Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 10.08.2023
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и трети май през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Яна Борисова
при
секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№2485 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
27.10.2020 год., постановено по гр.дело №48625/2019 год. по описа на СРС, ГО,
43 с-в, е признато за недоказано на основание чл. 194, ал. 3 вр. с ал. 2 ГПК
оспорването на истинността – автентичността на подписа за „възложител“, положен
в договор за стандартна услуга от 11.10.2016 год. и договор за гаранция от
23.11.2016 год. /в която част съдебният акт има характер на определение/; признато
е за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ю.Е.“ ООД
срещу С.П.Ф. и Л.Д.Н. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. с
чл. 286 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат
солидарно на ищеца сумата от 20 066.82
лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за стандартна
услуга №К 30885 от 18.05.2016 год. за посредничество при продажба на недвижим
имот – апартамент №7, находящ се в гр.София, кв.“**********, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 12.07.2018 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 1 441 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
28.10.2017 год. до 11.07.2018 год., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №46074/2018 год. по описа на СРС, ГО, 43
с-в и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 2 196.16 лв.
и направените разноски в заповедното производство в размер на 1 428.16 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.П.Ф..
Жалбоподателят поддържа, че първа и втора страница на представения договор за
стандартна услуга №К 30885 от 18.05.2016 год. не представлявали едно цяло, т.е.
не били част от един документ. Бил положил подпис само на втората страница от договора,
въпреки практиката договорите да бъдат подписвани на всяка страница.
Следователно липсвало съгласие с клаузите на договора от чл. 1 до чл. 3.4
включително – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Освен това номерът на клиент/оферта – 6881 не
бил изписан на втората страница от договора. Процесният договор бил и
антидатиран, поради което и за достоверна следвало да бъде счетена датата на
представянето му пред СРС – 2018 год. Ищецът трябвало да установи
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, но
успешно доказване не било проведено, а по делото било безспорно, че само на
последната /втора/ страница от договора имало положени подписи. В подкрепа на
това били и показанията на свидетелката Иванка Нешева, която била посочила, че
договорът, който ответниците подписали първоначално, бил „празен“. Т.е.
договорът бил дописан ръкописно на последващ етап, без съгласието на ответника.
Не било налице и изпълнение от страна на ищеца. Представените по делото
нотариални актове от 15.11.2002 год. и 27.10.2017 год. били неотносими към
предмета на спора. Свързването /запознаването/ на определени физически лица по
никакъв начин не можело да се определи като посредничество. В тази връзка
следвало да се имат предвид и показанията на свидетелите А.Т.и М.Т., които били
присъствали на преговорите между продавача и купувача. Ищецът не бил с
разбирането му, че задълженията му по договора се изчерпват със запознаването
на продавача и купувача. А и противното сочело на заблуждаваща търговска
практика по чл. 68г, ал. 4 вр. с чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, която била забранена – чл.
68в ЗЗП. Доказано било, че служители на ищеца единствено били свързали и
запознали фактически продавача и купувача на имота, като други действия от
страна на ищеца не били извършени, като юридическо обслужване, набавяне на
документи, съдействия на страните в производството пред нотариус. Доказателство
за неизпълнение на задълженията на ищеца било и обстоятелството, че по
процесния договор следвало да се осъществи посредничество за сключването на
договор при цена от 360 000 евро, а в нотариалния акт от 27.10.2017 год.
цената била в размер на 285 000 евро – което не било спорно по делото. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Срещу решението
в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Л.Д.Н..
Жалбоподателката поддържа, че по делото били представени два договора от
28.04.2016 год. – в оригинал и от 18.05.2016 год. – копие. Неправилен бил
изводът на първоинстанционния съд за наличието на съгласие на ответницата с
клаузите на процесния договор по чл. 1 до чл. 3.4. Ищецът не бил изпълнил
задълженията си по договора – не бил предложил на третото лице имот,
собственост на ответниците, отговарящ на посочените от тях критерии за продажба
– цена, предмет и условия, както и възможност за преговори, довели до
подписването на предварителен договор. От събраните гласни доказателства било
видно, че ищецът се бил задължил да осигури организационното обслужване на
сделката до сключването на предварителен договор за покупко-продажба с
предложен от него купувач, да осигури реклама, огледи на имота, да съдейства
при подготовката на нужните документи за прехвърляне на собствеността, да
организира нотариалното изповядване на сделката и да съдейства за пълното
изплащане на продажната цена. Неправилно СРС бил приел, че задължението на
ищеца се изчерпва със свързването на страните по сделката. Безкритично били
възприети единствено показанията на разпитаните по искане на ищеца свидетели. Освен
това било доказано, че ответниците били прекратили действието на процесния
договор, тъй като ищецът не го бил изпълнил с уговорения срок – не бил сключен
предварителен договор, а и до 09.12.2016 год. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбите „Ю.Е.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните
му части. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за
стандартна услуга. Този договор бил подписан от двамата ответници, като
неоснователно било възражението им за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Ответниците били признали, че са подписали втората страница на договора, но не
били изложили никакви твърдения за наличието на уговорки, различни от клаузите
на чл. 1 – чл. 3.4 от първата страница на договора. Съвкупната преценка на
останалите доказателства по делото също обуславяла извод за съществуването на
твърдяното правоотношение между страните. Следвало да се има предвид и че
ответниците не били трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК. Правилно СРС бил
приел, че посредникът има право на възнаграждение, ако сключването на сделката
е резултат от това, че посредникът е поставил в контакт страните, с оглед
клаузата на чл. 1 от процесния договор. Според чл. 3.7 от договора, уговореното
възнаграждение се дължало от възложителя поради самия факт на свързване на
страните по сделката. Ищецът бил свързал ответниците с купувача Ж. Н.Н.. На
12.11.2016 год. последният извършил оглед на имота, след което пожелал да го
купи. Поради това между него и ищеца бил сключен договор за гаранция на
23.11.2016 год., с което Ж. Н.признавал и декларирал, че ищецът е свързал
страните по сделката и му е предложил имота. Продаденият имот бил идентичен с
имота, който бил предмет на процесния договор за посредничество. Видно било от
заключението по съдебно-почерковата експертиза, че подписите под договорът за
стандартна услуга от 11.10.2016 год. и договора
за гаранция от 23.11.2016 год. са положени от Ж. Н.. Следователно не
било налице неизпълнение от страна на ищеца, който съгласно чл. 51 ТЗ имал
право на уговореното възнаграждение. Предметът на процесния договор бил ясно
определен и не била налице заблуждаваща търговска практика. Процесният договор
не бил прекратен, респ. не бил изтекъл срокът му на действие. Ответниците нито
били изложили такива твърдения в първоинстанционното производство, нито били
ангажирали доказателства в тази насока. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. с
чл. 51 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решение е и правилно. Във връзка с доводите във въззивните жалби е
необходимо да се посочи следното:
Установено е по делото, че на
18.05.2016 год. между С.П.Ф. и Л.Д.Н., от една страна, наречени „възложител“ и
„Ю.Е.“ ООД, от друга страна, наречено за краткост Ю.Е.“, е бил сключен договор
№К 30885, по силата на който посоченото дружество се е задължило да разпространи характеристиките на имота –
апартамент №7, находящ се в гр.София, кв.“**********,
с продажба цена от 360 000 евро, до всичките си партньори, да рекламира и
предлага имота по подходящ начин на всички потенциални купувачи, да консултира
възложителя при определяне на продажната цена на имота, да организира огледи с
потенциалните купувачи, като съгласува предварително с възложителя деня и часа
на извършването им, да консултира възложителя при поискване от него, при
окомплектоване на всички документи, обичайно необходими за сключване на
окончателен договор, да предложи при поискване проект на предварителен договор
за покупко-продажба, както и да подпомогне възложителя в организирането на
нотариалното изповядване на сделката, срещу задължението на възложителите да
заплатят възнаграждение в размер на 3 % /без ДДС/ от договорената между
продавача и купувача продажна цена на имота.
Доказано е въз основа на съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото, че ищецът обявил за продажба
процесния недвижим имот за сумата от 310 000 лв., през м.ноември 2016 год.
бил извършен оглед на имота от Ж. Н.Н., организиран от ищеца. На 23.11.2016
год. бил сключен договор за гаранция /чиято истинност не е била опровергана в
процеса/, съгласно който посоченото трето за спора лице заявило желанието си да
закупи имота за сумата от 285 000 евро и да сключи предварителен договор
до 06.12.2016 год., като предал на „Ю.Е.“ ООД сумата от 1 000 евро като
гаранция за закупуването на този имот, представен му от ищеца по силата на
договор за посредничество от 11.10.2016 год. /който също е представен по делото
и истинността му не е била опровергана в процеса/.
На 27.10.2017 год. между
ответниците, от една страна, като продавачи и Ж. Н.Н., от друга страна, като
купувач, бил сключен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот в
нотариална форма, за сумата от 557 411.55 лв., представляваща левовата
равностойност на 285 000 евро.
Основателността на предявения главен
иск е обусловена от пълното и главно доказване от страна на ищеца на следните
правопораждащи факти – чл. 154, ал. 1 ГПК: 1/ наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните и 2/ изпълнение на поетото задължение от страна
на ищеца.
Първият спорен между страните въпрос
е свързан с истинността /авторството/ на материализираните изявления в чл. 1 –
чл. 3.4 включително на първата страница от договора, каквото оспорване ответниците
са заявили своевременно в срока за писмен отговор на исковата молба по чл. 131
вр. с чл. 193, ал. 1 ГПК.
Процесният договор по своето
естество е частен диспозитивен документ. Доказателствената му сила се изразява
само в това, че текстът му се смята за изявление на лицето, което го е
подписало – чл. 180 ГПК. Тази обвързваща доказателствена сила може да се обори
по два начина, а именно: като се докаже, че той е неистински – не изхожда от
лицето, сочено като негов автор или като се докаже, че текстът преди положения
подпис е подправен – заличено е изцяло съдържанието или е заменено с друго или
части от текста са заменени или подправени. Подправеното съдържание не може да
бъде изявление на лицето, чийто е подписът. Следователно и в двата случая, при
наведени подобни твърдения относно представен по делото частен документ – както
е в частност, е налице оспорване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал. 2 ГПК /доколкото автентичността зависи не само от авторството на подписа, но и от
авторството на подписаното изявление/ – виж в този смисъл Решение № 74 от 13.05.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4426/2014 год., III г. о., ГК и Решение № 26 от 19.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №
554/2017 г., IV г. о., ГК.
Във въззивното производство е било
допуснато изслушването на съдебно-почеркова експертиза /виж Решение № 31 от
02.03.2017 год. на ВКС по гр.дело № 60147/2016 год., ІV г. о., ГК/, като е видно
е от заключението на вещото лице, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че положеният подпис долу в дясно на първата
страница от процесния договор не е положен от ответниците.
Настоящият съдебен състав приема, че
договорът е подписан в неговата цялост – включително и уговорките по чл. 1 –
чл. 3.4, от двамата ответници. Само по себе си обстоятелството, че подписите на
страните са положени на последната страница на процесния договор, а не на всяка
страница, не обуславя извод за неговата неистинност /неавтентичност/, при
липсата на други данни за това, а съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр.
1 ЗЗД доказателствената тежест в тази насока е била на ответниците. На първо
място, ответниците са признали, че са подписали последната/втората страница от
процесния договор, на която изрично е записано, че договорът се сключва в два
екземпляра – по един за всяка от страните, като не са представили по делото
своя екземпляр от договора с друго съдържание, различно от това в договора,
приложен към исковата молба, нито своевременно са заявили обстоятелства в тази
връзка /за лишаване от държане на такъв, не по своя воля, включително не поради
бездействие/ и доказали същите. Няма законоустановено правило за подписване на
всяка страница от договор и предприемането на такова зависи изцяло от волята на
страните и доверието помежду им, като съществуват различни гаранции за
удостоверяване на съдържанието на договореното, с оглед охраняване на
интересите на всяка от тях. Такава гаранция е именно сключването на договора в
два екземпляра и държането на екземпляр от договора от всяка от страните.
Такава гаранция би била и подписването на всяка страница от договора, но
непредприемането й от страните, не изключва материалната доказателствена сила
на договора като диспозитивен документ. На второ място, не следва да бъдат
кредитирани показанията на свидетелката И.Н., в частта им, в която същата
възпроизвежда друго съдържание на договора, в т.ч. друга дата на сключването
му, доколкото гласните доказателства не са допуснати от СРС за установяване
съдържанието на договора – предвид забраната в нормата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, а за установяване на обстоятелствата, при които е сключен същият /а и
следва да се посочи, че свидетелката заявява, че съхранява екземпляр от
процесния договор/.
Във връзка с възраженията на
ответниците за антидатиране на процесния договор, следва да се посочи, че съгласно
чл. 180 ГПК, когато изявленията в частни документи, подписани от лицата, които
са ги издали, обхващат датата на документа, т.е. когато датата е включена в
съдържанието му, всяко от лицата може да опровергава верността й, като на
основание чл. 154, ал. 1 ГПК носи тежестта да установи действителното време на
съставяне, при съответните процесуални ограничения относно доказването /чл.
164, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 165, ал. 2 ГПК/ – в тази насока по делото не са
ангажирани доказателства от страна на ответниците. А при възражение за
антидатиране, посоченият в документа издател не може да се ползва от правилата,
установени в нормата на чл. 181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата, тъй като
нейни адресати са само трети спрямо документа лица.
Ето защо и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, СГС счита, че оспорването истинността на процесния документ, както и
верността на датата на неговото съставяне /сключване/, е недоказано, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. Следователно по делото е
установено, че между страните е бил сключен валиден договор, който по своето правно естество
е такъв за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот. Този договор е
уреден в чл. 49 – 51 ТЗ като търговска сделка /виж чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ/, по
силата на която търговският посредник по занятие посредничи за сключване на
сделки, имайки право да иска възнаграждение било само от едната, било и от
двете страни, според уговорката им. В разглеждания случай, според постигнатото
между страните съгласие, съдържанието на задължението на посредника, при
изпълнението на което се дължи уговореното възнаграждение, включва единствено рекламиране
и предлагане на недвижимия имот на потенциални купувачи, консултиране при
определяне на продажната му цена, организиране на огледи и свързване на
страните, като участието в сключването
на окончателния договор за покупко-продажба и изготвянето на проект за предварителен
договор е само при поискване от страна на възложителите /ответниците/. Този
извод следва от осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузите на
процесния договор във връзка една с друга, в т.ч. клаузата на чл. 1, в която е
указано, че договореният резултат се постига при свързване на страните по
сделката с имота, неговата цел и обичаите в практиката и добросъвестността,
като въззивният съд съобразява и това, че посредничеството следва да се
разглежда като чисто фактическа дейност, която се изразява в съдействието на
търговския посредник за сключването на сделки. Касае се за дейност, упражнявана
по занятие от търговец, който е специализиран в осъществяване на определени
сделки или сделки с определени обекти от гражданския оборот. Следователно в
задължението му се включва намирането на клиенти на предлаганата от възложителя
стока и в предоставяне на информация относно пазарните цени, качеството на
предлагания продукт, както и на друга необходима информация, която дейност се
финализира със сключването на договор за продажба на съответния продукт /виж и Решение № 54 от 10.09.2010 год. на ВКС по т. дело № 267/2009 год., II т. о., ТК/.
Съгласно разпоредбата
на чл. 51 ТЗ, посредникът има правото на възнаграждение съобразно уговорката му
с възложителя, като това право се поражда само при сключване на сделката, за
която е посредничил – виж чл. 3.4 от процесния договор. Възнаграждението се
дължи поради осъществената връзка между купувач и продавач, независимо от това,
че сделка е изповядана без знанието на посредника.
В изпълнение
на задължението си да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договор с потребител /чл. 7, ал. 3 ГПК/, СГС приема следното:
Страни по процесния договор са физически лица,
на които е предоставена услуга, която не е предназначена за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което и ответниците имат качеството
на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно „Ю.Е.“ ООД е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Клаузата на чл. 3.4 от
процесния договор /източник на претендираните вземания/ не се явява
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като е част от
стандартни, изготвени предварително и типови договори на посредника /в които се
съдържат празни полета, които се попълват допълнително, както е и в частност/ и
потребителите не са имали възможност да влияят върху съдържанието й. Отделно от
това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването на тази
клауза в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане и
съгласие на потребителите по отношение на нейното съдържание. В този смисъл ответниците
могат да се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП.
Същевременно
следва да се посочи, че уговорките, които определят основния предмет на
договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценявани като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението
на посредника – чл. 3.4 от процесния договор, е съществен елемент на договора
за посредничество, като в частност е изпълнено изискването за яснота и
разбираемост – възнаграждението е посочено ясно от граматическа гледна точка,
като от съдържанието на клаузата може точно да бъде разбран обхватът на поетото
задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен
наблюдателен и съобразителен, би могъл да разбере икономическите последици от
сключването на договора. Договорът за търговско посредничество е по дефиниция
възмезден /чл. 51 ТЗ/, при който заплащането на възнаграждение представлява
насрещна престация на потребителя за предоставената му услуга. В този смисъл
каузата на чл. 3.4 от процесния договор не е неравноправна. Тази клауза не е и израз
на заблуждаваща търговска практика /чл. 68д – 68к ЗЗП/, тъй като същата не
съдържа невярна информация относно естеството на предлаганата услуга, обхвата
на задълженията на търговеца и цената /възнаграждението/ и начина на нейното
изчисляване.
На следващо място, по делото е установено по несъмнен и категоричен
начин, че ищецът
е изпълнил възложените му с договора
задължения /като нито се твърди, нито се установява, че ответниците са поискали
и извършването на услугите, посочени в
чл. 2.1.4 от договора/, а доколкото заплащането на
уговореното възнаграждение, съгласно
валидната клауза на чл. 3.4, е предпоставено от
подписването на предварителен договор или на нотариален акт за покупко-продажба, каквато окончателна сделка е
била сключена от ответниците на 27.10.2017 год., то „Ю.Е.“ ООД се легитимира
като кредитор на претендираното главно вземане в размер на 20 066.82 лв.
/с ДДС/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното й изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Задължението за заплащане на
посредническото възнаграждение е възникнало като срочно, поради което за изпадането на длъжниците /ответниците/ в
забава не е необходимо отправянето на покана от страна на кредитора. В този
смисъл акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето
основание за исковия период – от 28.10.2017 год. до 11.07.2018 год., като
нейният размер е бил определен от първоинстанционния съд на 1 441 лв. при
правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК.
Ето защо
въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки един от
жалбоподателите /ответниците/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на по 1 416 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.10.2020 год., постановено по
гр.дело №48625/2019 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА С.П.Ф. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, кв.“********,
********да заплати на „Ю.Е.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 1 416 лв.
ОСЪЖДА Л.Д.Н. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, кв.“********“,
бл.********, да заплати на „Ю.Е.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 1 416 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/