МОТИВИ по н.о.х.д. № 887/2017г., СГС, НО, 30 с-в
Софийска градска прокуратура е внесла
обвинителен акт по досъдебно производство ЗМ 3066/2013 година по описа на 09 РУП
СДВР, пр. пр. № 370/2016г. по описа на СГП срещу И.А.Г. за престъпление по чл.
199, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК - за това, че на 13.11.2013г., около 13.00ч., в гр. С., ж.к. „****“, бул. „****“
№ **, е отнел чужда движима вещ – мобилен телефон „Сони“, модел LT2SIV, с ИМЕИ № 355101056716837 на стойност 512.00
/петстотин и дванадесет/ лева от владението на В.Л.Ф., без нейно съгласие и с
намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила – издърпал
телефона от ръцете на Ф., като деянието е извършено в условията на опасен
рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК – след като е бил осъждан с присъда по
н.о.х.д. № 397/2006г. на РС Търговище, присъда по н.о.х.д. № 549/2006г. на РС –
Сливен и присъда по н.о.х.д. № 1844/2010г. на РС Русе
В съдебно заседание представителят на СГП поддържа
повдигнатото обвинение. Смята, че описаната в обвинителния акт фактическа
обстановка е установена по безспорен начин от събраните и проверени от съда
доказателствени източници. Акцентира върху показанията на пострадалата В.Ф., които
описват обстоятелствата, част от главния факт. Описва механизма на извършва на
грабежа чрез последователността от действия в поведението на подсъдимия, който
е приспал бдителността на пострадалата, като се е престорил на глухоням, после
е извадил от дрехата си метален предмет, наподобяващ нож и накрая е издърпал
телефона от ръцете на пострадалата, като е избягал от мястото с отнетата вещ. Авторството
му извежда от показанията на тази свидетелка и от протокола за разпознаване на
живи лица. Заявява, че при разпознаването пострадалата не е била субективно
повлияна от информация, която да й подскаже, че подсъдимият е извършител на
нападението над нея. Отбелязва, че предходните осъждания не са повлияли поправително
върху личността на подсъдимия и пледира съдът да му наложи наказание лишаване
от свобода в рамките на средния размер, предвиден за съответното престъпление,
а именно седем години.
Производството по отношение на И.Г. се е развило при
условията на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. "а" от НПК, след като е
отчетено, че подсъдимият се намира извън пределите на Република България и
местожителството му е неизвестно, от една страна, а от друга, че отсъствието му
няма да попречи за разкрИ.е на обективната истина по делото.
Назначеният на основание чл. 94, ал. 1, т. 8 от НПК
служебен защитник - адв. Р.М., пледира съдът да постанови оправдателна присъда.
В случай, че приеме, че подсъдимият е виновен моли определеното му наказание да
бъде намалено с 1/3 и да бъде отложено по реда на чл. 66 от НК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните по реда на чл.18 и 19 НПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият И.А.Г. е роден на ***г***,
българин, български гражданин, неженен, с начално образование, по последни
данни безработен, с последен известен адрес с. Атолово, общ. С., област Я., с
ЕГН **********.
Подсъдимият е осъждан на дванадесет
пъти за умишлени престъпления против собствеността. По част от осъжданията е
настъпила реабилитация по чл. 86 от НК или по чл. 88а от НК, но по други
съдебното минало на подсъдимия продължава да се счита обременено. Относимите
към квалификацията на деянието осъждания на подсъдимия са три, както следва:
1. С присъда по н.о.х.д. № 397/2006г. на РС Търговище
подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по 196, ал. 1,
т.1, вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, като е осъден на две години лишаване от
свобода. Присъдата е влязла в законна сила на 16.02.2007г. Наказанието по нея е
изтърпяно на 30.04.2009г.
2. С присъда по н.о.х.д. № 549/2006г. на РС – Сливен и
подсъдимият е признат за виновен в това, че е извършил престъпление по чл. 196,
ал. 1, т. 1, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, поради което му е
определено наказание лишаване от свобода от две години. Със същата присъда на
основание чл. 68, ал. 1 от НК е активизирана и предходна условна санкция от
шест месеца лишаване от свобода, определена на подсъдимия по н.о.х.д.№
881/2003г. Присъдата е влязла в сила на 14.04.2007г. Наказанието по нея е
изтърпяно на 30.04.2009г.
3. С присъда по н.о.х.д. № 1844/2010г. на РС Русе
подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 196, ал.
1, т. 1, вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, като му е наложено наказаниe от две години лишаване от свобода. Присъдата е влязла
в законна сила на 03.09.2010г. Наказанието по нея е изтърпяно на 16.04.2012г.
Свидетелката В.Ф.
работела като маникюрист в салон за красота, находящ се в гр. С., ж.к. "****"
ІІІ част, бул. "****" № **.
На 13.11.2013г. по обяд
свидетелката останала в салона сама. Седяла на работното си място, на стол зад
бъбрековидна маса, разположена срещу входната врата на салона и търсила
информация по интернет на мобилния си телефон. Около 13.00ч. подсъдимият И.Г.
влязъл в салона. Престорил се на лице лишено от слух и говор, приближил се до
свидетелката и оставил на масата пред нея лист хартия. От написаното на листа свидетелката
разчела, че мъжът има нужда от финансова помощ и решила да му помогне. Без да
става от мястото и да оставя мобилния си телефон, който държала с едната си
ръка, свидетелката взела с другата ръка от монтирания встрани от нея стелаж
банкнота от два лева. Свидетелката се обърнала да подаде банкнотата на мъжа, но
установила, че листът не е на масата. В същото време подсъдимият извадил от
джоба на дрехата си метален предмет с неголеми размери. Свидетелката не могла
да прецени какъв е вида на предмета, но се стъписала от ситуацията. Подсъдимият
се възползвал от смущението й, пресегнал се през масата и издърпал телефона от
ръката й. Веднага след това с вещта избягал от салона и тръгнал в неустановена
посока.
На 13.11.2013г., веднага
след събитията, свидетелката Ф. отишла в 09 РПУ и подала съобщение за извършено
престъпление. Дала и описание на извършителя.
На 15.11.2013г.
свидетелката Ф. участвала в процесуално следствено действие по разпознаване на
живо лице, при което посочила подсъдимия като лицето, което е извършило посегателството
над нея два дни по-рано. Резултатът от следственото действие бил обективиран в
протокол, приложен на л. 8 от досъдебното производство.
Отнетата вещ - мобилен телефон „Сони“, модел LT2SIV, с ИМЕИ № 355101056716837 е оценена, съгласно стоковата
експертиза, на стойност 512.00 лева.
Процесната вещ била закупена на 09.09.2013г. от
свидетелката Ф., макар гаранционната карта да била издадена на името на нейния
приятел - св. А.Г.. Мобилният телефон бил активиран със сим карта с № **********
и ползван от св. Ф. до момента на отнемането му.
Възприетата за несъмнена фактическа обстановка съдът
установи въз основа на следните доказателства и доказателствени средства за
тяхното установяване: обяснения на подсъдимия И.Г. (приобщени на основание чл.
279, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от НПК - л. 15 от д.п.), показанията на св. В.Ф.
(включително и приобщените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал.
4 от НПК - 3 от д.п.), показанията на св. А.Г., протокол от 15.11.2013г. за
разпознаване на живо лице - л. 8 от д.п., гаранционна карта (л. 18 от д.п.),
справка с изх. № 33380/02.12.2013г. (л. 34-35 от д.п.), справка с изх. № С
29441/11.12.2013г. (л.36-37 от д.п.), справка с изх. №9600/24.04.2014г. (л.
43-44 от д.п.), справка с изх. № 10188/15.04.2014г. (л. 39 от д.п.), акт за
смърт на Ивайло Д., справка от ГД "ИН" с рег. № 9071/2016г. и с рег.
№ 9297/2016г. (л. 124-125 и л. 126 от д.п.), справка за съдимост на подсъдимия
(л. 154-160 от д.п. и л. 16-21 от с.д.).
Анализирайки гласните доказателства по делото, съдът
прие, че авторството на деянието се извежда на първо място от обясненията на
подсъдимия И.Г., чрез които той не отрича присъствието си в салона на
процесната дата и отнемането на телефона от владението на пострадалата. Тези
обяснения са депозирани в хода на досъдебното производство, обективирани са в
протокол за разпит на обвиняем от 16.11.2013г. (л. 15 от д.п.), дадени са в
присъствието на подбран от самия подсъдим (тогава обвиняем) защитник и са
приобщени към доказателствената маса от решаващия съд на основание чл. 279, ал.
2 от НПК. Цитираната разпоредба регламентира две изключения - първото от
принципа за непосредственост, а второто от правилото на основната разпоредба на
чл. 279, ал. 1 от НПК, според която могат да се четат обяснения в хода на
съдебното следствие, ако са били депозирани пред съдия в досъдебното производство
или пред друг съдебен състав в съдебната фаза. Да се използва процесуалната
техника на чл. 279 от НПК е било допустимо, защото в съдебната фаза
производството се е развило в отсъствие на подсъдимия, а дадените от него в
качеството на единствен обвиняем обяснения са били снети в присъствието на
защитник.
Авторството на деянието е изводимо не единствено от
прочетените от досъдебното производство обяснения на подсъдимия. Такъв подход
би бил недопустим, заради разпоредбата на чл. 279, ал. 4 от НПК, която,
насочена към защита на интересите на подсъдимия, не третира тези обяснения като
пълноценно доказателства и забранява осъдителната присъда да се основава
единствено на тях. Съблюдавайки това ограничение решаващият съд изследва
внимателно и останалите налични доказателства и прецени, че обвинението не се
подкрепя само от тях.
Както авторството на деянието, така и механизма на
неговото извършване се извеждат от показанията на свидетелката В.Ф., снети в
съдебната фаза и прочетени от досъдебното производство в частите относно
конкретния ден и модела на отнетата вещ. Разпитът й е съществен от гледна точка
на предмета на доказване, тъй като, освен пострадала от престъпното деяние,
свидетелката Ф. е и единствен негов очевидец. Показанията на пострадалата
съдържат детайлни сведения за мястото, на което е извършено нападението, вида
на отнетата вещ, както и естеството на употребената срещу нея принуда. Грабежът
е извършен през деня, в салон за красота на ул. "****" № **, в който
към този момент не е имало други клиенти или посетители, които да объркат свидетелката
и да й попречат да възприеме типични характеристики на нападателя. Тя го е
наблюдавала от близко разстояние - около половин метър, колкото е била
широчината на работната маса, зад която е седяла. Събитията са се развили
относително бързо, но свидетелката е имала възможност да наблюдава нападателя, чието
лице е било открито и обърнато към нея. Жената дава разумно обяснение за
причината, поради която внимателно е огледала подсъдимия, свързвайки я с
обстоятелството, че той се е престорил на лице с физически недъг и по този
начин е насочил вниманието й към неговата личност. Свидетелката определя себе
си като добър физиономист и смята, че това й е повлияло да различи подсъдимия
след останалите при проведеното следствено действие по разпознаване, което
освен това се е реализирало два дни след грабежа, т.е. във време, в което
споменът за случилото се и най-вече за типичните характеристики на нападателя е
бил запазен. Липсата на фотоалбум, заснемащ резултатите от разпознаването, не
опорочава самото действие. Разпознаването е извършено на живи лица, а не по
фотоснимки. Преди разпознаването в съответствие с чл. 170 от НПК пострадалата е
била подложена на предварителен разпит, в който е посочила характерни черти, белези и особености, по които може
да отличи нападателя си. Такива фигурират в протокола за разпознаване като специфични
и трайни характеристики на разпознатия - плътни устни, тъмни вежди и изявена
плешивост в областта на челото. Действието е извършено в присъствието на две
поемни лица, които са положили подпис в протокола, обективиращ резултата от
разпознаването. В описателната част на протокола дадените общи данни за
възрастта и пола на предявените за разпознаване лица не показват значими
различия помежду им, т.е. има основание да се приеме, че изискването на чл.
171, ал. 2 от НПК за предявяване на лица със сходна външност е било спазено. Освен
това - в съдебно заседание св. Ф. обяснява причината, поради която въпреки
краткия визуален контакт с подсъдимия в салона е успяла да го разпознае,
свързвайки я с добра визуална памет и със способността да съхрани в съзнанието
си черти на лице, което веднъж е видяла.
Оценката на достоверността на показанията на свидетелката
Ф. изисква уточнение в още няколко посоки. На първо място, свидетелката се
възползва от законоустановеното си право и отказа да участва в процеса като
граждански ищец и/или частен обвинител. Това на самостоятелно основание
изключва възможността показанията й да бъдат оценявани като пристрастни, поради
факта, че освен функцията на свидетел, има и такава по обосноваване на
гражданския иск или поддържане на обвинението наред с прокурора. На следващо
място, акцент заслужава обстоятелството, че при разпита си пострадалата ясно отграничава
обстоятелствата, в които е убедена и онези, за които не е била сигурна още в
момента на извършване на деянието (като вида на металния предмет, който
нападателят е извадил от джоба на дрехата си) или е забравила впоследствие (като
дата на деянието и модел на телефона). Всичко това показва, че свидетелката има
действително добросъвестно отношение към процеса и се стреми да изнесе
конкретно и в пълнота само онези факти, за които има ясен и детайлно съхранен
спомен. Макар това на самостоятелно основание да не може да послужи като
аргумент за отхвърляне на едни показания като недостоверни или обратно - като
кредитирането им като автентични, не следва да бъде подценявано
обстоятелството, че в конкретния случай в деня на посегателството, незабавно
след нападението пострадалата, е подала съобщение в полицията и версията, която
е имала за случилото се от този момент до депозиране на показанията й пред съда
повече от три години по - късно е останала непроменена.
Показанията на св. Ф. се подкрепят и от показанията на
св. А.Г., които в частта им съдържаща изявление, че мобилният телефон на
пострадалата е бил отнет, имат производен характер и служат като контролен факт
по отношение на вече изнесените от пострадалата сведения.
Противоречие в гласните доказателствени средства се
открива между прочетените от досъдебното производство обяснения на подсъдимия и
показанията на св. Ф. единствено по отношение на начина, по който е бил отнет
телефона - според подсъдимия телефонът е бил на работната маса и той го е взел
от там, възползвайки се от объркването на пострадалата, а според свидетелката Ф.
телефонът е бил в ръката й и подсъдимият, възползвайки се от създалата се
ситуация, го е издърпал, макар и без да прилага значителна по интензитет сила.
Съдът е задължен да обсъди това противоречие не само с
оглед задължението си по чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК, а и защото приетото за
установено дали подсъдимият е издърпал телефона от ръката на пострадалата или е
прекъснал фактическата власт върху него, взимайки го от масата, е от значение
за правните изводи на съда и за конкретната квалификация, под която следва да
се подведе съставомерното поведение на дееца.
Преценявайки показанията на св. Ф., добросъвестният и
адекватен съдържателен разказ на събитията от значение за процеса, който тя прави
пред съда, решаващият орган прие за достоверна версията, застъпена от нея. Няма
разумна причина пострадалата да изнася обстоятелства във вреда на подсъдимия за
точно този факт и то при положение, че тя самата акцентира върху
обстоятелството, че интензитетът на употребената принуда е бил незначителен.
При подсъдимия - напротив - интересът от това да депозира обяснения в своя
полза е значителен, защото той е най-заинтересован от благоприятен изход на
делото. Доколкото неговите обяснения съставляват освен доказателствено средство
и средство за защита, а също и доколкото относно упоменатото обстоятелство те
влизат в противоречие с показанията на пострадалата, които са конкретни и ясни,
без собствен анализ, оценка, предположение, съждение или предпочитание съдът
прие, че именно последните дават вярното описание на спорния факт.
Съдът кредитира изцяло заключението на изготвената по
делото оценителна експертиза, която намира за компетентна, обективна и относима
към основния факт на доказване в производството.
Фактическа констатация за съдебното минало на
подсъдимия съдът изведе от приложените справки за съдимост и преписи от
бюлетините за съдимост на негово име.
Останалите приети на основание чл. 283 от НПК писмени
доказателства съдът също възприе, като отчете, че в значителната им част представляват отговори от мобилните
оператори. Приобщаването им към материалите по делото е целяло да установи кога
и от кой мобилен номер е бил активирана сим картата, съдържаща се в отнетия от
владението на пострадалата мобилен телефон, респ. какво е местонахождението на
самата вещ.
Възприетата за несъмнена
фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Обвинителният акт в съда против подсъдимия И.А.Г. е
внесен за престъпление съставомерно по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 198,
ал.1, пр. 1, вр. с чл. 29, ал.1 , б. „а“ от НК.
Възприетата за установена фактическа
обстановка налага от правна страна извода, че подсъдимият И.Г. е осъществил
състава на грабежа.
От обективна страна на 13.11.2013г., около 13.00 часа
в гр. С., ж.к. "****", във фризьорски салон, находящ се на ул. ****"
№ **, подсъдимият И.Г. е отнел мобилен телефон "Сони" на стойност
512.00 лева от владението на В.Л.Ф.. Подсъдимият е прекъснал фактическата власт
на досегашния владелец върху телефона и е установил своя собствена такава
трайно, като след грабежа е имал реална възможност да се разпореди с отнетата
вещ.
Инкриминираната вещ подсъдимият Г. е отнел
като е употребил по отношение на пострадалата принуда от физически характер. За
да получи фактическа власт върху телефона, подсъдимият го е издърпал от ръката на
пострадалата. При грабежа насилието като средство за изпълнение на отнемането
може да представлява както физическо въздействие върху личността на владеещия
имуществото, така и употреба на сила, насочена към прекъсване на фактическото
държане на имуществото от владеещото го лице. В случая е налице употреба на
сила върху самата вещ, която макар и с изключително нисък интензитет, е била адекватно
приложена и е способства деецът да преодолее връзката на жертвата с предмета на
посегателство. Принудата на нападателя е била явна и в необходимата степен ефективна,
тъй като с оглед личността на пострадалата (жена, физически по-слаба от
подсъдимия), мястото на престъплението (в салон за красота, в който не е имало
други посетители), поведението на подсъдимия (който е извадил от дрехата си
малък метален предмет от дрехата си и е издърпал телефона от ръцете на
пострадалата неочаквано), а и с оглед внезапността на самата ситуация (пострадалата
не е очаквала подобна проява, защото подсъдимият се е представил за лице,
лишено от способността да говори и чува) е била достатъчна ефективна, за да
неутрализира съпротивата на жертвата и да спомогне извършителят да установи
фактическа власт върху процесната вещ.
Използваната сила функционално е била подчинена на
преследваната от подсъдимия цел - да прекрати фактическата власт на
свидетелката Ф. върху инкриминираната вещ като установи своя такава върху нея.
От обективна страна е налице квалифициращият признак
по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК – деянието е извършено при условията на опасен
рецидив. При преценката кои присъди обуславят приложението на чл. 29 от НК,
съдът съобрази, че за деянията, за които подсъдимият е осъден по след като е
бил осъждан с присъда по н.о.х.д. № 397/2006г. на РС Търговище, присъда по
н.о.х.д. № 549/2006г. на РС – Сливен и присъда по н.о.х.д. № 1844/2010г. на РС
Русе са за умишлени престъпления от общ характер, по които са му наложени
ефективни наказания лишаване от свобода в размер на по две години. Деянието по
присъда по н.о.х.д. № 2844/2010г. на РС Русе е извършено след като за първите
две, намиращи се в съвкупност едно с друго, подсъдимият вече е бил ефективно
осъден, което означава, че помежду им не са налице основания за групиране и
осъжданията практически са две. Това е предпоставка за квалифициране на
деянията и като опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК, но тъй като
прокурорът е приел да внесе обвинението само за обвинение при рецидив по чл.
29, ал. 1, б. "а", какъвто също е налице, съдът не следва да утежнява
положението на подсъдимия и да ги признае за виновен и в извършване на
рецидивна престъпна дейност във формата й по буква "Б" на чл. 29 от НК.
От субективна страна деянието е
осъществено от подсъдимия И.Г. при форма на вината пряк внезапен умисъл по
смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК. С оглед конкретните условия на време,
място и обстановка следва да се счете, че подсъдимият е взел решение да извърши
престъплението, когато, виждайки че жената държи телефона в ръката си и е
готова да се отзове на призива му за помощ, е осъзнал, че в салона няма други
хора, че тя се намира зад работна маса и ще й бъде трудно да я заобиколи и да
го догони. В конкретния случай действията на подсъдимия са осъществени в строга
и логическа последователност, която убеждава съда, че в съзнанието му е била
формирана ясна представа, че прекъсва фактическата власт на свид. Ф. върху
инкриминираната вещ, че установява върху нея свое владение, както и че прилага
физическо насилие като средство за сломяване на евентуалната съпротива на
пострадалата и за получаване на фактическа власт върху телефона. Налице е и
специфичното за този вид престъпни посегателства намерение за противозаконно
присвояване на предмета на престъплението.
С оглед изложеното въззивният съд
призна подс. И.А.Г. за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал.
1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б.„а” от НК.
При индивидуализация на наказанието на подс. И.А.Г.
съдът оцени като отегчаващо отговорността обстоятелство факта, че извън присъдите,
обуславящи рецидива, той е наказван и друг път за умишлени престъпления против
собствеността, по които не е бил реабилитиран, а също и това, че за извършване
на деянието е използвал като привиден повод физически недъг, като се е
възползвал от добронамереността на самата пострадала. В същото време
отговорността на дееца се смекчава от изключително ниския интензитет на
принудата, от факта, че деянието е извършено при внезапен умисъл, а не след предварително
обсъждане на решението за осъществяването му, от влошеното здравословно
състояние на подсъдимия, налагащо приложение на хемодиализа (за което макар да
няма сигурни медицински доказателства има данни в приложените по досъдебното
производство докладни записки, съдържащи сведения от негови близки). Като
фактор, снижаващ отговорността на подсъдимия са и дадените от него обяснения в
хода на досъдебното производство, съдържащи, макар и частични самопризнания, за
извършеното посегателство. Към тази категория обстоятелства съдът причислява и
изминалото време. Период от три години и половина от момента на извършване на
конкретното деяние - 13.11.2013г. до приключване на производството пред първата
инстанция с присъда на 23.03.2017г. не може да бъде определен като незначителен,
като се има предвид, че извършителят е бил установен на 15.11.2013г., а самото
му привличане в качеството на обвиняем и разпитът му, съдържащ самопризнание са
извършени на 16.11.2013г. Вярно е, че обвиняемият е напуснал пределите на
страната и досъдебното, а и съдебно производство пред първата инстанция, са
приключили без негово участие, т.е. това забавило приключването на
предсъдебната фаза. Едновременно с това от данните по делото е видно, че поне
до 19.02.2014г. подсъдимият е бил на разположение на разследващите органи, тъй
като едва на тази дата е бил освободен от затвора в гр. С. след като мярката му
за неотклонение по н.о.х.д. № 795/2014г. е била променена от задържане под
стража в подписка. Всичко това показва, че забавеното разследване не се дължи
на причини, свързани изключително с поведението на обвиняемия, респ.
подсъдимия, което дава възможност изтеклият срок да бъде преценяван като
обстоятелство, водещо до намаляване на отговорността му. Така изброените
обстоятелства са многобройни и обуславят приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като в случая и най-лекото предвидено в закона наказание (пет години
лишаване от свобода) би се явило несъразмерно тежко за дееца. Като анализира
всички индивидуализиращи отговорността на подсъдимия обстоятелства, с оглед
относителната тежест на всяко едно и в тяхната съвкупност, съдът прие, че за
постигане целите по чл. 36 НК подходящото наказание спрямо подсъдимия, определено
при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е две години и шест месеца лишаване от
свобода, като прие, че тази санкция ще бъде съобразена в най-голяма степен с
целите по чл. 36 от НК и максимално ще съдейства за поправянето и
превъзпитаването на подсъдимия.
Изпълнението на наказанието лишаване от
свобода не следва да бъде отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, както иска
защитата, тъй като с оглед предходните осъждания на подсъдимия основанията за
приложение на този институт не са налице.
На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“
от ЗИНЗС, ред. Д.В., бр.13/07.02.2017г. съдът определи първоначален строг режим
на изтърпяване на наказанието.
С оглед наличните данни за имущественото
състояние на подсъдимия, за когото няма данни да е ангажиран с обществено полезен
труд, съдът счете, че не следва да налага наказанието конфискация до една втора
от имуществото на осъдения и се възползва от правото на преценка, установено в
чл. 199, ал. 1 от НК.
В съответствие със задължението си по чл.
301, ал. 1, т. 3 от НПК съдът прецени налице ли са условията за приложение на
чл. 23 - 25 от НК, отчитайки следното:
С одобрено от съда споразумение по
н.о.х.д. № 795/2014г. на СРС за деяние, извършено на 15.11.2013г. подсъдимият се
е съгласил да изтърпи наказание лишаване от свобода в размер на девет месеца. Определението,
с което е одобрено споразумението е влязло в законна сила на 30.04.2014г.
С присъда по н.о.х.д№ 21864/2016г. на СРС
за деяние, извършено на 15.11.2013г. подсъдимият е осъден на наказание от две
години лишаване от свобода, като е приспаднато времето, през което лицето е бил
задържан под стража по същото дело. Присъдата е влязла в законна сила на
20.07.2016г.
Съобразявайки принципа за
най-благоприятно третиране на осъдения, датата на извършване на процесното
деяние и на това, извършено по н.о.х.д. № 795/2014г. на СРС и по н.о.х.д№
21864/2016г. на СРС, съдът отчете, че следва по тях да бъде определено едно
общо най-тежко наказание. На основание чл. 25, вр. с чл. 23 от НК той възлиза
на две години и шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 25 от НК вр. с чл. 57,
ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС общото най-тежко наказание следва да бъде
определено при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл. 25,
ал. 2 от НК от него следва да бъде приспадната изтърпяната част от наказанието по
присъдите, включени в съвкупността.
Общото наказание не следва да бъде
увеличавано, въпреки че наказанията по присъдите от съвкупността са от един и
същи вид. По – строгото санкциониране по реда на чл. 24 от НК се определя от
общите правила за определяне на наказанията, посочени в чл. 54 и чл. 36 от НК.
Изхождайки от това принципно положение съдът прецени цялостната престъпна
дейност на подсъдимия Г., като съобрази, че присъдите в групата надхвърлят с
една минималния брой осъждания, необходими за приложение на правилата на чл.
23-25 от НК, това, че трите деяния по присъдите са извършени по сходен
механизъм и без употреба на принуда (с изключение на процесното деяние, при
което принудата е с нисък интентизет), едното от тях е останало в стадия на
опита и по него подсъдимият е признал вината си, а по настоящото дело също е
съдействал за приключване на производството, правейки частични самопризнания. Ето
защо, съдът прецени, че общото най-тежко наказание от две години и шест месеца не
следва да бъде допълнително завишено, още повече, че са налице данни за влошено
здравословно състояние на лицето.
С оглед изхода на делото и на основание
чл. 189, ал. 3 от НПК съдът осъди подсъдимия И. А.Г. да заплати разноски в
размер на 95.00 лева, представляващи възнаграждение за вещи лица (от които
30.00 лева, направени в хода на досъдебното производство и 65.00 лева - в
съдебната фаза), а на основание чл. 190 от НПК и 5.00 лева държавна такса за
служебно издаване на всеки брой изпълнителен лист.
Така мотивиран съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :