, в чието съдържание съдът също не установи отсъствие на
някой от задължителните съгласно чл.129 от НПК реквизити, което да рефлектира
върху процесуалната валидност на документа, а от тук и върху способността му да
бъде доказателствено средство за извършените действия
и за събраните доказателства. Що касае
участието на лицата, посочени от разследващия орган като поемни,
се установи следното: Свидетелят А.Л. присъствал на извършения оглед, на който
бил поканен от разследващия именно в качеството на поемно
лице, което изрично му било разяснено. Свидетелят възприел установилите се върху
пътното платно превозни средства, тяхното взаимно и спрямо останалите обекти разположение,
а също и част от пострадалите лица, които все още се намирали на мястото на
произшествието. По разпореждане на полицейските служители Л. участвал и в
регулирането на движението, в съчетание с което наблюдавал действията на
извършващия огледа, измерването на разстояния и следи, без към момента на
разпита да има спомен дали лично е правил измервания или дали е бил
запознаван с резултатите от тези,
направени от участващите в огледа лица – разследващия и специалиста-технически
помощник. Ясен е обаче споменът му за това, че е останал на мястото на огледа
около 2-3 часа, изчакал е приключването на действията, запознал се със
съдържанието на съставения протокол, след което положил подпис, който
разпознава върху предявения в съдебното заседание документ. Свидетелят заявява,
че не е в състояние да посочи дали е наблюдавал показанията на измерващите
уреди, както и че не може да опише местоположението на оставените следи или зоната
с по-голяма концентрация на установилите
се върху пътното платно автомобилни части, като в същото време е категоричен,
че не е напускал мястото на огледа до момента на приключването му, както и не
се е отдалечавал от разследващия на разстояние, което да препятства възприятията
му върху оглежданите обекти и места. Категоричен е и за това, че при огледа е
участвало и друго поемно лице, което описва като
„високо момче, граничен полицай“. Разпитан също като свидетел ***** ****** Т.Х.
отрича да е бил наблюдател на извършваните при огледа измервания и отразяваните
в протокола резултати. Твърди, че случайно прибирайки се от работа се е озовал
на мястото на катастрофата, където по молба на колегите му от *** останал в
рамките на 10-15 минути, а след това подписал протокол без да се запознае с
неговото съдържание и въпреки разяснението, че подписът удостоверява качеството
му на поемно лице. Според Х. към момента на
пристигането му на мястото измерванията били приключили, а възприятията му се
изчерпвали с факта на двете катастрофирали коли, установени върху пътното
платно.
Анализът на
показанията на свидетелите Л. и Х. налага следните изводи: Безспорно участието
на свидетеля Х. в коментираното процесуално действие не съответства на
законовия регламент. Разпоредбата на чл.156 ал.1 от НПК, изискваща участие на поемни лица при извършването на огледа, безспорно има
предвид както присъствието на тези лица при установяването и фиксирането на
заварената обстановка, така и създаването на условия те да наблюдават
действията на разследващия и подпомагащите го служители и потвърдят
достоверността на записванията в обективиращия
резултатите документ. В случая казаното от свидетеля Х. изцяло изключва
съблюдаването на този норматив, доколкото то установява, че макар и уведомено
за процесуалното качество, лицето нито е могло да наблюдава извършеното от
разследващия /пристигнало е на мястото след приключването на измерванията/,
нито е получило друга информация, която да му даде възможност да се увери в
истинността на записаното в протокола, който дори не бил прочетен, а просто
подписан от „колегиална солидарност“ към служителите на КАТ. Различно от това е
било участието на другото поемно лице – А.Л., който е
присъствал от началото до края на следственото действие, намирал се в
непосредствена близост до разследващия и макар да бил натоварен и с друга
дейност, имал възможността да наблюдава поведението на разследващия, да
възприема неговите констатации и се уверява в правилното им възпроизвеждане в
протокола. Няма причини да се счита, че тази възможност не е била и практически
реализирана, доколкото няколкократно по време на разпита му в съдебното
заседание свидетелят потвърждава, че всичко записано е било съответно на
действително фиксираното и намерено на мястото, а протоколът е бил прочетен
преди да бъде подписан. Заявената от свидетеля липса на спомени за част от събитията е напълно
разбираема и неконфронтираща се с потвърденото реално участие в следственото
действие. Първо, изминалият период от време обяснимо заличава част от
възприятията, поради което не може да се очаква, че свидетелят ще помни детайли
от своята или чужда дейност или пък от заобикалящото го среда след повече от
две години. Второ, немислимо е от поемните лица да се
изисква фиксиране на всеки един елемент от разследващата дейност, както и да се
очаква способност за последващото й детайлно възпроизвеждане
при разпит, а и не такъв е законовият замисъл за участието на тези лица при
прилагането на доказателствените способи.
Преследваната от закона цел е да се осигури граждански контрол от външни на
разследването субекти, за да се обезпечи достоверността на установеното при огледа състояние на
местата и обектите, както и на намерените предмети, както и верността на
времето, мястото и лицата, записани в съставения протокол. Заявеното от поемното лице присъствие на извършените действия,
ненапускането на мястото, на което те са били реализирани, и осигурената от
органа възможност за наблюдение са условията, които са необходими и в същото
време достатъчни, за да се приеме, че законовия регламент е бил спазен, което в
случая относно поемното лице Л. безспорно се
установява. От друга страна, и както вече се посочи, участието на поемните лица в предвидените от разпоредбата на чл.137 ал.1
от НПК процесуални способи цели да изключи всякакви съмнения в манипулирането
на резултатите от следственото действие и в правдивото им записване в
протокола. При това положение и предвид липсата на изричен законов регламент,
указващ минимално допустимия брой на поемните лица
/въпреки употребеното множество число – вж Решение №
476/26.06.2015 г. по н.д.1479/2014 г. на ВКС/ не може да се счита, че
замислената в закона гаранция за достоверност е постигната единствено, когато поемните лица са най-малко две, с оглед принципното
положение, че установяването на даден
факт не следва да зависи от броя на средствата за неговото доказване. Напротив,
същественото е дали и доколко пълноценно е било обезпечено участието на независимия
спрямо разследващия орган субект /в случая тази независимост не се атакува/ и
дали заложената в закона цел действително е била постигната. И след като по
делото категорично се установява, че свидетелят Л. е бил безпристрастен
наблюдател на събитията от извършения оглед и че той е положил подпис в
протокола без да изложи възражения или бележки относно отразеното съдържание,
спрямо което сочи знание към момента на документирането, то исканата от закона
гаранция за съответствие между действително установеното и записаното е
постигната, а ненадлежното участие на поемното лице Х.
не е в състояние да обоснове равнозначна на неизвършване на действието
порочност. Ето защо съдът прие, че съставеният протокол за оглед /и
придружаващите го фотоалбум и скица/ не е негодно доказателствено
средство, както счита защитата, отричайки способността му да бъде валидна
изходна база за експертните констатации и претендирайки назначаване на
експертиза, изолирана от съдържанието му.
Всъщност съдът отказа да назначи такава експертиза и по други
съображения. Експертното заключение е производно доказателствено
средство, резултат от извършената експертна дейност, имаща спомагателен за
процеса на доказване характер. При наличието на първични доказателства, каквито
в случая са показанията на свидетелите-очевидци И.-Н.Д., С.И., А.А. и Д.А., непосредствено възприели както поведението на
подсъдимия, така и на загиналия водач и запълващи доказателствената
маса със сведения относно използваните скорости, траектории на движение и
отклонения, допълнителното експертното мнение, неползващо направените при
огледа измервания на следи и пространствени разположения, би представлявало
единствено обобщение на първичните източници без приложение на присъщия за
експертизата научен подход, необходимостта от който е обоснована в случая от съдържащите
се в огледния протокол величини /дължина на следи,
положения на задиранията по платното/ и производната
на тях необходимост от прилагане на непритежавани от съда познания. Посочените гласни доказателства, в съчетание с
обясненията на подсъдимия /въпреки двойнствената им
природа/ и показанията на свидетелите Д.Г. и Б.Р., възприели състоянието на
превозните средства и пътното платно непосредствено след произшествието, както
и заключението на допълнителната тройна техническа експертиза, базирана не само
върху огледните данни, но и върху показанията на
очевидеца И.-Н.Д. и извлечението от кадастралния план /л.134 т.2 на ДП/, представляват доказателствен
обем, позволяващ изводи относно главния факт на доказване и без специалния
анализ, който защитата намира за нужен единствено в аспекта на несъстоятелно поддържаната
порочност на първоначалния оглед. В контекста на изложеното не може да не бъде
отбелязано, че използваните от двамата водачи скорости /установяването на които
изисква експертна помощ/ не са свързани пряко, а косвено, с главния факт на
доказване, доколкото инкриминираното нарушение на пътните правила не съдържа относимо към скоростта поведение на пътя, макар тази
физична категория да е обуславяща за правомерността в поведението на загиналия
водач и приноса на същия в породилите причинно-следствения процес фактори.
Що се
отнася до допълнително извършения на 07.02.2017 година оглед на мястото на
произшествието /който поради промяната на пътната и застроителна
ситуация съдът не бе в състояние да повтори/ възраженията на защитата са изцяло
основателни. При прилагането на този процесуален способ категорично са били
погазени изискващите се от закона гаранции за достоверност на получените
резултати и истинност на извършените записвания в протокола. Разпитани като
свидетели посочените като поемни лица Х.В. и С.Ч. са
категорични, че не са взели участие в направените измервания, в оглеждането на
пътните участъци и на намиращите се на мястото съоръжения. Те разказват, че
случайно преминавали с автомобил през мястото в ден, чиято дата не могат да
уточнят, когато били спрени за проверка от полицейски служители и помолени от
тях да предоставят личните си документи, като Ч. няма спомен да е напускал дори превозното
средство, което управлявал, а В. да е забелязал и други лица, освен двама
служители в униформа. Свидетелят В. отрича да е полагал подпис върху протокол и
не разпознава с категоричност като свое графичното изображение върху предявения
му документ, а Ч. макар да потвърждава подписването на документа, не свързва
това с удостоверяването на конкретно съдържание или присъствие на определено
действие. Така представеното от двамата свидетели обосновава извода, че при допълнителния
оглед, макар той да е бил предварително планиран и извършен в избрано от
разследващия орган време, не е било осигурено участието на поемни
лица, а записването в протокола на такива е било единствено с цел попълване на
реквизитите от формуляра. В тази смисъл при прилагането на този способ, за разлика
от първоначалния оглед, не са били осигурени каквито и да е охраняващи
верността на сведенията мерки, логичната последица от което е изключването на
съставеното доказателствено средство от доказателствената съвкупност. В тази връзка следва да се
посочи, че целта на допълнителния оглед е била да се фиксира височината на
поставената ограда в края на десния, респ. левия тротоар спрямо посоката на
движение на двете превозни средства, както и нейното отстояние
от двете пътни платна. Доколкото обаче наличието на такова ограждащо съоръжение,
следващо дъгата на десния за водача Д. завой и в същото време ограничаващо
видимостта на подсъдимия към лявата за него част от ул.“Генерал Скобелев“, са обстоятелства, които не се спорни, а и
доказани с помощта на гласните източници, в това число и обясненията на
подсъдимия, то елиминирането на сведенията от допълнителния оглед не би могло
да рефлектира сериозно върху доказателствената
дейност. На практика именно гласните доказателствени
средства като източник на първична информация за инкриминираните събития са
тези, които имат определящо значение при установяването на важните за предмета
обстоятелства както относно видимостта, така и относно поведението на двамата
водачи, в това число и избраните от тях скорости непосредствено преди пътния
инцидент. Както вече се посочи, съществени
за изследваните моменти са показанията
на горепосочените свидетели И., А., А. и Д. и отчасти показанията на ******** ****** Д.Г. и Б.Р.,
както и обясненията на подсъдимия. Това е напълно разбираемо, доколкото
свидетелят И.-Н.Д. е управлявал автомобила си непосредствено след този на
подсъдимия, свидетелят С.И. е пътувал на предната дясна седалка в таксито, а А.
се е намирал крайно вдясно отзад в същия автомобил. Противоречията, които съдът
констатира при разпита на тези свидетели и които наложиха прочит на показанията
им от досъдебната фаза, са лесно обясними със специфичните емоционални и психични
състояния на тези лица към онзи момент, а и с изминалия немалък период спрямо
първоначално дадените показания, като не може да бъде пренебрегнат и взаимният
обмен на информация през този период, от което безспорно са били повлияни и
свидетелките А.Б. и А.Й., чийто разказ е по-беден на факти и заради по-ограничените
им възприятия предвид местоположението им в превозното средство /задната
седалка в средата и вляво на таксито/. През тази призма следва да бъдат ценени
и разминаванията, които съдът откри в показанията на свидетелката А.Д., дадени
пред съда и пред досъдебния орган. Необходимо е да се посочи, че всички
несъответствия, установени в показанията на разпитаните свидетели успешно бяха
отстранени - свидетелите А., И. и Д. потвърдиха верността на казаното пред
съда, като А. заяви категорично, че не е забелязал управляваният от подсъдимия
автобус да се е движел преди удара, а наблюдавал
същия в спряло положение върху неговото /на подсъдимия/ платно за движение
и видял насочената към тяхното /на
таксито/ платно предна част на автобуса; Д. видяла също само предната част на
идващия към ул.“Генерал Скобелев“ автобус, възприела
белия му цвят и забелязала движението му; И. е категоричен, че движението на
автобуса /което той възприел/ не е било „силно“, както било записано в
протокола му за разпит от досъдебното производство, а леко напред в посока към
кръстовището. И тримата свидетели, както и свидетелката А., са единодушни по
въпроса, че са забелязали автобуса още преди той да навлезе в тяхната пътна
лента. Свидетелите А. и И. дават в показанията си и сведения относно скоростта,
с която се е движело таксито – според И. техният шофьор се движел с около 60
км./ч преди приближаването на кръстовището и с около 70 км/ч – когато започнал
да навлиза в него. Макар и колебливо по
този въпрос, мнението на А. е, че шофьорът Д. е карал с около 60 км/ч.
Преценката на свидетеля И.-Н.Д., забелязал таксито при навлизането му в
кръстовището, е, че то се е движело с около 70-80 км/ч /20-30 км/ч над разрешената
скорост/. Тук следва да се посочи, че предоставената от последния свидетел доказателствената
информация е особено значима – първо, защото, както вече се посочи, свидетелят
се е намирал на място, което му е позволявало да възприеме поведението на подсъдимия
и част от движението на лекия автомобил, второ – защото показанията му се открояват
с такава яснота, конкретика и последователност, които
не поставят съмнения във верността им и трето – защото не се установяват
каквито и да е поводи за съмнения в тяхната обективност, в това число и такива
от емоционален характер. Няколко са важните моменти, за които Д. свидетелства и
които с основание са станали изходна база и за експертните заключения. На първо
място това е фактът, че подсъдимият е спрял след знака „Стоп“ /Б1 съгласно
чл.45 ал.2 от ППЗДвП/, като се е установил на
очертаната върху платното „стоп-линия“ и преустановил движението си за няколко
секунди /3-4/, а след това тръгнал направо към кръстовището със скорост около 5
км/ч /свидетелят определя движението в този момент като „приплъзване
към кръстовището“/. На второ място, Д. сочи, че е възприел движението на
таксито в момента, в който тръгнал да заема освобождаващата се от автобуса
позиция към стоп-линията и е категоричен, че то се е движело със скорост,
надвишаваща с около 20-30 единици разрешената от 50 км/ч. На следващо място,
потвърждавайки възприемането на таксито, свидетелят определя както своята, така
и позицията на автобуса към момента, в който за първи път забелязал приближаването на леката кола – той
са намирал на около 1,5 метра зад автобуса /около мястото на стрелката за левия
завой на снимка № 61 – л.15/, а в този момент автобусът навлизал в
кръстовището, достигайки зоната преди половината от ширината на лентата, по
която се движело таксито. Сблъсъкът между двете превозни средства, според
свидетеля, настъпил в дясната лента по посоката на движение на леката кола,
между левия фар на автобуса и дясната предна част /десен фар/ на таксито. Показанията
на свидетеля Д. не се конфронтират, напротив,
подкрепят се в представения от свидетелите И. и А. разказ, както относно
скоростта на таксито, така и относно разстоянието, което автобусът е изминал
преди удара. Както вече се посочи, стоящият
на предната дясна седалка на таксито И. възприел автобуса първо в момента на
покой, а след това и в момента, в който той потеглил бавно към лентата, по
която се движело таксито, докато А. видял автобуса установен вдясно преди
кръстовището, „малко излязъл навън“ на пътя, по който се движели, но без да
възприеме тръгването му. Съпоставката на така представеното от свидетелите
налага следните изводи: Макар и от различни спрямо движението на двете превозни
средства позиции, свидетелите са възприели и възпроизвеждат непротиворечиви, взаимно
допълващи се и достатъчни по обем факти, които са в състояние да изградят ясна
картина за инкриминираните събития. Разминаването между казаното от И. и А. е лесно обяснимо и то не единствено с
различното им местоположение в таксито и индивидуална сетивност, а и с
оправданата от гледна точка на последната вероятност всеки от тях да е възприел
различен момент от обстановката, което пък индикира
обективността на показанията и липсата на фактори, изкривяващи спомена за
действително видяното. Илюстрация на последното е и обстоятелството, че
разказът на свидетелите-очевидци се потвърждава и от обясненията на самия
подсъдим, като противоречията между двете групи доказателствени
средства са относно момента, в който К. е възприел приближаващия кръстовището
автомобил и относно пътния участък, в който се е намирал управлявания от него
автобус, в същия този момент. Съгласно обясненото от подсъдимия, той след като
спрял на стоп-линията и потеглил към кръстовището с около 5 км/ч, гледайки
постоянно наляво заради ограничената видимост, се уверил в липсата на опасност
от приближаващи кръстовището автомобили и ускорявайки до 10-20 км/ч навлязъл в
дясната лента за движение на ул.“Генерал Скобелев“;
заел тази лента и изменил траекторията си наляво и именно в този момент
забелязал приближаващия с висока скорост лек автомобил; предприел маневра „за
бързо изнасяне от кръстовището“ в посока наляво и скорост около 20 км/ч, но
лекият автомобил също навлязъл в лявата лента спрямо посоката на движението си,
където настъпил и ударът. Очевиден е защитният характер на тези обяснения и
противоречието им както с констатациите от огледа /придружени от скица и
фотоалбум/, така и с показанията на свидетелите-очевидци и експертни
заключения. Макар в устния си доклад експертите да не отхвърлят като възможен
описания от подсъдимия механизъм на пътния инцидент, поясняват, че при него
съприкосновението между превозните средства би довело до изместване на мястото
на удара върху автобуса в посока към средната му част. В същото време те отхвърлят
вероятността за избягване на удара и при положение, че таксито е запазило
движението си изцяло в дясната пътна лента, поради невъзможността за изтегляне
на автобуса от пътното платно при избраната скорост от 20 км/ч. В същото време
експертите са категорични, че за взаимната видимост на двамата водачи следва да
се изхожда от мястото, на което таксито е реагирало чрез екстремно спиране и
което отстояло според измерения спирачен път на около 46 метра от конфликтната
точка в момента, в който автобусът е
пресичал мислената разделителна линия между двете пътни платна. Тези експертни
констатации също са в унисон с анализираните по-горе показания на свидетелите А.,
И., Д., А. и Д. – първите трима забелязали автобуса, когато той бил „леко
излязъл навън“ от платното си, последният възприел таксито, когато автобусът
бил навлязъл около 1,5 метра в кръстовището, А. видяла също само предната част
на автобуса преди настъпването на удара. Съпоставката на тези доказателствени източници /гласните първични, а експертните
– производни/ отхвърля поддържаната в обясненията на подсъдимия, а и от
защитата като цяло, позиция, че преди пресичането на разделителната линия и към
момента на навлизането на автобуса в дясната лента за движение на ул. “Генерал Скобелев“ /спрямо посоката на таксито/ подсъдимият не е
имал възможност да възприеме движещото се в същата лента такси, за да му
осигури предвиденото в закона преминаване по обозначения с предимство път. Подкрепа
на този извод са не само експертните заключения за разкриващия се до 46 /45,37
метра/ зрителен обхват за подсъдимия към лявата спрямо неговата позиция посока
на перпендикулярното пътно платно /разстояние, съвпадащо със спирачния път на
таксито/, но и показанията на пътуващите в лекия автомобил „ВАЗ“ свидетели,
забелязали автобуса преди и в момента на навлизането му в кръстовището, а не
установен върху пътната им лента и завиващ наляво, както твърди защитата. А щом
водачът на таксито е реагирал чрез задействане на спирачната система, а
свидетелите-пътници са възприели автобуса /част от тях и в спряло състояние, а И.
в леко движение напред/, а и след като водачът И.-Н.Д. /намиращ се на 5-6 метра
зад автобуса/ е видял приближаващото такси, то безспорно и подсъдимият е имал
възможността да възприеме приближаващия кръстовището автомобил. Вместо това
обаче, К. е предприел пресичане на разделящата двете улици линия и неотчитайки
движението на таксито по обозначения с предимство път, е навлязъл в
кръстовището с ускорително движение, достигайки скорост от 20 км/ч към момента
на удара. Споделеното от подсъдимия пред свидетеля Д. Г. и пострадалите Д.А. и С.И.
непосредствено след инцидента - че не видял таксито, поради лоша видимост, но и
че се е „объркал“ и „съжалява“, кореспондира
с гореизложения механизъм и допуснатото неизпълнение на правилото в
чл.50 ал.1 от ЗДвП. Тук следва да се
посочи, че без значение за спазването /съответно неспазването/ на
горепосоченото пътно правило е обстоятелството дали подсъдимият действително е
възприел идващия към кръстовището автомобил. Същественото е дали той е имал
възможност да стори това, на който въпрос, както гласните, така и експертните
доказателства дават положителен отговор /вж Решение №
254/05.12.2014 г. по н.д.771/2014 г. на ВКС/. Мястото на удара, което според
тройната експертиза е било в лявата лента на ул. “Генерал Скобелев“,
също не изключва възприетия механизъм, доколкото експертите не изключват лекото
отклонение на таксито наляво, а И. и А. също свидетелстват за такава промяна в
траекторията на колата, макар да сочат, че това е станало след сблъсъка с
автобуса. Всъщност показанията на тези двама свидетели се подкрепят от
становището на първата /единична/ експертиза, съгласно която съприкосновението
между двата автомобила е било в дясната пътна лента, а изместването наляво е станало след удара. Такива са и показанията
на свидетеля И.-Н.Д., който е видял движението на таксито непосредствено преди
удара именно в дясната лента. При това положение следва да се приеме, че съприкосновението
между двете превозни средства е станало действително в дясната за таксито лента,
а установеното от трите вещи лица и възприетото от двамата полицейски служители
позициониране – между двете ленти и леко вляво, е зоната, в която автомобилите са се
установили след удара.
Изложеното дава
еднозначен отговор на въпроса – допуснал ли е подсъдимият нарушение на
съдържащия се в разпоредбата на чл.50 ал.1 от ЗДвП регламент, задължаващ го да
пропусне движещите се по пътя с предимство превозни средства. Тук следва да се
посочи, че изпълнението на визираното в чл.45 ал.2 от ППЗДвП
указание /“Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“/ включва и
задължението на водача да предприеме пресичане на обозначения с предимство път единствено
при такъв зрителен обхват на пътната
обстановка, който да позволява вземането на правилно решение относно
безпрепятственото преминаване по този път, т.е. не е достатъчно водачът да спре
на фиксираната върху платното му „стоп-линия“, а е необходимо да осигури всички
условия, които да позволяват безопасното пропускане на автомобилите с
предимство и то не само на тези, които са навлезли в кръстовището, но и на
тези, които приближават към него /Решение № 290/13.09.2010 г. по н.д.230/2010
г. на ВКС/. Като не е изпълнил това задължение и е навлязъл по пътя с
предимство без да си осигури достатъчен зрителен периметър наляво, при който да
може да съобрази приближаването на
движещия се със скорост около 70 км/ч лек автомобил „ВАЗ“, подсъдимият е
допуснал нарушение на визираното от обвинението пътно правило, което е
предизвикало пътния инцидент, довел до смъртта на водача Д. и телесните
увреждания на пътуващите в таксиметровия автомобил А.Б. и А.А..
В този смисъл обективните елементи на престъплението, в извършването на което
подсъдимият К. е обвинен, безспорно са налице.
Установяват
се и специфичните за състава на чл.343 ал.1 б.“в“ вр.
чл.342 ал.1 от НК субективни характеристики, като следва да се приеме, че
деянието е извършено при небрежност, защото подсъдимият не е предвиждал
настъпването на общественоопасните последици, но е
могъл и е бил длъжен да стори това. Изложените по-горе обективни параметри в
поведението на подсъдимия илюстрират именно тази разновидност на
непредпазливостта – К. е имал представи за всички обективни елементи на пътната
обстановка, съзнавал е, че пресича път с предимство, както и ограничената
заради завоя и поставената метална ограда видимост, като безспорно е бил длъжен
да предвиди приближаването на превозни средства, движещи се по пътя с
предимство, като в същото време е бил в състояние да съобрази поведението си с
неблагоприятния за него релеф на кръстовището, за да изпълни задълженията си по
чл.50 ал.1 от ЗДвП. Както вече се посочи, установеното спиране след знака Б2
/„Стоп“/ не е било достатъчно, за да бъде изпълнено посоченото пътно правило,
което К. също поради небрежност е пренебрегнал. Несъстоятелността на защитната
хипотеза, според която лекият автомобил се е оказал във възможната съгласно
пътните условия зрителна зона едва в момент, в който подсъдимият вече е бил
заел дясната пътна лента на ул.“Генерал Скобелев“,
изключва квалификацията на деянието като „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК,
тъй като установената от доказателствената по делото
видимост към отстоящия на 46 метра автомобил /от
позицията на мислената разделителна линия за двете платна/ предполага, а не
изключва способността на К. да съобрази действията си със специалната норма, запълваща бланкетния състав.
На въпроса
дали загиналият водач е допринесъл с поведението си за настъпването на противоправния резултат следва да бъде даден положителен
отговор. Както вече се посочи по-горе, доказателствата по делото са еднопосочни
и с пренебрежимо малки колебания по въпроса – с каква скорост таксиметровият
шофьор е управлявал лекия автомобил, т.е. установява се по необходимия несъмнен
начин, че тази скорост е била около 70 км/ч. В тази насока анализираните
показания на свидетелите – пътуващите в таксито и заемащия позиция зад автобуса
на К. шофьор, са в унисон с установената от тройната експертиза чрез
извършените изчисления скорост от 69 км/ч. От друга страна, въз основа на
фиксираната върху пътното платно следа от предна лява гума на таксито тримата
експерти установяват скоростта на този автомобил към момента на задействане на
спирачната система и на тази база изчисляват спирачен път /опасна зона/ с дължина от 57,09
метра - величина, надвишаваща отстоянието от движещия
се към кръстовището автобус /45,37 метра/. От друга страна обаче, същите
експерти са категорични, че при предприетото от Д. спиране ударът с автобуса би
бил избегнат, ако преди задействането на спирачната му система таксито се е движело
със скорост, равна или по-малка от 57 км/ч., т.е. скорост, незначително
превишаваща нормативно разрешената от 50 км/ч. Тук следва да се посочи, че направените
от експерта К. заключения, съгласно които скоростта на „ВАЗ“ преди удара се е
равнявала на 63,9 км/ч, спирачният път – на 44,23 метра, а безопасната скорост
/позволяваща предотвратимост на удара/ - на 49,4
км/ч., също не се конфронтират с гласните доказателства, нито съществено се
разминават с констатациите на разширената експертиза освен по въпроса за
величината на необходимата за избягване на удара скорост, изводима от опасната
зона, а тях – от скоростта преди предприемане на спирането. Отново следва да се
отбележи, че преобладаващата в показанията на свидетелите-очевидци величина за
скоростта на лекия автомобил е „около 70 км/ч“ и доколкото превес следва да бъде отдаден на
преките доказателствени източници, каквито в случая
са гласните такива, то е необходимо да се приеме, че представените от тройната
експертиза научни изводи са тези, които не са несъвместими, напротив покриващи
са се с останалите доказателства, а следователно са и съответни на действителна
картина, при която е протекъл пътният инцидент. А тази картина установява, че
макар загиналият Д. да е изпълнил предвиденото в разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП задължение – да намали скоростта и при необходимост да спре при
възникналата опасност /каквато е представлявал автобусът, чието движение
еднозначно е сочело навлизане в лентата за движение на таксито/, той не е могъл
да предотврати сблъсъка, защото е избрал скорост, надвишаваща разрешената и непозволяваща му да преустанови
движението преди мястото, на което се е намирал управлявания от подсъдимия
автобус. Именно това нарушение на чл.21 от ЗДвП, допуснато от този водач, е
факторът, който независимо от предизвиканите от подсъдимия условия, е поставило
началото на друг причинно-следствен процес, завършекът на който на свой ред е
довел до противоправния резултат. Ето защо, съдът
прие, че този резултат е бил последица от поведението и на двамата водачи, т.е.
че е налице неговото съпричиняване и от пострадалия Д.
Д.. Цитираното от повереника на частните обвинители
съдебно решение в противовес на този извод не кореспондира на разглеждания
казус, относимо към който е трайно установеното в съдебната
практика виждане, че предвидените в закона ограничения на скоростта не са
самоцелни, а насочени именно към възможността водачите да изпълнят предвидените
в чл.20 ал.2 от ЗДвП задължения за избягване на всяка предвидима опасност, каквато
безспорно движещия автобус от път без предимство към пътя с предимство и то в
рамките на населеното място е представлявала за водача на таксито. Следва да се
отбележи, че обстоятелството дали управляващият таксито и пътниците в този
автомобил са били с поставени предпазни колани, не следва да бъде подлагано на
подробен коментар, защото то не влияе върху оценката на поведението на нито
един от двамата шофьори. Иначе казано, липсата на колани не е възможно да бъде
квалифицирана като допринасящ за резултата фактор, тъй като тя не би могла да
бъде условие на настъпването на произшествието, а следователно и обективен компонент,
който да стане причина за неговото възникване. Отсъствието на предпазен колан
/с какъвто предвид заключението на медицинската експертиза водачът Д. вероятно не
е бил снабден/ е фактор, влияещ върху тежестта на резултата, но не и върху
неговото пораждане и затова той не може да бъде третиран като негов самостоятелен
и независим причинител, който на това основание да рефлектира върху отговорността
на подсъдимия в аспекта на нейното ограничаване или смекчаване.
Отговорността
на К. не може да бъде смекчена чрез преквалификация на извършеното и с оглед
поведението, което той е предприел непосредствено след произшествието. Това,
което установяват обясненията на подсъдимия, както и показанията на свидетелите,
а и представената от „Национална система 112“ справка /л.209 от СП/ е следното:
Непосредствено след удара К. напуснал автобуса през дясната предна врата и се насочил
към таксито. Попитал /самият той не сочи кого/ дали има „затиснати хора“, на
което получил отрицателен отговор и апел да позвъни на телефон 112. К. не носел
у себе си телефон, който бил оставил в автобуса. Помолил свидетелят И.-Н.Д. да
позвъни за помощ, но свидетелят отговорил, че вече е направил това, което
потвърждават и сведенията в горепосочената справка, а и приобщените чрез прочит
показания на този свидетел от досъдебното производство. След това К. взел вода,
напълнил съд и помогнал на някои от пострадалите, в това число ******* А.Б., да
се измият. Според обясненията му, говорил и с пострадалия Д., от когото
разбрал, че има болки в гърдите. Това поведение, което самият подсъдим описва в
обясненията си и което свидетелите Д.А. и С.И. потвърждават, не може да бъде оценено
като попадащо в обхвата на понятието „направил всичко, зависещо от него за
оказване помощ на пострадалия или пострадалите“. Съгласно разрешенията в ППВС №
1/83 г. намаляващото отговорността поведение трябва да бъде такова, което
обективно да е било насочено към спасяване на живота на пострадалите или към
ограничаването на настъпилите за тях вреди, като няма пречка помощта да бъде
оказана и чрез другиго, стига тя да е била необходима с оглед конкретната
обстановка. В случая това, което е могло да намали вредите и което конкретната
ситуация е изисквала, е било извеждането на пострадалите от лекия автомобил.
Няма спор обаче, че подсъдимият не е участвал в тази дейност, доколкото самият К.
не сочи това и по-скоро го обяснява с факта, че когато е пристигнал до таксито,
всички лица са били излезли от него. От друга страна обаче, показанията на
свидетелката Д.А. установяват, че тя след като е помогнала на А.Й. и малкото
дете да напуснат колата, а след това и предприела свестяването им, в колата е
бил останал съпругът й А.А., който е бил изведен от купето
с нейна помощ, а непосредствено преди него автомобилът е напуснал сам
починалият по-късно Д.. Тоест следва да се приеме, че поне едно от лицата –
свидетелят А., е имал нужда от чужда подкрепа, за да излезе от таксито и именно
такъв е бил характерът на помощта, която в случая е била адекватна на
възникналата обстановка и в същото време необходима за пострадалите. Подсъдимият
безспорно не е взел участие в оказването на такава помощ. Извършените от него
действия по осигуряване на вода за пострадалите несъмнено са били хуманни, но
не и такива, които да обусловят предвидената в чл.343а от НК намаляваща
отговорност. От друга страна, извършеното от К. „подканващо обаждане“ към
телефон 112 не се подкрепя от сведенията, изпратени от „НСС 112“, поради което
визираният от свидетелката А. телефонен разговор не може да бъде отнесен към
коментираната фактология. В крайна сметка извършеното
от подсъдимия следва да бъде окачествено като оказана психологическа подкрепа
на пострадалите лица, но не и като спасителни и затова оценката им следва да
бъде на плоскостта на влияещите върху наказанието обстоятелства, но и върху
правната квалификация на деянието.
Изложеното
даде основание на съда да признае подсъдимия М.И.К. за виновен в извършването
на престъпление по чл.343 ал.1 б.“в“ вр. чл.432 ал.1
от НК. При налагането на наказанието беше отчетено следното: Подсъдимият е
роден на *** година, женен е, работи като ******** и не е осъждан. Характеристичните
данни за него са изцяло положителни, а имущественото му състояние е съответно
на установения социален статус и доходи. Това са факти, които следва да бъдат
отнесени към смекчаващите отговорността обстоятелства, към която група следва
да бъде добавено и поведението на К. непосредствено след деянието. Това
поведение беше описано по-горе и то сочи, че макар оказаното на пострадалите
съдействие /осигуряване на вода, провеждане на разговор/ да е било ненавременно
и неокачествимо като помощ за тяхното спасяване, то характеризира подсъдимия като личност,
ангажирана с последиците от собственото й поведение и съпричастна към
страданията на останалите. Към това сочи и фактът, че К. се е интересувал от
състоянието на пострадалия водач, а към ******* А.Б. е проявил адекватното
внимание и грижа. Наложително е да бъде взето предвид и това, че немалък принос
за извършване на деянието е имала самата организация на кръстовището и
поставените в близост до него оградни съоръжения,
които са ограничавали видимостта и намалявали възможността на водачите да
вземат правилно решение за движението си. Не могат обаче да бъдат пренебрегнати
и отекчаващите отговорността обстоятелства, първо
място сред които заемат наложените на К. административни наказания за допуснати
нарушения на ЗДвП – л.133-134 от ДП,
като следва да бъде отчетено, че три от издадените наказателни постановления са
за нарушения на чл.21 от ЗДвП /превишаване на скоростта/, едно за нарушение на
чл.70 ал.3 /неизползване на светлини/,
едно на чл.98 ал.1 т.3 /паркиране върху трамвайна или железопътна линия/. Към
тази група обстоятелства следва да се добави, че освен причинената смърт на
водача Д. Д., при инцидента са били нанесени телесни увреждания и на пътуващите
в автомобила лица, които макар да са несъставомерни,
не могат да бъдат изключени от определящите наказателната отговорност фактори. Все
пак превесът на смекчаващите вината факти е значителен и именно това мотивира
съда да определи размера на наказанието в предвидения от закона минимален
размер – „лишаване от свобода за срок от две години“. На следващо място, не е наложително това
наказание да бъде изтърпявано ефективно – първо, защото подсъдимият не е бил
осъждан на „лишаване от свобода“ и второ, защото санкциониращите цели категорично могат да
бъдат постигнати и без изолирането му от обществото. Както характерът на
допуснатото нарушение на пътните правила, така и поведението на подсъдимия
непосредствено след произшествието, в това число и признанието пред
пострадалите за допуснатата грешка, сочат, че той не е личност с обществена
опасност и социален маниер, чието коригиране да налага ефективно изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“. Самото деяние също не сочи на обществена
опасност, по-голяма от обичайната. Напротив, както вече се посочи, нарушението
на пътното правило не е било умишлено, а поради проява на небрежност, а и
самите условия на пътния участък в немалка степен са допринесли за неговото
допускане. При това положение реалното лишаване от свобода би се оказало
санкциониращ механизъм, надхвърлящ целите на наказателната репресия и неотчитащ
конкретиката на случая, а и преследваните от закона
превантивни цели. Ето защо, съдът отложи изтърпяването на наказанието за срок
от четири години, който прецени като
съответен на визираните в чл.36 от НК цели. За постигането на последните
своята роля следва да изиграе предвидената в чл.343г от НК санкция, която съдът
наложи за срок от „две години и три месеца“, като отчетете и това, че
подсъдимият работи като „*******“ и срок, надвишаващ определения, би
препятствал полагането на труд в обичайното за него занятие необосновано дълго.
Така наложените наказания съдът прецени, че са в състояние да постигнат и
генералните превантивни резултати именно заради тяхното съответствие с тежестта
и характера на извършеното.
На основание
чл. 190 ал.3 от НПК съдът осъди подсъдимия да заплати разноските, направени от
частните обвинители Д.Д.Д., Н.К.Д. и С.И.И. /по 800 лева за всеки един от тях/, както и разноските,
направени от бюджета на съответните органи – 2 520,02 лева от бюджета на
ОД на МВР-Хасково и 1 905,54 лева от бюджета на Окръжен съд-Хасково.
Относно
веществените доказателства: Лек автомобил марка „ВАЗ 2107“ с рег.№ ******е бил
собственост на загиналия Д. Д., поради което се постанови той да бъде върнат на
неговия наследник Д.Д.Д., а приложената по делото тахошайба следва да остане към материалите по делото до
изтичането на срока за неговото съхранение.
Така
мотивиран, съдът постанови присъдата си.
Председател: