№ 244
гр. Пловдив, 13.10.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на тринадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Величка П. Белева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно частно
гражданско дело № 20215000500502 по описа за 2021 година
Производство по чл. 274 ал. 1 от ГПК, образувано по жалба на К.П.К.О.Н.П.И. / КПКОНПИ
/ срещу протоколно определение от 17.06.2021 г., пост. в открито съдебно заседание от
17.06.2021 г. по гр.д. № 2333/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което
производството по делото е спряно на основание чл. 633 вр. чл. 631 ал. 1 вр. чл. 229 ал. 1 т. 7
от ГПК до произнасяне на Съда на Европейския съюз по негово дело С – 319/2019 г.,
образувано по преюдициално запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г. по гр.д.
№ 704/2017 г. по описа на СГС. Поддържаните от жалбоподателя оплаквания са за
неправилност на обжалваното определение, искането – за неговата отмяна и връщане делото
на първоинстанционния ОС – Пловдив за продължаване на производството по делото.
Ответникът по частната жалба и по предявения иск В. В. АР. чрез процесуалния си
представител адвокат Д.П. е депозирал отговор същата да е недопустима като подадена
срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, а по същество – да е неоснователна.
Съдът установи следното:
Частната жалба е в срок, от надлежна страна, откъм съдържание и приложения е
редовна, изпълнена е процедурата по чл. 276 от ГПК. Жалбата е срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт - противно на поддържаното от ответника по нея, като се приема че
нормата на чл. 631 ал. 1, предложение второ от ГПК е в случая неприложима, тъй като не се
касае за спиране, постановено от отправилия преюдициалното запитване съд. Следователно
е допустима и ще се разгледа по същество.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано на 07.10.2019 г. по иск с
правно основание чл. 153 ал. 2 от ЗПКОНПИ на К.П.К.О.Н.П.И. / КПКОНПИ / срещу В. В.
АР. за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито от посочения ответник
имущество / парични средства / на обща стойност 6 815 744, 58 лева. Проверката по чл. 107
от ЗПКОНПИ е започната от Комисията въз основа на уведомление вх. № У В –
1062/03.09.2018 г. на Специализирана Прокуратура за привличане на ответника като
1
обвиняем по ДП № 128/2018 г. по описа на СО – СП, пр.пр. № 1394/2018 г. по описа на СП
за престъпление по чл. 253 ал. 4 вр. ал. 2 предл. 2 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК
– което е визирано в чл. 108 ал. 1 т. 18 от ЗПКОНПИ и наказателното производство по
което не е приключило към датата на образуване на делото – 07.10.2019 г., както и
понастоящем.
Сред възведените от ответника възражения по допустимостта на иска е и възражение
за недопустимостта на производството за отнемане на имущество - при това цялото
придобито такова за проверявания период, като незаконно придобито при липса на влязла в
сила присъда или друг съдебен акт, установяващи със СПН извършено от лицето или от
трети лица - от които то е придобило имущество, престъпление или друго правонарушение
и при липса на пряка или косвена причинна връзка между престъплението /
правонарушението и придобитото имущество. В тази връзка се поддържа че разпоредбата на
чл. 153 ал. 6 от ЗПКОНПИ в противна насока противоречи, респ. неправилно транспонира
Директива 2014/42/ ЕС и конкретно разпоредбите чл.чл. 2 т.4, 3, 4 и 5 от нея. По
основателността са възведени възражения за липса на фактически и правни основания на
иска. Поддържа се да е недоказан правно значимия факт имуществото предмет на иска /
парични средства / да принадлежи на ответника, респ. да е незаконно придобито от него,
респ. от третите лица. Поддържа се да е изцяло погрешна визираната от Закона и използвана
от КПКОНПИ методика за икономически и правен анализ на имуществото във връзка с
неговото остойностяване и определянето размера на несъответствието като създаваща
възможност на комисията за произвол и злоупотреба с власт. Възразява се срещу
разместената от ЗПКОНПИ доказателствена тежест като противоречаща на основните
принципи на гражданския и наказателен процес и на презумпцията за невиновност, както и
срещу създадените от Закона презумпции относно понятието незаконност по отношение на
цялото имущество и понятието неустановен, респ. незаконен произход на имуществото,
като се счита че Комисията, а не ответното физическо или юридическо лице следва да
доказва незаконността на произхода и тази незаконност не следва само и единствено от
факта на образуваното наказателно производство, нито от невъзможността проверяваното
лице да доказва законен произход на имущество, което е придобило добросъвестно от трети
лица.
Спирането на производството по спора от въззивния съд е постановено на основание
чл. 633 вр. чл. 631 ал. 1 от ГПК – до приключване на дело № С – 319/2019 г. на Съда на
Европейския съюз / СЕС /, образувано по преюдициално запитване от СГС, като е прието че
въпроси 1,4,5 и 6 от преюдициалното запитване са относими към спора по делото относно
допустимостта и основателност на предявения иск и разпределянето на доказателствената
тежест в процеса.
В частната жалба като доводи за неправилност на определението се поддържа че
решенията на Съда на ЕС са задължителни за всички съдилища и учреждения в РБългария
съгласно нормата на чл. 633 от ГПК, но нормата на чл. 631 от ГПК предвижда спиране само
по отношение на делото, по което е отправено преюдициалното запитване, като преценени в
съвкупност тези норми не обосновават извод за спиране и на други дела, макар техния
предмет да касае разрешаване на въпроси във връзка с отправеното преюдициално
запитване, подобно разширително тълкуване е недопустимо. Поддържа се още че с решение
на СЕС по преюдициално запитване не се разрешава правен спор със сила на пресъдено
нещо, а се дава задължително тълкуване на норми от правото на ЕС и тъй като настоящото
дело не касае действие на разпоредби от европейското право то въпросите по
преюдициалното запитване, съответно отговорите по тях на Съда на ЕС по образуваното
пред него Дело С – 262/2020 не е във връзка и не обуславя разрешаването на спора по
настоящото дело, поради което не е налице хипотеза на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК и
2
определението за спиране на делото и на това основание се явява неправилно. Поддържа се
също че в Директива 2014/42/ЕС е възприет принципа конфискацията на имуществото да се
обвързва преди всичко с влязла в сила присъда, тъй като Директивата е относима само за
наказателните дела, а конфискацията по ЗПКОНПИ е гражданска и се провежда независимо
от наказателното производство. Затова и образуването на наказателно производство е само
повод за започването на гражданската конфискация и предявяване на иска по чл. 153 ал. 2 от
ЗПКОНПИ, а влязла в сила присъда, установяваща извършено престъпление от ответника
по иска не е абсолютна задължителна процесуална предпоставка за производството по
ЗПКОНПИ. Дори и да се приеме че Директива 2014/42 / ЕС може да бъде източник на права
и в производство по гражданска конфискация по ЗПКОНПИ се поддържа че не е налице
противоречие на национални правни норми с норми на Директивата, който извод следва от
мотивите на Решение от 19.03.2020 г. по дело С – 234/2018 на СЕС, което е постановено по
преюдициално запитване на основание чл. 267 ДФЕС от СГС по въпроси, идентични с тези
по преюдициалното запитване на СГС, по които е образувано и Дело С – 319/2019 на СЕС.
Възраженията са неоснователни.
Безспорен между страните и служебно известен на съда е факта на отправено от СГС
по негово гр. д. № 704/2017 г. преюдициално запитване, по което е образувано дело С –
319/2019 г. на Съда на ЕС по следните въпроси:
1/ Наказателна по смисъла на Директива 2014/42 / ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 3 април 2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна
дейност в Европейския Съюз или гражданско правна е мярката по отнемане на незаконно
придобито имущество, ако:
А/ обявената от националния закон цел на отнемане на имуществото е генералната
превенция – предотваряване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и
разпореждането с него, но без да се поставя като условие за конфискацията извършване на
престъпление или друго правонарушение и съществуването на пряка или косвена връзка
между правонарушението и придобитото имущество;
В / от отнемане е застрашен не отделен имуществен обект, а цялото имущество на
проверяваното лице, имуществени права на трети лица / физически и юридически /,
придобити възмездно или безвъзмездно от проверяваното лице;
С/ единственото условие за отнемането е въвеждането на необорима презумпция за
незаконност на цялото имущество, за което не е установен законен източник / без
предварителна регулация на значението на законен/незаконен източник/;
D/ преурежда законността на придобитото имущество за всички засегнати лица /
проверяваното, третите лица и техните съконтрахенти в миналото/ с обратна сила за 10
години назад като резултат на недоказване на източници на придобиване на имуществото на
проверяваното лице, за чието доказване не е съществувало законно задължение към момента
на придобиване на конкретното имуществено право;
2/ Следва ли установените в чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС минимални стандарти на
гарантирани права на собствениците и третите лица да се тълкуват в смисъл, че допускат
национално право и съдебна практика, които предвиждат конфискация без наличие на
предвидените в член 4, член 5 и член 6 от Директивата предпоставки за конфискация, когато
наказателното производство срещу съответното лице е прекратено поради липса на
престъпление или лицето е оправдано поради липса на престъпление;
3
3/ По специално, следва ли чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че
гаранциите, които тази разпоредба предоставя на правата на осъдено лице, чието имущество
подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство,
което протича паралелно и независимо от наказателното производство;
4/ Следва ли презумпцията за невиновност, закрепена в чл. 48 § 1, изискването за
зачитане на правото на защита, установено в чл. 48 § 2 от Хартата на основните права на ЕС
и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна
уредба като тази по главното производство, която:
създава презумпция за престъпен характер на имущество с неустановен или недоказан
произход / чл. 1 ал. 2 от ЗОПДНПИ / отм. /; - разпоредбата идентична с разпоредбата
на чл. 5 ал. 1 от сега действащия ЗПКОНПИ
създава презумпция за наличие на основателно предположение за незаконно
придобито имущество / чл. 21 ал. 2 от ЗОПДНПИ / отм./; - разпоредбата идентична с
разпоредбата на чл. 107 ал. 2 от сега действащия ЗПКОНПИ
размества доказателствената тежест за доказване на произхода на имуществото и
средствата за неговото придобиване не само за проверяваното лице, а и за третите
лица, които трябва да доказват произход не на своето, а на имуществото на
праводателя си дори когато придобиването е възмездно;
въвежда имущественото несъответствие като единствено и решаващо доказателство за
наличие на незаконно придобито имущество;
размества доказателствената тежест за всички засегнати лица, а не само за осъденото
лице, и то преди и независимо от неговото осъждане;
допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз
основа на която се установява предположението за незаконен характер на съответното
имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за
решаващия съдебен орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху
съдържанието и прилагането на методиката.
5/ Следва ли чл. 5 /1/ от Директива 2014/42 / ЕС на Европейския парламент и на съвета
от 3 април 2014 година за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна
дейност в Европейския Съюз да се тълкува в смисъл, че допуска националния закон да
замени разумното предположение / въз основа на събраните по делото и преценени от съда
обстоятелства / че имуществото е придобито чрез престъпно поведение с предположението /
презумпцията / за противоправност на източника на забогатяване, която се основава
единствено на установено обстоятелство че забогатяването е над посочената в националния
закон стойност;
6/ Следва ли правото на собственост в качеството му на общ принцип на правото на
Европейския съюз, установено в чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз,
да се тълкува в смисъл че допуска национална правна уредба като тази по главното
производство, която:
- въвежда необорима презумпция относно съдържанието и обхвата на незаконно
придобитото имущество / чл. 63 ал. 2 от ЗОПДНПИ отм./; - разпоредбата идентична с
разпоредбата на чл. 142 ал. 2 от сега действащия ЗПКОНПИ
- въвежда необорима презумпция за недействителност на сделки за придобиване и
4
разпореждане / чл. 65 от ЗОПДНПИ отм./ - разпоредбата идентична с разпоредбата на чл.
142 ал. 2 от сега действащия ЗПКОНПИ
или
- ограничава правата на третите лица, притежаващи или претендиращи самостоятелни
права върху имуществото, обект на отнемане чрез процедурата за уведомяването им за
делото по реда на чл. 76 ал. 1 от ЗОПДНПИ/отм./ и
7/ Пораждат ли директен ефект разпоредбите на член 6 § 2 и на член 8 § 1 -10 от
Директива 2014/42/ЕС в частта им, в която се предвиждат гаранции и предпазни клаузи за
засегнатите от конфискацията лица или за добросъвестните трети лица?
Въпросите са отправени защото е безспорно че единствения съд, който е компетентен да
тълкува /да изяснява съдържанието и приложното поле / на конкретни норми от
общностното право е Съда на ЕС. Преюдициалното тълкувателно запитване има за цел да
установи точното значение на посочените в него общностноправни норми. Постановените
от СЕС преюдициални тълкувателни решения се ползват със задължителна сила на
тълкуваното нещо – и мотиви, и диспозитив. Задължителната сила се отнася не само до
националния съд, отправил запитването и висящото пред него главно производство, но и до
всички национални съдилища, които са сезирани или биха били сезирани с дела с предмет
сходни казуси, към които даденото от СЕС тълкуване е относимо. Затова при отправено
преюдициално запитване за тълкуване на норми от общностното право и образувано по това
запитване дело пред СЕС произнасянето на националния съд по тълкуване на съответните
норми от общностното право във връзка с противоречието им с национално правни норми
би се явило в противоречие с процесуалните правила.
В случая поставените за разрешаване от СЕС преюдициални въпроси се отнасят до
тълкуване на правото на СЕС и конкретно на посочените норми от Директива 2014/42 / ЕС
на Европейския парламент и на съвета от 3 април 2014 година за обезпечаване и
конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския Съюз относно
аспекти на конфискация/ отнемане на незаконно придобито имущество и отговорите на част
от тях / посочените от първоинстанционния съд 1,4,5 и 6 / са относими и към спора по
настоящото дело предвид казаните по горе негови предмет и страни, съответно решението
на СЕС по тях ще е задължително за въззивния съд, на основание чл. 633 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал.1, т.7 от ГПК съдът спира производството по
делото в изрично предвидените в закон случаи. Съгласно нормата на чл. 633 от ГПК
решението на съда на СЕС по отправено при условията на чл. 628-630 от ГПК
преюдициално запитване е задължително за всички съдилища в Република България.
Несъмнено е, че преюдициалното запитване има за цел да осигури еднообразното тълкуване
и прилагане на правото на ЕС на територията на всички държави членки. Нормата на чл.
633 от ГПК изисква конкретно при отправено преюдициално запитване от друг български
съд всички съдилища в страната да се съобразят с решението на СЕС по него. За спазването
на това законово изискване логично следва, че български съд, който не е отправил
преюдициално запитване до СЕС, трябва да спре разглежданото от него дело до
произнасянето от СЕС по запитването, отправено от друг български съд. Правното
основание на спирането в настоящия случай е нормата на чл. 229 ал. 1 т.7 във вр. чл. 633 във
вр. с чл. 631,ал.1,изр.1 от ГПК. На това именно основание е и постановеното с обжалваното
определение спиране на производството по делото.
Така са неоснователни оплакванията за неприложимост в случая но нормата по чл.
5
631 ал. 1 от ГПК – доколкото не постановилия спирането съд е отправил преюдициалното
запитване, за липса на хипотеза по чл. 229 ал. 1 от ГПК и за недопустимо разширително
тълкуване на хипотезите за спиране на делата в случая.
Действително във връзка с отправено също от СГС преюдициално запитване до Съда
на Европейския съюз / СЕС / е образувано пред него дело С – 234/18 по тълкуване на
Директива 2014/42 / ЕС на Европейският парламент и на Съвета от 03.04.2014 г. за
обезпечаване на конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския
съюз по следните въпроси: 1/ Следва ли чл. 1/1 / от Директива 2014/42…, предвиждащ
установяване на минимални правила за обезпечаване на имущество с оглед евентуална
последваща конфискация… да се тълкува в смисъл че дава право на държавите членки да
приемат правила за гражданска конфискация, неоснована на присъда; 2/ Следва ли от
нормата на чл. 1 /1/ , като се има предвид и нормата на чл. 4/1/ от Директива 2014/42 /… че е
достатъчно единствено образуване на наказателно производство срещу лицето, чието
имущество е предмет на конфискацията, за да се инициира и проведе процедура по
гражданска конфискация; 3/ Допустимо ли е разширително тълкуване на основанията по чл.
4/2/ от Директива 2014/42/…, при което е допустима гражданска конфискация, неоснована
на присъда; 4/ Следва ли чл. 5/1/ от Директива 2014/42/… да се тълкува в смисъл че само въз
основа на несъответствие между стойността на имуществото и получените законни доходи
на лицето може да се отнеме имуществено право като придобито пряко или косвено от
престъпление, без да е налице влязла в сила присъда, установяваща че лицето е извършило
престъплението и 5/ Следва ли правилото на чл. 8/1/ от Директива 2014/42 / да се разбира
като гарантиращо и прилагане на презумпцията за невиновност и забраняващо
конфискация, неоснована на присъда. Запитването по така посочените въпроси е във връзка
с висящо пред СГС гражданско дело за отнемане в полза на държавата на незаконно
придобито имущество от физическо лице, членове на неговото семейство и трети свързани с
него физически и юридически лица, като проверката и внесения от КПКОНПИ иск за
отнемане на имуществото е въз основа на получено уведомление от СГП че физическото
лице е привлечено като обвиняем за престъпление по чл. 201 и чл. 203 ал. 1 от НК /
длъжностно присвояване на парични средства в особено големи размери/, производството
по което обаче не е приключило с влязла в сила присъда.
По делото е постановено Решение на СЕС / трети състав / от 19.03.2020 г.. С него е
прието че питането следва да бъде преформулирано, тъй като с поставените въпроси
запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали Рамково решение
2005/2012ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискацията на облаги,средства и
имущество от престъпления трябва да се тълкува в смисъл че не допуска правна уредба на
държава членка, съгласно която национална юрисдикция постановява конфискация на
незаконно придобито имущество след производство, което не зависи нито от установяване
на престъпление, нито на още по голямо основание от осъждането на предполагаемите
извършители на това престъпление. За преформулирането са изложени две самостоятелни
основания: Първо – че действия по присвояване като описаните в акта за преюдициално
запитване не са сред престъпленията, изчерпателно изброени в чл. 3 от Директива 2014/42/
правни инструменти и като така образуваното по искане на КПКОНПИ национално
производство не попада в материалния обхват на Директивата и Второ – защото от чл.14 § 1
от Директива 2014/42/ следва че директивата заменя само първите четири тирета от член 1,
както и чл. 3 от Рамково решение 2005/2012, вследствие което членове 2,4 и 5 от него
остават в сила и след приемането на Директива 2014/42/. По нататък е прието че предвид
целите и текстът на Рамково решение 2005/2012, както и контекстът, в който е прието
следва извод че това рамково решение има за цел да задължи държавите членки да въведат
общи минимални правила за конфискация на средства и приходи, свързани с престъпление,
с оглед улесняване на взаимното признаване на решения за конфискация по наказателни
6
дела. Следователно Рамково решение 2005/2012 не урежда конфискация на средства и
облаги от незаконни дейности, постановена от държава членка в хода или след
производство, което не се отнася за установяване на едно или няколко престъпления. Този
извод се приема да не се опровергава от разпоредбата на чл. 2 § 2 от рамковото решение -
съгласно която във връзка с данъчни престъпления държавите членки могат да прилагат
процедури, които са различни от наказателно производство, за да отнемат от извършителите
облагите от престъплението, тъй като се счита че посочената разпоредба не може да се
тълкува в смисъл че държавите членки са лишени от възможността да предвидят в
националните си правни уредби производства за конфискация, различни от наказателното
производство и които не се отнасят до данъчни престъпления и подобна забрана би
надхвърлила обхвата на установените с Рамково решение 2005/2012 минимални правила.
С оглед така направеното тълкуване и като е прието че висящото главно
производство за отнемане на незаконно придобито имущество пред запитващата
юрисдикция е гражданско и макар да е образувано от КПКОНПИ след уведомяването й че
съответното лице е привлечено като обвиняемо за определено престъпление, това
гражданско производство се развива самостоятелно и независимо от евентуалното
наказателно производство и не зависи от неговия изход, а се концентрира само върху
имуществото, за което се твърди че е придобито незаконно, поради което решението, което
запитващата юрисдикция следва да постанови в главното производство не се постановява в
или след производство, което се отняся до едно или няколко престъпления, следователно не
попада в обхвата на Рамково решение № 2005/2012.
С оглед така изложените мотиви решението на СЕС от 19.03.2020 г. по дело С –
234/18 постановява че Рамково решение 2005/2012 ПВР на Съвета от 24 февруари 2005
година относно конфискацията на облаги, средства и имущество от престъпления трябва да
се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка, съгласно която
национална юрисдикция постановява конфискация на незаконно придобито имущество след
производство, което не зависи нито от установяване на престъпление, нито на още по
голямо основание от осъждане на предполагаемите извършители на това престъпление.
Следователно в Решението на СЕС от 19.03.2020 г. по негово дело С – 234/2018 г. не
се съдържа пълен и точен отговор на преюдициалните въпроси, предмет на висящото дело С
– 319/2019 на СЕС и конкретно на всички относими към настоящия спор въпроси по
последно посоченото дело и в аспекта тълкуване на посочените норми от Директива
2014/42/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. – както
неоснователно се поддържа от частния жалбоподател.
Предвид изложеното частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение –
правилно, поради което се потвърждава.
И съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Потвърждава протоколно Определение от 17.06.2021 г., пост. в открито съдебно заседание
от 17.06.2021 г. по гр.д. № 2333/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив.
Определението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едноседмичен
срок от връчването му на страните.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8