№ 53
гр. Благоевград , 19.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД в публично заседание на двадесет и
първи януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Въззивно гражданско дело
№ 20201200501235 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по депозирана въззивна жалба от адв. С.Х., САК, в
качеството му на пълномощник на Д. Е. Е. срещу Решение № 503479/26.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 1261/2019г., по описа на Районен съд – Р., с което е уважен
предявения иск с правно основание чл.86 от ЗЗД.
Във въззивната жалба се навеждат доводи, че първоинстанционното решение е
незаконосъобразно и неправилно като постановено в противоречие с материалния закон.
Излага се, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че погасителната давност за
лихвите за забава по чл.111, б.“в“ от ЗЗД се прилага само за онези лихви, които били
дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Поддържат се твърдения, че след
като главницата е погасена и трите години в които длъжникът е бездействал са изтекли
съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД, то вземането за лихва за забава е погасено по давност в
цялост. По подробно изложени в жалбата съображения се настоява за отмяна на атакувания
съдебен акт и отхвърляне в цялост на предявените искови претенции. Претендират се
разноски и за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от страна на въззиваемия М. К.
Д., чрез адв. Р.З.-К. По същество се излагат подробни съображения за неоснователност на
жалбата. Посочва се, че атакуваното решение е постановено в съответствие със закона, като
е налице валиден главен дълг, установен с влязло в сила решение, като това обстоятелство
1
не се оспорва от длъжника.
Сочи се, че по отношение на заявения в исковата молба период за заплащане на лихва
върху присъденото обезщетение не е изтекъл предвидения в чл.111, б.“в“ от ЗЗД
тригодишен давностен период. Изложено е становище, че лихви се дължат за всеки изминал
ден след изпадане на длъжника в забава до погасяване на главното задължение. Поддържа се
довод, че е неоснователно възражението за погасяване на лихвите по давност, чрез плащане
на главното задължение по смисъла на чл.119 от ЗЗД. Прави се искане обжалваният акт да
бъде изцяло потвърден като правилен и законосъобразен. Претендира се присъждане на
направените по делото разноски, като е направено възражение за прекомерност по
отношение претендираните разноски от въззивника за адвокатско възнаграждение.
Страните не са направили искания за събиране на доказателства.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателя Х., редовно призован, не
се явява, не се представлява. С писмена молба подадена от пълномощника му се поддържа
въззивната жалба.
Ответника по жалбата, редовно призован не се явява, представлява се от пълномощник,
който оспорва жалбата, и пледира първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на
събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа
на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното
производство, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа
необходимите реквизити и са извършени необходимите действия по администрирането й,
поради което съдът я намира за допустима.
Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС Р. е валидно, а също
допустимо и правилно.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна поради следното:
Предявен е пред първоинстанционния съд иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД от М. К.
Д., с ЕГН **********, с адрес гр.Я., ул.“..“ № 13, против Д. Е. Е., с ЕГН **********, от
гр.Я., община Я., ул.“..“ № 106, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
759,02 лв., представляваща лихва върху присъденото обезщетение за непозволено
увреждане в размер на 2500 лв., за периода от 07.11.2016г. до 04.11.2019г. включително.
Претендирани са и направените разноски. В исковата молба са наведени твърдения, че с
решение № 2471 от 25.04.2017г. по адм. наказателно дело № 286/2017г. по описа на РС Р.
ответникът е бил признат за виновен в извършено срещу ищеца престъпление по чл.131,
2
ал.1, т.12, пр.1, във връзка с чл.130, ал.1 от НК, като същия е освободен от наказателна
отговорност.
Във връзка с осъщественото спрямо ищеца престъпление и нанесените му от ответника
телесни увреждания ищецът депозирал пред РС Р. иск за осъждане на ответника да му
заплати обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди. Излага се, че по
подадената искова молба било образувано гр.д.№ 1170/2017г., по което с решение №
3946/19.07.2018г. влязло в сила на 04.06.2019г. ответника е осъден да заплати на ищеца
сумата от 2500 лв. обезщетение за причинените неимуществени вреди от деянието, както и
600 лв. разноски съобразно уважената част от иска.
В исковата молба са поддържани твърдения, че на 05.11.2019г. на ищеца му било връчено
уведомление, че в Банка ДСК ЕАД, клон Я. ответникът е депонирал на негово име сумата в
размер на 3100,00 лв. представляващи общо присъденото обезщетение и разноски. С оглед
на това ответникът е изпълнил задължението си към ищеца на 05.11.2019г.
Посочено е, че с исковата молба ищеца не е претендирал присъждане на лихва върху
размера на обезщетението за неимуществени вреди, като такава му се дължи от деня на
забавата, от 02.10.2016г. извършване на деликта.
Ищецът е заявил претенцията си за заплащане от ответника на лихва върху обезщетението
от 2500 лв. за периода от 07.11.2016г. да датата предхождаща датата на плащане на
обезщетението, а именно 04.11.2019г. в размер на 759,02 лв.
Ответника, е депозирал в срок писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Излага, че
същия е неоснователен. Не се оспорват фактическите констатации в исковата молба, но се
оспорва дължимостта на исковата претенция поради изтичане на давностния срок за
предявяването й. В отговора е направено възражение за изтекла погасителна давност за
лихвите съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Изложено е, че периодът, в който акцесорното
вземане за лихвите върху главницата е изтекъл на 02.10.2019г., като след него вземането се
е трансформирало в естествено задължение, чието изпълнение зависи единствено от волята
на длъжника. Поддържа се довод, че съгласно разпоредбата на чл.119 от ЗЗД, с погасяване
на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар и
за тях давността да не е изтекла. Изложено е, че след като главното вземане е погасено чрез
плащане, то акцесорното задължение е погасено по давност. Заявено е становище, че
отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
В хода на производството пред РС Р., ответника е признал размера на претендираната
лихва, като е заявил, че не е необходимо да бъде назначавана съдебно – счетоводна
експертиза.
От представените и приети пред РС Р. писмени доказателства, се установява следното от
фактическа страна:
3
Видно от приобщеното в цялост производство по НАХД № 286/2017г. по описа на РС
Р., с решение № 2471/25.04.2017г. съдът е признал ответника Д.Е. за виновен в това, че на
02.10.2016г. около 04.00 часа в гр.Я., обл. Благоевград, в района пред закусвалня, находяща
се на ул. „..“ № 122 по хулигански подбуди, чрез нанасяне на удари в областта на главата - с
ръце и крака, както и с остър предмет, е причинил на ищеца М.Д. от гр.Я., лека телесна
повреда, изразяваща се в разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 НК, а
именно временно разстройство на здравето неопасно за живота / контузия на главата,
мозъчно сътресение, две рани в областта на лицето/, престъпление по чл.131, ал.1, т.12, пр.1,
във връзка с чл.130, ал.1 от НК, като на основание чл.78а от НК Е. е освободен от
наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на
1200 лв.
По делото е приобщено и производството по гр.д.№ 1170/2017г. по описа на РС Р.,
образувано въз основа на искова молба от М.Д. срещу Д.Е., с правно основание чл.45 от
ЗЗД. С решение № 3946/19.07.2018г. постановено по делото е осъден ответникът да заплати
на ищеца сумата от 2500 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на причинен деликт на 02.10.2016г., изразяващи се в причинени болки и страдания
– физически и душевни и временно разстройство на здравето, като е отхвърлен иска над
уважения размер до предявения като неоснователен. Със същото решение в полза на
ищеца са присъдени направените разноски по делото в размер на 600 лв. С решение №
2489/04.06.2019г. постановено по в.гр.д.№ 34/2019г. по описа на Окръжен съд Благоевград е
потвърдено постановеното от РС Р. решение.
От исковата молба и постановеното решение се установява, че в това производство не е
претендирано заплащане на лихва върху размера на обезщетението.
От представеното удостоверение № 1 издадено от Банка ДСК ЕАД, Поделение филиал Я.
се установява, че Д.Е. е внесъл сумата от 3100 лв. съгласно гр.д.№ 1170/2017г. на РС Р. в
полза на М. К. Д.. Видно от копие на пощенски плик изпратен от ответника до ищеца, се
установява, че плащането е извършено на 04.11.2019г. Ответника е признал извършеното
плащане, в отговора, както и датата на която е извършено – 04.11.2019г.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, районният съд е направил краен
извод за основателност на исковата претенция, като е осъдил ответника да заплати на ищеца
сумата от 759,02 лв., представляваща лихва върху присъденото обезщетение за непозволено
увреждане в размер на 2500,00 за периода от 07.11.2016г. до 04.11.2019г. включително, и
сумата от 300 лв. разноски по делото.
При проверката на правилността на постановеното решение, въззивният съд съобрази
следното:
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е изяснена от
първостепенния съд обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по
4
делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически констатации.
Правните изводи на районния съд са правилни и са базирани на установените по делото
факти и събрания доказателствен материал.
Предявения иск е с правно основание чл.86 от ЗЗД. Съгласно посочената норма при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата до датата на изпълнение на задължението. Предвид характера на
задължението на Е. към Д. изискуемостта на задължението е от датата на увреждането. В
този смисъл от 02.10.2016г. датата на извършване на деликта до 04.11.2019г. предаването на
документа, установяващ депозиране на сумата, въз основа на който ищецът е могъл да
получи реално заплащане на обезщетението ответникът е изпаднал в забава за изпълнение
на задължението за заплащане на обезщетението и дължи лихва.
Пред първата инстанция е предявен иск за част от процесния период, а именно от
07.11.2016г. до 04.11.2019г.
Въззивната инстанция намира, че са неоснователни оплакванията на въззивника, че
вземането на ищеца е било погасено по давност, тъй като началният момент за дължимостта
на лихвата е от датата на осъществяване на деликта – 02.06.2016г., като от тази дата до
датата на която е депозирана исковата молба в съда – 07.11.2019г. е изтекъл период по дълъг
от три години. Действително началния момент от който увреденото лице може да
претендира обезщетение за забава е моментът на осъществяване на деликта, като такава се
дължи до окончателното заплащане на задължението. Задължението за обезщетяване на
вредите от забавено плащане на обезщетение е периодично по своя характер, поради което
при надлежно релевирано правопогасяващо възражение за погасени по давност следва да се
считат онези платежи, които са извън тригодишния период преди предявяване на иска.
С оглед периодичността на задължението за лихви, когато искът е предявен след повече
от три години от началната дата, на която е възникнало вземането за лихви, искът за лихви
на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД, е погасен по давност за минал до исковата молба период
от три години. Съгласно трайната практика на ВКС лихви се дължат за всеки изминал ден
след изпадане на длъжника в забава до погасяване на главното задължение. С оглед на това,
ако искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за
мораторни лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези които са били дължими преди
тригодишния срок от предявяване на иска. В настоящия случай лихвата, която въззивникът
е осъден да заплати е само за период от три години преди предявяване на иска, а именно от
07.11.2016г. /след осъществяване на деликта /02.10.2016г./ до датата предхождаща датата на
извършеното плащане /връчването на удостоверението от банката/ -04.11.2019г. Исковата
молба е депозирана пред РС Р. на 07.11.2019г. и тригодишния период преди това е именно
от 07.11.2016г., от който момент е и заявената от Д. и уважена от съда претенция за
заплащане на лихва върху признатото от съда в предходно производство парично
5
задължение.
По въпроса за приложимостта на кратката тригодишна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД за
вземането за лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е формирана от ВКС
трайна, задължителна практика /решение № 73 от 30.05.2019г. по т.д.№ 1608/2018г. на ВКС,
2 т.о./, която напълно се споделя от настоящия състав, съгласно която вземането за лихва
има не само акцесорен, но и самостоятелен характер. То е периодично и при направено
възражение за давност, погасени са онези платежи, които са извън тригодишния период
преди завеждане на исковата молба. Като е приел, че искът е предявен за период три години
преди завеждане на исковата молба и до датата на извършеното плащане на обезщетението,
поради което не е погасен по давност първоинстанционния съд е постановил обжалвания акт
в пълно съответствие с посочената уеднаквена от ВКС практика.
Въззивният съд във връзка с изложените доводи в жалбата намира, че следва да се
отбележи, че не всяко погасяване на задължение води до погасяване на задължението за
лихви върху главницата, а единствено и само погасяването по давност на главното вземане
води до погасяване и на акцесорното вземане за лихви. С оглед на това плащането на дълга
и погасяването му по този начин не влече като последица погасяването по давност на
акцесорното задължение за заплащане на лихва за забавено изпълнение.
В изложеното се съдържа отговор на всички направени от страните твърдения,
възражения и искания.
Не са налице посочените от въззивника с въззивната жалби нарушения на материалния
закон, допуснати от първоинстанционния съд, поради което въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а обжалваното решение на РС Р. – на основание чл. 271, ал. 1 от
ГПК, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, доколкото въззивният
съд достигна до фактически и правни изводи, които са идентични с тези на първостепенния.
По разноските:
Предвид изхода на спора, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
сторените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00
лева. Адвокатския хонорар пред настоящата инстанции не е прекомерен съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото и не надвишава минималния
размер за този вид производства съгласно приложимата наредба, поради което възражението
в тази насока е неоснователно.
Въззивното съдебно решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно
ограничителната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.
Водим от горното, Окръжен съд Благоевград
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 503479/26.08.2020г. постановено по гр.д. № 1261/2019 г.
по описа на РС – Р..
ОСЪЖДА Д. Е. Е., с ЕГН **********, с адрес гр.Я., ул.“..“ № 106 да заплати на М. К. Д., с
ЕГН **********, с адрес в гр.Я., ул.“..“ № 13 сумата от 300 /триста/ лева, представляваща
сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7