Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.05.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ПЕТЪР САНТИРОВ

           АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр. дело № 4547 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

С решение №  526997 от 06.11.2018г., постановено по гр. д. № 4325/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 34 състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.86, ал. 1 ЗЗД, че Д.Ф.К. дължи на „Т.С.” ЕАД сума в размер от 681.55 лева – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.09.2014г. до 30.04.2015год. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******ап. 8, ведно със законната лихва от 26.10.2017г. – датата на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 105.30 лева – обезщетение за забава за периода от 16.09.2015г. до 17.10.2017г.. Предявените искове са отхвърлени в останалата им част, а именно за разликата над сумата от 681.55 лева – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.09.2014г. до 30.04.2015год., до пълния предявен размер от 995.68 лева и за периода  от 01.05.2014г. до 31.08.2014г. и за разликата над сумата от 105.30 лева– обезщетение за забава за периода от 16.09.2015г. до 17.10.2017г., до пълния предявен размер от 153.66 лева. С решението Д.Ф.К. е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 468,70лева – разноски за исковото производство по съразмерност и сума в общ размер на 51,34 лева – разноски по гр. д. № 76126/2017г. по описа на СРС, 34 състав. Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач –„Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д.Ф.К., като счита решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, което било постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага съображения, че при постановяване на решението си първостепенният съд не е обсъдил наведените с отговора на исковата молба възражения, касаещи начина на формиране на исковата претенция, както и че ищецът не е доставял топлинна енергия до процесния апартамент. Наведени са доводи и че взетото решение на Общото събрание на етажните собственици за сключване на договор с „Т.с.” ЕООД е незаконосъобразно. Сочи, че са налице неравноправни клаузи в Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София”, аккто и нищожност на клаузата за рекламация. Твърди още, че имотът не е бил обитаван в процесния период от ответницата, а на процесния адрес е пребивавала нейната баба Д.Д.Я., която е починала на 22.02.2012г. съгласно приложения и приет по делото като доказателство препис- извлечение от смъртен акт на последната.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество основателна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответницата ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Настоящият състав намира, че за да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на установените по делото суми за консумирана енергия, следва да се прецени дали ответниците са ползватели на процесния имот през претендирания период по смисъла вложен в закона.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото се установява от нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 64 от 07.10.2001г., том VI, рег. № 8364, нот. дело № 985/2001г., че Д.Ф.К. е станала собственик на процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******ап. 8. По делото е представен и нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 114 от 08.05.2015г., том II, рег. № 1693, нот. дело № 294/2015г., от който е видно, че ответницата е продала един месец след исковия период процесният имот на две други лица, които са придобили собствеността върху недвижимия имот. Следователно същата е била собственик на процесния имот през процесния период. В разглеждания случай по делото се установява, че ответницата е имала качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ през процесния период. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения. В настоящия случай релевантни за спора са Общите условия, одобрени с решение № ОУ -001/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от 14.01.2008г., както и Общите условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г.

От изложеното е видно, че потребители на топлинна енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител. Липсата на открита партида на името на ответника не го лишава от качеството на ползвател на топлинна енергия и не рефлектира върху съществуването на облигационно отношение по договора за доставка на топлинна енергия, който се презумира от закона. Следователно, само на основание обстоятелството, че ответника не е титуляр на партидата на имота не може да се приеме, че той не е страна по договорното правоотношение с ищеца.

Съгласно чл. 155, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ в редакцията, действаща през процесния период, потребителите на топлинна енергия в сграда-етажна собственост, заплащат консумираната топлинна енергия по един от следните избрани от тях начини: 1. на десет равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; 3. по реална месечна консумация. В разглеждания случай по делото не се спори, че сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ – по прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение.

По делото е приета СТЕ, от която е видно, че вещото лице за изготвяне на заключението се е запознало с приложените материали по делото, справка с показанията на общия топломер в абонатната станция, данни за технологичните разходи за единица време на съоръженията в абонатната станция, акт с разпределение на кубатурата, свидетелства от метеорологичните проверки на топломера в абонатната станция, както и изравнителни сметки и отчети, предоставени от ТР „Люлин“ и „Т.с.” ЕООД.

Вещото лице посочва, че за процесния период в имота са били демонтирани отоплителните тела, а в банята има щранг – лира с размери: 2 елемента ф60мм, височина 2.4мм, без техническа възможност за монтаж на уред. За процесния период има служебно изчисление за щранг – лирата в  банята на база инсталирана мощност  в размер на 545.280W.  През процесния период сградната инсталация е изчислявана по формула приложена в Наредба № 16-334/06.04.2017г.  върху пълната отопляема кубатура 110 куб.м.съобразно акт за разпределение на кубатурата. За процесния период освен това няма изчислена топлинна енергия за отопление на общи части, тъй като радиаторите в стълбището са демонтирани на 28.09.2001г. Съгласно заключението постъпилата топлинна енергия в гр. София, ж.к. „*******ап. 8, където се намирал процесния имот, се измервала с общ топломер. Той бил монтиран в АС и се отчитал по електронен път в началото на всеки месец посредством „терминал”, който снемал показанието на ТЕ в 0.00 часа на първо число от съответния месец, като ежемесечните отчети по общия топломер за процесния период са представени като приложение № 1 към заключението. От заключението по съдебно – техническата експертиза се установява освен това, че за процесния имот за периода от 01.05.2014г. – 30.04.2015г.  топлинната енергия за БГВ е многократно занижена, тъй като същата е начислена на база 1 брой потребител , вместо посочените данни за живущите 6 броя жители, като за останалите компоненти изравнителната сметка е изчислена в съответствие с действащото законодателство. Съгласно заключението на СТЕ за периода 2014г./2015г. за процесния имот е изчислена служебно ТЕ за БГВ на база 1 брой потребител при разход 140 л. на денонощие за 1 потребител, като на 27.02.2013г. по сигнал на ЕС е извършен извънреден отчет в имота, за което е изготвен констативен протокол, в който е отбелязано, че в имота няма водомер за топла вода и с мека връзка е свързан щранга за топла вода. Експертът е посочил, че на 28.02.2013г. във ФДР е постъпил протокол от ЕС, че в процесния имот живеят шест потребители.

Съгласно приетата пред районния съд съдебно-счетоводна експертиза, която съдът намира за обективно и компетентно изготвено, вещото лице посочва, че за периода от 01.05.2014год. до 30.04.2015год.  за абонатен №  240961 сумите са начислявани на база прогнозни стойности на база потребена ТЕ в предходен период, като след извършените корекции общо дължимата сума за доставена топлинна енергия възлиза е определена на 995.68 лв.

Настоящият въззивен състав намира за неоснователни, твърденията на въззивниците – ответници, че не ставало ясно как бил формиран размера на исковата претенция, тъй като ищецът съвсем ясно е посочил, че счита сумата за дължима съобразно отразената сума от 995, 68 лв. в представената обща фактура **********/31.06.2015г. за отоплителен сезон м.05.2014г. – м.04.2015г., която е съставена при изравняване на сметките за сезона. Претендирана е съответно и сумата от 153,66 лв. – законна лихва за забава от 16.09.2015г. до 17.07.2017г. Предвид това исковата претенция се явява напълно конкретна и ясна и първоинстанционният съд не е следвало да указва на ищеца да уточни претенцията си.

Неоснователно е и наведеното от въззивника възражение, че ищецът не е доставял топлинна енергия до процесния имот. Обстоятелството, че ищецът е доставял топлинна енергия до процесния имот се установява от заключението по съдебно – техническата експертиза, което е неоспорено от страните и което съдът кредитира изцяло като компетентно и обективно изготвено, съответстващо на останалия по делото доказателствен материал. При извършена съвкупна оценка на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на ЗЕ на ответника на процесния имот е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата постъпила топлинна енергия. Няма основание да не се приеме съдебно-техническата експертиза, тъй като тя е подробна и обоснована и не се опровергава от никакви обстоятелства и доказателства по делото, още повече, че в случая данните за потребената в имота на ответника топлинна енергия не са единствено на основата на издадените в периода от ищеца счетоводни документи, а са събрани и други доказателства. Ето защо, съдът счита, че по делото е установена по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определено количество. Заключението по СТЕ е дадено от компетентно вещо лице с притежавани специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените му от страните въпроси, предвид на което и настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го кредитира.

По отношение на възражението, наведено от ответницата, че взетото решение на общото събрание на етажните собственици  за сключване на договор с “Т.с.” ЕООД е незаконосъобразно, въззивният съд намира за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.2 от Закона за енергетиката дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.  Разпоредбата на чл. 139б, ал.1 от същия закон предвижда, че потребителите в сграда - етажна собственост, избират лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ, за извършване на услугата дялово разпределение. Съобразно чл. 139а, ал.2 ЗЕ, действаща към момента на вземане на решението, урежда, че изборът по ал. 1 се извършва въз основа на решение на потребителите на топлинна енергия в сградата - етажна собственост, взето на общо събрание на етажната собственост, свикано по реда на Правилника за управлението, реда и надзора в етажната собственост. От заключението на СТЕ се установява, че топлинното счетоводство се води от “Т.с.” ЕООД. Следователно, общото събрание на етажните собственици е взело решение да сключи договор с трето лице, регистрирано по чл.139а от закона, като ирелевантно се явява несъгласието на ответника с това решение за настоящото производство /редът за обжалване на незаконосъобразни решения на общото събрание на етажните собственици е уреден в Правилника за управлението, реда и надзора в етажната собственост, като не се твърди и доказва решението да е било отменено по надлежния ред/, поради което и ответницата е обвързан от същото. Съгласно Закона за енергетиката, потребителите заплащат цена за услугата дялово разпределение, поради което и съдът приема, че същата се явява дължима в настоящия случай.

Наведеното възражение за непредставянето на валиден договор сключен между „Т.С.“ ЕАД и въззивника е неоснователено. Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.

Наведеното от въззивницата възражение, че са налице неравноправни клаузи в Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София”, е също неоснователно. На първо място самото възражение е общо, бланкетно и неконкретизирано. Ответникът не посочва кои клаузи от общите условия са неравноправни и в какво се състои тяхната порочност. Съгласно практиката на СЕО, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. Съгласно чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО „ В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора”. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2013 г. по дело C-415/11 /М.А.срещу Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa (Catalunyacaixa)/ чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност“ в ущърб на потребителя трябва да се прецени, като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право, като за тази цел се явява релевантно да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи, а за да се отговори на въпроса дали неравнопоставеността е възникнала „въпреки изискването за добросъвестност“, е важно да се провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори. Преценявайки клаузите от представените Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД, въззивният съд не намери такива, които да са неравноправни по смисъла на ЗЗП или Общностното право. В тях ясно и подробно са посочени правата и задълженията на дружеството-продавач на топлинна енергия и на физическото лице-купувач, т.е. потребител на топлинна енергия. От съдържанието на правата и задълженията на потребителите не може да се приеме, че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях са въведени множество задължения за сметка на правата им, т.е. че е налице в техен ущърб дисбаланс между правата и задълженията им. Следва да се подчертае, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност. Поради това изложените във въззивната жалба доводи за неравноправност на клаузите на Общите условия на ищцовото дружество се явяват неоснователни.

Не е налице нищожност на клаузата за рекламация от Общите условия на основание чл.35 ЗЗПТП /отм./ и действащия ЗПП. Визираната клауза нито ограничава възможността на потребителя да възрази срещу получените сметки, нито изключва и/или ограничава правото на същия за съдебна защита по отношение на претендираните от топлопреносното предприятие вземания.

Въззивният съд намира неоснователно и възражението на ответницата, че в процесния период недвижимият имот не е обитаван от собственика му, а именно от Д.  Ф.К., тъй като същата не е ангажирала доказателства по делото в подкрепа на твърденията си. Като такова не може да послужи представения от нея препис от смъртен акт на баба й Д.Д.Я., тъй като видно от него последната е почина на 22.02.2012г., т.е. далеч преди периода, за който е предявена исковата претенция, а именно – м.05.2014г. – м.04.2015г.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.

С оглед неоснователността на въззивната жалба въззивникът дължи да заплати на въззиваемия направените във въззивното производство разноски. Доколкото обаче въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба и не е изпратила процесуален представител в първото по делото съдебно заседание, то такива не следва да й бъдат присъждани.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №  526997 от 06.11.2018г., постановено по гр. д. № 4325/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 34 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.