№ 266
гр. Шумен, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Таня Й. Кавърджикова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20223600500189 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК ...,
представлявано от изпълнителните директори Ф.Д. и С.А., чрез пълномощника адв. С. У. от
САК, срещу решение № 21/01.02.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на НПРС в частта,
в която са отхвърлени предявените от дружеството искове за осъждане на С. Х. М. да му
заплати сумите от 710.46 лева – неизплатена част от главница по договор за кредит №
401599/03.12.2020 г., ведно със законната лихва от предявяване на вземането до
окончателното му погасяване и 99.78 лева – неизплатена част от възнаградителна лихва за
периода 04.04.2021 г. – 02.11.2021 г. по договор за кредит № 401599/ 03.12.2020 г..
Жалбоподателят намира решението за неправилно, поради допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон, по съображения, подробно изложени в жалбата, с оглед
на което моли въззивният съд да го отмени и постанови друго, с което да осъди С. Х. М. да
заплати на дружеството сумите от 710.46 лева – неизплатена част от главница по договор за
кредит № 401599, ведно със законната лихва от предявяване на вземането до окончателното
му погасяване и 99.78 лева – неизплатена част от възнаградителна лихва за периода
04.04.2021 г. – 02.11.2021 г. по договор № 401599, както и направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата С. Х. М., действаща чрез пълномощника
адв. М. М. от ПАК е депозирала отговор, в който оспорва въззивната жалба като
1
неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените
по делото разноски. Предявява и възражение за прекомерност на заплатения от противната
страна адвокатски хонорар.
Предмет на разглеждане е и въззивна частна жалба на С. Х. М., действаща чрез
пълномощника адв. М. М. от ПАК срещу определение № 218/09.03.2022 г. по гр.д. №
1255/2021 г. по описа на НПРС, с което е отхвърлено искането й за изменение на
постановеното по делото решение № 21/01.02.2022 г. в частта за разноските.
Жалбоподателката намира определението за неправилно и незаконосъобразно,
поради което моли съдът да го отмени и постанови друго, с което да осъди „ Ай Ти Еф Груп
„ АД да заплати на адвоката й възнаграждение, както по отношение на предявения от нея
иск, така и за отхвърления насрещен иск, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА и й присъди
разноски в настоящото производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият по жалба „ Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК ...,
представлявано от изпълнителните директори Ф.Д. и С.А., чрез пълномощника адв. С. У. от
САК е депозирал отговор, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без
уважение, евентуално – за намаляване на дължимото възнаграждение на основание чл.78,
ал.5 от ГПК, поради прекомерност, както и за присъждане на разноски във въззивното
производство.
Въззивните жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирани лица, срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове, редовни и допустими, поради което няма пречки
за приемането им за разглеждане.
Разгледани по същество, същите са основателни, поради следното:
Гр.д. № 1255/2021 г. по описа на НПРС е образувано по искова молба на
въззиваемата срещу жалбоподателя, имаща за предмет иск за обявяване нищожност на
клауза за неустойка, обективирана в договор за потребителски кредит № 401599/ 03.12.2020
г. на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави,
съответно, при условията на евентуалност – поради неспазване нормите на чл.19, ал.4, чл.21,
ал.1, чл.33, ал.1 от ЗПК, и отново, при условията на евентуалност – поради противоречие с
чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния.
В срока за отговор ответникът е оспорил исковата претенция като изцяло
неоснователна. В същия срок е предявил насрещен иск за осъждане на ищцата да му заплати
сумата от 710.46 лева – неиздължена главница по договор за кредит № 401599, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й плащане и сумата от
99.78 лева – възнаградителна лихва за периода от датата, следваща датата на последната
заплатена погасителна вноска – 04.04.2021 г. до датата на обявяване предсрочна
изискуемост на кредита – 02.11.2021 г., както и сторените по делото разноски.
Ответницата по насрещния иск го е оспорила изцяло като неоснователен, навеждайки
възражения, че клаузата на т.12, б.“а“ от ОУ е изцяло неясна и от съдържанието й не може
2
да се направи преценка при какви предпоставки ще се реализира възможността на
кредитодателя да обяви договора за предсрочно изискуем, поради което е недействителна
на основание чл.147 от ЗЗП. На следващо място, договорът за кредит е нищожен на
основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, тъй като липсват условия за
прилагането на лихвения процент и не става ясно дали той е фиксиран за целия срок на
кредита или е променлив; не са посочени разходите, които се включват при формиране на
ГПР; в погасителния план липсва задължителната информация по ЗПК; посочения в
договора ГПР не е реалният. Освен това е заявила възражение за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, поради противоречие с
добрите нрави, тъй като уговорената между страните лихва надвишава трикратния размер на
законната.
С решението си НПРС е прогласил, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр.
чл.10а, чл.19, ал.5 от ЗПК и чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП нищожността на клаузата за
заплащането на неустойка в размер на 1 080.36 лева по договор за кредит №
401599/03.12.2020 г., сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК ..., като кредитодател и С.
Х. М. с ЕГН ********** като кредитополучател; отхвърлил е иска на „Ай Ти Еф Груп“ АД,
с ЕИК ... срещу С. Х. М. с ЕГН ********** по чл.79 от ЗЗД, за заплащане на сумата от
710.46 лева – неизплатена част от главница по договор за кредит № 401599/03.12.2020 г.,
сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК ..., като кредитодател и С. Х. М. с ЕГН
**********, като кредитополучател; отхвърлил е иска на „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК ...
срещу С. Х. М. с ЕГН ********** по чл.86 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 99.78 лева -
неизплатена част от възнаградителна лихва за периода от 04.04.2021 г. до 02.11.2021 г., по
договор за кредит № 401599/03.12.2020 г., сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК ...,
като кредитодател и С. Х. М. с ЕГН **********, като кредитополучател; осъдил е, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, вр. чл.78, ал.1 от ГПК, „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК ... да
заплати на адвокат М. В. М. от АК - Пловдив, с ЕГН **********, от гр. П..., направените по
делото разноски в размер на 50.00 лева и е отхвърлил искането на основание чл. 38, ал.1, т.2
от ЗА вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, на адвокат М. В. М. от АК - Пловдив за осъждане на Ай Ти
Еф Груп“ АД, с ЕИК ... за заплащане на възнаграждения за предоставена на С. Х. М. правна
помощ, както и искането на „ Ай Ти Еф Груп“ АД за осъждане на С. Х. М. да заплати
направени по делото разноски в размер на 1 100 лева.
С молба по чл.248 от ГПК пълномощникът на ищцата е поискал изменение на
постановеното по делото решение в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да
заплати, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 600.00
лева.
С определение № 218/09.03.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на НПРС съдът е
отхвърлил искането по чл.248 от ГПК.
След извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намери, че обжалваните
актове са валидни и допустими.
3
От първоинстанционния съд е зададена неправилна правна квалификация на
насрещния иск на ответника за възнаградителна лихва, което обаче не рефлектира върху
действителността на решението, предвид факта, че решаващият орган е съобразил
наведените от страните искания и, обосноваващите ги факти и обстоятелства и се е
произнесъл по тях след преценка на всички събрани по делото и относими доказателства.
І. По същество на въззивната жалба, от събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в съвкупност, се установи, че на 03.12.2020 г. между страните е бил сключен
договор за кредит № 401599, като анекс към договор за потребителски кредит № 370350,
със самостоятелен предмет. Съгласно същия, на ищцата е бил предоставен потребителски
кредит от 1 000 лева, с краен срок за погасяване 03.12.2021 г., на 12 месечни вноски в
размер на 102.75 лева с одобрено обезпечение и 192.78 лева без одобрено обезпечение, при
годишен лихвен процент от 40.55 %, ГПР от 49.00 % и общ размер на задължението 1 233
лева – при точно изпълнение и 2 313.36 лева – при неизпълнение. В т. 7 от договора е било
посочено, че в срока най-късно до следващия ден, считано от сключването му,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитодателя обезпечение, изразяващо се в
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица. В т.11 от договора и т.10
от Приложение № 1 към него е било уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за
всеки период, за който не е предоставил обезпечение, в размер на 2.96 лева средно на ден,
като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита и се начислява
заедно със съответната погасителна вноска. Съгласно погасителния план, абсолютният
размер на неустойката е бил определен на 1 080.36 лева. В т.13 от Приложение № 1 към
договора е било уговорено, че при забава на погасителните вноски по кредита,
кредитополучателят дължи разходи за извънсъдебното им събиране в съответните размери и
при посочените условия, в зависимост от вида на договора за кредит („кредит до заплата“
или „кредит на вноски“). В т.12, б.“а“ от ОУ към договора е било посочено, че, в случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредитодателят има право да направи
задълженията му незабавно и предсрочно изискуеми.
С влязло в сила решение № 21/01.02.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на
НПРС е била прогласена, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10а, чл.19, ал.5 от
ЗПК и чл.143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП нищожност на клаузата по т.11 от процесния договор, за
заплащане на неустойка в размер на 1 80.36 лева.
Между страните не е спорно, че в изпълнение на задълженията си по договора за
кредит въззиваемата е заплатила 120 лева на 14.04.2021 г. и 300 лева на 30.06.2021 г. или
общо сумата от 420 лева, с която са били погасени от кредитодателя изцяло първите четири
вноски, и частично петата погасителна вноска, или 289.54 лева – главница и 129.86 лева –
възнаградителна лихва за периода 04.12.2020 г. – 03.04.2021 г.. От своя страна
кредитодателят твърди, че, поради забава на кредитополучателя при погасяване на кредита,
на основание т.12, б.“а“ от ОУ е обявил същия за предсрочно изискуем на 02.11.2021 г..
При така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:
Съгласно чл.240 от ЗЗД, договорът за заем е реален договор и поражда правно
4
действие не от датата на сключването му, а от момента на реално предаване на заетата вещ
от заемодателя на заемополучателя.
За успешно провеждане на защитата си по осъдителния иск по чл.240 от ЗЗД,
ищецът следва да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е предал заемната
сума на ответника и е изпълнил точно другите си задължения по договора, както и, че
последният е в забава при изпълнение на насрещните си задължения за връщане на заема.
Съгласно чл.24, вр. чл.9, ал.1 от ЗПК, по отношение на сключения между страните
договор се прилагат нормите на този закон, както и разпоредбите на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Договорът и Общите условия към него отговарят на императивните изисквания за
валидност по чл.10, ал.1 и чл.11, ал. 1, т.7 - 12 и т.20 от ЗПК. В тази връзка, настоящата
инстанция не
споделя възраженията на ответницата по насрещния иск за несъответствие на договора с
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9-11 от ЗПК, тъй като те се опровергават от съдържанието му
и това на, представляващите неразделна част от него Приложение № 1 и ОУ на ищеца,
приложими към договори за потребителски кредит и от тълкуването на обективираните в
тях разпоредби, поотделно и в цялост, съобразно изискването на чл.20 от ЗЗД.
Със сила на пресъдено нещо, породената от решението на първоинстанционния съд
в необжалваната му част и задължителна за съда и страните е прогласена нищожност на
клаузата по т.11 от договора, която обаче не рефлектира върху действителността на
останалата част от него.
Що са касае до възражението на ответницата за нищожност на клаузата, в която е
посочен ГПР, съгласно разпоредбите на чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
5
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В случая се установи, че в т.9 от Приложение № 1 към процесния договор е бил
определен ГПР в размер на 49.00 %, при допускания, че кредитополучателят е усвоил цялата
сума по кредита и го ползва за целия срок, като погасява всяка вноска на съответния падеж
и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение, като в т.6.2 от договора е било
посочено, че размерът на ГПР се изчислява, съгласно формулата, посочена в Приложение №
1 от ПЗР на ЗПК. Ето защо, съдът приема възражението, че посоченият в договора ГПР не
бил съответен на действителния, тъй като в него не били включени разходите, които
кредитополучателят заплаща при неизпълнение на задълженията си, в т.ч. лихви и
неустойка по т.11 от договора, за изцяло неоснователно, както и, че размерът на ГПР е
изчислен съобразно изискванията на закона и не надвишава нормативно определения в
чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което, клаузата, която го урежда не е нищожна.
Във връзка с възражението на ответницата по насрещния иск за нищожност на
клаузата за определяне на ГЛП, по т.7 от Приложение № 1 към договора, съобрази
следното:
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение, което длъжникът на пари
или други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е
разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на стойността на капитала,
който се предоставя за временно ползване.
В разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. е предвидено, че: „
Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България „. Цитираният законов текст е
насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-
слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме
критериите по чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен,
защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други
разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий
максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и
добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от
ЗЗД се определя на база основния лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта надбавка.
Основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ от 01.01.2016 г. и понастоящем е 0.00%. С оглед
нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на
ОЛП на БНБ към датата на сключване на процесния договор, се налага заключение, че
6
договореният ГПР в случая не надвишава 50%, поради което е в рамките на допустимата
граница и уговорените клаузи за възнаградителна лихва и ГПР не са нищожни.
На съда е известна съществуващата съдебна практика, която приема, че
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва се явява нищожна
уговорка, т.к. противоречи на чл.26, ал.1 от ЗЗД, но намира, че не е относима в настоящия
случай. Подобни разрешения – за нищожност клаузата за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва са релевантни преди приемането на
чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.). Доколкото преди приемането на
законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити не
съществуваше нормативен текст, регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да
изхожда от общите правни принципи и морални норми. При сключване на процесния
договор и към момента е налице нормативен текст - чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, който точно и
ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка
от кредитодателя, като единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР
общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 49.00 %
т.е. не надхвърля размера предвиден в чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, а договорната лихва е 40.55
%, което е основание за съда да заключи, че клаузата за договорна лихва е действителна.
Относно твърдението на ищеца за предсрочна изискуемост на кредита, съдът взе
предвид, че, съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за
разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Според ТР № 8 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната
изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които
не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица
изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на
настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са
вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. Правното основание,
на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор. Предсрочната изискуемост е подвид на
7
изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на
определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на
задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да
претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е
породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде
уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Доказването на настъпилата предсрочна
изискуемост ще е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането
на кредитора. Поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по
отношение на вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези,
чиято изискуемост не е настъпила.
Съгласно т.2 от ТР № 3/23.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС, размерът на
вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до
датата на плащането. С волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост
кредиторът иска изпълнение веднага на основното задължение по договора - за връщане на
заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл. 79, ал.
1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за забавата.
Според практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, волеизявлението на кредитора за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем следва да е обективирано в писмен документ
и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 ЗКИ или на
обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото
си. Редовността на връчването на уведомително писмо, с което кредитът се обявява за
предсрочно изискуем, е поставена в зависимост от избрания от кредитора начин за
уведомяване. Допустимо е в договора да са уредени способи за връчване на кореспонденция
между страните, както и да се предвиди, че изявлението на едната от страните ще се счита за
достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Клауза, която фингира
недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с
принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва
определени предпоставки, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата
грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението (на адрес или на
адресат) се приравнява на фактическото му получаване. В хипотезите на уговорен между
страните начин за размяна на кореспонденция, положените от кредитора усилия по
откриване на длъжника за връчване на документа, съдържащ волеизявлението за обявяване
на предсрочната изискуемост на вземането, ще подлежат на преценка при оспорване на
фактите и обстоятелствата, посочени в договора, които са от значение за редовното
уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по кредита
и съответно за момента на нейното настъпване. В случай, че договорът не съдържа уговорки
в посочения по-горе смисъл, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по договор за кредит следва да е достигнало до длъжника, като
8
кредиторът би могъл да избере способ за връчване, който позволява прилагане на
установена със закон фикция. В поканата кредиторът не е длъжен подробно да
индивидуализира просрочените задължения, както и тези които обявява за предсрочно
изискуеми, за да се приеме, че отправя валидно изявление за предсрочна изискуемост.
Длъжникът е страна по договора и знае както размера на отпуснатия и усвоен кредит, така и
каква част от него е погасил, респ. каква част остава дължима и/или просрочена.
Съгласно цитираните по-горе тълкувателни решения и практиката на ВКС, ако бъде
установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем
не е надлежно упражнено преди предявяване на иска, но упражняването на това право се
осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на
вземането. Когато изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към
исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който
трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на
претендираните суми.
В конкретния случай, видно от материалите по делото, насрещната искова молба е
предявена преди изтичане крайния срок на договора за кредит, а именно на 01.11.2021 г.,
като, според изложеното в нея, ищецът твърди, че предсрочната изискуемост кредита е
настъпила на 02.11.2021 г., от което следва, че се позовава на изявлението си за предсрочна
изискуемост, обективирано с тази искова молба. Предвид това, изложеното по-горе и, че
ответницата по иска е получила препис от насрещната искова молба на 25.11.2021 г., чрез
упълномощения от нея адвокат, настоящата инстанция приема, че непадежиралите и
неизплатени задължения на кредитополучателя по процесния договор за кредит за главница
и възнаградителна лихва са станали предсрочно изискуеми в хода на първоинстанционното
производство, считано от 25.11.2021 г., който факт следва да бъде съобразен при
разрешаване на правния спор по същество на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Що се отнася до възражението на ответницата за нищожност на клаузата по т.12,
б.“а“ от ОУ, имайки предвид визираните по-горе постановки, съдът приема, че е изцяло
неоснователно.
В съответствие с изложеното и, че ответницата по насрещния иск не отрича, че е
усвоила напълно сумата по кредита и не ангажира доказателства, че до датата на
приключване на съдебното дирене е заплатила претендираните от ищеца главница в размер
на 710.46 лева и договорна лихва за периода 04.04.2021 г. - - 02.11.2021 г., в размер на 99.78
лева, съдът приема, че предявените насрещни осъдителни искове, имащи за правно
основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД са изцяло основателни и доказани и следва да се
уважат.
Поради изложените доводи, настоящата инстанция намира, че в обжалваната част
9
първоинстанционното решение е неправилно, поради което следва да се отмени, като вместо
него бъде постановено друго, с което въззиваемата да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателя сумите от 710.46 лева – неиздължена главница по договор за кредит №
401599/03.12.2020 г. и 99.78 лева – неиздължена договорна / възнаградителна лихва / по
договор за кредит № 401599/03.12.2020 г., начислена за периода 04.04.2021 г. – 02.11.2021 г,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 25.11.2021 г. - датата на
обявяване на кредита за предсрочно изискуем до окончателното й плащане. Решението
следва да бъде отменено и в частта, в която е отхвърлено искането на жалбоподателя за
присъждане на деловодни разноски за сумата до 400.00 лева, като вместо него бъде
постановено друго, с което въззиваемата да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, деловодни разноски за първа инстанция в размер на 400.00
лева, от които 100.00 лева – държавна такса и 300.00 лева – адвокатски хонорар.
ІІ. По същество на въззивната частна жалба, от доказателствата по делото се
установи, че в първоинстанционното производство ищцата С. Х. М. е била представлявана
от адв. М. В. М. от ПАК, по силата на адвокатско пълномощно и договор за правна защита и
съдействие от 07.09.2021 г. / л.4 от делото /, в който е било изрично посочено, че
процесуалното представителство и защитата са безплатни на основание чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА, за оказване помощ на материално затруднено лице. Установи се също, че с исковата си
молба ищцата е предявила претенция за присъждане на извършените от нея разноски и е
представила списък по чл.80, ал.1 от ГПК във връзка с тях.
С решението си първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на
процесуалния представител на ищцата сумата от 50.00 лева, представляваща платена от
него, вместо доверителката му държавна такса, като е отхвърлил искането за осъждане на
ответника да заплати на адвоката възнаграждение за предоставената на ищцата безплатна
адвокатска помощ по предявения от нейно име иск по чл.26 от ЗЗД и по предявените срещу
нея осъдителни искове, в размер общо на 600.00 лева. За да отхвърли искането за
присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. М., в мотивите към решението си, съдът е
приел, че същият не доказва наличие на предпоставките по чл.38, ал.1 от ЗА, а именно, че
доверителката му е в затруднено материално положение.
С молба от 15.02.2022 г., депозирана в срока по чл.248, ал.1 от ГПК, пълномощникът
на ищцата е поискал от първоинстанционния съд да измени постановеното от него решение
в частта за разноските, като осъди ответника да му заплати дължимото адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, както по отношение на предявения от
доверителката му иск така и на отхвърлените насрещни искове, като е изложил съображения
и представил доказателства относно материалното затруднение на ищцата.
В срока по чл.248, ал.2 от ГПК, насрещната страна е оспорила молбата като
недопустима, поради непредставяне на списък по чл.80, ал.1 от ГПК, а по същество – като
неоснователна.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането по
10
чл.248 от ГПК като неоснователно.
Съдът намира, че определението е неправилно, поради следното:
Съгласно трайната практика на съдилищата, включая на ВКС, която се споделя от
настоящата инстанция, правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице
по чл. 38, ал. 1 от ЗА е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната
страна дължи разноски, съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатът, оказал на
страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер,
определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни
последният това свое право, е достатъчно да установи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, съгласно който договореното възнаграждение е безплатно на
основание чл. 38, ал. 1 от ЗА, като наличието на конкретното основание от нормата не се
нуждае от доказване. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38,
ал. 2 ЗА е в договора за правна защита и съдействие да е посочена конкретната хипотеза на
чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, като страната, която се ползва от безплатна правна помощ не следва
да ангажира доказателства, че попада в посочената категория лица. Отговорността на
задължената и осъждана за разноски страна по делото се определя единствено от изхода по
основния материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвокат и клиент. В
случай на оспорване от задължената за разноски страна, че лицето не попада в дадената
категория лица по чл. 38, ал. 1 ЗА, тя носи тежестта за доказване, че посоченото в договора е
невярно. Ако наличието на съответната хипотеза по чл. 38 ЗА не се оспорва, съдът следва да
присъди на процесуалния представител съответното възнаграждение. Договарянето на
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презюмира и следва да
бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство
по делото не е необходимо да се провежда. Преценката за наличие на материална
затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото,
като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на
основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват
съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно
изявлението на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв
договор не е представен. Ако противната страна твърди, че предпоставките за предоставяне
на безплатна адвокатска помощ не са налице и, че страните по договора за адвокатска
услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА, тя следва да представи доказателства в
подкрепа на това свое твърдение като опровергае наличието на поддържаното основание.
11
Като съобрази изложеното и, че в настоящата хипотеза насрещната страна не е
оспорила предпоставките, поради които на ищцата е била предоставена безплатна
адвокатска помощ, съдът намира, че на пълномощника на същата се дължи възнаграждение,
определено по правилата на чл.78 от ГПК, съобразно изхода от правния спор и в размер,
изчислен според изискванията на закона.
Предвид горното и, че с влязлото в сила първоинстанционно решение искът на
ищцата е бил уважен, а с въззивното решение са уважени предявените срещу нея насрещни
искове, приема, че обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, в която е
отхвърлено искането за изменение на решението в частта, в която е отхвърлено искането на
адв. М. за осъждане на ответника да му заплати, на основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 300.00 лева, за безплатна адвокатска защита по иск по чл.26,
ал.1 от ЗЗД на ищцата С. Х. М., като вместо него бъде постановено друго, с което
ответникът да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от 300.00 лева – адвокатско
възнаграждение за безплатна адвокатска защита по иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД на ищцата С. Х.
М..
В останалата част, макар и поради други съображения, а именно уважаване на
исковете срещу ищцата, по отношение на които й е указана безплатна правна помощ,
обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди.
Съобразно изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззиваемата
следва да заплати на жалбоподателя деловодни разноски във въззивното производство в
размер на 650.00 лева, от които 50.00 лева платена държавна такса и 600.00 лева –
адвокатски хонорар, а жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата деловодни
разноски в размер на 15.00 лева – държавна такса.
Що се отнася до възражението на въззиваемата за прекомерност на заплатения от
жалбоподателя адвокатски хонорар, съдът намира, че е неоснователно и следва да бъде
оставено без уважение, тъй като размерът на възнаграждението не надвишава трикратния
минимален размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/09.07.2004 г., съобразно
материалния интерес и е съответно на фактическата и правна сложност на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 21/01.02.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на Районен
съд – Нови пазар в ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените от „ Ай Ти Еф Груп „ АД,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С.... „, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А.,
срещу С. Х. М., ЕГН ********** от гр. Н.п.... осъдителни искове за заплащане на сумите от
710.46 лева – неиздължена главница по договор за кредит № 401599/03.12.2020 г. и 99.78
лева – неиздължена договорна / възнаградителна лихва / по договор за кредит №
401599/03.12.2020 г., както и в ЧАСТТА, в която е отхвърлено искането на „ Ай Ти Еф Груп
12
„ АД за осъждане на С. Х. М. да му заплати направени по делото разноски в размер на
400.00 лева, като вместо него постановява
ОСЪЖДА С. Х. М., ЕГН ********** от гр. Н.п.... да заплати на „ Ай Ти Еф Груп „
АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С.... „, ет.12, представлявано от Ф.Г.Д.
и С.Ю.А., на основание чл.240 от ЗЗД, сумите от 710.46 лева – неиздължена главница по
договор за кредит № 401599/03.12.2020 г. и 99.78 лева – неиздължена договорна /
възнаградителна лихва / по договор за кредит № 401599/03.12.2020 г., начислена за периода
04.04.2021 г. – 02.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
25.11.2021 г. – датата на предсрочна изискуемост на кредита до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА С. Х. М., ЕГН ********** от гр. Н.п.... да заплати на „ Ай Ти Еф Груп „
АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С.... „, ет.12, представлявано от Ф.Г.Д.
и С.Ю.А. деловодни разноски за първа инстанция, съобразно уважената част от исковете, в
размер на 400.00 лева.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОТМЕНЯ определение № 218/09.03.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на
Районен съд – Нови пазар в ЧАСТТА, в която е отхвърлено искането за изменение на
решение № 21/01.02.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на Районен съд – Нови пазар в
частта му, в която е отхвърлено искането на адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, ЕГН
**********, с адрес: гр. П... срещу „ Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. С.... „, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А. за заплащане на адвокатско
възнаграждение в общ размер на 300.00 лева, за безплатна адвокатска защита по иск по
чл.26, ал.1 от ЗЗД на С. Х. М., като вместо него постановява
ИЗМЕНЯ решение № 21/01.02.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа на Районен
съд – Нови пазар в ЧАСТТА за разноските, като го
ОТМЕНЯ в частта, в която е отхвърлено искането на адвокат М. В. М. от АК –
Пловдив, ЕГН **********, с адрес: гр. П... срещу „ Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление: гр. С.... „, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А. за заплащане
на адвокатско възнаграждение в общ размер на 300.00 лева, за безплатна адвокатска защита
по иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД на С. Х. М. и
ОСЪЖДА „ Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.
С.... „, ет.12, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А. да заплати на адвокат М. В. М. от АК –
Пловдив, ЕГН **********, с адрес: гр. П..., на основание чл.38, ал.2 от ЗА, сумата от 300.00
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена от адвоката безплатна
защита на С. Х. М., ЕГН ********** по предявения от нея иск с правно основание чл.26 от
ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 218/09.03.2022 г. по гр.д. № 1255/2021 г. по описа
на Районен съд – Нови пазар в останалата му част.
ОСЪЖДА С. Х. М., ЕГН ********** от гр. Н.п.... да заплати на „ Ай Ти Еф Груп „
АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С.... „, ет.12, представлявано от Ф.Г.Д.
13
и С.Ю.А., деловодни разноски във въззивното производство в размер на 650.00 лева, от
които 50.00 лева платена държавна такса и 600.00 лева – адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА „ Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.
С.... „, ет.12, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А. да заплати на С. Х. М., ЕГН ********** от
гр. Н.п.... деловодни разноски във въззивното производство в размер на 15.00 лева –
държавна такса.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14