Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7926 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ срещу решение от 10.04.2019 г. по гр.д. №12702/2018 г. на
Софийския районен съд, 35 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
от жалбоподателя срещу Г.Г.Г. осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 242,32 лв. до пълния
претендиран размер от 1028,94 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода мес.05.2013 г. – мес.12.2014 г., за разликата над
сумата от 12,01 лв. до пълния претендиран размер от 21,18 лв., представляваща
главница за дялово разпределение, за разликата над сумата от 49,10 лв. до
пълния претендиран размер от 253,88 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия, и за сумата от 5,55 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията, станали изискуеми
преди 23.02.2015 г., са погасени по давност. Поддържа, че общите фактури за
процесния отоплителен сезон са публикувани на 15.08.2014 г., за което са
издавани констативни протоколи. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да уважи изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Г.Г.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не
взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ответника Г.Г.Г. в частта, в която
исковете с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД са уважени до посочените
по-горе размери, не е обжалвано от ответника Г.Х.Г. в
частта, в която исковете с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД,
предявени срещу нея, са уважени, както и не е обжалвано от ищеца в
отхвърлителната част на предявените срещу ответника Г.Х.Г. искове с правно
основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, поради което решението в тези части е
влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно
ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла
на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за
вземания на „Топлофикация” ЕАД е тригодишна.
За периода мес.05.2013 г. - мес.04.2014
г. са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
на потребители в гр.София от 2008 г., съгласно които купувачите на топлинна енергия
дължат плащане на месечно дължимата / прогнозна/ сума в 30-дневен срок от
изтичане на периода, за който се отнасят. Вземанията за цената на доставената
топлинна енергия за периода мес.05.2013 г. – мес.04.2014 г. са погасени по
давност, тъй от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване
на исковата молба – 23.02.2018 г. е изтекъл тригодишния срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД.
За период мес.05.2014 г. - мес.04.2015
г. са действали Общите условия, влезли в сила от 14.03.2014 г., според които
клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т.1 - на
десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна
консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост,
присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение,
заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2, месечната консумация се
определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната
топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл.32 ал.1 и ал.2 от
Общите условия, месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента
се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал.1 / т.е. за
месечната дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване
на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата
по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ период, или
по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при издаване на
общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по
фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със сумата в
повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на
продавача. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми
по ежемесечните фактури в 30–дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32 ал.2, т.е.
общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. С други думи, при тази уредба на отношенията и с оглед
момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна
енергия, следва извод, че вземанията за цена на топлинна енергия за периода
мес.05.2014 г. - мес.12.2014 г. се явяват погасени по давност, тъй като от
датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на исковата
молба е изтекъл тригодишният срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД. Обстоятелството, че
ищецът претендира вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна
консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава
на обща фактура, издадени на 31.07.2014 г. и чрез включването им в тази фактура,
е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това
действие се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на
клиентите на топлинна енергия.
Поради изложеното, съдът намира, че
вземанията за главница за периода мес.05.2013 г. – мес.12.04.2014 г. са
погасени по давност, както правилно е приел и СРС. За останалия период
мес.01.2015 г. – мес.04.2015 г. искът за главница за топлинна енергия се явява
основателен до размера от 242,32 лв., съобразно приетите заключения на СТЕ и
ССчЕ.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг, който в случая е в размер на сумата от
242,32 лв. и забава за погасяването му, като размерът на лихвата за забава
правилно е определен от първоинстанционния съд, съобразно заключението на ССчЕ.
Вземанията за дялово разпределение за
периода мес.01.2015 г. - мес.04.2015 г., които не са погасени по давност,
съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ, възлизат в общ размер на сумата
от 24,01 лв. или припадащата се на ответника Г.Г.Г. част е 12,01 лв.
Доколкото липсва предвиден срок за
плащане на дължимите такси за дялово разпределение и съгласно разпоредбата на
чл.84 ал.2 ЗЗД, за изпадането в забава от страна на длъжника е необходимо
отправяне на покана, за каквато липсват представени доказателства.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението в обжалваните части
следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.04.2019 г., постановено по гр.д. №12702/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 35 състав, в обжалваната му част.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.