№ 3317
гр. София, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100500388 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20186159 от 16.09.2021 г., постановено по гр.д. № 54770 по описа за
2020 г. на СРС, 169-и състав В. С. З., с ЕГН: ********** е осъден да заплати по иск с правно
основание чл.59 ЗЗД на „Г.Л.“ ЕООД, с ЕИК: **** сума в размер на 4005 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на бояджийска камера SAEKO, с
година на производство 1995 г. за периода от 01.12.2016 г. до 04.09.2020 г., като съдът е
отхвърлил претенцията за сумата над 4005 лв. до пълния предявен размер от 8100 лв.
Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба
вх. № 25155575/22.10.2021 г. от ответника В. С. З. срещу решението в частта, в която е
уважен предявения срещу него иск за сума в размер на 4005 лв. Излага доводи за
неправилност на решението поради противоречие с материалния и процесуалния закон,
както и необоснованост. Твърди, че съдът не е обсъдил направеното от него възражение в
отговора на исковата молба, че камерата е била негодна за ползване през целия процесен
период – 01.12.2016 г. – 04.09.2020 г., поради което не могъл да я ползва и да реализира
доходи, което да доведе и до неоснователното му обогатяване, както и за това, че е налице
кредиторова забава. Също така счита, че липсвало обсъждане на събраните доказателства за
негодността на камерата за ползване, а именно – показанията на св.С. и заключението на
съдебно-техническата експертиза. Твърди, че в подкрепа на това обстоятелство е и цената,
за която дружеството-ищец продало камерата на „А.С.“ ЕООД, а именно 3000 лв. В
заключението на вещото лице бил посочен месечен пазарен наем в размер на 89 лв., която е
за камера със същите характеристки, но работеща, каквото процесната не е. Моли
решението да бъде отменено в частта, в която е осъден да заплати сума в размер на 4005 лв.
и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена исковата претенция,
както и да му бъдат присъдени сторените в производството разноски.
1
Ищецът-въззиваем по въззивна жалба вх. № 25155575/22.10.2021 г. „Г.Л.“ ЕООД в
законоустановения срок депозира писмен отговор чрез адв. М. Д. К., преупълномощена от
Управителя на упълномощеното „Адвокатско дружество Г. и партньори“, в който изразява
становище за неоснователност на жалбата, като моли същата да бъде оставена без уважение,
а решението в тази част – потвърдено. Твърди, че в хода на производството се установяват
всички елементи от фактическия състав, съставляващи основанието на предявения иск, а
именно – че в процесния период от 01.12.2016 г. /когато е образувано гр.д.№ 15047/2016 г.
по описа на СГС/ до 04.09.2020 г. /когато е подписан приемо-предавателен протокол между
страните за предаване на бояждийската камера/ ответникът-въззивник осъществявал
фактическа власт върху процесната вещ без да има противопоставимо нему основание за
това. Заявява, че от представените по делото доказателства е видно активно процесуално
поведение на ответника в производството по предявения срещу него ревандикационен иск и
умишлено възпрепятстване ползването на вещта на ищеца и отказ за връщане на същата,
като това недобросъвестно поведение се установявало и от факта, че срещу ответника е
образувано изпълнително производство за предаване на вещта. Сочи, че наведеното от
въззивника обстоятелство, че не могъл да ползва процесната камера и да реализира доходи
от нея поради негодността , е без каквото и да е правно значение за основателността на
исковата претенция, като състоянието на вещта е в пряка причинно-следствена връзка с
полаганите от самия ищец грижи, респ. липсата на такива. Счита, че цената, за която продал
камерата, е показателна за загубата, която претърпял вследствие от противоправното
поведение на ответника, а от друга страна - поражда въпроса защо купувачът закупува една
негодна за ползване вещ. Излага становище и за неоснователност на наведения довод,
касаещ необсъждане на свидетелските показания на св. С., като твърди, че съдът правилно
не ги е кредитирал поради тяхната абстрактност. По отношение на направеното оплакване за
несъобразяване от страна на съда със заключението на вещото лице, че средният пазарен
наем в размер на 89 лв. е за камера с характеристиките на процесната, но работеща, излага
също доводи за неоснователност. Според него в заключението изрично е посочен среден
пазарен наем за процесната камера, а при изслушването вещото лице посочило, че наемната
цена на работеща камера като процесната би била около 140 лв. на месец. Не на последно
място намира за неоснователен и довода за негодността на камерата, доколкото в
заключението на вещото лице е направена констатация, че камерата след монтирането
след 2008 г. не е работила или е работила малко, но това е коренно различен извод от такъв
за негодност на камерата за работа, какъвто не се съдържа никъде в експертното заключение.
Моли въззивната жалба на ответника да бъде оставена без уважение и решението да бъде
потвърдено в тази част, както и да му бъдат присъдени разноските по делото.
В срока за депозиране на писмен отговор е постъпила насрещна въззивна жалба от
ищеца „Г.Л.“ ЕООД в частта, в която е отхвърлена исковата претенция над присъдения
размер от 4005 лв. до пълния предявен от 8100 лв. Излага доводи за неправилност на
решението. Счита, че определеният от вещото лице размер на среден пазарен наем е
изчислен съобразно обективното състояние на вещта към момента на огледа , нейната
възраст, мястото в което се намира, респ. броя клиенти и експлоатацията, като тези
критерии не зависят по никакъв начин от волята и действията на ищеца и са обстоятелства,
чиито негативни последици биха могли да бъдат предотвратени от ответника или
ограничени. Според ищеца-въззивник съдът изцяло кредитирал заключението на вещото
лице без да обсъди доводите за връзката между състоянието на вещта и недобросъвестното
поведение на ответника, които следвало да бъдат понесени от него. При изслушването на
вещото лице в съдебно заседание същото посочва, че наемната цена за работеща камера
като процесната е около 140 лв. на месец, като в случай, че ответникът бе полагал
добросъвестно грижа за вещта, ищецът щеше да реализира наем в размер най-малко на 140
лв. Ето защо намира, че съдът следва да вземе предвид дадения от вещото лице отговор
досежно наемната цена за работеща камера и да присъди най-малко сумата от 6300 лв./45
2
месеца по 140 лв./
Не на последно място твърди, че съдът не взел предвид събраните по делото
свидетелски показания, от които се установявало, че още през 2013 г., когато направил опит
да си върне обратно процесната вещ, бил намерен и купувач за камерата за цена от 14000-
15000 лв., като продажбата била осуетена поради отказа на ответника да я върне. Моли
решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което горницата над присъдения размер от 4005 лв. до пълния предявен от 8100 лв. да бъде
уважена изцяло като основателна и доказана, а алтернативно, при преценка за липсата на
безспорна установеност на претендирания размер, да бъде присъдено обезщетение над
присъдения размер от 4005 лв. до размер от 6300 лв.
В срока за отговор ответникът-въззиваем по насрещната жалба депозира писмен
отговор, в който излага становище за неоснователност на жалбата. Счита, че съдът правилно
определил размера на обезщетението въз основа на неоспорено от страните и прието от съда
експертно заключение. Според въззиваемия липсват по делото събрани доказателства за
виновното му поведение, довело до влошаване на състоянието на вещта, които да оказват
директно влияние върху формиране на пазарния наем. Намира за неоснователно и
оплакването, че отказът на ответника да върне вещта е възпрепятствал ищеца да реализира
посочената облага – 14000-15000 покупна цена от потенциален купувач, тъй като
предявеният иск е за обезщетение за лишаване от ползване, а не за пропуснати ползи,
каквато е и продажната цена на вещта. Счита, че това са факти, които са относими към друг
правен спор, съответно друг иск. Заявява, че от свидетелските показания на С. се
установява, че процесната вещ е негодна за ползване по предназначение, което твърдение се
подкрепяло и от заключението на вещото лице, както и от цената, за която камерата
впоследствие е продадена на дружеството „А.С.“ ЕООД. Моли насрещната въззивна жалба
да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението в тази част да бъде
потвърдено. Моли да му бъдат присъдени разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на страните, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По отношение на правилността на решението съдът намира следното:
В първоинстанционното производство е приет за разглеждане иск с правно основание
чл.59,ал.1 ЗЗД. Елементите от фактическия състав, които следва да бъдат доказани, за да
бъде уважена претенцията, са че вещта е била собствена на ищеца за процесния период, че
се е намирала във фактическа власт на ответника, както и че липсва основание за ползването
ѝ.
Във въззивното производство не се спори, а и е недопустимо да бъде оспорвано от
страните, установеното от приложеното по делото Решение № 3578/17.05.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 15047/2016 г. по описа на СГС, потвърдено с Решение № 11719 от
28.07.2020 г., постановено от Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4-и състав, за
което не се спори между страните, че е влязло в сила, което по силата на чл.299 ГПК
задължава съда да не пререшава повече този спор между страните, а именно - че спрямо
ответника ищецът е собственик на вещта – бояджийска камера “Saeko”, с година на
производство 1995 г., че вещта е била във фактическата му власт в периода 11.02.2015 г.-
3
30.11.2016 г., че е липсвало правно основание за упражняването в този период, както и че
дължимото обезщетение за лишаване от ползването на вещта за този процесен период е в
размер на 3 960 лв.
Не е спорно между страните, а и се установява от приетия по делото протокол, че
процесната камера е продължила да бъде във фактическа власт на ответника и след
30.11.2016 г. до 04.09.2020 г., когато е предадена по негова инициатива по повод образувано
изпълнително дело срещу него.
Не е спорно между страните и че камерата е продадена от ищеца на 21.09.2020 г. на
„А.С.“ ЕООД за сума в размер на 3000 лв., като в периода след 01.12.2016 г. до 04.09.2020 г.
същата е продължила да бъде собствена на ищеца „Г.Л.“ ЕООД.
Във въззивното производство продължават да са спорни въпросите, касаещи
годността, респ.негодността на процесната камера и връзката на този твърдян факт с оглед
доводите за невъзможност за реализиране на доходи от вещта поради нефункционирането ,
налице ли е кредиторова забава поради неоправдано неприемане на процесната вещ след
покана от ответника преди подписване на приемо-предавателния протокол, както и
определения размер на средния пазарен наем.
По оплакванията, изложени във въззивната жалба на В. С. З., съдът намира следното:
Направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за негодност на
камерата за ползване според предназначението и липсата на възможност за реализиране на
доходи от нея, в действителност не е обсъдено в решението на първоинстанционния съд.
Въззивният съд, разглеждайки по същество възражението, го намира за неоснователно. На
първо място, в заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обосновано и
правилно, още повече, че същото е изготвено след извършен оглед на място на процесната
вещ, се констатира, че камерата не е в експлоатация и видимо не е използвана в последните
години, като от монтирането през 2008 г. до 2020 г. са изминали 12 години, в които
камерата или е работила много малко, или въобще не е работила. Съгласно заключението
пасивният престой на камерата се е отразил зле на техническото състояние, като не би
могла да изпълнява функциите си по предназначение в това състояние. В съдебно заседание
при изслушване на вещото лице, същото изрично посочва, че „това е една остаряла вече
камера, но ако се поддържа, би могла да работи“. Следователно неоснователно е
оплакването на въззивника, че през целия период камерата е била негодна да бъде
използвана по предназначение, напротив – същата е могла да бъде използвана и дори в
бъдеще може да бъде експлоатирана според предназначението при полагане на
необходимите грижи и поддръжка. Това е и причината вещото лице да определи среден
месечен пазарен наем в размер на 89 лв., съобразявайки състоянието на вещта, което
изрично е потвърдено от него и в съдебно заседание със следните обяснения: „давайки тази
цена към тази дата изхождам от презумпцията от изложените от мен съображения, че
има данни да не е работила и за състоянието ѝ. Тази камера е произведена преди 25 години,
към определяне на наема е била на 21 години, морално остаряла е“. Ето защо оплакването
на въззивника в насока, че е определен наем за работеща вещ, каквато процесната не е,
следва да се остави без уважение. Свидетелските показания на С. за установяване на
негодността на камерата не следва да бъдат ценени, в каквато насока са оплакванията на
жалбоподателя, доколкото състоянието на камерата и това дали е имала технически
проблеми, които не са могли да бъдат отстранени, са все факти, изискващи необходима
компетентност, специални знания, проверки и пр., поради което е била и допусната
техническа експертиза и определен експерт. В допълнение следва да се посочи, че не са
представени по делото доказателства, установяващи твърдените от страната и свидетеля
неизправности с програмирането и пръскачките, както и това, че при опити от страна на
ответника да бъдат поправени, същите са останали без успех.
По отношение на последното направено оплакване, а именно, че е налице
4
кредиторова забава за приемане на бояджийската камера след покана, отправена от
ответника, преди образуване на изпълнителното производство, съдът намира същото за
неоснователно. Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че свидетелските
показания на св.С. в тази насока не следва да бъдат ценени, доколкото същите са твърде
общи, а не преки и категорични с изложени конкретни обстоятелства. Свидетелят посочва
единствено, че „знае ответникът да е търсил и разговарял с хора“ с цел демонтиране на
камерата и прибирането , но нито сочи кога се е случило това, нито с кого е разговарял
ответникът и т.н. Поради тази абстрактност и неяснота твърденията му не е невъзможно да
се съотнесат и към момента на образуване на изпълнителното дело и към молбата, подадена
от жалбоподателя З. за доброволно предаване на камерата. Поради липсата на яснота и
конкретизация, показанията не следва да бъдат ценени, а твърденият факт за покана към
ищцовото дружество и изпадането му в забава преди датата на образуване на
изпълнителното дело, съдът приема за неосъществен поради недоказването му.
Предвид доказването на всички елементи от фактическия състав на иска с правно
основание чл.59 ЗЗД, а именно – че ищецът е бил собственик на вещта в процесния период,
че вещта е била във фактическа власт на ответника, размера на средния пазарен наем, с
който се е обеднило ищцовото дружество за сметка на спестяването му от ответника и при
липсата на наведени доводи и съответно доказването им от ответника за наличие на
противопоставимо на ищеца годно правно основание, даващо му право да държи процесната
камера, съобразно изложените съображения, съдът намира, че въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението в тази част потвърдено.
По направените в насрещната въззивна жалба оплаквания съдът намира следното:
Оплакванията на ищеца касаят единствено размера на определения среден пазарен
наем, който счита, че следва да бъде по-висок. Съдът възприема и кредитира заключението
на вещото лице като компетентно изготвено и обосновано по отношение на размера на
наема, като същият е изчислен по приложени от експерта критерии, вкл. е съобразен и със
състоянието на вещта. Неоснователни са оплакванията на ищеца, че първоинстанционният
съд не взел предвид връзката между състоянието на вещта, по-ниският определен наем и
недобросъвестното поведение на ответника, негативните последици от които следвало да
бъдат понесени от него поради неполагане на дължимата грижа. Тези твърдения биха могли
да имат релевантност единствено при предявен иск за вреди срещу ответника, какъвто в
случая не е съединен за общо разглеждане, но не и по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, при
който се изследват само четири момента – дали ищецът е собственик, вещта във владението
на ответника ли е, има ли правно основание за това, както и какъв е размерът на средния
пазарен наем. По същата причина съдът намира за неоснователно и твърдението на ищеца,
че поради отказа на ответника да върне вещта, не могъл да продаде камерата през 2013 г. за
по-висока цена, а през 2020 г. реализирал продажбата на много по-ниска цена заради
влошеното състояние – това са все обстоятелства от евентуален фактически състав на
обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, искова претенция за каквото не е
предявена по настоящото дело. Ето защо съдът намира, че насрещната въззивна жалба също
следва да бъде оставена без уважение, а решението в тази част – потвърдено, тъй като е
правилно и обосновано.
Предвид отхвърлянето и на двете въззивни жалби, съдът намира, че разноските
следва да останат за страните така, както са ги сторили.
Мотивиран от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20186159 от 16.09.2021 г., постановено по гр.д.
5
№ 54770 по описа за 2020 г. на СРС, 169-и състав.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280,ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6