№ 455
гр. Варна, 10.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Тони Кръстев
Членове:Десислава Г. Жекова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско
дело № 20233100500199 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 83676/02.12.2022г., подадена от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, чрез юрк.
Р. И., и по въззивна жалба вх.№ 83860/05.12.2022г., подадена от Е. П. Й. чрез
адв. П. Х. от АК-Варна, срещу Решение № 3482/15.11.2022г., постановено по
гр.д. № 7974/2022г. на ВРС, 7-ми състав, като въззивна жалба вх. №
83676/02.12.2022г. е насочена срещу частта от решението, с която е отхвърлен
предявеният иск за приемане за установено, че Е. П. Й. дължи на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД разликата над присъдените 810,04 лева до
претендираните 950,00 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № **********/11.10.2016г., за която сума е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
2734/03.05.2022г. по ч.гр.д. № 5410/2022г. по описа на ВРС, a въззивна жалба
вх.№ 83860/05.12.2022г. e насочена срещу частта от решението, с която е
признато за установено в отношенията между страните, че Е. П. Й. дължи на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД сумата от 810,04 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
**********/11.10.2016г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 29.04.2022г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното й изплащане, както и присъдените разноски.
Във въззивна жалба вх. №83676/02.12.2022г. процесуалният
представител на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД развива доводи за
неправилност на решението в обжалваната част. Въззивникът сочи, че
неправилно е приложен институтът на погасителната давност, тъй като съдът
е приел, че вноските имат характер на периодични плащания, които имат
1
характер на самостоятелни задължения. Счита, че при договора за кредит с
уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на разсрочено
плащане на едно общо задължение на отделни части. Поради това,
погасителните вноски не следва да се считат за предмет на отделни
самостоятелни вземания на ищеца и за всяка от тях да тече поотделно
самостоятелна погасителна давност с начало на падежа на съответната вноска.
Посочва се, че след като срокът на кредита е бил с дата 03.11.2018 г., то от
този момент следва да се изчислява петгодишният давностен срок за
вземането на ищеца, а не от падежа на всяка една вноска. По същество, моли
първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно в частта, с
която е отхвърлена исковата претенция на ищеца и да бъде прието за
установено, че ответникът дължи неизплатена главница над присъдената сума
от 810,04 лева до претендираната в размер 950 лева, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Е. П. Й., с който изразява становище, че претендираната
сума не се дължи изцяло, тъй като договорът за потребителски кредит №
**********/11.10.2016г. е прокламиран за нищожен с решение № 2296/2018г.
по гр.д. № 17086/2017 г. по описа на ВРС и всяко пререшаване на въпроса би
противоречило на даденото разрешение с влязлото в сила решение.
Въззиваемата страна счита, че макар и частично уважено, възражението за
погасяване на задължението по давност, съдът незаконосъобразно го е приел
предвид изначалната липса на валидно правоотношение. По изложените
мотиви, моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго в
полза на въззиваемата страна. Претендира разноски и за двете инстанции.
Във въззивна жалба вх.№ 83860/05.12.2022г. Е. П. Й. моли за отмяна на
решението като неправилно и необосновано. Изразява становище, че
договорът за потребителски кредит не е валиден съгласно решение №
2296/2018 г. по гр.д. №17086/2017г. по описа на ВРС, но този факт е останал
необсъден от първоинстанционния съд. Посочва, че нищожността на
твърдяния договор е установена с влязлото в сила решение, поради което за
ищеца не съществува основание, обосноваващо претенцията му. Поради
изложеното, счита, че искът е следвало да бъде отхвърлен изцяло поради
несъществуване на спорното правоотношение. Моли за отмяна на решението
в частта за съществуването на претенцията и относно разноските. Претендира
присъждането на разноски, сторени в двете инстанции. Прави искане в
случай, че съдът приеме, че договорът е валиден, да пререши въпроса
относно приложимата правна норма по отношение на погасителната давност,
като вместо чл. 110 ЗЗД, да бъде приложен чл. 111 ЗЗД. Отделно от това,
въззивникът възразява срещу действителността на първоинстанционното
решение, като го счита за нищожно, тъй като пререшава решен въпрос с
влязло в сила решение относно валидността на процесния договор и
същевременно първоинстанционният съд е следвало служебно да констатира
нарушенията на правото на ЕС, реализирани с договора за потребителски
кредит и установени при предходно разглеждане на искови претенции за
задължения с основание същия договор. Моли ВОС да осъществи проверка на
Договора за потребителски кредит за съответствието му е с директива 93/13
на ЕО и чл. 141 ЗЗП.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
2
въззиваемата страна „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с който се
излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно в обжалваната
от въззивника част. Намира, че възраженията, направени с въззивната жалба,
са обективирани в отговора на исковата молба, поради което са намерили
отговор в решението на ВРС. По отношение на възраженията, които се
въвеждат за първи път пред ВОС, изразява становище, че не следва да се
допускат в настоящото производство. Относно възражението на ответната
страна, че производството е недопустимо, тъй като спорът по процесния
договор е решен с влязло в сила съдебно решение, въззиваемата страна
посочва, че соченото решение е с идентичен предмет, но с друго основание.
Въззиваемата страна посочва, че претендираното задължение по главницата е
отхвърлено поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на
длъжника, а в настоящото производство неизплатената главница се
претендира от ищеца на основание изтекъл погасителен план на 03.11.2018 г.
Моли за потвърждаване на решението в обжалваната от въззивника Е. Й.
част, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна и
недоказана.
В открито съдебно заседание с писмени молби, страните поддържат
наведените доводи.
Въззивните жалби са редовни по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадени
са в срок от надлежни страни, срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси
– ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Идентично на изводите на първоинстанционния съд, въззивният състав
не споделя доводите на страната Е. Й. за недопустимост на производството по
предявения иск, а оттам и за недопустимост на първоинстанционното
решение. По гр.д. 17086/2017г. искът за главница е бил отхвърлен само
поради извод за липса на настъпила предсрочна изискуемост, поради което в
настоящото производство се разглеждат различни твърдения и фактически
състав, а именно за настъпил краен падеж на договора за кредит. Изложеното
обосновава различен предмет на двете производства в частта относно
твърденията и изводите за изискуемост на задълженията, поради което и
липсва абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иска по същество в
настоящото производство.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
3
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Производството пред РС – Варна е образувано по предявен от „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Е. П. Й.,
ЕГН ********** с постоянен адрес ************************, иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу
ответника за сумата от 950лева, представляваща неплатена главница по
договор за потребителски кредит № **********/11.10.2016г., ведно със
законната лихва считано от подаване на заявлението– 29.04.2022г. до
окончателното погасяване на вземането, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2734/03.05.2022г. по ч.гр.д. № 5410/2022г. по
описа на ВРС.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически
твърдения: На 11.10.2016г. с ответника е сключен договор за потребителски
кредит № ********** при общи условия. Въз основа на него, финансовата
институция е отпуснала на ответника сумата от 950лева. Връщането на заема
е следвало да стане в срок от 24месеца съобразно погасителен план с падеж 3-
о число на месеца и размер на погасителната месечна вноска от 58,73лева.
При сключване на договора, на ответника са били предоставени ОУ и с
подписа си е декларирал, че ги разбира и приема. Предоставена им е била и
информация във формата на Стандартен европейски формуляр, съгласно
буква Г от договора. Усвояването на отпуснатия кредит е извършено чрез
банков превод на 12.10.2016г. Твърди се, че ответникът не е извършил
плащане на нито една погасителна вноска. На 03.11.2018г. е настъпил
крайният срок за връщане на сумата. Молбата е за уважаване на исковата
претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника. Искът се оспорва като недопустим и неоснователен. Срещу
неговата допустимост се възразява, предвид че спорът по този договор е бил
вече решен с влязло в сила решение по гр.д. № 17086/2017г. на ВРС, с което
искът на ищеца е бил отхвърлен. Прави възражение за изтекла погасителна
давност.
На 04.10.2016г. Е. Й. е отправил искане до „Профи кредит България“ за
отпускане на потребителски кредит в размер на 5000лева със срок на
издължаване 24месеца, падеж на месечната вноска 3-о число на месеца. На
11.10.2016г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №
********** с размер на отпуснатата сума- 950лева, при ГПР от 49,89% и ГЛП
от 41,17%. Съобразно подписания погасителен план към договора, връщането
на заетата сума следва да стане в срок до 03.11.2018г. С подписване на
договора и изрична декларация към него, ответникът е удостоверил
съгласието си със ОУ към договора и получаване екземпляр от тях.
Удостоверено е получаването на стандартен европейски формуляр към
договора и допълнителна преддоговорна информация към него. Усвояването
на отпуснатата сума по договора е извършено чрез банков превод по посочена
от кредитополучателя банкова сметка в Банка ДСК АД.
С влязло в сила решение № 2296/22.05.2018г. по гр.д. 17086/2017г.,
потвърдено частично с решение на ВОС по в.т.д. № 1603/2018г., материалите
по които са присъединени, е отхвърлен искът на „Профи кредит България“
4
срещу Е. Й. с предмет вземания по същия договор за кредит, предмет на
настоящия иск- за сумата от 950лева главница, тъй като съдът е приел, че
вземането не е изискуемо, доколкото кредиторът не е реализирал правото си
по обявяване предсрочната му изискуемост. В този смисъл са неоснователни
доводите във въззивната жалба на Е. Й., че с предходното съдебно решение
договорът за кредит е бил приет за недействителен, а оттам и задължението за
заплащане на главницата по кредита. Напротив, задължението е прието за
съществуващо, но неизискуемо в предходното производство, като изрично е
посочено, че настъпилата изискуемост би представлявала ново основание за
предявяване на иск, или подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, както е сторено и в процесния случай от кредитора. Също така,
кредитното задължение е прието за действително, само с изключение на
възнаграждението за допълнителни услуги, с влязлото в сила решение
№926/25.10.2019г. по в.т.д. №1256/2019г. на ВОС, с което е установена
дължимостта на вземането на кредитора за договорно възнаграждение по
същия договор.
При настъпване на крайния падеж на договора за кредит – 03.11.2018г.,
вземането за дължимата главница по договора за кредит е изискуемо в цялост
към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, предмет на настоящото производство – 29.04.2022г.
По въпроса за началния момент на погасителната давност за вземанията
за главница по договора за кредит и давностния срок, настоящият съдебен
състав споделя разрешението, дадено с Решение №45/17.06.2020г. по т.д.
№237/2019г., II т.о. на ВКС, по което след допускане до касация по
материалноправния въпрос „Кой е началният момент, от който започва да
тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по
договор за банков кредит?“ е разяснено, че липсва периодичен характер на
плащанията по договор за кредит и е приложима общата 5-годишна давност
спрямо главницата по погасителните вноски. Началният момент на течението
на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска,
поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, като в тази част не са споделени мотивите на постановеното по реда
на чл.290 ГПК решение 38/26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ІI т.о. на
ВКС. Отговорът на материалноправният въпрос е, че началният момент, от
който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на
изискуемостта на съответната вноска.“
Вярно е, че при отхвърляне на предходния иск, давността не се счита
прекъсната по силата на чл.116, б. „б“ ЗЗД. В периода от подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по възражение
срещу която е образувано ч.гр.д. 17086/2017г. по описа на ОС – Варна, а
именно от 15.09.2017г., до момента на приключване на исковото
производство с влязло в сила решение – 14.01.2019г., давността за вземането
за главница, която в цялост е била предмет на това дело, е спряла да тече на
основание чл.115, б. „ж“ ЗЗД. Това е така, тъй като въпреки че давността не е
прекъсната поради отхвърляне на иска, то тя е спряла докато трае процеса на
цитираното основание, защото кредиторът не може да направи нищо за
събиране на вземането си докато исковият процес е висящ (кредиторът не
може да действа, макар да иска – в този смисъл стр. 24 от мотивите на ТР
2/26.06.2015г. по т.д. 2/2013г. ОСГТК на ВКС при сравняване давността в
5
исковия и изпълнителния процес/.
Съответно, съобразявайки горепосочения период на спиране на
давността от 15.09.2017г. до 14.01.2019г., следва че от 03.12.2016г. /падежът
на първата погасителна вноска за главница по процесния кредит/, до
29.04.2022г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, предмет на настоящото производство/, петгодишната
погасителна давност за вземането за главница не е изтекла.
Поради горното, настоящият съдебен състав достига до извод, че
вземането за главница от 950лв. е изцяло дължимо, изискуемо и не е погасено
по давност, поради което искът подлежи на уважаване в цялост, ведно със
законната лихва, считано от подаване на заявлението– 29.04.2022г. до
окончателното погасяване на вземането.
Поради частично несъвпадане правните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен искът за установяване дължимостта на разликата над сумата от
810.04лв. до заявения размер от 950лв., като вместо него бъде постановено
уважаване на иска в тази част. Първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в частта, с която е уважен искът за установяване дължимостта на
сумата от 810.04лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № **********/11.10.2016г.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, разноски на
ответника за първа инстанция не се следват, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 44.20лв., представляваща
сторени съдебно-деловодни разноски за първата инстанция.
С оглед изхода на спора, отправеното своевременно искане и
представените доказателства, и на осн. чл.78, ал.1 и 3 ГПК, в полза на „Профи
Кредит България” ЕООД следва да се присъдят останалите неприсъдени с
първоинстанционното решение размер на разноски за заповедното
производство от 11.05лв. и за първоинстанционното исково производство от
18.42лв. В полза на „Профи Кредит България” ЕООД следва да се присъдят и
сторените за въззивната инстанция разноски в общ размер от 225лв., от които
25лв. заплатена държавна такса и 200лв. юрисконсултско възнаграждение,
определено за въззивната жалба и отговора по въззивната жалба на
насрещната страна на осн. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
С оглед изхода на спора, в полза на страната Е. П. Й. разноски не се
дължат и не се присъждат.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №3482/15.11.2022г., постановено по гр.д. №
7974/2022г. по описа на Районен съд - Варна, 7-ми съдебен състав, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България” № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Е. П. Й., ЕГН ********** с постоянен
6
адрес ************************, иск да бъде прието за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата, представляваща разликата над 810.04лв.
главница по договор за потребителски кредит № **********/11.10.2016г. до
предявения размер от 950лв., както и в частта, с която е осъдено „Профи
Кредит България” ЕООД да заплати на Е. П. Й. сумата от 44.20лв.
,представляваща сторени съдебно-деловодни разноски за първата инстанция и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В и ответника Е. П.
Й., ЕГН ********** с постоянен адрес ************************, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 139.96лв. /сто тридесет и девет лева и
деветдесет и шест стотинки/, представляваща разликата над сумата от
810,04 лева, присъдена с първоинстанционното решение, до сумата от 950
лева главница по договор за потребителски кредит №
**********/11.10.2016г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението– 29.04.2022г. до окончателното погасяване на вземането, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
2734/03.05.2022г. по ч.гр.д. № 5410/2022г. по описа на ВРС, на основание
чл.422, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3482/15.11.2022г., постановено по гр.д.
№7974/2022г. по описа на Районен съд - Варна, 7-ми съдебен състав, В
ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между страните, че
в полза на ищеца „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх.
В, съществува вземане срещу ответника Е. П. Й., ЕГН ********** с
постоянен адрес ************************, за сумата от 810,04лева,
представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит №
**********/11.10.2016г., ведно със законната лихва считано от подаване на
заявлението– 29.04.2022г. до окончателното погасяване на вземането, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
2734/03.05.2022г. по ч.гр.д. № 5410/2022г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Е. П. Й., ЕГН ********** с постоянен адрес
************************, да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 11.05лв. /единадесет лева и пет
стотинки/ сторени в заповедното производство разноски, сумата от 18.42лв.
/осемнадесет лева и четиридесет и две стотинки/ сторени в исковото
производство пред първата инстанция разноски и сумата от 225лв. /двеста
двадесет и пет лева/, представляваща сторени във въззивната инстанция
разноски, на осн. чл.78, ал.1 и 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8