№ 508
гр. Русе, 01.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Василена В. Жекова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20244520105925 по описа за 2024 година
Б. Т. – юрисконсулт на „*******“ ЕООД, заявява, че на 05.08.2019г. между „******“
ООД (кредитор) и В. И. И. (кредитополучател) е сключен Договор за потребителски кредит
№********, по силата на който кредиторът предоставил в заем на ответника сумата 600
лева, при условията и сроковете на договора. Пояснява, че контрактът е сключен по
електронен път, съобразно ЗПФУР, като част от системата за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитодателя и от отправяне на предложението, до
сключване на договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. На
ответника била предоставена цялата информация, изискуема от закона, като договорът бил
сключен при спазване изискванията на ЗПК, ЗЕДЕУУ, ЗПФУР при спазване приложимото
законодателство.
По силата на процесния договор „******“ ООД предоставило на В. И. сумата 600
лева, срещу поето от последната задължение да възстанови заема в срок до 04.06.2020г. на
10 вноски, всяка в размер 140 лева, съгласно погасителен план. Контрагентите уговорили
40.05% фиксиран лихвен процент и 47.77% ГПР. Съобразно чл.31 от ОУ,
кредитополучателят приел да заплати обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска.
Твърди, че В. И. не изпълнила в срок задълженията, си произтичащи от контракта.
По силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на
13.01.2022г. „******“ ООД цедирало на „*******“ ЕООД вземането по процесния договор за
потребителски кредит, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Въз
основа предоставените пълномощия, в изпълнение изискванията на закона, цедентът и
ищцовото дружество изпратили до длъжника уведомително писмо за извършената цесия.
1
Молителят излага правни доводи, досежно последиците от уведомяването за
извършената цесия.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по реда на чл.410 ГПК и се
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ЧГД №****/2024г.
по описа на РРС срещу В. И. И., ЕГН ********** за сумите: 600 лева – главница по Договор
за потребителски кредит №********, сключен на 05.08.2019г. между „******“ ООД и В. И.
И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2024г. до окончателното й
изплащане; 142.80 лева – договорна лихва за периода 05.08.2019г. - 04.06.2020г.; 169.93 лева
– лихва за забава за периода 04.06.2020г. - 27.06.2024г.
Предвид дадените от заповедния съд указания, Б. Т. моли съда да постанови решение,
с което да признае за установено, че В. И. И., ЕГН ********** дължи на „*******“ ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление – гр.София, ******* сумите: 600 лева –
главница по Договор за потребителски кредит №********, сключен на 05.08.2019г. между
„******“ ООД и В. И. И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2024г. до
окончателното й изплащане; 142.80 лева – договорна лихва за периода 05.08.2019г. -
04.06.2020г.; 169.93 лева – лихва за забава за периода 04.06.2020г. - 27.06.2024г., предмет на
Заповед за изпълнение на парично задължение №****/25.07.2024г., издадена по ЧГД
№****/2024г. по описа на РРС.
Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК адв.К. Х. – особен представител на ответника В. И. И. е
депозирала отговор на исковата молба, в който излага доводи досежно неоснователността на
ищцовите претенции.
Счита, че ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи наличието на
облигационна връзка между страните, основана на процесния договор за паричен заем,
както и такива, от които е видно, че заемната сума – 600 лева е предоставена на ответника.
В условията на евентуалност поддържа, че договорът, на който ищецът основава
претенцията си е нищожен по смисъла на чл.22 ЗПК. В тази връзка сочи, че ГПР е визиран
като абсолютна процентна стойност – 47.77%, но не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването му, в който смисъл е изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. При липса на данни за наличие на други разходи по кредита прави извод, че
единственият разход за потребителя е възнаградителната лихва, но не ставало ясно как е
формиран ГПР от 47.77%, след като фиксираният лихвен процент е 40.05%. Твърди, че в
ГПР не е включена уговорената неустойка, поради което същият е недействителен.
Приема, че с договорената възнаградителна лихва – 40.05% се нарушават добрите
нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика
на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, тъй като посоченият размер многократно надхвърля процента на
законната лихва за забава. Поддържа, че договореният лихвен процент не отговаря на
действително приложения в заемното правоотношение, тъй като уговорената неустойка за
неосигуряване на поръчител или безусловна банкова гаранция представлява добавък към
договорната лихва – скрита лихва.
2
Развива съображения за нищожност на неустоечната клауза.
Релевира възражение за погасяване вземането по давност.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
На 04.08.2019г. между „******“ ООД и В. И. И. е сключен, при общи условия,
Договор за паричен заем ***** №********, по силата на който дружеството предоставило
на ответника заем в размер на 600 лева, със срок на погасяване 04.06.2020г., при фиксиран
годишен лихвен процент на кредита – 40.05%, ГПР – 47.77%; обща сума за плащане – 742.80
лева. В чл.6 от контракта е предвидена неустойка в размер на 657.20 лева при неизпълнение
на задължение, в тридневен срок от усвояване на заемната сума, заемателят да представи
обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определение
условия.
Приложени са Общи условия на „******“ ООД за заеми „*****“, в които подробно е
описана процедурата по кандидатстване и одобрение за заем; правата и задълженията на
страните и условията, при които се отпуска кредита.
От приетия по делото „Лог файл“ по договора (неоспорено от ответната страна) е
видно, че на 05.08.2019г. в 08.10 часа кредиторът превел заемната сума по посочената от
кредитополучателя банкова смета.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022г. „******“ ООД
цедирало вземането по процесния договор на „*******“ ЕООД.
На 25.07.2024г. „*******“ ЕООД входирало заявление по реда на чл.410 ГПК и се
снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ЧГД №****/2024г.
по описа на РРС срещу В. И. И., ЕГН ********** за сумите: 600 лева – главница по Договор
за потребителски кредит №********, сключен на 05.08.2019г. между „******“ ООД и В. И.
И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2024г. до окончателното й
изплащане; 142.80 лева – договорна лихва за периода 05.08.2019г. - 04.06.2020г.; 169.93 лева
– лихва за забава за периода 04.06.2020г. - 27.06.2024г.; направените по делото разноски в
размер на: 25 лева – заплатена държавна такса (съобразно уважената част) и 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заповедният съд, указал на молителя възможността да предяви иск за установяване на
вземането си и последиците при непредявяване на иска.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК – установителен иск, в
производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите: 600 лева –
главница по Договор за потребителски кредит №********, сключен на 05.08.2019г. между
„******“ ООД и В. И. И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2024г. до
окончателното й изплащане; 142.80 лева – договорна лихва за периода 05.08.2019г. -
04.06.2020г.; 169.93 лева – лихва за забава за периода 04.06.2020г. - 27.06.2024г., предмет на
3
Заповед за изпълнение на парично задължение №****/25.07.2024г., издадена по ЧГД
№****/2024г. по описа на РРС.
От приложеното към настоящото производство ЧГД №****/2024г. по описа на РРС е
видно, че заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед което
заявителят (ищец в настоящото производство) е уведомен за възможността да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок, като са му указани последиците при
непредявяване на иска. Претенцията е допустима, предявена в законоустановения срок, при
наличие на правен интерес - запазване действието на заповедта за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или
погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
Основателността на претенцията се обуславя от осъществен фактически състав,
включващ следните елементи: наличие на валидно правоотношение с процесуално
легитимирания ответник, възникнало от цедирано вземане по договор за потребителски
кредит сключен на 04.08.2019г., елемент от съдържанието на което е задължение за връщане
на предоставена за ползване парична сума, ведно с уговорена лихва; изпълнение
задължението на първия кредитор да предостави временно и възмездно паричната сума и
настъпила изискуемост на задължението на ответника, за което се твърди, че не е изпълнено.
Неизпълнението на задължението на кредитополучателя по своето естество е
отрицателен факт, поради което в тежест на задълженото лице е да установи точно
изпълнение.
Въз основа обсъдените доказателства, съдът приема, че между „******“ ООД и В. И.
И. е сключен договор за потребителски кредит, съдържащ задължение на кредитната
институция да предостави за временно и възмездно ползване на кредитополучателя сумата,
предмет на договора и задължението на последния да я възстанови със съответната
възнаградителна лихва. Фактът на изпълнение задължението за предоставяне паричната
сума се установява от приетите по делото писмени доказателства - „Лог файл“ по договора,
в който е отбелязан часът и датата, на която ответникът е получил заемната сума.
Разпоредбата на чл.26, т.2 от ОУ указва възможността на кредитора да прехвърли по
всяко време вземането си по договора за кредит на трето лице. Вземането е цедирано на
„*******“ ЕООД. Правата по прехвърленото вземане преминават върху цесионера със
сключване на договора, поради което цедентът вече не е титуляр на вземането.
Установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което вече не е носител
на вземането. Задължението за престиране на цесионера ще възникне след получаване
съобщението от предишния кредитор. Съгласно константната съдебна практика на ВКС,
уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съобразно чл.99, ал.3
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действия за длъжника. Същото, на
4
основание чл.235, ал.3 ГПК, следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска.
Относно валидността на връчването на особен представител, в Решение
№198/18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на ВКС, І т.о. се приема, че връчването на всички
книжа по делото е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Настоящият съдебен състав не
намира основание да се отклонява от тази практика, която е относима и към настоящият
казус, тъй като се касае до правата на особения представител надлежно да получава
уведомления с материалноправни последици, адресирани до лицето, на което е назначен за
процесуален представител.
Не са ангажирани доказателства, че длъжникът е извършвал плащания по договора на
стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона,
свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът – защитен,
ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. Изложеното налага извод, че цесията
е валидно противопоставима на ответника и легитимира ищеца като надлежен кредитор,
който има право да претендира търсените суми в качеството на цесионер.
Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за
кредит, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, а ответникът –
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална или търговска дейност т.е. ответникът има качеството потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид характера на договора, за неговата валидност и
последици важат изискванията на ЗПК. Задължителната практика на ВКС изисква съдът
винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от
страните основание, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи
във вреда на потребителя и за нарушение императивни правни норми.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 –
12 и т.20 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Когато договорът бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита, но не и лихви и други разходи.
В случая контрактът е недействителен поради неспазване изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин
се формира задължението му. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. По тази причина е
необходимо в ГПР да бъдат описани ясно всички разходи, които длъжникът трябва да
заплати, за да може да прецени какви суми точно дължи. В процесния договор, ГПР е
посочен в абсолютна стойност – 47.77%. Не става ясно какви разходи са включени над
лихвения процент – 40.05%. Това поставя потребителя в невъзможност да разбере колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. В допълнение
следва да се отбележи, че доколкото представянето на обезпечение по чл.6 от Договора е
въведено като предпоставка за отпускане на кредита, то предвидената неустойка трябва да
5
бъде включена в ГПР, тъй като е задължителен разход за потребителя, без който няма да
бъде отпусната заемната сума. „Обезпеченията“, визирани от кредитора, имат единствената
цел да създадат допълнително оскъпяване на кредите и на практика клаузата на чл.6 от
контракта представлява предварително, недобросъвестно и незаконосъобразно определени
от кредитора допълнителни разходи, с които многократно се надвишава максимално
допустимия ГПР. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на
договора, съгласно чл.22 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят дължи
само чистата стойност на кредита, но не и лихви, неустойки, такси или други разходи.
В този смисъл, претенцията на ищеца е основателна единствено за сумата 600 лева –
главница, а в останалата част, досежно претендираните лихви (договорна и наказателна),
като недоказана следва да бъде отхвърлена.
Съдът намира за неоснователно релевираното от ответната страна възражение за
погасяване вземането по давност, тъй като падежът на задължението е настъпил на
04.06.2020г. и до 25.07.2024г. (датата, на която е депозирано заявление по реда на чл.410
ГПК) не е изтекла 5 годишната погасителна давност.
По разноските:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълкувателно дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК,
съдът който разглежда установителния иск, следва да се произнесе да разпредели
отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.
В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 75 лева,
от които ответникът следва да поеме 49.30 лева.
В исковото производство направените от ищеца разноски възлизат на 509.82 лева
(заплатена държавна такса, възнаграждения за процесуално представителство). Предвид
изхода на спора, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 335.14 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 от ГПК, че В. И. И., ЕГН
********** с адрес: гр.Русе, ********* дължи на „*******“ ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление – гр.София, ******* сумата: 600 лева – главница по
Договор за потребителски кредит №********, сключен на 05.08.2019г. между „******“ ООД
и В. И. И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2024г. до окончателното
й изплащане, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение №****/25.07.2024г.,
издадена по ЧГД №****/2024г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от „*******“ ЕООД, ЕИК *********
срещу В. И. И., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК за сумите: 142.80 лева
– договорна лихва за периода 05.08.2019г. - 04.06.2020г.; 169.93 лева – лихва за забава за
периода 04.06.2020г. - 27.06.2024г., предмет на Заповед за изпълнение на парично
задължение №****/25.07.2024г., издадена по ЧГД №****/2024г. по описа на РРС.
6
ОСЪЖДА В. И. И., ЕГН ********** да заплати на „*******“ ЕООД, ЕИК *********
сумата 49.30 лева – разноски по ЧГД №****/2024г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА В. И. И., ЕГН ********** да заплати на „*******“ ЕООД, ЕИК *********
сумата 335.14 лева – разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7