Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………….
гр. София, __.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, IV-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание,
проведено на девети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н. АТАНАСОВ
мл. с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Силва Абаджиева и в присъствието на прокурора Антоанета Панчева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Лазарова ВНОХД № 5286 по описа за 2018
г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 07.07.2017 г.,
постановена по н.о.х.д. № 6273/2017 г. по описа на Софийски районен съд,
Наказателно отделение, 115 състав, подсъдимият В.С.Х. е признат за виновен в
извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, като му е
наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 (една) година и шест
месеца, и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1
вр. чл. 26, ал. 1 НК. На основание чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал времето,
през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под
стража“ по делото за времето от 09.11.2016 г. до 07.07.2017 г. На основание чл.
68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение, наложено на подсъдимото лице
наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година по н.о.х.д. № 19063/2013
г. по описа на СРС, Наказателно отделение, 11-ти състав. На основание чл. 57 ЗИНЗС
е определен първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наложеното и приведено
в изпълнение наказание „лишаване от свобода“. На основание чл. 189, ал. 3 НПК
подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на
397,94 лв. и 5,00 лв. държавна такса при служебно издаване на изпълнителен
лист.
Срещу посочения съдебен акт са подадени въззивна жалба
и допълнение към нея от служебния защитник на подсъдимия – адв. М.Г., и протест
и допълнително изложение към него от Софийска районна прокуратура (СРП).
В
депозираните протест и допълнително изложение към него от прокурор при СРП, се
излагат доводи, че първоинстанционната присъда е неправилна, тъй като въз
основа на установените фактически положения първоинстанционният съд е направил
неправилни правни изводи и не е приложил правилно закона. Поддържа се наличие
на допуснати нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на
доказателства, намерили израз при осъществения от СРС непълен едностранчив и
превратен анализ на същите. Излагат се доводи, че деянията, за които е внесен
обвинителен акт срещу привлеченото към наказателна отговорност лице, се
установяват по безспорен начин от събраната по делото доказателствена
съвкупност, като единствената правилна и възможна правна квалификация на същите
е именно описаната такава в обвинителния акт – чл. 198 ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл.
26, ал. 1 НК. Акцентира се, че неправилно СРС е приел, че подсъдимият и при
двете деяния е получил владението върху инкриминираните вещи от собствениците им, а не ги е отнел от тях противозаконно.
Излагат се доводи и за неправилно приложение на чл. 54 НК от проверяваната
инстанция, намерило израз в неправилна преценка от СРС на обществената опасност
на деянието и на дееца.
Съобразно изложеното се иска отмяна на атакуваната
присъда и постановяване на нова такава, с която подсъдимият Х. да бъде признат
за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26,
ал. 1 НК и да му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6
(шест) години, което да бъде изтърпяно в затвор.
Присъдата е обжалвана от подсъдимия Х.
чрез защитника му адв. Г.. В депозираната въззивна жалба и допълнение към нея
се твърди, че атакуваният съдебен акт е неправилен, необоснован и несправедлив.
Излагат се подробни доводи, че в мотивите на обжалвания съдебен акт,
първоинстанционният съд еднолично е изменил обвинението, като по този начин е
нарушил правото на подсъдимия на справедлив процес, тъй като същият не е бил
предварително информиран за характера, правната квалификация и фактите на
обвинението срещу него. Акцентира се, че е недопустимо осъждане по непредявено
обвинение.
Съобразно изложеното се иска първоинстанционната
присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав
или да бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен
по повдигнатото обвинение.
Образувано е ВНОХД № 4965/2017 г. по описа на Софийски градски
съд, Наказателно отделение, V-ти въззивен
състав, по което въззивната инстанция е отменила осъдителната присъда на
първоинстанционния съд, в частта с която подсъдимият е признат за виновен в
престъпление по чл. 206, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, и го е признала за виновен
по първоначално повдигнатото обвинение за престъпление с правна квалификация
чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, като му е наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 4 (четири) години.
Срещу новата второинстанционна
осъдителна присъда са депозирани касационна жалба и допълнение към нея от
служебния защитник на подсъдимия, по които е образувано КНД № 98/2018 г. по
описа на ВКС – II-ро Наказателно отделение, приключило с решение № 131/19.11.2018
г., с което присъдата на СГС е отменена и делото е
върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав, от стадия
на съдебното заседание.
По върнато от ВКС дело е образувано
настоящото ВНОХД № 5286/2018 г. по описа
на СГС, Наказателно отделение, IV-ти въззивен състав.
В
разпоредително заседание на 05.12.2018 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК, прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимия и/или на свидетели, изслушването на експертизи, както и
ангажирането на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не
се налага провеждане на въззивно съдебно следствие за обезпечаване на
правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 НПК и правилното
решаване на делото. Липсата на необходимост от провеждане на съдебно следствие
пред въззивната инстанция съдът констатира и в проведеното на 09.01.2019 г.
открито съдебно заседание по делото.
С оглед разпоредбата на чл. 329, ал.
2 НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което се
явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, въззивният съд намери, че
присъствието му в съдебното заседание е задължително.
В открито съдебно заседание, защитникът
на подсъдимия Х. – адв. Г., САК, оспорва протеста, като излага доводи, че е
неоснователен. Акцентира, че свидетелят Б. е заявил
категорично, че доброволно е предал таблета на подсъдимия Х., а свидетелят К. е
предоставил телефона на подсъдимия. Обръща внимание, че посочените свидетели не
са собственици на инкриминираните вещи, съответно таблет и телефон, както и че
показанията на свидетеля К. са противоречиви относно факта в кой момент е
установил липсата на телефона. Излага доводи, че фактическата обстановка е
възприета превратно от първостепенния съд. Поддържа, че проверяваната инстанция
не е следвало да кредитира показанията на малолетните свидетели А..Д.и С.Ш.,
които са били разпитвани и са били заедно в една стая в полицията през цялото
време, докато са им снемали показания. Сочи, че присъдата е постановена при недоказана
фактическа обстановка относно време, начин и място на извършване на деянията,
при допуснати съществени процесуални нарушения, подробно изложени в
допълнението към въззивната жалба.
Съобразно изложеното, моли обжалваната
присъда да бъде отменена и делото да
бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд или да
бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за
невиновен по повдигнатото обвинение.
Представителят на СГП намира въззивната
жалба за неоснователна. Поддържа, че събраните доказателства по безспорен и
несъмнен начин сочат, както извършеното престъпление, така и авторството на
деянието. Счита, че няма никакви данни на осъществен състав на чл. 206 вр. чл.
26 НК. Съобразно изложеното, пледира подсъдимият да бъде признат за виновен по
повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1
вр. чл. 26 НК. Моли размера на наказанието да бъде определен около средния
размер за този вид престъпление.
В
правото си на лична защита и последна дума, подсъдимият Х. заявява, че съжалява
за случилото се и иска правосъдие. Желае да бъде оправдан или делото да бъде
върнато за ново разглеждане.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, изложените от страните доводи и възражения в жалбата, протеста и във въззивното съдебно заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на атакувания съдебен акт по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира, че същият страда от съществени процесуални пороци, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, пр. 1 НПК, които не е възможно да бъдaт отстранени от въззивната инстанция, но са отстраними при ново разглеждане на делото.
На първо място, настоящата инстанция констатира наличие на съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато в хода на досъдебното производство, в стадия „Действия на прокурора след завършване на разследването“, по-точно при изготвянето на обвинителния акт. Допуснатото съществено процесуално нарушение е довело до ограничаване процесуалните права на обвиняемия, в частност на правото му на защита. Същото не е релевирано с въззивната жалба и допълнението към нея и/или с депозирания от СРП протест и допълнително изложение към него, но въззивната инстанция, съобразно правомощията си по НПК, може да отмени обжалвания съдебен акт и на непосочени от страните основания, когато намери, че са налице законоустановени основания за това.
Производството пред първостепенния съд е образувано по внесен
от СРП обвинителен акт срещу подсъдимия В.С.Х. за престъпление по чл. 198, ал.
3 вр. ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 НК. Съгласно заключителната част на прокурорския
акт, на подсъдимия е повдигнато обвинение за това, че за периода от 16.10.2016
г. до 07.11.2016 г., на различни места в град София, при условията на
продължавано престъпление, с две деяния,
които осъществяват
поотделно състава на едно и също престъпление, извършени са през
непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност
на вината – пряк умисъл, при което последващите се явяват от обективна и
субективна страна продължение на предшестващите, при
довършени от него кражби, а именно е отнемал различни чужди движими вещи от
владението на различни лица, при условие, че е бил заварван на мястото на
престъплението, за да запази владението върху откраднатите вещи, е употребил
спрямо собствениците на вещите – Х.Б.Б. и Й.А.К., съответно сила срещу Б. и
заплашване срещу К., като общата стойност на отнетите вещи възлиза на 343 лв.,
както следва: - за това, че на
16.10.2016 г., около 06:30 часа, в град София, в района на площад „Македония“, при
довършена от него кражба, а именно е отнел чужда движима вещ – 1 брой таблет,
марка „Леново“, модел „А5500-Н“, с ИМЕИ №******** на стойност 210 лева от
владението на собственика Х.Б., при условие, че е бил заварен на мястото на
престъплението, за да запази владението върху откраднатата вещ, употребил
спрямо Х.Б. сила – блъснал с двете си ръце няколко пъти Б. в тялото, и
-
за това, че на 07.11.2016 г.,
около 18.00 часа, в град София, на ул. „Пирински проход“, при довършена от него
кражба, а именно е отнел чужда движима вещ – мобилен телефон, марка „Самсунг“,
модел „Дуос 8262“ на стойност 133 лева, от владението на собственика й Й. К., при
условие, че е бил заварен на мястото на престъплението, за да запази владението
върху откраднатата вещ, употребил спрямо К. заплашване – извадил нож с 15 см.
острие и го насочил към десния крак на К., след което стрелял по него четири
пъти с неустановен газов пистолет.
Така внесеният в СРС обвинителен
акт, според настоящия съдебен състав, не отговаря на изискванията за
законосъобразност, установени в разпоредбата на чл. 246, ал. 3 НПК, като при
изготвянето му е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в непълно посочване на правната квалификация на
инкриминираното деяние в заключителната част на акта. Изписването на състав на престъпление е единство от текст и число (пореден
номер на текста в закона), като на всяка цифрова квалификация съответства точно
определен законов текст. Пълното изписване на текста, съпоставено с номера му,
е гаранция за яснотата на обвинението. Значението на обсъжданото изисквание на
чл. 246, ал. 3 НПК се обуславя от предназначението на обвинителния акт, а
именно да определи предмета на доказване в наказателното производството. Конкретни
фактически обстоятелства на осъществяване на изпълнителното деяние, когато са
предвидени в съответната правна норма, следва да намират място и при изписване
на състава на престъплението в заключителната част на обвинителния акт, тъй
като същите обстоятелства имат значение за конкретизираната съставомерност на
същото.
Във
връзка с конкретно формулираното обвинение, следва да се отбележи, че за да е
налице престъпление по чл.
198, ал. 3 вр. ал. 1 НК,
е необходимо да е налице довършена кражба, т.е. подсъдимият да е отнел чужда
движима вещ от владението на другиго с
намерение противозаконно да я присвои, да е заварен на мястото на
престъплението и да употреби сила и/или заплашване, за да запази владението
върху откраднатата вещ. В обобщение, за да бъде гарантирано пълноценното
реализиране на правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност
лице, съобразно изискванията на чл. 246, ал. 3 НПК, в заключителната част на
обвинителен акт за престъпление по чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 НПК, е необходимо
да бъдат посочени както конкретните съставомерни признаци на престъплението
„кражба“, нормативно установени от законодателя в чл. 194, ал. 1 НК, така и данни
за наличието на употребена сила и/или заплашване като средство за запазване на
владението върху вече отнетата движима вещ, което не е сторено в процесната
хипотеза.
В конкретния случай, при при словесното
описание на правната квалификация на деянието в диспозитива (заключителната
част) на обвинителния акт, в нарушение на изискването на чл. 246, ал. 3, пр. 2 НПК, представителят на държавното обвинение не е посочил съставомерен признак
на инкриминираните деяния, а именно отнемането на процесните движими вещи от
подсъдимия да е извършено „с намерение
противозаконно да ги присвои“. Така в първия абзац на заключителната част
на прокурорския акт представителят на държавното обвинение е посочил
единствено, че подсъдимият е отнемал чужди движими вещи от владението на различни
лица, като е пропуснал да посочи, че това действие е извършено именно с предвиденото
в закона присвоително намерение. Обсъжданият пропуск не е саниран и при
описанието на конкретните инкриминирани деяния, извършено в абзац № 2 и абзац №
3 от заключителната част на акта. Констатираната по-горе празнота при словесното
изписване на правната квалификация на престъплението е съществена, доколкото
касае елемент от субективната страна на деянието, което подлежи на доказване и
за което е повдигнато обвинение.
Доколкото обвинителният акт определя предмета на доказване по
делото и очертава рамките, в които ще се развие процесът на доказване, като
главното му предназначение е да формулира ясно обвинението от фактическа и от
юридическа страна, то в конкретния случай допуснатата празнота съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила и води до нарушаване правото на
защита на подсъдимото лице. Следва да се посочи и че недостатъка, констатиран
при изготвения обвинителен акт, се отнася и за постановлението за привличане на
обвиняем, което също не съдържа всички съставомерни признаци от състава на
престъплението, към което е привлечен обвиняемият.
Дотук изложеното сочи, че на
досъдебното производство е допуснато съществено, но отстранимо процесуално
нарушение, което, от една страна, е довело до ограничаване на процесуалното право
на обвиняемия да му бъде предявено ясно и разбираемо обвинение в досъдебната
фаза на процеса, а от друга страна – е нарушило съществено процесуалните права
на подсъдимия и защитника му в наказателното производство, в неговата съдебна
фаза, да разберат окончателното повдигнатото с внесения в СРС обвинителен акт
обвинение и да организират адекватно своята защитата си по него.
Визираното нарушение не може да бъде отстранено от съда, но
може да се преодолее чрез връщане на делото на прокурора, за изготвяне на
обвинителен акт, съобразен с изискванията на чл. 246 НПК, а при преценка на
органа на досъдебното производство – и чрез ново привличане. Като е пропуснал
да предприеме съответния подход, за да изправи констатирания недостатък на
обвинителния акт, първоинстанционният съд също е ограничил правото на защита на
подсъдимия, като освен това се е произнесъл по негодно формулирано обвинение.
Допуснатото на досъдебното производство съществено
процесуално нарушение, което не е констатирано от първоинстанционния съд, като
по този начин е допуснато и от съда такова, е основание, съгласно разпоредбата
на чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на първостепенния съд.
Въззивният състав не може да не
отбележи и констатираното
допуснато съществено процесуално нарушение при изготвяне на мотивите към
постановения съдебен акт, израз на неизпълнение от първоинстанционния съдебен
състав на вменените му с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК задължения да
извърши прецизен и внимателен анализ на всички събрани доказателства, посочвайки
аргументирано кои обстоятелства приема за установени и въз основа на кои
доказателства. Допуснатото „абсолютно“ процесуално нарушение, следва да се
изведе по смисъла на чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т.
2 НПК, а именно като липса на мотиви към атакуваната първоинстанционна присъда.
На
изискуемия от процесуалните норми, с оглед реализирането на основните принципи
на наказателното производство, доказателствен анализ, не са били подложени
събраните по делото гласни доказателствени средства.
Първоинстанционният съдебен състав правилно е използвал процесуалната
техника на чл. 281 НПК, за да отстрани констатираните противоречия между дадените
от една част от свидетелите показания в съдебната и досъдебна фаза на процеса,
както и с оглед заявената от друга част липса на спомен относно инкриминираните
събития. Контролираната инстанция обаче не е положила необходимите процесуални
усилия за установяване на обективната истина по делото, като не е подложила на
внимателен и задълбочен анализ показанията на всеки един от свидетелите
поотделно и в съвкупност с останалите доказателствени материали. На първо
място, решаващият съдебен състав е следвало да обсъди и съпостави показанията,
дадени от всеки един от свидетелите в съдебната фаза и прочетените по реда на
чл. 281 НПК, като изложи доводи кои твърдения кредитира и поради какви
съображения, какви обстоятелства установява от тях и каква приема, че е
причината за констатираното несъответствие и/или липса на спомен, наложили
използване на процесуалната техника на чл. 281 НПК, което не е сторено.
В конкретния случай проверяваната инстанция правилно е констатирала
наличие на съществени противоречия в показанията пред съда на свидетелите К., Д.,
Д., Ш., А., И. и В. и приобщените показания на същите свидетели от досъдебното
производство, които противоречия касаят обстоятелствата – предмет на доказване
по делото, а именно начина на отнемане на инкриминираните вещи от подсъдимия и
хронологията на случилото се на процесните дати. В нарушение и при незачитане
на принципите, прокламирани в чл. 13 и чл. 14 НПК, обаче, първоинстанционният
съд е не е извършил дължимия анализ на обстоятелствата, породили същите, и
необосновано и неаргументирано е заявил, че доколкото констатираните от него противоречия нямат логично обяснение в материалите
по делото, приема, че показанията на изброените свидетели от досъдебното
производство не следва да бъдат възприети като достоверни и като източник на
доказателства по делото (стр. 5 и стр. 7 от мотивите на проверявания съдебен
акт). В тази връзка не са изложени никакви доводи защо следва да бъде дадена
вяра на показанията, дадени пред съда, като е игнориран факта, че с оглед
особеностите на човешката памет спомена на свидетелите за случилото е бил
най-ярък непосредствено след процесните събития и е възможно да е избледнял
и/или да е надграден към датата на разпитите пред съдебния състав. Не е
отчетена и възрастта на голяма част от свидетелите – Т. Д., С.Ш., К.А., А..Д.и
не е изследван въпроса за свидетелската годност на същите.
В този
смисъл липсва минимално необходимият стандарт за анализ на доказателствената
съвкупност, за да се проследи процеса на формиране на вътрешното убеждение на
проверяваната инстанция. Липсата на задълбочен, обстоен, аргументиран и ясен
анализ на доказателствената съвкупност от първостепенния съдебен състав,
представлява съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото при това
положение е налице липса на мотиви, която липса представлява пречка въззивната
инстанция да осъществи своя контрол за правилност и обоснованост на
доказателствения анализ.
Правото на съда да взема решението си по вътрешно
убеждение е суверенно, но подлежи на контрол, като вид логическа дейност, която
следва да се основава на обективно, пълно и всестранно изследване на всички
обстоятелства по делото, каквото се констатира да не е налице в атакувания
съдебен акт. Необходимостта от аналитична оценка на доказателствения материал и
от излагане на изрични съображения по въпросите, посочени в чл. 301 НПК, е
свързана с възможността да бъде извършена проверка за наличието или липсата на
логически грешки при осъществяването на дейността по решаване на делото.
Обсъжданата по-горе неиздържаност на мотивите се
приравнява на липса на мотиви, което от своя страна представлява съществено
процесуално нарушение от категорията на абсолютните, визирани в разпоредбата на
чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК, чието допускане има за последица отмяна на
атакувания съдебен акт.
В
обобщение, поради изложените по-горе съображения, въззивният
съд намира, че атакуваната присъда е неправилна и незаконосъобразна, поради
което следва да бъде отменена. При извършената служебна проверка, на основание
чл. 314 НПК, съдът констатира изтъкнатите, допуснати съществени процесуални
нарушения, представляващи основания за отмяна на присъдата и връщане на делото
на първоинстанционния съд, за ново разглеждане, а именно: липса на мотиви от
фактическа страна и негодно формулиран обвинителен акт. С оглед спецификата на
констататираните съществени процесуални нарушения, съставляващи поотделно
самостоятелни основания за връщане на делото за ново разглеждане на СРС,
приоритет следва да бъде даден на необходимостта от саниране на допуснатото
нарушение при изготвянето на обвинителния акт. Това е така, тъй като е
обективно невъзможно по така внесения негоден обвинителен акт, а именно
неотговарящ на законовите изисквания на чл. 246, ал. 3 НПК, да бъде постановен
законосъобразен съдебен акт, с който съда да се произнесе по въпроса за
виновността на подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
По изложените съображения, делото следва да бъде върнато за
ново разглеждане, но не в досъдебната фаза, а на съда – от стадия на
разпоредителното заседание. Това е така, тъй като с измененията на НПК, в сила
от 05.11.2017 г. (ДВ бр. 63/2017 г.) правомощията на въззивната инстанция по чл. 335, ал. 1
и 2 НПК изключват
възможност за връщане на делото на прокурора дори когато констатираното
нарушение е допуснато в досъдебното производство. Първостепенният съд, в
рамките на разпоредителното заседание, е овластен да стори това. Въззивната
инстанция обаче е длъжна да следи за нарушения по чл. 348, ал. 3 НПК и ако констатира такива – да върне
делото на първата, в случай че нарушенията са отстраними, каквато е и
процесната хипотеза.
Предвид необходимостта от връщане на делото в досъдебната
фаза на наказателния процес, настоящата инстанция намира за необходимо да
посочи, че при упражняване на правомощията си по чл. 313 и чл. 314 НПК
констатира, че за установяване на обективната истина по делото е необходимо допускане и изготвяне на съдебно-психиатрични
и психологични експертизи досежно свидетелската годност на непълнолетните
свидетели, каквито експертизи не са били изготвени в нарушение на чл. 144, ал. 2, т. 5 НПК нито в
досъдебната, нито в съдебната фаза на наказателния процес. Въззивният съд констатира
и че провеждането на очни ставки между част от свидетелите също би допринесло
за изясняване на обстоятелствата по делото. Извършването на посочените
съдебно-следствени действия въззивният съд намери за безпредметно на този етап
от производството предвид наличието на констатираните основания за връщане на
делото за ново разглеждане на СРС.
С оглед горните
съображения, безпредметно се явява и изследването на въпросите, предмет на
въззивната проверка, касаещи по същество обвинението. Елемент от същото е
възможността на лицето да знае в какво се обвинява, тоест да е наясно с фактите
и правната квалификация, между които трябва да има съответствие. Поради тази
причина, съдебният състав не обсъжда другите наведени доводи
във въззивната жалба и протеста, отнасящи се до правилността на фактическите и
доказателствени изводи на СРС и следващите от тях правни изводи, които биха
могли да бъдат разгледани в случай че въззивният съд се занимае с въпросите по
съществото на делото, което на настоящия етап от развитието на процеса, с оглед
отмяната на първоинстанционната присъда, както вече се посочи, е безпредметно.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 1 вр. чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, пр. 1 НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ присъда от
07.07.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 6273/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, Наказателно отделение, 115 състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на от друг съдебен състав на Софийски районен съд от стадия на разпоредителното заседание.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.