№ 93
гр. Пазарджик, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно
гражданско дело № 20225200500040 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
С решение на Велинградски районен съд №260188 от 14.10.2021г.
постановено по гр.д.№225/2019г. по описа на същия съд, е отхвърлен като
неоснователен иска на Т. АК. М., ЕГН-********** от гр.с., ул.“Б.Д.“ №8,
срещу Ш. Ф. АБД., ЕГН-********** от гр.с., ул.“Л.К.“ №4, за осъждането му
да заплати на ищеца сумата от 23000лв,представялваща част от дължимите
200000лв-лихва за забавено плащане на дадена в заем сума от 17000лв,
уговорена в пункт III от договор за заем от 26.02.2014г. в размер на 10% от
заетата сума за всяка седмица за периода след падежа-01.10.2014г. до
01.03.2019г. Със същото решение Т.А. М. е осъден да заплати на адв. Ж.Ч. от
АК-Смолян, сумата от 1190лв разноски по делото на основание чл.38 ал.2 от
ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство.
Решението се обжалва изцяло в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ищеца в
производството пред първата инстанция Т. АК. М. с въззивна жалба с вх.
№263961 от 01.11.2021г. с искане да бъде отменено като незаконосъобразно и
необосновано. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че не следва да се
1
дължи неустойка от ответника за причинените му вреди надхвърлящи
законовата лихва, обявявайки уговорката в договора за заем по т.4.1 за
нищожна, без да е съобразил факта, че ищецът не търси неустойка за целия
период отразен в договора, а се касае за частичен иск в размер на 23000лв.
Сочи разпоредбата на чл.92 ал.1 от ЗЗД според която неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. И че кредиторът е в правото
си да иска обезщетение и за по-големи вреди. Моли да се отмени решението
и се уважи иска.
В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната
по спора страна- Ш. Ф. АБД. чрез адв. Ч., в който жалбата се квалифицира
като неоснователна и бланкетна, без излагане на конкретни доводи в какво се
състои порочността и има ли нарушение на постановеното решение от съда.
Поддържа се, че съдът е обсъдил обстойно и в съвкупност всички приложени
писмени доказателства и е постановил обосновано и законосъобразно
решение. Моли да се потвърди обжалваното решение с присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА във връзка с чл.7
ал.2 т.4 от Наредбата за адвокатските възнаграждения съобразно цената на
иска от 23000лв.
Страните не сочат нови доказателства пред въззивната инстанция по
реда на чл.266 от ГПК.
Пазарджишкият окръжен съд при условията на чл.269 от ГПК
провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по
неговата правилност съобрази изложеното във въззивната жалба на Т.
АК. М. и за да се произнесе взе в предвид следното:
Предявен е иск с правно основание в чл.92 от ЗЗД във връзка с чл.240
и следващите от Закона за задълженията и договорите.
В исковата си молба против ответника Ш. Ф. АБД., ЕГН-********** от
гр.с., ул.“Л.К.“ №4, ищецът Т.А. М.-********** от гр.с., ул.“Б.Д.“ №8 твърди,
че с ответника е сключен договор за паричен заем по чл.240 от ЗЗД на
26.02.2014г. по силата на който ищецът като заемодател предоставил на
ответника като заемополучател сумата от 17000лв, като предаването и
получаването на сумата е удостоверено чрез нотариална заверка на договора
пред нотариус К..Твърди се, че според договора падежа на сумата по заема е
2
на дата 01.10.2014г. Твърди ищецът, че на ответника и след падежа на заема
не предприел действия да му върне заемната сума от 17000лв, поради което
предприел действия и с влязло в сила осъдително решение на Велинградски
районен съд по гр.д.№675/2015г. ответникът бил осъден да върне на ищеца
посочената сума. За принудителното събиране на присъдената сума ищецът
завел изпълнително дело №8/2015г. при ЧСИ Георги Самарджиев, рег.№885
,с район на действие Окръжен съд Пазарджик, като поради бездействие на
длъжника ЧСИ предприел принудителни изпълнителни действия-опис и
оценка на движими вещи на длъжника на дата 01.03.2019г., в гр.с..Твърди
ищецът, че поради незаинтересованост на ответника да изпълни съдебното
решение, решил да предприеме действия по прилагането на пункт Трети от
договора като потърси по съдебен ред сумата, която заемополучателя се
задължил да му изплати като лихва за просрочената сума в размер на 10% от
заетата сума за всяка седмица след датата на падежа-01.10.2014г.Твърди
ищецът, че задължението на ответника за изплащане на лихвата, възлиза на
сумата от 200000лева, като се предявява частичен иск от 23000лв. Моли да се
осъди ответника Ш. Ф. АБД. да заплати на ищеца Т.М. сумата от 23000лв.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Ш.А.
чрез пълномощника си адв. Ж.Ч..Искът се оспорва като неоснователен и
недоказан и че се претендира лихва без да е ясно за кой период от време, при
разминаване в изписването на цифром и словом на датата на договора.
Ответникът оспорва договора за паричен заем от 26.03.2014г. и поддържа, че
такава сума от 17000лв не я е получавал нито преди нотариуса, нито по време
на сключване на договора нито след това и до момента. Ответникът твърди,
че е бил въведен в заблуждение от ищеца, че след сключване на договора ще
даде парите на ответника, но че фактическо предаване на заемната сума не е
имало, като договорът бил скъсан. Ответникът сигнализирал Окръжна
прокуратура Пазарджик и НАП-София за извършена измама в особено големи
размери. Оспорено е съдържанието на договора за заем на основание чл.193
от ГПК ,в частта по т.1.1 относно предаването от заемодателя на
заемополучателя в собственост на сумата от 17000лв, поради твърдението на
заемополучателя, че той не е получавал никаква сума. Моли да се отхвърли
иска.
Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе взе в предвид
следното:
3
Установява се ,че на 26.03.2014г. /датата изписана словом/ между Т.
АК. М., с ЕГН-********** като заемодател и ответника Ш.Ф. А., ЕГН-
**********, като заемополучател двамата от гр.с., обл.Пазарджик е сключен
писмен договор с нотариална заверка на подписите, по силата на който Т.М.
предава в собственост на Ш.Ф. А., сумата от 17000лв със задължение на
заемополучателят да върне заетата сума при условията на договора—връщане
по банков път на посочена от заемополучателя банкова сметка до 01.10.2014г.
или след осем месеца и 2 дни, считано от нотариалната заверка на подписите
на страните по договора. В договора е записано в т.4.11., от раздел III „Лихви
и неустойки“, че ако до срока на падежа на договора за заем/01.10.2014г./
заетата сума не бъде върната по банков път на заемодателя, то страните се
уговарят и съгласяват, че ще се дължи лихва за просрочена сума в размер на
10% от заетата сума за всяка седмица след датата на падежа. С допълнителна
молба ищецът уточнява, че претендираната лихва за забава върху
неизплатената заемна сума след срока на падежа-от 01.10.2014г. в размер на
10% от заетата сума за всяка седмица след датата на падежа е до 01.03.2019г.
възлиза на около 200000лв, но че се предявява частичен иск за 23000лв.
Установява се, че от заемодателя по договора за заем е инициирано
заповедно производство като е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №24 от 22.01.2016г. по ч.гр.д.№675/2015г. по
описа на РС-Велинград за сумата от 17000лв по договор за заем от
26.02.2014г. ведно със законната лихва считано от 02.09.2015г. като е
разпоредено сумата да бъде заплатена от Ш.Ф. А. в полза на Т. АК. М.. По
повод развило се последващо исково производство по чл.422 от ГПК, с
решение №49 от 20.02.2020г. постановено по гр.д.
№1036/2019г./20195210101036/ Велинградският районен съд е приел за
установено по предявения от Т. АК. М. против Ш. Ф. АБД., иск с правно
основание в чл.422 от ГПК във връзка с чл.240 ал.1 от ЗЗД, че Ш. Ф. АБД.
дължи на Т. АК. М., сумата от 17000лв по договор за заем от 26.02.2014г.
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.09.2015г. до
окончателното й изплащане. По реда на инстанционния контрол, с решение
№260037/2020г. на Пазарджишки окръжен съд постановено по т.д.№516 по
описа за 2020г., е потвърдено решение №49 от 20.02.2020г. на РС-Велинград,
постановено по гр.д.№1036/2019г. по описа на същия съд. С влязло на
30.03.2021г. определение №231 от същата дата на ВКС на РБ, Четвърто г.о.
4
не е допуснато касационно обжалване на решение №260037 от 23.09.2020г.
постановено по в.гр.д.№516/2020г. на Пазарджишки окръжен съд.
Следователно и съгласно чл.298 и чл.296 от ГПК със сила на присъдено
нещо е прието, че между страните е съществувало валидно заемно
правоотношение по смисъла на чл.240 от ЗЗД, по сключен в писмен вид с
нотариална заверка на подписите договор за заем, по силата на което
заемодателят Т. АК. М. е предоставил в собственост на заемополучателя
Ш.Ф. А. заемната сума от 17000лв, която не е върната на падежа посочен в
договора-01.10.2014г. , в резултат на което заемодателят е инициирал
заповедно и исково производство и като краен резултат е постановено
осъждане на заемополучателя да върне изцяло на заемодателя заемната сума
определена в договора в размер на 17000лв.Следователно всички възражения
по валидността на договора за заем, получаването на заемната сума от
17000лв от заемополучателя и неговото неизпълнение да я върне на
заемодателя, както и породилото се задължение да заплати размера на
заемната сума на заемодателя са напълно валидни и установени със сила на
присъдено нещо.
Установява се от договора за заем, че е предвидена клауза при
неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума след 01.10.
2014г., при което заемополучателят дължи лихва за просрочена сума в размер
на 10% от заетата сума за всяка седмица след датата на падежа или по 1700лв
на седмица, или годишно /52 седмици за 2015г./ това се равнява на сумата от
88400лв./ Раздел III,т.4.1. от договора/. Ищецът твърди в исковата си молба,
че задължението на ответника за изплащане на лихвата е в размер на
200000лв или за период малко над 117 седмици/ или за 2години и
13седмици/, като претендира частична претенция в размер на 23000лв или за
13, 52 седмици.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на
правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред
и форма и при наличие на правен интерес за ищеца да установи
неизпълнение на договора за заем от страна заемателя да върне в срок
предоставената му в заем парична сума и да претендира обезщетение
съизмеримо с размера на лихвата за просрочената сума в размер на 10%
5
от заетата сума за всяка седмица след датата на падежа.
Разгледана по същество исковата претенция е неоснователна.
Клаузата в договора за заем за претендирано обезщетение за
неизпълнение е нищожно тъй като нарушава добрите нрави.
В хипотеза на неизпълнение на договор за заем няма ограничение да се
уговарят лихви и неустойки за просрочена сума в размер на 10% от заетата
сума за всяка седмица след датата на падежа. Принципно обаче минималният
размер на обезщетението за лихвата за забава може да бъде обвързан с
размера на законната лихва, която в случая е около 10%. На годишна база
размерът на обезщетението в този случай би бил в размер на 1700лв. В
случая, размерът на обезщетението се определя като лихва за просрочената
сума в размер на 10% от заетата сума за всяка седмица след датата на падежа
или годишно процентът на лихвата за забава би бил от 520% или 52/петдесет
и два пъти/ над законната лихва или на годишна база обезщетението би било
в размер на 88400лв, което 5,2/пет пъти и две десети/ от размера на заемната
сума. По начина по който е изчислено обезщетението при неизпълнение,
последното води до значително по размер неоснователно обогатяване тъй
като обезщетението за вреди от заетата сума при неизпълнение е равна на
5,2пъти/пет цяло и две десети пъти/ спрямо заемната сума, тоест в рамките на
една година заемодателят печели чрез обезщетението /неустойката/ и покрива
вреди повече от пет пъти размера на заемната сума, без същите да се
доказват, в хипотеза на неустойка. В случая обезщетението надхвърля
границата на разумния, на нормалния и приемлив размер на обезщетение за
забава, примерно в рамките на до пет пъти размера на законната лихва или
50%. В случая, надвишението е 52 /петдесет и два пъти/ законната лихва
само в рамките за една календарна година. Законът не допуска уговаряне на
обезщетение или неустойка в размер на повече от петкратно надвишение
размера на законната лихва. Още повече, че не се касае за търговски
отношения между търговци, а за отношения между физически лица. Добрите
нрави не допускат толкова значително по размер обезщетение за вреди при
неизпълнение на обикновен договор за заем между физически лица,
доколкото в случая начина по който е уговорено обезщетението същото
представлява сигурен източник на заемодателя за неоснователно обогатяване
което в пъти надвишава размера на главницата представляваща заетата
6
парична сума.
В този смисъл такова обезщетение като неустойка е недопустимо да
бъде присъждано като противоречащо на добрите нрави. Същото е
прекомерно завишено в сравнение с претърпените вреди и е договорено в
нарушение на добрите нрави съгласно чл.9 от ЗЗД и е основание за
нищожност на тази клауза от договора чл.4.1 от Раздел III Лихви и
Неустойки. Нарушен е принципа на справедливостта в гражданските
правоотношения. Касае се в случая за неморално висок размер на неустойката
уговорен с договора, налице е несправедливо по съдържание съглашение
поради обективната неравностойност на насрещните задължения. Съгласно
съдебната практика автономията на волята и свободата на договарянето не са
неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на
договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на
добрите нрави. Добрите нрави съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Един от най-съществените от тях е принципът на
справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се
защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес. Неустойката
освен обезщетителна има и наказателна функция, чрез съчетанието на които
се обезпечава надлежното изпълнение от длъжника. Очевидно е в случая, че
така уговореният седмичен размер на неустойката не цели проявлението на
посочените й функции, а сочи на несправедливо по съдържание съглашение
поради обективната неравностойност на насрещните задължения.
В тази смисъл правилно и първоинстанционният съд е отчел неговия
характер на сигурен източник за неоснователно обогатяване за наемодателя,
тъй като чрез него не само се овъзмездяват причинените вреди, но и в пъти
гарантират изключително високи нива на неоснователно обогатяване за
заемодателя. Въззивният съд възприема мотивите на първоинстанционния
съд и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.
В този смисъл обжалваното решение ще следва да се потвърди.
Съдът не споделя доводите развити във въззивната жалба.
Твърдението, че в случая между страните е уговорена неустойка, но че
същата се претендира като частичен иск не променя извода, че в случая по
начина по който е формирана неустойката, последната противоречи на
добрите нрави доколкото същата има не само санкционнна, обезщетителна и
7
обезпечителна функция, но и гарантира значително по размер неоснователно
обогатяване на заемодателя, нямащо нищо общо с добрите облигационни
практики. Липсват и данни, както и твърдения от заемодателя какво
представляват/макар и да не подлежат на установяване и доказване по размер
неустойката/ по своя характер и естество вредите които заемодателят толкова
много търпи от неизпълнението, че на годишна база да претендира
обезщетение в размер на 88400лв, което да ги покрива напълно при отпуснат
заем от 17000лв. Посочената уговорка е нищожна и доколкото представлява
скрита форма на спекулативно увеличаване на приходите от неустойка
доколкото заемодателят в случая няма за предмет извършване на дейност по
кредитиране и финансиране, за да претендира обезщетение над обичайните и
типични размери покриващи вредите при неизпълнение от заемателя да върне
в срок заемната сума.
Предвид изложеното обжалваното решение ще следва да се потвърди.
При този изход на делото в полза на ответника по въззивната жалба ще
следва да се присъдят разноски на основание чл.38 ал.1 от Закона за
адвокатурата във връзка с чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата за МРАВ в техния
минимален по Наредбата размер, а именно в размер на 1220лв.
Водим от горното , Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Велинградски районен съд №260188 от
14.10.2021г. постановено по гр.д.№225/2019г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА Т. АК. М., ЕГН-********** от гр.с., ул.“Б.Д.“ №8, ДА
ЗАПЛАТИ в полза н адв. Ж.Ч. от АК-Смолян, сумата от 1220лв/хиляда двеста
и двадесет лева/ разноски по делото на основание чл.38 ал.2 от ЗА
представляваща минималния адвокатски хонорар за осъществено
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Р България.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9