РЕШЕНИЕ
№ 633
гр. Перник, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Ц. Ч. М.
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20221720105083 по описа за 2022 година
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от З. М. М., ЕГН:
********** от гр. П., ул. „Л.“ № ** чрез адв. Д. М. от АК-Перник, с която обективно и
субективно са съединени следните искове:
1. Иск за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем № ******* с ответник
„Изи Асет Мениджмънт“ АД на основание противоречието му със закона като главен
иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 2
ЗЗД прогласяване на нищожност на договора поради заобикаляне на закона;
2. Иск за прогласяване на нищожност на клауза на чл. 4 от Договор за паричен заем №
******* с ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД на основание накърняване на
добрите нрави като главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД прогласяване на нищожност на цитираната клауза на
договора поради заобикаляне на закона и по-конкретно на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК и евентуален иск за прогласяване на нищожност на цитираната клауза поради
противоречие с чл. 143 ЗЗП с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД;
3. Иск за прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство №
******* с ответник „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл. 26, ал.1, пр. 2 и
пр. 3 ЗЗД. Трите главни иска са кумулативно съединени.
В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника „Файненшъл България“
ЕООД.
В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника „Изи Асет Мениджмънт“
АД.
В същия срок този ответник е подал насрещни искове срещу ищцата предявени при условие
на евентуалност:
-Иск по чл. 55, ал 1, пр. 1 ЗЗД, в случай, че бъдат уважени предявените от нея искове и
договорът за паричен заем бъде обявен за нищожен ищцата да бъде осъдена да им заплати
1
сумата от 2776,25 лв., съставляваща разликата между дължимата главница подлежаща на
връщане на основание чл. 23 ЗПК и общо заплатените суми от ищцата;
- Главен иск по чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД за заплащане на дължима главница по
договор за заем в размер на 3404,52 лв. и акцесорен иск по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на
дължима договорна лихва в размер на 1245,73 лв., в случай, че бъдат отхвърлени
предявените искове на ищцата.
В срока по чл. 131 ГПК ищцата е депозирала отговор на насрещната искова молба.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила Договор за паричен заем ******* от
20.04.2022 г. с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който била получила от
кредитора заемната сума от 4000 лв., като заедно с лихвите била дължала сумата от 5874 лв.,
която следва да заплати на 24 анюитетни вноски. Посочва, че във връзка с чл.4 от Договор за
паричен заем, била сключила с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, Договор за
предоставяне на поръчителство № ******* с който да бъде обезпечен сключеният Договор
за заем. Възнаграждението което следвало да заплати, за поръчител било в общ размер на
1326 лева или 55.25 лева за всяка вноска. По този начин общото задължение по договора за
заем и по допълнително сключения във връзка с него Договор за предоставяне на
поръчителство било в общ размер на 7200 лева. Счита, че Договор за паричен заем №
4464194 от 20.04.2022г., сключен с ответниковото дружество „ Изи Асет Мениджмънт “ АД,
бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с
чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем
№ ******* от 20.04.2022г., сключен с ответниковото дружество „ Изи Асет Мениджмънт “
АД, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП и чл.146 от
ЗЗП. Счита, че така сключения Договор за предоставяне на поръчителство № ******* бил
нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с
чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП, като съображенията й за това са следните:
На първо място, Договор за паричен заем № ******* от 20.04.2022г., сключен с
ответниковото дружество „ Изи Aceт Мениджмънт “ АД, бил нищожен на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК Разпоредбата на
чл.11 ал.1 т. 10 от ЗПК сочила, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
Договор за паричен заем № ******* от 20.04.2022г., била посочена само абсолютна стойност
на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена
дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно, дали същото било
включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно било включено в
процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, който е следвало да
бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства
2
липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите
по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи
обаче, били неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото предвидена дължимост и на неустойка. От
изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при
формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин
бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях. Именно и поради това, Договор за паричен заем № ******* от 20.04.2022г.,
поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК бил нищожен. Наред с това,
посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не било ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин ищецът бил поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т. 10 от ЗПК, следвало в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречало на изискването за
яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи /
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ
разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и
които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга бил задължително условие за получаване на кредита, или
в случаите, когато предоставянето на кредита бил в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за
поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от обшия разход по кредита за
потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит,
известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Доколкото сключването на
Договор за поръчителство бил въздигнат, като елемент от сключването на договор за
паричен заем, без когото последният не могъл да бъде сключен. Налице било заобикаляне
на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни
разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС№426/2014г. Наред с това, при извършена справка в Търговския регистър
по партидата на ответните страни се установявало, че същите са свързани лица, а именно,
едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД е "Изи Aceт
Мениджмънт" АД. Основен предмет на дейност на ответника бил гаранционни сделки,
каквато била процесната. Посочва, че печалбата на "Файненшъл България" ЕООД, от
3
извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на
едноличния собственик "Изи Aceт Мениджмънт" АД. С оглед това обстоятелство можело да
се заключи, че със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря
възнаграждение, което в последствие щяло да бъде разпределено като печалба на "Изи Асет
Мениджмънт” АД. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на
договора за кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт” АД, доколкото плащайки
задължението на потребителя в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД кредиторът плащал
вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се
избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна водило до недействителност
на договора за заем и договора за поръчителство. В тази насока цитира съдебна практика.
Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлявал един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази
насока цитира съдебна практика. Ако съдът, счете че Договор за паричен заем № ********
от 20.04.2022г., сключен с ответниковото дружество „ Изи Асет Мениджмънт “ АД, бил
действителен, в условията на евентуалност, счита че клаузата на чл.4 от Договор за паричен
заем № ******* от 20.04.2022г., сключен с ответниковото дружество „ Изи Acer
Мениджмънт “ АД, била
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП, по
следните съображения:
Така посоченият чл.4 от договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит на било
необходимо ищцата да сключи договор за поръчителство и то с избрано от заемодателя,
дружество. С други думи въз основа на чл.4 от договора, ищцата била длъжна да сключи
договор за поръчителство, за да й бъде отпуснат кредит. Сключването на договор за
поръчителство бил въздигнат в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде
осъществено, нямало да бъде отпуснат последния. Посочената клауза, водила до
нееквивалентност на насрещните престадии. Накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който може и да
не бил законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка
на другата. За да се приеме, че е налице нищожност, било необходимо да се установи
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната
страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какьвто бил настоящият случай. С
оглед тази конкретна преценка, се прави извод, че клаузата на чл.4 от договора за заем била
нищожна, доколкото с нея се задължавала ищцата да сключи договор за поръчителство и то
с предварително избрано дружество, чието възнаграждение било в размер на 50% от
отпусната сума. В тази връзка клаузата на чл.4 от Договора противоречала на добрите нрави.
Наред с това, клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем била нищожна като
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не
отговаряла на изискванията за добросъвестност и водила до неравновесие в правата на
страните, като по този начин били в ущърб на ищцата като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / .
4
Посочените по-горе клаузи не били формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1
ЗЗП/ и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не
позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП .
На следващо място, клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем била нищожна на
основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Счита, че клаузата на
чл.4 от Договор за паричен заем не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл.
146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за паричен заем по безспорен начин се установявало,
че клаузата на чл.4 от същия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени
условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
По отношение на втория установителен иск, счита, че така сключения Договор за
предоставяне на поръчителство № 4464194 бил нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.З от
ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП, като
съображенията за това са следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З-то от ЗЗД било налице именно, когато се
нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС
/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,
определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността
в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата
от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на
ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се
правила от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26
ал.1,предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.З от ЗЗД
се е достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода
на кредитора.
Когато била налице явна неквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена,
се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или
както било прието в решение № 452/25.06.201 От. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и
при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност. В
настоящият случай, такава не еквивалентност между престациите била налице, тъй като
сумата която се претендирала чрез него била в размер на 1326 лева и съставлявала
допълнителна сума, която била в размер на над 1/3 от сумата на отпуснатия кредит от
4000.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и
справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата.
5
Отделно от това, тази сума от 1326 лева, се заплащала без ищцата да получава нищо
насреща, напротив същата била принудена да сключи Договор за предоставяне на
поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, „Файненшъл
България“ ЕООД, за да й бъде отпуснат заем. Т.е чрез Договор за предоставяне на
поръчителство се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 50%,
без каквато и да е насрещна престация. На следващо място, Договор за предоставяне на
поръчителство № ******* сключен с „Файненпгьл България“ ЕООД бил нищожен поради
това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне
на закона на основание чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 от ЗПК. В настоящия случая,
възнаграждението което следвало да се заплати по Договор за предоставяне на
поръчителство било в размер на 1326 лв, следвало да бъде отразено в определения ГПР.
Съглано чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В §1, т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита
за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Така уговореното възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство
по своята същност представлявало разход по кредита, който бил известен и е следвало да
бъде включен в ГПР.
На последно място, счита че Договор за предоставяне на поръчителство № ********
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, бил недействителен на основание чл.143 ал.1 и
ал.2 т.19 от ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за
добросъвестност и справедливост и водил до неравновесие в правата на страните, като по
този начин бил в ущърб на ищцата като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / .
Моли съда да приеме, че Договор за паричен заем № ******** сключен с ответниковото
дружество „ Изи Асет Мениджмънт “ АД, бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр.
с чл.11 ал.1 т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че
клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № ******** сключен с ответниковото
дружество „ Изи Асет Мениджмънт “ АД, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от
ЗЗД, чл.143 ал.1 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. Въз основа на гореизложеното, моли съдът да
приеме, че така сключения Договор за предоставяне на поръчителство № ********* бил
нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с
чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Претендира сторените по делото разноски.
Ищецът в изпълнение на указанията на съда е депозирал уточнителна молба, с която
заявява, че ответник по искът за нищожност на Договор за паричен заем № ******* е
ответниковото дружество „ Изи Асет Мениджмънт “ АД. Ответник по искът за нищожност
на клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № ******* е ответниковото дружество „ Изи
Асет Мениджмънт “ АД. Ответник по искът за нищожност на клаузата на Договор за
предоставяне на поръчителство № ******* е ответниковото дружество „ Файненпгьл
България “ ЕООД. Посочва основанията за нищожност на Договор за паричен заем №
*******: главен иск за нищожност на Договор за паричен заем № *******, поради
противоречието му със закона и един евентуален иск за нищожност на Договор за паричен
заем № *******, поради заобикаляне на закона. Посочва основанията за нищожност на
клаузата на чл.4 Договор за паричен заем № *******: главен иск за нищожност на клаузата
на чл.4 от Договор за паричен заем № *******, поради накърняване на добрите нрави и два
евентуални искове, първия иск за нищожност на клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем
6
№ *******, поради заобикаляне на чл.19 ал.4 от ЗПК и втория евентуален иск за нищожност
на клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № *******, поради противоречие с чл.143 от
ЗЗП. Моли да бъдат разгледани в посочената поредност. Посочва че искът за прогласяване
на нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство № ******* е предявен в
условията на кумулативност спрямо иска за нищожност на Договор за паричен заем №
******* и съединения с него в условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата на
чл.4 от Договор за паричен заем № *******.
В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран от ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД. Заявява, че предявения иск бил недопустим. Съгласно разпоредбата на чл, 124. ал.1
от ГПК всеки можел да предяви иск, за да. установи несъществуването на едно правно
отношение, когато има интерес от това. Искът за прогласяване нищожност на договора или
отделни негови клаузи бил установителен. Чрез исковото производство следвало да се цели
установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на присъдено
нещо и според вида на нарушението и търсената защита. Следователно, интерес от искова
защита щял да е налице, когато чрез избрания от ищеца способ, ще може да се разреши
съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен.
Решението трябвало да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно
материално право, засегнато от посоченото действие. Така например, нямало правен интерес
от иск, когато ищецът имал на свое разположение друг по-ефективен способ за защита, а
наличието на правен интерес от искова защита било абсолютна положителна процесуална
предпоставка., за която съдът следи служебно. (Решение № 138 от 06.11,2020 :г. но.гр. д, №
36/2020 г. на Върховен касационен съд. 3-то гр. отделение); .Това било така, защото в хода
на исковото производство по осъдителен' иск ищецът ще има процесуална възможност не
само да се позове, и да докаже нищожността на сключения договор, по който е заплатил
сумата, но и ще може да претендира да бъде осъдена насрещната страна да му заплати тази
сума. Или, с друга думи казано, ще получи в по-голям обем защита, която би дал
осъдителния иск в конкретния случай при съпоставяне със защитата на установитедния иск.
Вън oт всякакво съмнение било положението, че при предявен осъдителен иск, при който
ищецът претендира да бъде осъден ответника да му заплати определена сума като
недължимо платена без правно основание, можел да поиска признаване за нищожен на
договора /респ. на отделна негова клауза/ въз основа на който е извършено плащането; респ.
да се. позове на нищожността на този договор. Константна била съдебната практика, че
липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато може да се предяви
осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които
са от значение. Цитира конкретна съдебна практика в този смисъл. С оглед на горното
счита, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно
производство, представлява злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване. Във
връзка, с гореизложеното моли да се прекрати настоящото производство като недопустимо .
В случай, че искът бъде приет за допустим излага съображения по неговата
неоснователност. Ответното дружество било вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институци и по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец
дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем. С оглед на
изложеното следвало да се преценяват приложимите към това правоотношение законови
разпоредби, а именно тези на Търговския закон. Насрещната страна, имайки интерес да
изпълни точно задълженията, си по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за
неизпълнение на задълженията по чл, 4 от Договора за паричен заем или разваляне на
7
договора поради неизпълнението) била потърсила услугите на Дружеството да издадена
гаранция за плащане за изпълнение на задълженията му по Договор за паричен заем. .
Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на
вземанията по Договора за паричен заем било породило сключването на Договора за
предоставяне на гаранция, а Дружеството било сключило Договора поради възможността да
получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това счита за неоснователно
твърдението, че Договорът между ищцовата страна и дружеството бил лишен от правно
основание.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в противоречие на
добрите нрави били неоснователни и поради това, че в българското действащо право, в
отношенията между правните субекти, действал принципът на - свободно договаряне (чл. 9
от ЗЗД). Съгласно този принцип, всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието
на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в
понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те
съставлявали кръга, на т. нар. волева автономия, която се предоставяла на индивида за
свободна инициатива. Добрите нрави били критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното им
убеждение ще приемат и ще съобразяват е тях. Добрите нрави били критерии там, където
обществените отношения не били уредени с императивни правни норми, В този смисъл
процесния договор се явявал действителен. Цитира съдебна практика в този смисъл.
Добрите нрави били морални норми, на конто законът придавал правно значение защото
правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Понятието „добри нрави“, но смисъла на чл. 26, aл. 1, пр. 3 ЗЗД, било
обща правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения.
Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществували
като общи принципи или произтичали от тях. Такива, били принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие е добрите нрави
ищецът следвало да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и
да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
Доколкото понятието за добри нрави било субективно и относително, то подлежало на
изследване и доказване от страната, която желаела да се позове на него, в случая от ищеца.
Такива доказателства не били ангажирани. Не счита, че престациите били явно
нееквивалентни, тъй като с Договора за предоставяне на гаранция били поели задължение,
което изпълнявали съгласно поетия ангажимент. Ответното дружество, задължавайки се да
отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на
дълга, който бил много над уговореното възнаграждение по Договора), не получавал нещо в
повече, от това което предоставял. Длъжникът, срещу възнаграждение, в неголям размер,
получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към кредитора, последният ще
ангажира отговорността на Гаранта. От своя страна гаранцията се простирала върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по
събиране на вземането, с оглед на което престациите можело да бъдат разглеждани като
нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на Гаранта, чиято отговорност
можело да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Дължимото им възнаграждението по Договор за предоставяне на гаранция било определено
след извършена преценка на риска. Ако насрещната, страна го била считала за
несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. С предоставената гаранция,
8
дружеството извършвало възмездна услуга в полза на Заемодателя. Видно било и от
Договора за паричен заем и по-точно от чл. 4 от съшия. Заемодателят не бил поставил
изискване към Заемателят да обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на
договор с дружество-гарант, каквито твърдения били наведени в исковата- молба, Дори
напротив, действайки добросъвестно и отчитайки, индивидуалните предпочитания и
възможности, на всеки заемател, заемодателят му бил предоставил възможност да избере
един от три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако "прецени да не изпълни
задълженията си отговорността на заемателя би била реализирана по общия ред. Следвало
да се има предвид, че договора, за предоставяне на гаранция бил сключен само и единствено
поради, възлагането от ищовата страна и то само при условие, че ще получи гаранта
уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки, гаранционни сделки по занятие,
нямало интерес да сключва безвъзмездни сделки. Твърди, че разпоредбата на чл.11 от ЗПК и
последиците от нарушаването й били приложими единствено към договорите за
потребителските кредити, но не към договора за предоставяне на гаранция.
Моли съдът да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Претендира сторените
разноски. Прави при условие на евентуалност възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар на насрещната страна.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Развива сходни с другия ответник съображения относно
недопустимостта на предявените искове. Счита, че същите са и неоснователни.
Предвидените в чл. 4 от Договора за паричен заем обезпечения, не целели заобикаляне на
нормата на чл, 19, ал. 4 от ЗПК, от тези обезпечения не възниквали разноски по кредита,
които да следва да бъдат включени в ГПР. Страните доброволно били уговорили, че
длъжникът трябва да представи в срок едно от следните обезпечения: две физически лица
поръчители, които да отговарят на конкретно посочени в договора изисквания; банкова
гаранция или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни
сделки, като изцяло на волята, на длъжника било оставено решението, кое от тези три
обезпечения да избере. Твърди, че е нямало как да прогнозира кьм момента на сключване, на
договора, за паричен заем кое обезпечение ще избере ищецът, поради което и нямало как да
предвиди какви- разходи за заемодателя щели да възникнат във връзка с тези обезпечения и
какъв би бил техния размер, а и дори да е имало подобна информация, то тези разходи не
били във връзка с отпускането на кредита, поради което и не следвало да бъдат включени в
ГПР. Процесуалният представител на ищеца не бил съобразил разпоредбата на чл. 19, ал., 3,
т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите,
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Следователно законодателят бил
предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги бил изключил
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. ГПР представлявал
възнаграждението на кредитора под формата на договорна лихва и други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2. ЗПК годишният
процент на разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № I, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Възнаграждението на дружеството гарант не било част от заемното правоотношение по
Договора за заем. Същото било дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от
„Файненшъд България"' ЕООД, която било уговорено да възникне задължение по нея, само
при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите
две обезпечения по договора за заем. Не счита, че договорът за паричен заем нарушавал
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а и липсвали нарочни оплаквания, защо ищеца
счита, че не са спазени изискванията на разпоредбата. Годишният процент на разходите не
бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва, по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
9
основния лихвен процент на Българската, народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1
юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени, парични задължения/, с
оглед, на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК, а видно от текста на договора в него
били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, с оглед на което била
спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.11 от ЗПК. ГПР представлява възнаграждението на
кредитора под формата на договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 19. ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Възнаграждението на
Дружеството гарант не било част от заемното правоотношение по Договора за заем. Същото
било дължимо не към Заемодателя., а за предоставена услуга от “Файненшъл България''
ЕООД, която било уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от
страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения по
договора за заем. В договора за паричен заем, ГПР бил фиксиран. Посочена била и общата
сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил по формула,
съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да
бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че
при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следвало да
се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР. В
конкретния случай договорът за кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР като
резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне
на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР бил изчислен на база
първоначално уговорения размер на лихвата. Твърди, че в договора не била уговорена
възможност за промяна на ГПР, поради което не били предвидени и уговорени
допълнителни допускания. Не било следвало да се кредитират твърденията на процесуалния
представител на ищеца, че било налице нарушение поради невключваието на
възнаграждението на гаранта, дължимо по Договора за предоставяне на гаранция в
годишния процент на разходите на договор за паричен заем.
С подписването на договора за предоставяне на гаранция „Файненшъл България“ ЕООД се
бил задължил, срещу възнаграждение, да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на
парични задължения/ в полза на кредитодателя, с наредител потребителя /ищеца/ с цел
гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
Договора за паричен заем, както и за всички последици, от неизпълнение на задължението
на потребителя. Гаранцията се издавала от гаранта и влизала в сила в 3 дневен срок само и
единствено в случай че наемателят не изпълнил задълженията по сключения Договор за
паричен заем да предостави обезпечение — поръчителство от две физически лица иди
банкова гаранция. Договорът за предоставяне на гаранция бил едно второ, акцесорно
правоотношение и не би могло дължимото се възнаграждение на гаранта да бъде включено
в годишния процент на разходите но Договора за паричен заем.
Задължението по договора за предоставяне на гаранция не било обвързано с договора за
паричен заем. Това възнаграждение към „Файненшъя България'" ЕООД не представлявало
пряк разход, свързан е кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността
на гаранта била ангажирана при евентуално ддъжниково неизпълнение или не. Нещо повече,
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвиждал, че ГПР се изчислява към момента на сключване на
договора за кредит, към която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят
ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или ще избере да не
предоставя обезпечение. Твърди, че несъществуваши към деня на сключване на договора
разходи и възнаграждения за гарант нямало как да бъдат включени в ГПР.
10
Освен това, възнаграждението било уговорено като дължимо само при настъпване на
визираното условие т.е. било дължимо само ако потребителят прибегне до тази възможност
обезпечаване на вземането чрез гарант; които предоставя гаранционни сделки, а не било
дължимо предварително, за да е известно към момента на сключване на договора за заем. На
практика, ако бъде споделена логиката на ищеца, в ГПР следвало да се включи
възнаграждение за услуга, която била предоставена по волята на потребителя. Заемодателят
в настоящият случай бил поел риск да отпусне необезпечен и само евентуално обезпечен
кредит, поради това нямало как към деня на сключване на договора да включи в ГПР
разходи за предоставяне на обезпечение, тьй като не било ясно дали ще има обезпечение.
Освен изложеното, твърди, че включването на задължението за заплащане на хипотетично
възнаграждение и бъдещи несигурни разходи в калкулацията на ГПР не само не би дало на
потребителя реална информация за кредита, но и би го объркало и заблудило, тъй като, в
случай че за него не се породи задължение по Договора за предоставяне на гаранция, то
изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на
действителните условия но кредита.
Заявява, че процесния договор за кредит бил съобразен и с императивната норма на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗКИ. Твърденията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция
били неоснователни. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Претендира сторените по делото разноски. Прави възражение при условие на евентуалност
относно прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ е предявил насрещни искове ,
в които твърди, че на 21.04.2022 г. З. М. М. в качеството й на заемател е сключила с „Изи
Асет Мениджмънт" АД в качеството му на заемодател Договор за паричен заем № ******* .
По силата на същия „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил предал в собственост на З. М. М.
сумата от 4000.00 лв, а ищцата се била задължила да я върне при посочените в Договора
условия, а именно - на 24 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 244,75 лв.,
платими на равни периоди и с падежи, указани изрично в чл. 2, т, 5 от Договора. Уговорен
бил (фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00 %, въз основа на който размерът
на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на Договора възлизал на 1874,00 лв.
Общата дължима сума, съгласна чл. 2, т. 7 от Договора, възлизала на сумата от 5874.00 лв.
Първата дължима вноска следвало да бъде заплатена на 20.05.2022 г., а последната - на
09.04.2024 г, до която дата цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена.
Ответницата по насрещните искове не била изпълнявала надлежно задължението си за
своевременно заплащане на цялата дължима главница и начислена върху нея
възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора падежи. Към датата на подаване на
настоящата насрещна, искова молба заплатената част от главницата, възлизала на 595,48 лв.,
а погасената лихва била в размер на 628.27 лв, Незаплатените суми респективно били в
размери както следва - неплатена главница -‐3404,52. лв. и неплатена въз.наградителна
лихва - 1245,73 лв, Поради това за „Изи Асет Мениджмънт" АД бил налице правен интерес
от предявяване на иск за заплащане на така посочените суми. Съгласно чл, 23 от ЗПК, в този
случай заемодателят имал право да получи обратно отпуснатата в заем сума. Общият размер
на направените до момента плащания от З. М. М. възлизали на 1223.75 лв., от които за
погасяване на главница били отнесени 595.48 лв., за погасяване на лихва - 628.27 лв.
В случай че бъде уважен предявеният от З. М. М. иск за обявяване на недействителността на
целия Договор за паричен заем, то моли ищецът да бъде осъден да заплати сумата от 2776.25
лв,, представляваща разликата между подлежащата на връщане главница от 4000,00 лв. и
общо заплатените от З. М. М. суми в размер на 1223.75 лв. Ако бъде отхвърлен предявеният
срещу Изи Асет Мениджмънт АД иск, то З. М. М. щяла да продължи да дължи сумата от
4650,25 лв.; представляващи сбор от неплатена главница - 3404,52 лв„ както и остатъчна
дължима възнаградителна лихва - 1245.73 лв.
11
Моли съдът в случай че бъде уважен предявеният от З. М. М. иск за обявяване на
недействителността на целия Договор за паричен заем да осъди З. М. М. да му заплати
сумата от 2776.25 лв., представляваща разликата между подлежащата на връщане на
основание чл. 23 от ЗПК главница и общо заплатените от заемателя суми по така обявения
за недействителен договор за паричен заем.
В случай, че бъде отхвърлен предявеният иск иа З. М. М. срещу Изи Асет Мениджмънт АД:
да бъде осъдена да му заплати сумата от 3404,52 лева представляваща незаплатена част от
дължима главница по Договор за паричен заем № ******* от 20.4.2022г., ведно със законна
лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата и сумата от
1245,73 лв., представляваща незаплатена част от дължима възнаградителна лихва, дължима
въз основа на Договор за паричен заем № ******* от 20.4.2022г . Претендира сторените
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ищцата е депозирала отговор на насрещния иск. Заявява, че
насрещните искове са допустими, но не са основателни. Счита, че договора за паричен заем
е нищожен на посочените от нея в исковата молба основания. Не оспорва твърдяния от
ищеца по насрещните искове размер на платената от нея сума по договора. Моли да бъдат
отхвърлени насрещните искове като неоснователни и недоказани и претендира сторените
разноски.
С оглед характера на предявения иск съдът д определение по чл. 140 ГПК е указал на
ищцата по първоначално предявените искове, че следва да установи по безспорен начин
наличието на договорни отношения– договор за потребителски кредит и договор за
предоставяне на поръчителство, както и наличието на твърдяните основания за
недействителност под формата на нищожност на двата договора, твърдяните от нея
нарушения на императивни изисквания на ЗПК и ЗЗП, и противоречието на посочените от
нея договорни клаузи с добрите нрави и със закона, както и заобикалянето на закона.
Съдът е указал на ответниците, че следва да докажат, че са изпълнили всички императивни
изисквания на ЗПК, ЗЗП, както и че са съобразили решенията на СЕС при съставянето на
договорните клаузи и при отпускането и погасяването на кредита. Със същото определение
съдът е указал на ищеца по насрещния иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД,
предявен при условие на уважаване на първоначално предявените искове, че следва да
докаже предаването на посочената от него сума на ответницата по насрещния иск равняваща
се на разликата между подлежащата на връщане главница и общо заплатените суми от
същата по обявения за недействителен договор за паричен заем. Също така е указано на
ответницата по насрещния иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, че следва да
докаже основание за задържане на тази сума.Съдът е указал на ищеца по предявения при
условие на евентуалност главен насрещен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл.
240 ЗЗД и акцесорен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, че следва да докаже
наличието на валидно договорно правоотношение с ответницата по договор за заем,
предаване на заетата сума, настъпване на падежа на задължението, уговорката за заплащане
на договорна лихва, нейния размер и настъпването на нейната изискуемост, както и да
конкретизира и периода, за които претендира договорната лихва. Указал е на ответницата по
тези насрещни искове, че следва да докаже плащане на падежа на задълженията.
След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК,
Пернишкият районен съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Съдът намира, че така предявените искове са допустими и следва да се произнесе по
същество.
По основателността:
12
Не се спори по делото и са представени и писмени доказателства, че ищцата е сключила
Договор за паричен заем № ******* от 21.04.2022 г. с ответника „Изи Асет Мениджмънт“
АД, по силата на който била получила от кредитора заемната сума от 4000 лв., като заедно с
лихвите била дължала сумата от 5874 лв., която следва да заплати на 24 анюитетни вноски.
Ищцата във връзка с чл.4 от Договор за паричен заем, била сключила с "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, Договор за предоставяне на гаранция № ******* от 21.04.2022 г., с
който да бъде обезпечен сключеният Договор за заем. Възнаграждението което следвало да
заплати, за поръчител било в общ размер на 1326 лева или 55.25 лева за всяка вноска. По
този начин общото задължение по договора за заем и по допълнително сключения във
връзка с него Договор за предоставяне на поръчителство било в общ размер на 7200 лева.
Видно от заключението по ССЕ на в.л. В. В. съгласно сключения договор за паричен заем
№*******/21.04.2022г. и погасителен план размера на заема е 4000,00 лева с договорена
лихва в размер на 1874,00 лева. Общ размер е 5874,00 лева. По сключения по договор за
паричен заем №********/21.04.2022г с титуляр З. М. М. е извършено плащане в размер на
1223,75 лева. От направените вноски са платени : главница по договор за заем в размер на
595.48 лева. платена договорна лихва в размер на 628.27 лева за периода от 21.04.2022г. до
17.09.2022г. Неплатената сума от З. М. М. по договор за паричен заем №*******/21.04.2022г
е в размер на 4650,25 лева, от които главница в размер на 3404,52 лева, договорна лихва в
размер на 1245,73 лева за периода от 17.09.2022г.. до 09.04.2024г. Платената сума от З. М.
М. по договор за паричен заем №*******/21.04.2022г. е в общ размер на 1223,75 лева.
Договорена главница в размер на 4000.00лева. Разликата между договорена главница
подлежаща на връщане и общо заплатените суми от ищцата по договора за заем е в размер
на 2776,25 лева. В случай, че с направеното общо плащане от З. М. М. в размер на
1500.00 лева е погасявана само договорена главница по договор за паричен заем
№*******/21.04.2022г, която е 4000,00 лева, то договорената главница, която би следвало да
бъде доплатена е в размер на 2500,00 лева. На основание сключения Договор за паричен
заем№*******/21.04.2022г със съответните параметри : размер на кредита 4000,00 лева,
срок на кредита 24 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 40,00% в случай, че се
вземе под внимание договорена неустойка за непредоставена гаранция в срок в размер на
1326,00 лева, договорна лихва в размер на 1874,00 лева за периода от 21.04.2022г. до
09.04.2024г и главница в размер на 4000,00 лева то изчислен ГПР /Годишен процент на
разходите/ би бил в размер на 87,03%.
Предвид гореизложеното съдът намира, че по отношение на процесния Договор за паричен
заем № ******* от 21.04.2022 г. приложение намира ЗПК в редакцията след изм. ДВ, бр. 17
от 26.02.2019г., приложима към момента на сключване на договора. Предвид изложеното,
преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното
договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ /"Договор
за потребителски кредит. Форма и съдържание"/, чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
13
предоставения кредит.
В договора е посочен единствено фиксиран годишен лихвен процент от 40,00 %, но не е
посочен ГПР, т.е. дори и формално не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Изобщо не става ясно на потребителя не само какво се включва в ГПР, дали само
фиксирания лихвен процент или и други компоненти, нито какъв е като конкретна стойност.
Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Този размер на фиксирания годишен лихвен процент от 40,00 % не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не става ясно, обаче дали ГПР е в този размер и какви
компоненти включва в себе си. Този размер обаче не отразява действителния ГПР , тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство, сключен от потребителя с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, което се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че " Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал.3 от договора за предоставяне на поръчителство, " Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от обстоятелството, че
заемодателят е изпратил на ищцата обединен погасителен план, в който е включил в
месечната й вноска и дължимото в полза на поръчителя възнаграждение от 55,25 лв.
месечно.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите на
ответниците за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става
ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична
сума, от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне на поръчителство" с
посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство има
за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените договори – този за кредит и този за предоставяне
на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва
да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при сключване на договор
за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-
поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен
договорът за кредит, както и с изричната уговорка в чл. 3, т. 3 от Договор за предоставяне
на поръчителство съгласно която „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приеме вместо
гаранта задължението на потребителя за заплащането на възнграждението на гаранта.
14
Съгласно същата клауза при недостатъчно плащане от страна на потребителя с внесената
сума с приоритет се погасява задължението към гаранта пред останалите задължения по
договора за заем. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по процесния
договор за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установи, че реалният
ГПР, получен в резултат на изчисленията на вещото лице, при вариант на изчисление, при
който в ГПР се включат и разходите за възнаграждение поръчителя размерът на ГПР
възлиза на 87,03 %. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се възприема
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено
от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не
е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид гореизложеното съдът намира, че следва да прогласи, че процесният договор за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като противоречащ
на чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С оглед на изложеното съдът не следва да се произнася
по другите предявени при условие на евентуалност искове за прогласяване на нищожност на
договора за паричен заем и на клаузата на чл. 4 от същия.
По идентични на посочените по-горе съображения съдът намира и за нищожен договора за
поръчителство от 21.04.2022 г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК
вр. ал. 5 ЗЗД, тъй като единствената му цел е заобикаляне на закона и облагодетелстване на
свързани помежду си търговски дружества, за сметка на икономически по-слабата страна в
лицето на потребителя физическо лице, домогващ да получи потребителски кредит. Този
договор противоречи и на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
уговорката на възнаграждение в размер на почти 1/3 от размера на кредита е абсолютно
неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на икономически по-слабо друго. Не само
европейското законодателство не допуска при уредбата на потребителските кредити и
защитата на потребителите подобни уговорки, но и българското законодателство също не
допуска подобни уговорки – ЗПК и ЗЗП. Затова съдът намира, че и договора за
поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 вр. ал.
5 ЗПК.
Доколкото уважава главният иск съдът намира, че не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на евентуалните искове на ищеца.
В същото време съдът намира, че следва да се произнесе по насрещния иск на
ответника„Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 55, ал 1, пр. 1 ЗЗД, в случай,
че бъдат уважени предявените от нея искове и договорът за паричен заем бъде обявен за
нищожен ищцата да бъде осъдена да им заплати сумата от 2776,25 лв., съставляваща
разликата между дължимата главница подлежаща на връщане на основание чл. 23 ЗПК и
общо заплатените суми от ищцата. Съдът не следва да се произнася по другия насрещен иск
предявен от този ответник с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД за заплащане
на дължима главница по договор за заем в размер на 3404,52 лв. и акцесорен иск по чл. 240,
ал. 2 ЗЗД за заплащане на дължима договорна лихва в размер на 1245,73 лв., в случай, че
15
бъдат отхвърлени предявените искове на ищцата, тъй като не е сбъднало процесуалното
условие за разглеждането им, а именно отхвърляне на главните искове предявени от ищцата.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което и на основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Видно от заключението по ССЕ на в.л. В. В. в случай, че направените от ищеца плащания са
в размер на 1500 лв. и са направени и по двата договора бъдат приспаднати само от
дължимата главница по договора за паричен заем, то задължението на ищеца е в размер на
2500 лв.
Предвид гореизложеното съдът намира, че следва да осъди ищцата да заплати на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД сумата от 2500 лв., представляваща неплатената част от главница по
Договор за паричен заем № *******/21.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
подаване на насрещната искова молба – 24.11.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото
разноски. Ищецът е доказал разноски в размер на 288 лв. за държавна такса, които следва да
му бъдат присъдени. При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 288 лв. внесена държавна
такса. От тях сумата от 144 лв. се дължат от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД по
първия иск, а сумата от 144 лв. се дължат от ответника „Файненшъл България“ ЕООД по
втори иск.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. от АК-П. за присъждане
на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв., съдът
приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в
размер на 888 лева с ДДС по иска за нищожност на договора за кредит и в размер на 433
лева с ДДС по иска за нищожност на договора за поръчителство, платими от ответниците, с
оглед осъщественото процесуално представителство по предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1
т. 3 от ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НМРАВ. Съответно всяко
от възнагражденията следва да се плати от съответния ответник, страна по договора,
предмет на иска, по подобие на разноските на ищеца. Съгласно Определение
№366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС, I т.о., при уважен установителен иск за
нищожност на договорна клауза поради нейния неравноправен характер отговорността за
разноски не следва да се разпределя по реда на чл.78, ал.3 ГПК, тъй като това противоречи
на решение от 16.07.2020г. по съединени дела C- 224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския
съюз.Поради това и в полза на ответника не следва да се присъждат разноски за настоящето
производство.
С оглед изложеното Пернишкият районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, по иск на З. М. М., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „Л.“ № **
чрез адв. Д. М. от АК-П. срещу “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* и седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
Договор за паричен заем № ******* от 20.04.2022 г., сключен между З. М. М. и “Изи Асет
Мениджмънт“ АД, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като противоречащ на чл. 22, вр.
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
16
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, по иск на З. М. М., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „Л.“ № **
чрез адв. Д. М. от АК-Перник срещу “Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ********* и
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, ет. 2, Договор за предоставяне на гаранция № ******* от 21.04.2022 г., сключен между З.
М. М. и“Файненшъл България“ ЕООД на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 19,
ал. 4 ЗПК
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 23 ЗПК З. М. М., ЕГН: ********** от
гр. П., ул. „Л.“ № **, да заплати на “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* и
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, ет. 2, сумата от 2500 лв., представляваща неплатената част от главница по Договор за
паричен заем № 4464194 от 20.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
насрещната искова молба - 24.11.2022г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ следните искове, предявени в условията на евентуалност:
-иска на З. М. М., ЕГН: ********** срещу “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* с
правно основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД прогласяване на нищожност на договора за паричен
заем поради заобикаляне на закона; Иск за прогласяване на нищожност на клауза на чл. 4 от
Договор за паричен заем № ******* с ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД на основание
накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД прогласяване на нищожност на цитираната клауза на
договора поради заобикаляне на закона и по-конкретно на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и евентуален иск за прогласяване на нищожност на цитираната клауза поради противоречие
с чл. 143 ЗЗП с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ следните искове, предявени в условията на евентуалност -
насрещен иск предявен от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* срещу З. М. М. с
правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД за заплащане на дължима главница по
договор за заем в размер на 3404,52 лв. и акцесорен иск по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на
дължима договорна лихва в размер на 1245,73 лв.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, да заплати на З. М. М. сумата от
144 лв., представляваща направени разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, да заплати на адвокат Д. В. М. от
АК-Пловдив, сумата от 888 лв., представляваща
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца с ДДС.
ОСЪЖДА “Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ********* и седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, да заплати
на З. М. М. сумата от 144 лв., представляваща направени разноски по делото за държавна
такса.
ОСЪЖДА “Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ********* и седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, да заплати
на адвокат Д. В. М. от АК-Пловдив, сумата от 433 лв., представляваща възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ на ищеца с ДДС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
17