№ 439
гр. Сливен, 04.08.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в закрито заседание на четвърти август
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Д. Данчев
Членове:Надежда Н. Янакиева
Симеон Ил. Светославов
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно частно
гражданско дело № 20222200500326 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 вр. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 1363/13.07.2022 г. на „Агенция за контрол на
просрочени задължение“ ООД, със седалище и адрес на управление: ***, ***,
представлявано от Я.Я., чрез юрк. Й. В. М., съдебен адрес: ***, ***, тел. ***, срещу
Разпореждане № 938/01.07.2022 г. по ч. гр. д. № 443/2022 г. по описа на РС Котел, в частта с
която е отхвърлено отчасти заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК, за сумата от 79,60 лв. за договорна лихва, и за сумата от 28.57 лв., представляваща
мораторна лихва.
Частният жалбоподател счита, че договорът за потребителски кредит отговаря на
императивната норма на чл. 11, т. 10 от ЗПК, тъй като същата не предвижда в договора
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът се използвал в смисъл на
предвиждания за бъдещето, а не като разходи, които са част от ГПР. В разглеждания случай
намирало приложение първото базово допускане по т. 3, б. „а“ от Приложение № 1 към ЗПК,
а именно, че договорът е валиден за срока, за който е бил сключен, и страните изпълняват
своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в
чл. 7, ал. 3, чл. 9 от ОУ. Второто базово допускане и допълнителни допускания не намирали
приложение, защото договорният лихвен процент е фиксиран. Смисълът на закона бил
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на
банката под формата на ГПР, което изискване в случая било изпълнено.
Частният жалбоподател счита още, че уговореният лихвен процент по договора не
представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до
нейното връщане, а е цена на услуга по предоставяне на паричния заем. Заемът бил
предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, която отпуска заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличиване на влогове и достъпът на
потребителя до този паричен ресурс е бърз, лесен и необезпечен. Ползите на заемателя
имали своята цена в гражданския оборот и последният се е съгласил да я заплати още при
сключване на договора. Тази цена не можело да се приравни с възнаградителна лихва и не
следвало да се обсъжда размера и с добрите нрави. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
обезщетение за вреди от неточно изпълнение и няма възнаградителен характер, и се дължи
на законно основание. В съответствие с принципа на свобода на договаряне страните
уговорили размера на дължимата по договора възнаградителна лихва, като сумите дължими
за лихви и такса за управление, представлявали цената на заетите парични средства. В
1
заключение частният жалбоподател счита за неправилен извода на заповедния съд за това,
че клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Иска
от съда да отмени разпореждането и да бъде издадена заповед за изпълнение в частта за
сумите по договорната лихва и мораторната лихва, както са заявени в заявлението по чл.
410 от ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, по отделно и в тяхната
съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Частно гражданско дело № 443/2022 г. по описа на РС Котел, е образувано по
заявление по чл. 410 от ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК
***, срещу Д. Н. Б., ЕГН **********, за сумата в размер на 500 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит от 23.12.2020 г.; сумата от 76, 9 лв. лихва за
периода от 06.01.2021 г. до 01.09.2021 г.; неустойка за неизпълнение на задължение в размер
на 409, 14 лв.; сумата от 190 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране;
сумата от 28, 57 лв., законната лихва за периода от 07.01.2021 г. до 21.06.2022 г.; ведно със
законната лихва от завеждането на заявлението до изплащане на вземането.
Към заявлението е представен договор за паричен заем № 5658415-21.12.2020 г.,
сключен между „Вива Кредит“ ООД, ЕИК ***, и Д. Н. Б., ЕГН **********, като по силата
на същия заемодателят е предоставил на заемополучателя сумата от 500 лв.
Заемополучателят се е съгласил да заплати такса за експерсно разглеждане на документи за
отпускане на кредит в размер на 245, 52 лв., като срокът за изплащане на заема е 36 месеца,
а общата сума, която подлежи на връщане е в размер на 822.42 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент 40,32 % и ГПР 49,39 %. В чл. 5, ал. 2 от договора е предвидена в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи
неустойка 163.62 лв., която да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка
погасителна вноска, а общото задължение на договора възлиза в размер на 986.04 лв.
За да постанови обжалваното разпореждане заповедният съд констатирал, че по силата
на договора в тежест на потребителя е уговорено да представи в тридневен срок посочените
обезпечение и след като не е изпълнил това задължение, в негова тежест е начислена
неустойка в размер на 163.62 лв., която страните договорили да плаща разсрочено на вноски
по 9,09 лв. Въз основа на това заповедният съд заключил, че клаузите от които произтичат
заявените вземани са вероятно неравноправни, тъй като не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца, или доставчика и потребителя. Представеният договор имал типов характер и
бил изготвен предварително, без потребителят да има възможност да влияе върху
съдържанието на същия. Заповедният съд достигнал до решаващия извод, че неустойката е
изначално уговорена да се заплаща разсрочено, още преди изтичане на тридневния срок и
това водило до оскъпяване на кредита поначало, поради което противоречи на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Неустойката не била включена в ГПР и с нейното уговаряне в
договора потребителят бил въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита, от
което следвал извода за недействителност на ДПК на основание чл. 22 от ЗПК, поради което
на кредитополучателя се дължала единствено чистата стойност съгласно чл. 23 от ЗПК, но
не и лихви и други разходи.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направи следните правни
изводи:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от страна в производството, имаща правен интерес от обжалване, в
срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е съобразена с изискванията на чл. 260 ГПК, във вр. чл. 275, ал.
2 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Решаващият извод на заповедния съд за да отхвърли заявените суми следва от
приложението на нормата на чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК. Този извод следва да бъде споделен от
настоящата съдебна инстанция, доколкото същият е безспорно подкрепен от представените
2
по делото писмени доказателствени средства от които е видно, че в сумата на кредита е
включена, както неустойката в чл. 5 от договора, така и допълнителна услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем на стойност 245, 52 лв. Тези две стойности са
изначално уговорени и се заплащат разсрочено като част от общата сумата подлежаща на
връщане, но не са включени в ГПР на договора за заем. Съгласно чл. 16 и сл. от ЗПК
кредиторът разполага с възможност да изисква и събира информация, като след анализа да
прецени дали да предостави търсената сума. Тоест не се касае за допълнителна услуга, извън
обичайната дейност на кредитора, защото е изцяло насочена към преценка и предоставяне
на заемната сума на кредитополучателя. Поради тази причина е следвало да се включи и в
годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за
потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Т.е. с процесния потребителски
договор не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за
паричен заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и на връщане подлежи само
чистата стойност на кредита, но не и лихвите или други разходи по кредита.
Налице е съвпадение на крайните решаващи изводи на двете съдебни инстанции,
поради което обжалваното разпореждане е правилно и като такова на основание чл. 271 от
ГПК следва да бъде потвърдено.
Ръководен от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 938/01.07.2022 г. по ч. гр. д. № 443/2022 г. по
описа на РС Котел.
Определението е окончателно
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3