Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 17.05.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№9206 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение
№116126 от 10.06.2020г., постановено по гр.дело №36084/2019г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, са отхвърлени предявените от П.С. срещу
„Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяна
на дисциплинарно наказание „уволнение”, наложено със заповед №25-038 от 23.04.2019г. на работодателя; с правно
основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност – „организатор/работа с клиенти”; с правно основание
чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 18000.00 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 24.04.2019г. до
24.10.2019г.. С
решението е осъден П.С. да заплати на „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД
на основание чл.78, ал.3 ГПК
сумата от 1800 лв.,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
С определение №143355 от 08.07.2020г.
е изменено решение №116126 от
10.06.2020г.,
постановено по гр.дело №36084/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на
основание чл.248, ал.1 от ГПК в частта за разноските, като е намален размера на
присъдените в полза на „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД на правно основание чл.78, ал.3
от ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение от 1800.00
лв. на 1700.00 лв..
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - П.С., гражданин
на Република Австрия, продължително пребиваващ в Република България, с
удостоверение за пребиваване №*********/27.04.2017г., издадено от МВР, чрез
адв.И.С., с която се обжалва изцяло решение №116126 от 10.06.2020г., постановено по гр.дело №36084/2019г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, с което са отхвърлени предявените при условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за
признаване за незаконно и за отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение”,
наложено със заповед №25-038
от 23.04.2019г. на
работодателя; с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност – „организатор/работа с клиенти”; с правно
основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на сумата
от 18000.00 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа
за периода от 24.04.2019г. до 24.10.2019г.. Релевирани са доводи относно неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен
в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага се, че неправилно
първостепенният съд е кредитирал показанията на свидетелите Т., Т., Л. иС.,
служители на ответното дружество, които са заинтересовани от изхода на спора,
като същевременно не е дал вяра на останалите свидетели С., С. и М., които
нямат връзка със страните и техните показания не са противоречиви. Поддържа се
още, че работодателят на е спазил процедурата, предвидена в чл.193 от КТ по
налагане на дисциплинарното наказание, тъй като за да установи факта на
нарушението на трудовата дисциплина е бил длъжен да поиска писмени обяснения от
всички служители, които са присъствали или участвали в извършените от ищеца
деяния, квалифицирани като нарушения на трудовата дисциплина. Поддържа се още,
че при доказателствена тежест за работодателя по делото не е доказано, че
ищецът е извършил описаните в оспорената заповед нарушения, за които му е
наложено най-тежкото дисциплинарно наказание - „уволнение”. Твърди се, че
описаните в оспорената заповед действия, извършени от ищеца, са общи, не са
конкретизирани по отношение на време и обстановка на извършване. Излага се, че
при издаване на оспорената заповед за уволнение не са спазени изискванията на
чл.195, ал.1 от КТ, тъй като не е посочено времето на извършване от ищеца на
твърдените нарушения, което е довело до накърняване правото му на защита и е
основание за незаконосъобразността й. Твърди се още, че наложеното
дисциплинарно наказание „уволнение“ противоречи на изискването на чл.189, ал.1
от КТ, тъй като описаните в заповедта нарушения не могат да се квалифицират
като тежки, не са довели до настъпване на вредни последици за ответното
дружество, не са увредили имуществото на работодателя, не са застрашили живота
и здравето на трети лица и не са нарушили работния процес, както и не са довели
до имотна или друга облага на ищеца, отделно от това работодателят не е отчел и
факта, че до този момент на ищеца не са налагани наказания, напротив –
получавал е бонуси за добро изпълнение на служебните си задължения. По тези
съображения се поддържа, че оспорената заповед за уволнение е незаконосъобразна
и крайният извод на СРС за законност на извършеното уволнение не съответства на
събраните по делото доказателства и противоречи на материалния закон. Допълнителни
аргументи в горния смисъл са изложени и в писмена защита. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното
решение №116126 от 10.06.2020г., постановено по гр.дело №36084/2019г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав и да постанови друго съдебно решение, с
което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски. Прави
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от
въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Въззиваемата
страна - „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД, чрез адв.П.Д., депозира писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се,
че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при правилно
обсъждане на релевантните по делото доказателства и при спазване на материалния
и процесуалния закон. Поддържа се, че оспорената заповед е издадена от
легитимирано лице, като работодателят е спазил процедурата по чл.193 от КТ при
налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”, изискани са били писмени
обяснения от ищеца и същият е дал писмени обяснения, който факт се установява
от приетите по делото доказателства. Поддържа се още, че при доказателствена
тежест за работодателя в хода на съдебното производство е доказано по несъмнен
начин извършените от ищеца нарушения на трудовата дисциплина, описани в
оспорената заповед за уволнение, и правилно работодателят е упражнил
потестативното си право да му наложи дисциплинарно наказание „уволнение”. Излага
се, че правилно първоинстанционният съд в съответствие с установената съдебна
практика е приел, че обжалваната заповед за уволнение е мотивирана съгласно
разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ. Сочи се още, че правилно решаващият състав
на СРС е приел, че наложеното със заповедта наказание „уволнение“ е съобразено
и с критериите по чл.189, ал.1 от КТ. Допълнителни аргументи в горния смисъл са
изложени и в писмена защита. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от ищеца - П.С., гражданин на Република Австрия,
продължително пребиваващ в Република България, с удостоверение за пребиваване
№*********/27.04.2017г., издадено от МВР, чрез адв.И.С., срещу определение №143355 от 08.07.2020г., с което
е изменено решение №116126 от
10.06.2020г.,
постановено по гр.дело №36084/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на
основание чл.248, ал.1 от ГПК в частта за разноските, като е намален размера на
присъдените в полза на „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД
на правно основание
чл.78, ал.3 от ГПК разноски за
адвокатско възнаграждение от 1800.00 лв. на 1700.00 лв.. Релевирани са доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е
приел, че с оглед обема на извършената от процесуалния представител на ответното
дружество работа не е налице основание да се присъди минимално определения
размер, съгласно Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Поддържа се, че в случая действията на процесуалния представител на
ответното дружество са в рамките на обичайната активност на процесуален
представител за участие в съдебен процес, поради което присъденият размер на
адвокатско възнаграждение следва да се намали до установения минимален размер
по чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното
определение.
Ответникът по частната жалба - „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/”
ЕООД, чрез адв.П.Д., депозира писмен отговор, в който
взема становище за неоснователност на подадената частна жалба. Твърди се, че
СРС се е съобразил с релевантните за спора факти и правилно е приложил закона.
Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е отчел, че в случая са
предявени три обективно съединени искове и поотделно за всеки от тях следва да
се присъди адвокатско възнаграждение, както и е съобразено, че делото се
отличава с фактическа и правна сложност, проведени са 3 съдебни заседания и
адвокатската защита е проведена активно. В тази връзка се излага, че
присъденият от СРС адвокатски хонорар със 70 лв. над минималния размер по
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
не е прекомерен. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното определение като правилно и законосъобразно.
Предявени
са от П.С., гражданин на Република Австрия, продължително пребиваващ в
Република България, срещу „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за
незаконно и за отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение”, наложено със
заповед №25-038 от 23.04.2019г. на работодателя; с правно
основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност – „организатор/работа с клиенти”; с правно основание чл.344, ал.1, т.3
във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 18000.00 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа за периода от 24.04.2019г. до 24.10.2019г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд.
Не е спорно по делото, а и от
събраните доказателства – трудов договор от 02.05.2017г. и допълнителни
споразумения към него, се установява, че страните са обвързани от безсрочно
трудово правоотношение, по силата на което въззивника-ищец - П.С. към датата на
издаване на атакуваната в настоящото производство заповед е
работил на длъжност
– „организатор/работа с клиенти” при ответното дружество - „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/”
ЕООД.
На
следващо място безспорно е още, че със заповед №25-038 от 23.04.2019г. на
работодателя - „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД на основание чл.330, ал.1, т.6 във вр.
с чл.190, ал.1, т.3 от КТ, е наложено на П.С., заемал длъжността – „организатор/работа
с клиенти”, дисциплинарно наказание „уволнение” и е прекратено трудовото му
правоотношение. Мотиви за налагане на дисциплинарното наказание са извършени от
работника деяния, които са описани и отразени в доклад с вх. №23-022 от
08.04.2019г., същите са квалифицирани като нарушения на трудовата дисциплина по
смисъла на чл.187, ал.1 КТ, а именно: по т.1, пр.2 – преждевременно напускане
на работа, по т.3 – неспазване на техническите и технологичните правила, по т.8
– злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието и
разпространяване на поверителни за него сведения, както и по т.10 –
неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в Правилника за вътрешния
трудов ред, а именно: чл.21, т.6 от Правилника за вътрешния трудов ред, според
който „служителите са длъжни да съгласуват работата си с другите служители в
атмосфера на сътрудничество, координация и толерантност и с поведението си да
не възпрепятстват изпълнението на техните трудови задължения“ и чл.24, т.13 от
същия, според който „нарушения на трудовата дисциплина са всички действия
(включително писмена и устна комуникация или публикация, жестове и пр.),
накърняващи личното достойнство на служители, клиенти, партньори или доставчици
на ответното дружество. Посочено е още, че при определяне вида на наказанието е
отчетено, че се касае за три и повече дисциплинарни нарушения, които са извършени
системно по смисъла на чл.190, ал.1, т.3 КТ., поради което се квалифицират като
тежки нарушения на трудовата дисциплина, за което се налага дисциплинарно
наказание „уволнение“.
Останалите събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния
съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед факта, че пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
установената от първостепенния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да
се преповтарят отново приетите по делото доказателства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
При извършената
служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което
същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените
с въззивната жалба доводи досежно незаконосъобразността на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание
чл.344, ал.1, т.1 от КТ, първостепенният съд е приел, че уволнението на ищеца,
извършено със заповед №25-038 от
23.04.2019г. на посочените в нея основания от КТ, е законосъобразно.
Работодателят е спазил предвидената в закона процедура преди налагане на
дисциплинарното наказание „уволнение”. Отговорността
на ищеца е реализирана въз основа на мотивирана заповед на работодателя, която
съдържа всички предвидени в чл.195, ал.1 от КТ реквизити. В нея са посочени нарушителят, описани са
нарушенията на трудовата дисциплина, периода на тяхното извършване, който в
достатъчна степен е индивидуализиран и не се налага посочване на конкретна дата
и/или час на извършване, както и е посочено наказанието и законният текст, въз
основа на който то е наложено. Прието е
още, че от
събраните доказателства е установено, че описаните в процесната уволнителна
заповед дисциплинарни нарушения по чл.187,
ал.1, т.3, пр.2 КТ, чл.187, ал.1, т.8, пр.2 КТ и чл.187, т.10 КТ, са извършени от ищеца. След съвкупен анализ на доказателствата
по делото е обоснован извода, че работодателят е имал основание за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение” на ищеца за извършените от него нарушения,
като наложеното наказание е съобразено с тежестта на извършените нарушения и
другите критерии за индивидуализация на наказанието, предвидени в чл.189, ал.1 от КТ. С оглед на изложените съображения СРС е приел, че е
налице основанието по чл.330, ал.2, т.6
от КТ за прекратяване на трудовия договор между страните в
настоящото производство и предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1
от КТ е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на предявения
главен иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ
обуславя неоснователност на предявените акцесорни такива - чл.344, ал.1, т.2 и т.3 във вр. с
чл.225 КТ, които също следва да бъдат отхвърлени. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и изложените правни аргументи от СРС са правилни,
обосновани след съвкупна преценка на доказателствата по делото, и при правилно
приложение на материалния закон и въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към
тях.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
По
иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ:
Дисциплинарната отговорност е
отговорност за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя
по индивидуалното му трудово правоотношение с работодателя. Тази отговорност се
реализира чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание, но след
като бъдат изслушани или приети обясненията на работника, или служителя по
отношение на дисциплинарното нарушение и въз основа на мотивирана заповед, в
която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и
законният текст, въз основа на който се налага.
В конкретния случай между страните
няма спор, че процесната заповед за уволнение е издадена от лице с необходимата за това компетентност. На следващо място съдът приема,
че от анализа на събраните доказателства се установява, че оспореното от ищеца
дисциплинарно наказание „уволнение“ е наложено в рамките на преклузивния срок по чл.194, ал.1 от КТ. Неоснователни са възраженията и доводите на ищеца за незаконност на уволнението, свързани с неспазване изискванията на чл.193 КТ. Съгласно
чл.193, ал.1
от КТ преди налагане на дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да
изслуша работника/служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и
оцени посочените доказателства. Разпоредбата не съдържа правила за формално
иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на
работодателя до работника/служителя за даване на обяснения
за нарушение на трудовата дисциплина (решение №237 от 24.06.2010г. на ВКС, ІV Г.О. по
гр.д. №826/2009г.). Работодателят
не е длъжен да уведомява работника, че е започнал процедура по ангажиране на
дисциплинарната му отговорност, тъй като такава процедура, като динамичен
фактически състав, с отделни фази в хронологична последователност, не е
предвидена и уредена в КТ /решение №29 от 01.11.2010г.
на ВКС, ІV Г.О. по
гр.д. №279/2009г. и решение
№8 от 01.04.2011г.
на ВКС, ІV Г.О. по гр.д. №1035/2009г./.
Когато на работодателя станат известни обстоятелства за нарушаване на трудовата
дисциплина, той е длъжен да изиска устни или писмени обяснения от работника или
служителя по тези обстоятелства, без да е необходимо да са посочени всички
обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние или правната му
квалификация. Достатъчно е по разбираем за работника начин да бъде изложено за
какво се искат обясненията. В настоящия случай на ищеца - П.С. са поискани
писмени обяснения по чл.193 КТ видно от покана, връчена му на 10.04.2019г., с която е
приложен и копие от доклад с
вх. №23-022 от 08.04.2019г., в който се съдържа детайлно описание на
поведението на служителя, представляващо нарушение на трудовата дисциплина,
описано по разбираем начин, чрез последователно изброяване на отделните
нарушения, посочване на обстановката на извършването им и участвалите в
съответната ситуация лица, времевият период, както и конкретните думи и
фактически действия, в които се е изразило поведението на ищеца, поради което
за него не би следвало да е съществувало каквото и да е съмнение относно това
кога са извършени нарушенията. На 12.04.2019г. служителят е депозирал
писмени обяснения по всяко едно от нарушенията, без да направи искане до
работодателя за конкретизиране на обстоятелствата, свързани с описаните
дисциплинарни нарушения. Не може да бъде споделен доводът на въззивника-ищец,
че работодателят е бил длъжен да поиска писмени обяснения от всички служители, които са
присъствали или участвали в извършените от ищеца деяния, квалифицирани като
нарушения на трудовата дисциплина, което същият не е сторил. На работодателя е
вменено по закон задължение да изиска устни или писмени обяснения от
работника или служителя във връзка с извършените от него нарушения на трудовата
дисциплина, не е налице задължение да се изискат обяснение и от други лица,
свидетели и/или участници на фактическите извършени от служителя действия. При това положение
въззивният съд счита, че работодателят като не е изискал обяснения от други
служители присъствали на описаните в доклада с вх.№23-022 от 08.04.2019г. фактически действия, извършени
от ищеца, не е опорочил процедурата по налагане на
дисциплинарното наказание „уволнение“ на ищеца. В настоящия
случай работодателят е поискал от работника обяснения и такива са били дадени,
поради което се налага извода, че преди издаване на оспорената заповед за
уволнение е било спазено изискването на чл.193, ал.1 КТ. Следователно от
формална страна атакуваната уволнителна заповед е законосъобразно издадена.
Наред с това по същество уволнението също се явява законно. Съдът намира, че от
приетите по делото писмени и гласни доказателства, преценени в тяхната
съвкупност, се установява при условията на пълно и главно доказване правнорелевантният
факт, че ищецът - П.С. е извършил описаните в уволнителната заповед дисциплинарни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187, ал.1 КТ, т.3 –
неспазване на техническите и технологичните правила, по т.8 – злоупотреба с
доверието и уронване на доброто име на предприятието и разпространяване на
поверителни за него сведения, както и по т.10 – неизпълнение на други трудови
задължения, предвидени в Правилника за вътрешния трудов ред, а именно: чл.21,
т.6 от Правилника за вътрешния трудов ред, според който „служителите са длъжни
да съгласуват работата си с другите служители в атмосфера на сътрудничество,
координация и толерантност и с поведението си да не възпрепятстват изпълнението
на техните трудови задължения“ и чл.24, т.13 от същия, според който „нарушения
на трудовата дисциплина са всички действия (включително писмена и устна
комуникация или публикация, жестове и пр.), накърняващи личното достойнство на
служители, клиенти, партньори или доставчици на ответното дружество. Съдът намира да посочи, че от ангажираните
гласни доказателства - показанията на разпитаните по делото свидетели – Т., Т.,
Л. иС., които са служители на ответното дружество и показанията им макар и ценени
при условията на чл.172 от ГПК, правилно са кредитирани от първоинстанционния съд като
дадени в резултат на техни преки и непосредствени впечатления, добросъвестно
възпроизвеждат пред съда осъществените пред тях факти, отнасящи се до
поведението на ищеца, същите не са противоречиви, а напротив - взаимно
допълващи се, се установяват описаните в процесната заповед за уволнение
нарушения на трудовата дисциплина. Правилно решаващият състав на СРС не е
кредитирал показанията на разпитаните свидетели - С., С. и М., които не са
присъствали на отделните ситуации, всяка от които е непосредствено възприета от
другите свидетели, на чиито показания се дава вяра. Доколкото извършените от
ищеца нарушения на трудовата дисциплина по
смисъла на чл.187, ал.1, т.3, пр.2 КТ, чл.187, ал.1, т.8,
пр.2 КТ и чл.187, т.10 КТ са подробно описани в мотивите на обжалваното решение, настоящият състав
намира, че не е необходимо същите отново да се преповтарят в настоящия съдебен
акт, поради което препраща към тях. При това положение въззивният съд намира за
установени по делото фактите в уволнителната заповед, обосновали налагането на
процесното дисциплинарно наказание на ищеца П.С.. Доказан е фактическият
състав на дисциплинарните
нарушения, за които е наложено наказанието.
На следващо място въззивният съд намира, че оспорената
заповед за уволнение съдържа всички задължителни реквизити, предвидени в
нормата на чл.195, ал.1 от КТ. Противно на поддържаното във въззивната жалба оспорената
заповед за
уволнение е постановена при спазване
на императивната разпоредба на чл.195, ал.1 от КТ, която постановява, че
дисциплинарното наказание се налага с мотивирана заповед, в която се посочват
нарушителят, нарушението и кога е извършено то, наказанието и текстът на
закона, въз основа на който се налага. Съдът намира, че в процесната заповед са
спазени всички тези законови изисквания. Нарушението е конкретизирано с посочване на извършителя,
мястото и фактическите обстоятелства, посочен е вида на наложеното наказание,
както и законовите основания. Неоснователен е доводът на въззивника, че в
обжалваната заповед за уволнение работодателят не е посочил конкретни дати, на
които са извършени описаните в заповедта нарушения. Видно от оспорената заповед
за уволнение работодателят е посочил период, в който са извършени от ищеца
нарушенията на трудовата дисциплина – края на месец октомври 2018г. до
30.03.2019г.. Изискването, въведено от законодателя, за определяне на момента
на извършване на нарушението е с цел служителят да разбере точно за извършеното
от него нарушение с оглед гарантиране правото му на защита. В случая видно от
дадените от ищеца писмени обяснения същият е разбрал точно за кои нарушения на
трудовата дисциплина през визирания период се ангажира неговата дисциплинарна
отговорност, предвид на което съдът счита, че не е нарушено правото му на
защита. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в решение
№30/08.02.2012г. по гр.дело №388/2011г. по описа на ІІІ Г.О., Г.К., ВКС,
решение №857/25.01.2011г. по гр.дело №1068/2009г. по описа на ІV Г.О., Г.К.,
ВКС и др., за да е спазено изискването на чл.195 от КТ е достатъчно в заповедта
за уволнение да е индивидуализиран периода на извършване на нарушенията, без да
е посочена конкретна дата и/или час на извършване на нарушенията. В случая
както се посочи по-горе в оспорената заповед за уволнение работодателят ясно и
точно е визирал периода, през който са извършени от ищеца описаните в нея
нарушения на трудовата дисциплина. С оглед на горното въззивният съд приема, че
изложените мотиви в оспорената заповед за уволнение съдържат достатъчно данни,
които да дадат възможност на уволнения работник да осъществи ефективна защита,
както и възможност за съда да осъществи възложения му от закона
правораздавателен контрол.
На следващо място неоснователен е доводът във въззивната жалба, че наложеното
на ищеца с оспорената заповед дисциплинарно наказание „уволнение“ не е
съобразено с критериите по чл.189, ал.1 от КТ. Подробно първоинстанционният съд
е анализирал вида и тежестта на всяко от извършените от ищеца нарушения на трудовата
дисциплина като е приел, че се касае за системност и повтаряемост на извършените от ищеца
нарушения, които факти обективно сочат за значително виновно неизпълнение на
трудови задължения. Изложените от СРС мотиви са
законосъобразни, съобразени с трайно установената съдебна практика, поради
което въззивният съд препраща към тях, тъй като счита за правилни. Настоящият съдебен състав намира,
че с оглед ангажираните по делото
доказателства следва да се обоснове извода за съответствие на наложеното на
ищеца наказание "уволнение" с тежестта на извършените от него
нарушения, като при налагането му е
съобразена разпоредбата на чл.189 от КТ.
До този извод достига решаващият състав, тъй като се установява системност и
повтаряемост на извършените от ищеца нарушения, които факти обективно сочат за
значително виновно неизпълнение на трудови задължения. В
конкретния случай съдът счита, че при избора на наказание работодателят се е ръководил от законовите критерии по чл.189, ал.1 КТ. Ето защо съдът приема, че работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение при извършеното от служителя тежко дисциплинарно нарушение.
С оглед на горните аргументи решаващият
състав приема, че от обективна и субективна
страна ищеца е осъществил сочените в оспорената
заповед дисциплинарни
нарушения по смисъла на чл.187, ал.1,
т.3, пр.2 КТ, чл.187, ал.1, т.8, пр.2 КТ и чл.187, т.10 КТ, които с оглед своята тежест и
значимостта на неизпълнение на трудови задължения е достатъчно, за да обоснове наложеното от
субекта на дисциплинарната власт наказание „уволнение”. В тази връзка предявеният иск за
признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение”,
наложено с обжалваната заповед №25-038
от 23.04.2019г., се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Предвид
неоснователността на главния иск по чл.344,
ал.1, т.1 от КТ, неоснователни се явяват и акцесорните искове по чл.344,
ал.1, т.2 и т.3
от КТ за
възстановяване на предишната работа и за обезщетение по чл.225,
ал.1 от КТ за исковия
период.
Поради съвпадение на
изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС потвърдено като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия - ответник сторените от него разноски пред настоящата инстанция.
Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е направено от
въззивника-ищец, чрез процесуален представител в съдебно заседание възражение
по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне. Настоящият състав
счита, че претендираните от въззиваемия - ответник разноски за платено
адвокатско възнаграждение от 1956.00 лв. пред настоящата инстанция са
прекомерни, не са съобразени с фактическата и правна сложност на спора. Последната не се определя само от размера на
материалния интерес, а от конкретната фактическа и правна сложност на делото. Делото е с ниска
правна и фактическа сложност, като във въззивното производство пълномощника на въззиваемия е
осъществил процесуално представителство в едно съдебно заседание, както и е подал
отговор на въззивна жалба и е представил писмени бележки, които в по-голямата
си част се припокриват с изложеното в писмения отговор. При това положение
справедливото възнаграждение за положения адвокатски труд с оглед характера на
делото и съобразно минималните размери на адвокатските възнаграждения,
регламентирани в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция действаща към момента на приключване на устните състезания/ следва да се
определи на сумата от 650.00 лв., минимален размер на
работна заплата в страната, която въззивника следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна на основание
чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК.
По
частната жалба:
Частната жалба е подадена в срока по
чл.248, ал.3 от ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното определение №143355
от 08.07.2020г., с което е изменено решение №116126 от 10.06.2020г., постановено по гр.дело №36084/2019г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на основание чл.248, ал.1 от ГПК в частта за
разноските, като е намален размера на присъдените в полза на „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/”
ЕООД на правно основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение от 1800.00 лв. на 1700.00 лв., е
правилно и законосъобразно. В мотивите на постановеното определение съдът
подробно е изложил аргументи, на основание на които е приел, че дължимото на
ответника адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено по реда на чл.248, ал.1 ГПК във
връзка с направено възражение от ищеца по чл.78, ал.5 ГПК до размер на сумата от 1700.00 лв.. Неоснователен е доводът на
въззивника-частен жалбоподател, че присъденият размер на адвокатско
възнаграждение следва да се намали до установения минимален размер по чл.7,
ал.1, т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд счита, че в случая правилно е преценено от СРС, че
поотделно за всеки от предявените три обективно съединени искове следва да се
присъди адвокатско възнаграждение, отчетено е вида и обема на извършената
дейност от процесуалния представител на ответното дружество, както и са
съобразени броя на проведените съдебни заседания. В тази връзка определеното в
полза на ответното дружество адвокатско възнаграждение от 1700.00 лв., до който
размер е изменено решението в частта за разноските, е справедливо и адекватно съобразено
с фактическа и правна сложност на делото и активно проведената адвокатска
защита на ответното дружество. По изложените аргументи подадената
частна жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без
уважение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №116126 от 10.06.2020г., постановено по гр.дело №36084/2019г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от ищеца - П.С., гражданин на Република Австрия,
продължително пребиваващ в Република България, с удостоверение за пребиваване
№*********/27.04.2017г., издадено от МВР, чрез адв.И.С., срещу определение №143355 от 08.07.2020г., с което
е изменено решение №116126 от
10.06.2020г.,
постановено по гр.дело №36084/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79-ти състав, на
основание чл.248, ал.1 от ГПК в частта за разноските, като е намален размера на
присъдените в полза на „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД
на правно основание
чл.78, ал.3 от ГПК разноски за
адвокатско възнаграждение от 1800.00 лв. на 1700.00 лв..
ОСЪЖДА П.С.,
гражданин на Република Австрия, продължително пребиваващ в Република България,
с удостоверение за пребиваване №*********/27.04.2017г., издадено от МВР, с ЛНЧ **********,
с адрес: ***; да заплати на „Д.В.С.С./БЪЛГАРИЯ/” ЕООД, с ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление:***, офис Парк Експо 2000, сграда – фаза 4, ет.3;
на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 650.00
лв., направени разноски пред СГС за платено адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./