Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …..
Гр. София, 22.01.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Биляна Коева
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 15665 по
описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 11.06.2018 г. на СРС, 53 с - в, по гр. д. № 23711/2016 г. е признато за
установено,
на основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД и чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че Г.В.П., ЕГН **********, дължи на
„Т.Ф.С.“ ЕАД, ЕИК********, сумата от 539, 55 лв.,
представляваща
непогасена главница по договор за заем от 12.01.2006 г., ведно със законната
лихва от 05.07.2010 г. (подаване на заявлението) до окончателно изплащане на
вземането и сумата от 267, 49 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 01.10.2007 г. до 15.06.2010 г., ведно със законната лихва от
05.07.2010 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение от 26.08.2010 г. на 53 с-в, СРС, по гр. д. № 32842/2010
г. Искът е отхвърлен за сумата от 189, 79 лв., представляваща договорни
такси. Страните са осъдени за разноски в
производство, съобразно изхода от спора.
Решението се оспорва от ищеца „Т.Ф.С.“ (ТФС) АД (към момента) чрез представителя му, в частта, в която е отхвърлен иска
за договорни
такси от 189, 79 лв. В жалбата се излагат
съображения, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалния закон. Твърди се, че СРС неоснователно и отхвърлил иска
като е приел, че е налице нищожност на клаузата по чл. 26 ЗЗД - поради
противоречие с добрите нрави, защото представлява повишено наказателно
съглашение. Прекомерността на неустойката не я прави нищожна поради накърняване
на добрите нрави. Функцията на договорната такса е обезпечителна и стимулира
длъжника да изпълни основното си задължение, като заплати използваните суми и
начислените договорни лихви. Неправилно съдът е приел, че става въпрос за втора
кумулативна лихва за забава. Твърди се, че няма кумулиране на наказателни лихви
за забава и на законна лихва върху едно и също вземане, за един и същ период,
както приема СРС. Моли да се отмени решението в оспорената част и да се уважи
иска. Претендира разноски, съгласно списък. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по разноските на ответника за адвокат.
Ответникът Г.В.П., чрез представителя си,
оспорва жалбата в писмен отговор по реда и в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че
решението в оспорената част е правилно и съдът обосновано е приел, че
претенцията за установяване на такси за обслужване на кредита следва да се
отхвърли. Законосъобразно СРС е направил извод, че т. н. такси представляват
кумулативна мораторна лихва. Правилно съдът е съобразил практиката, че
кумулирането на лихви за едно и също неизпълнение, независимо от наименованието
им, е недопустимо. Поддържа, че по този начин кредиторът би се обогатил
неоснователно, а длъжникът - ще търпи двойна имуществена санкция. Моли да се
потвърди решението в отхвърлителната част.
От
своя страна ответникът Г.В.П., чрез представителя си, също е подал въззивна
жалба срещу решението в частта, в която исковете са уважени. Поддържал е, че в
тази част то е неправилно и постановено в нарушение на материалния и
процесуален закон. Заявените в заповедното и исковото производство претенции имат
различно основание. Неправилно съдът е приел, че в заявлението е допусната ОФГ
и действителната дата, на която е сключен
договора е 12.01.2006 г. Съдът правилно е приел възражението, че договора за
кредит е нищожен, понеже дружеството не е могло да извършва банкова дейност към
датата на подписването му. Правилно СРС е преценил, че по същество договора е
за предоставяне на платежна услуга, по смисъла на чл. 41 ЗПУПС и при липса на
лиценз на ищеца е нищожна сделка поради противоречие със закона. Според
ответника е неправилен извода, че по същество е налице договор за реален заем.
Поддържа се още, че е налице единство на договора за отпускане на кредит и
издаване на карта и нищожността обхваща цялото съглашение. Освен това, дори да
се приеме, че е налице реален договор за заем, както е посочил СРС, ищецът не е
установил в производството, че сумата по заема е предадена на ответника. Твърди
се още, че съгласието между страните не е за реално предоставяне на парични
средства под формата на заем, а е за издаване на електронно платежно средство -
карта, с което ответникът може да извършва плащания и да тегли пари в брой. Не
са представени доказателства, че ищецът е предал на ответника карта за
ползване, срещу подпис. Не се доказва, че установените в счетоводството на
ищеца плащания с картата, са осъществени именно от ответника Г.П.. ССчЕ е
работила единствено по документи от счетоводството на ищеца. Неоснователно
съдът е приел искът по главницата за доказан, без да е установена връзка между
картата, ползвателя, ответника и претендираната в производството сума. Не е
установено, че сумите, цитирани от ССчЕ, действително са теглени от ответника.
Поддържа още, че претенцията за главница, лихви и такси е недоказана, а от там
- и неоснователна. Съдът се е произнесъл свръх петитум, като е признал за
установено задължение за законна лихва от 05.07.2010 г. върху възнаградителната
лихва, каквато не се е претендирала в производството и в тази част решението е
недопустимо. Моли да се отмени решението в уважителната част и да се отхвърлят
изцяло исковете. Претендира разноски за двете инстанции и за производството по
чл. 423 ГПК.
Ищецът - „Т.Ф.С.“ (ТФС)
АД, е депозирала отговор в срока по
чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата на ответника като неоснователна. Според ищеца
решението на СРС в уважителната част е правилно и законосъобразно постановено. Възразява,
че основанието, на което се претендира установяване дължимост на суми в заповедното
и исковото производство е едно и също - договор за предоставяне на кредит. В
заявлението по заповедното производство е посочена погрешно единствено датата
на договора - 05.01.2006 г., вместо правилната дата 12.01.2006 г., като
грешката е поправена с исковата молба. Поддържа неоснователност на възражението,
че договорът е нищожен порази противоречие със закона, тъй като за
предоставянето на заем от юридическо лице не се изисква специална лицензия.
Според ЗБ единствено публичното привличане на влогове е изключително право на
банките, поради което не е налице противоречие с чл. 1, ал. 4 от ЗБ. Смисълът
на тази норма е, че без съответна лицензия не могат да се предоставят кредити
от лица, които оперират със суми, набрани чрез публично влагане, а не забрана
за предоставяне на парични заеми изобщо. Неоснователно е и твърдението, че
транскарт е банкова карта. Твърди, че целта на договора е кредитополучателят да
закупува стоки и услуги, включени в асортимента на съответните търговски обекти,
с които ищецът има договор и до съответен кредитен лимит. Сумата по кредита се
усвоява чрез въвеждане на ПИН при извършване на трансакция с картата.
Картата не създава достъп до финансови
средства по банкова сметка ***, нито на издателя. Картодържателят се задължава
да покрива задълженията, които картодържателят натрупва извършвайки покупки и
услуги. Погасяването на използвания кредитен ресурс се извършва по сметка,
посочена от издателя, в избрана от него банка, за което картодържателят е дал
съгласие при подписване на договора. Твърди се, че предмет на договора е
предоставяне на заем, а не издаване на кредитна карта. Поддържа, че дори да е
налице противоречие със закона на уговорката за усвояване на сумата чрез
издаване на кредитна карта, това не влече нищожност на целия договор. Нарушенията
на ЗБ (отм.) би било основание за ангажиране на административната отговорност
на ищеца, но не и за обявяване на договора за нищожен. По делото е установено,
че ответникът е усвоил реално предоставената му в заем сума, поради което СРС основателно
е приел, че дължи връщането й. Заявява, че възражението за недоказано реално
предаване на картата е ново, заявено едва във въззивното производство, поради
което е преклудирано и не следва да се обсъжда. Моли да се остави без уважение
жалбата и да се потвърди решението в оспорената уважителна част. Претендира се
разноски в производството.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното от фактическа страна :
По същество районният
съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи
на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от доводите в жалбата. Обжалваното
решение е валидно постановено.
Настоящият
състав споделя изводите на СРС за неоснователност на възраженията на ответника за недопустимо
заявена претенция по делото, на непредявено основание, поради погрешно посочена
дата на договора за заем.
Действително в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение договора е посочен с дата 05.01.2006 г., вместо с правилната дата
12.01.2006 г. От друга страна, в заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не е
вписана датата на договора за заем (кредит). Освен това, в исковата молба кредиторът е посочил
изрично правилната дата на договора - 12.01.2006 г. След като не се
твърди, нито се установява да е налице друго правоотношение между същите страни
по договор за заем, следва че договорът между тях е с дата 12.01.2006 г., а
заявените в заповедното и исковото производство претенции не са на различно
основание, както поддържа ответника.
Съдът намира
за основателно възражението за недопустимо произнасяне чрез присъждане на
законна лихва от датата на подаденото заявление – 05.07.2010 г. до
окончателното изплащане върху вземането за възнаградителна лихва в размер на
267, 49 лв. Това е така, доколкото в исковото производство съдът е обвързан от
предметните предели, очертани в заповедта по чл. 410 ГПК. Настоящият състав
констатира, че в заповедта от 26.08.2010 г. не е присъдена законната лихва
върху вземането за възнаградителна лихва от датата на заявлението 05.07.2010 г.
до окончателното изплащане. Поради това, решението на СРС е недопустимо в тази
част и следва да се обезсили, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК - като
постановено по непредявено искане в заповедното производство, а производството
- да се прекрати в същата част.
По съществото
на спора въззивният съд намира, че делото е решено при изяснена фактическа
обстановка.
От
представения пред СРС заявление и договор за предоставяне на кредит - Транскарт
на физическо лице се установява, че на 12.01.2006 г. между „Т.Ф.С.“ (ТФС) ЕАД (променено
на АД от 11.06.2018 г.) - издател и ответника Г.В. Петко - като кредитополучател, е възникнало
правоотношение по предоставяне на кредит
Транскарт при ОУ, с които кредитополучателят е запознат с подписване на договора. По
силата на договора ищецът е следвало да предостави на ответника кредитен лимит
500 лв., чрез заплащане на стоки и услуги или теглене на пари в брой в оторизирани
търговски обекти на издателя, което се извършва чрез карта
Транскарт. Срокът на договора е 24 месеца. (чл. 4).
Договорено е, че сумите по кредита се
усвояват еднократно или на части до определения лимит, чрез волеизявление на
кредитополучателя, направено чрез въвеждане на ПИН, което има действието на
електронен подпис. Уговорено е и заплащането на лихви и такси в
зависимост от периода на ползване на кредита и сроковете на погасяване на
усвоените суми. Според чл. 5 ОУ картодържателят ползва кредита без да дължи лихви, в случай че погаси
всички задължения, посочени в месечното
извлечение, до 15 - то число на следващия месец, в противен случай
формираното салдо по кредита започва да се олихвява с месечна лихва в размер на
1, 5 %. Ако кредитополучателят в едномесечен
срок от навлизане в период на олихвяване не погаси поне дължимите лихви, се
начислява напомнителна такса в размер на 5 лв.
Вземанията
на ищеца по процесния договор са станали окончателно изискуеми на 12.01.2008 г.,
с изтичане на уговорения 24 месечен срок по чл. 4.
Според
справка за дълга за периода 13.01.2006 г. - 20.06.2010 г., изходяща от ищеца, в
периода след 12.01.2006 г. са извършвани множество транзакции, изразяващи се в
теглене на пари в брой (ATM cash) и покупки от POS/ПОС терминални устройства/.
По отношение
размера на задълженията по договора пред СРС е прието заключение на ССчЕ, което
не е оспорено от страните и съдът намира за компетентно изготвено. Според него
размерът на дължимата главница по договора за кредит към 17.05.2006 г. е 539,
55 лв. Договорното (възнаградителна) лихва за периода 01.10.2007 г. -
15.06.2010 г. е в размер на 267, 49 лв., а дължимите от ответника такси за
обслужване на кредита за периода 15.06.2006 г. – 20.06.2010 г. са в размер на
189, 79 лв. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че посочените са
начислени в счетоводството на ищеца по партидата на ответника.
По въззивната жалба на ответника срещу решението в
частите, в които исковете са уважени :
Въззивният
състав намира, че съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, ищецът следва да установи, при условията
на пълно и главно доказване, твърдяните от
него факти по спора : наличието на валидно договорно отношение
с ответника - по договор за заем (кредит), по който е предоставена определена
сума на ответника, която не е върната в срок, както и размера на претенциите
си. Ответникът доказва правоизключващите си защитни възражения.
Ответникът не
е оспорвал факта, че е подал заявление на 12.01.2006 г. за предоставяне на заем
от ищеца чрез издаване на кредитна карта с лимит от 500 лв. В отговора на
исковата молба основно е поддържал, че договорът е сключен в нарушение на императивните
правни норми на Закона за банките (ЗБ) (отм., но действащ към момента) - чл. 1,
ал. 4, вр. с ал. 2, т. 10 ЗБ (отм.), тъй като към тази дата ищецът не е имал
лицензия за извършване на банкова дейност.
Относно възраженията за нищожност на
договора за предоставяне на кредит – транскарт в допълнение към изложеното от
СРС, въззивният съд намира следното:
Към датата на сключване на процесния договора - 12.01.2006 г., е действал Закона за паричните преводи, електронните платежни
инструменти и платежните системи (ЗППЕПИПС - отм.) (обн. ДВ, бр. 31 от 08.04.2005 г., в сила от 09.10.2005 г., отм. ДВ, бр. 23
от 27.03.2009 г., в сила от 01.11.2009 г.).
Съгласно чл. 27, ал. 1 от ЗППЕПИПС (отм.), електронните
платежни инструменти (ЕПИ) са платежни
инструменти, позволяващи достъп до електронно регистрирани или съхранени пари и
даващи възможност да се извършват депозити, преводи, теглене на пари в брой,
зареждане и отнемане на парична стойност и/или други операции посредством
електронни или други технически способи. Според, ал. 2 на същата норма,
eлектронни платежни инструменти по смисъла на закона са: 1. платежни инструменти за отдалечен достъп и 2. инструменти за
електронни пари. Легалната дефиниция на платежен инструмент за отдалечен достъп
е дадена в чл. 27, ал. 3 от ЗППЕПИПС (отм.) и това е инструмент, позволяващ на
оправомощения държател да получава достъп до финансови средства по банкови
сметки чрез използването на електронни или други технически способи като: 1. банкова платежна карта или 2. електронно
банково платежно заявление, вкл. при
дистанционно банково обслужване.
Кредитната банкова платежна карта представлява
едновременно ЕПИ и средство за предоставяне на револвиращ кредит, при който картодържателят
може да използва предоставените му средства до определен лимит, като
междувременно следва да погасява частично или изцяло получените парични
средства в определени срокове съгласно условията на договора.
По
императивен начин в чл. 27, ал. 9 от ЗППЕПИПС (отм.) е
постановено, че издател на ЕПИ, може да бъде
само: Българската народна банка; търговски банки и клонове на
чуждестранни банки, в чиято банкова лицензия е включено издаването на ЕПИ; други лица, които могат да издават само електронни пари при условия и по
ред, определени със закон.
Към момента на сключване на процесния договор 12.01.2006
г. и до 01.11.2009 г. е в сила и Наредба № 16 от 29.09.2005 г. за електронните платежни инструменти. В чл.
10, ал. 1 от нея банковата карта е определена като вид ЕПИ, като
според ал. 2 на същата разпоредба
картата може да бъде: т. 1. дебитна - позволяваща на оправомощения държател да
има достъп до средства в размер разполагаема наличност по банковата сметка или
до определен лимит, договорен между издателя и оправомощения държател и т. 2.
кредитна - позволяваща на оправомощения държател да има достъп до средства по
предварително договорен кредит между оправомощения държател и издателя.
При съпоставка на операциите, които могат да се извършват с карта Транскарт в рамките на кредитният й лимит съгласно ОУ и операциите,
които по смисъла на закона се извършват с банкова карта,
въззивният съд намира, че по същество картата Транкарт представлява кредитна
карта по смисъла вложен в законовите норми, действащи към момента на подписване на
договора.
В чл. 1, ал. 2 от
същия са уредени видовете сделки, които банките извършват, а съгласно разпоредбата
на чл. 1, ал. 4 от ЗБ (отм.) „сделките по ал. 1 и 2 т. 3, 6, 10 и 12, наричани
„банкова дейност“ може да извършва само лице, което е получило разрешение (лицензия)
от БНБ.
От посочените по-горе разпоредби на действащите към сключването на процесния договор ЗБ (отм.), ЗППЕПИПС (отм.) и Наредба № 16 от 29.09.2005 г. за електронните платежни
инструменти следва, че кредитна карта може да бъде
издадена само от банка.
В конкретния случай договорът за кредит беспорно е сключен с дружество,
което е небанкова институция. Ищецът е
получил лиценз за извършване на платежни услуги и изпълнение на платежни
операции чрез платежни карти или други инструменти едва на 03.06.2010 г. Следователно,
към момента на сключване на процесния договор той не би могъл да издаде валидна кредитна карта по
смисъла на императивните норми посочени по - горе. В този смисъл нормите,
които предвиждат издаването на кредитна карта противоречат на императивния
режим на ЕПИ, уреден в действащия при сключването му ЗППЕПИПС (отм.) и чл. 1,
ал. 4 ЗБ (отм.) и са нищожни съгласно чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД, както е приел и СРС.
Едва с влизане в сила на Закона за потребителския кредит (ЗПК) (обн. ДВ, бр. 53 от 2006 г., в
сила от 01.10.2006 г.) законодателят допуска предоставяне на потребителски кредити не само от банки, но и юридически
лица, които нямат това качество, както и от физически лица (чл. 5, ал. 3 във вр. с чл. 4). Нищожните клаузи на договора обаче не могат да се санират.
На следващо
място обаче, съдът споделя извода на СРС, че недействителността на отделната
клауза на договора свързана с невъзможността за издаване на кредитна карта от
небанкова институция, не засяга валидността на целия договор.
Предоставянето
на заемни средства от юридическо на физическо лице е действително
правоотношение, за което приложение ще намерят нормите на чл. 240 и сл. ЗЗД,
при липса на друга уредба в периода. По силата на заемното правоотношение
ответникът е получил парични средства със задължение да ги върне в определен
срок. Въззивният съд намира, че от доказателствата по делото се установява, че
заемът е получен чрез предоставяне на парите на негово разположение за
извършване на определените в договора разплащания. След като от приетата по
делото ССчЕ и справките в счетоводството на ищеца се установява
непротиворечиво, че такива разплащания са закупуване на стоки са извършвани
следва, че предоставените в заем средства са реално използвани и
кредитополучателят дължи възстановяването им, ведно с уговорената в договора
възнаградителна лихва. Доказателства в обратния смисъл не са ангажирани.
За да се
направи такъв извод е без значение дали парите са получени реално от ответника
или са използвани са разплащане закупуването на стоки от търговци и магазини, с
които ищецът е имал търговски взаимоотношения. Дали сумата е използвана от
ответника или от друго лице също не е от значение за наличието на договорно
задължение за връщането й, доколкото предназначението на заемните средства не
влияе на възникването на задължение за възстановяването им. От значение е
единствено получаването на сумата по заема, за която е договорено да се върне в
определен срок. Възражението на ответника, че по делото не е установено ищецът
да му е предал карта за ползване срещу подпис,
се правят за първи път пред въззивната инстанция, поради което се явяват
преклудирани и не следва да се разглеждат.
Предвид изложеното, въззивният състав споделя изводите
на СРС, че за ответника са се породили задължения за връщане на установената от
ССчЕ сума по главницата на заема в размер на 539, 55 лв. Искът е основателен за този размер.
Съгласно общата норма на чл. 240, ал. 2 ЗЗД, по
договора за заем лихва се дължи само ако е уговорена писмено. Доколкото в
случая такава е уговорена в договора, основателен е и акцесорния иск за
възнаградителна лихва. Според ССчЕ за периода от 01.10.2007 г. до 15.06.2010 г.
възнаградителната лихва е в размер на 267,49
лв., за който е претендирано установяване.
Настоящият състав споделя и решаващият извод на СРС за
неоснователност на възраженията на ответника за погасяване на вземанията по
давност.
За договора за заем намира
приложение общата 5 - годишна давност по чл. 110 ЗЗД, както е приел и СРС. С решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV Г. О., ГК, ВКС приема, че не е налице периодично плащане по смисъла на чл. 111,
б. „в“ ЗЗД при договор за заем,
какъвто е процесния, с който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски в според месечно извлечение. В решението
се приема още, че за разлика от периодичните плащания, при договора за заем задължението е
неделимо. Фактът, че
е уговорено връщане на сумата да стане на погасителни вноски не превръща тези вноски в
периодични плащания, а съставлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части. Това становище
е застъпено и в решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г. о., ГК и решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. В тях също е прието още, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи,
а представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
За начало на давностния срок, съгласно чл. 114 ЗЗД, се счита денят,
в който вземането е станало изискуемо. Според
процесния договор, задължението за връщане на предоставената в заем сума, ведно
с дължимата възнаградителна лихва, следва да бъде изпълнено до 15 - то число на месеца, следващ извършването на всяка транзакция, с която се
усвоява общо отпуснатия кредит от 500 лв. От ССчЕ се установява, че първата трансакция е
извършена на 13.01.2006 г., а последната
датира от 17.05.2006 г.
Следователно задължението за връщане на първата вноска е изискуемо от
15.02.2006 г, а на последната - на 15.06.2006 г. От тези моменти до момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 05.07.2010 г. не е изтекъл 5 -
годишния срок, необходим за погасяване на вземането.
Вземането за договорна лихва, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок. В настоящия
случай давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с
подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК на 05.07.2010 г., от която
дата се счита предявен установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Следователно погасени са вземанията три години назад - от преди 05.07.2007
г. Доколкото в производството се иска установяване на вземания за период
01.10.2007 г. - 15.06.2010 г., те не са погасени по давност.
Предвид изложеното, изводите на СРС за основателност на исковете за
установяване на задължения за главница и договорни лихва са съобразени с
доказателствата и материалния закон.
По въззивната жалба на ищеца в
частта, в която е отхвърлен иска за такси за обслужване на кредита, въззивният
съд намира следното:
За да отхвърли иска за установената сума от 189, 79
лв. за периода 15.03.2006 г. -
20.06.2010 г., представляваща т. н. „напомнителни“ такси по кредита, СРС е
приел, че уговорката за начисляване на такива такси е нищожна поради противоречие на добрите нрави, по
смисъла на чл. 26 ЗЗД.
Във връзка с доводите, развити от ищеца в жалбата,
въззивният състав намира следното :
Съдът споделя решаващия извод на СРС, че претенцията за признаване дължимостта на напомнителни такси от 189, 79 лв. е неоснователна, поради нищожност на договорната
клауза, въз основа на която са начислени.
Като се съобрази формулировката на клаузата на чл. 5, ал. 1, б. „в“ от процесния договор,
която предвижда заплащане на напомнителна такса от кредитополучателя при забава изпълнението на задължението за връщане на
предоставените парични средства и начислената възнаградителна лихва следва, че тя безспорно има неустоечен характер
(чл. 92 ЗЗД). Съдът намира, че клаузата
е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Възраженията на ищеца в жалбата му в обратния смисъл
са неоснователни.
Предпоставките за нищожност на
уговорената договорна неустойка по чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД - поради противоречие с добрите
нрави, следва да бъдат преценени към момента на сключване на процесния договор.
В разглеждания случай между
страните е уговорено плащане на неустойка в размер на 5 лв. месечно при закъснение
на кредитополучателя за връщане на заетите суми, платими
до 15 - то число на текущия месец, независимо от техния размер.
Дефинирана по този начин процесната неустоечна
клауза, по преценка на настоящия въззивен състав, е нищожна.
Действително, само по себе си уговарянето на
акцесорно задължение с обезпечителна и обезщетителна функция не противоречи на
добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се
нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоправданото имуществено
разместване - когато обемът на акцесорното
задължение е такъв, че обуславя обективно несъответствие на неустойката с
настъпилите от неизпълнението вреди. В случая е уговорена неустойка за забава, независимо
от размера на неизпълненото задължение. Като абсолютна величина този размер не
нарушава принципите на справедливостта и забраната за неоснователно
обогатяване. Липсата на краен предел на акцесорното задължение обаче поражда задължение в обем, надхвърлящ
обезщетителната му функция. При извършена от настоящия
въззивен състав преценка за съответствието на процесната неустойка с
настъпилите от неизпълнението вреди - съобразно даденото разрешение в
ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК (т. 3) се налага извод за нищожност на посочената договорна
клауза. От там следва, че начислените въз основа на тази клауза напомнителни такси на обща стойност 189,
79 лв. са недължими. Следователно искът за установяване на акцесорно вземане в посочения размер е неоснователен и в съответствие с материалния закон е отхвърлен от
СРС.
Доколкото
мотивите на настоящият състав съвпадат като цяло с тези на СРС, макар и по допълнително
изложени съображения, оспореното решение като цяло е постановено при правилно приложение на материалния
и процесуален закон и следва да се потвърди в уважителната и отхвърлителна
част, с изключение на частта, в която решението е недопустимо и следва да се
обезсили, както си посочи по - горе. Решението следва да се потвърди и в частта
по присъдените разноски на страните, които са съобразени с изхода от спора.
По разноските пред СГС : Понеже
и двете жалби по същество няма да бъдат уважени, разноските следва да останат в
тежест на страните, така както са направени.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение от
11.06.2018 г. на СРС, 53 с - в, по гр. д. № 23711/2016 г. в частта, в която на основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД и чл. 10, ал. 2 ЗЗД, е признато за установено, че Г.В.П., ЕГН **********
дължи на „Т.Ф.С.“ ЕАД, ЕИК********, законната лихва от 05.07.2010 г. до
окончателно изплащане върху от сумата
от 267, 49 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 01.10.2007 г. до 15.06.2010 г. и прекратява
производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.06.2018 г. на СРС, 53 с - в, по гр. д. № 23711/2016 г., с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД че Г.В.П., ЕГН **********, дължи на „Т.Ф.С.“ ЕАД, ЕИК********,
сумата от 539, 55 лв.,
представляваща
непогасена главница по договор за заем от 12.01.2006 г., ведно със законната
лихва от 05.07.2010 г. (подаване на заявлението) до окончателно изплащане на
вземането и сумата от 267, 49 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 01.10.2007 г. до 15.06.2010 г., за които суми е издадена
заповед по чл. 410 ГПК от 26.08.2010 г. на 53 с-в, СРС, по гр. д. № 32842/2010
г., искът е отхвърлен за сумата от 189, 79 лв., представляваща договорни такси
и са присъдените разноски на страните.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.