РЕШЕНИЕ
№ 19792
гр. София, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А Гражданско дело № 20221110169904 по
описа за 2022 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
/фирма/, ЕИК ********** против И. Н. Й., ЕГН **********, с която са предявени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 393,41 лв., главница по договор за паричен
заем № 17520246, ведно със законна лихва за периода от 01.08.2022 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 1 503,66 лв. за периода от 15.11.2020 г. до
11.07.2022 г., мораторна лихва в размер на 593,26 лв. за периода от 16.11.2020 г. до
01.08.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 25.08.2022 г. по ч.гр.д. №
41833/2022 г. по описа на СРС, 154 състав.
Ищецът твърди, че на 10.11.2021 г. било подписано Приложение 1 към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.08.2019 г., сключен между /фирма/ и
/фирма/, по силата на което вземането на /фирма/, произтичащо от договор за паричен заем
№ PLUS - 17520246/12.12.2019 г. било прехвърлено в собственост на /фирма/ с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл.и всички лихви. Твърди още, че с договор
за паричен заем PLUS - 17520246/12.12.2019 г. /фирма/ предоставило на ответника парична
сума в размер на 5 000,00 лева, представляваща главница и 1 779,00 лева застрахователна
премия. Редът и условията, при които кредиторът бил отпуснал кредит на
кредитополучателя били уредени от договора за потребителски кредит. Погасителните
вноски, които заемателят се задължавал да изплаща на заемодателя, съставлявали
изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на
заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща
печалбата на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора и
посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита била договорена в
размер на 9 380,40 лева. Поддържа, че договорната лихва по кредита била уговорена от
страните в размер на 2 601,40 лв. и съгласно разпоредбите на договора за паричен заем,
заемателят се задължил да върне кредита в срок до 15.12.2024 г. на 60 равни месечни
погасителни вноски, в размер на 156,34 лева всяка, като падежът на първата погасителна
вноска бил 15.01.2020 г., а падежът на последната погасителна вноска - 15.12.2024 г.
1
Ищецът навежда твърдения, че съгласно клаузите на договора, кредитополучателят не
изпълнявал в срок задълженията си за плащане на погасителните вноски, поради което
приел, че по отношение на вземанията била настъпила предсрочна изискуемост. Съгласно
чл. 5 от ОУ към договора за кредит при просрочване на две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора ставало
предсрочно изискуемо в целия му размер, включително и всички определени в договора
надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на
вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на
предсрочната изискуемост. Поддържа, че въпреки посочената разпоредба на длъжника било
изпратено уведомително писмо, с което бил уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост, считано от 11.07.2022 г. На основание Закона за потребителския кредит и в
съответствие с разпоредбите на сключения договор на длъжника била начислена лихва за
забава в размер на действащата законна лихва за периода от 16.11.2020 г. до датата на
подаване на заявлението в съда. Твърди, че общият размер на начислената лихва е 593,26
лева, като за периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или
неустойка в съответствие с разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС. Поддържа, че длъжникът
не е заплатил изцяло дължимия паричен заем към дружеството в размер на 4 393,41 лв. -
главница по договор за паричен заем № 17520246, ведно със законна лихва за периода от
01.08.2022 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 1503,66 лв. за периода
от 15.11.2020 г. до 11.07.2022 г., мораторна лихва в размер на 593,26 лв. за периода от
16.11.2020 г. до 01.08.2022 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение от
25.08.2022 г. по ч.гр.д. № 41833/2022 г. по описа на СРС, 154 състав. Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявения иск с твърдения, че съгласно сключения договор за
кредит било предвидено, че кредиторът може да предостави за ползване на
кредитополучателя кредитна карта в размер на 10 000 лева. Твърди още, че не е искал и не
получавал кредитна карта. Навежда твърдения, че редовно обслужвал и внасял вноските по
кредита на касата на /фирма/ и извършвал банкови преводи в /фирма/. Сочи, че в
погасителния план вноската се калкулирала от главница и лихва, като лихвата била в пъти
по – голяма от главницата и не съответствала на договорената лихва в размер на 5,9 %.
Поддържа, че били налице редица нарушения от кредитора /фирма/, както и неравноправни
клаузи, подвеждащи търговски практики. Моли съда да обяви договора за кредит за
недействителен.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК в тежест на ищеца е да докаже, че по силата на сключения между страните по същия
договор за паричен кредит /фирма/ е предоставил на ответника посочената сума, а
последният се е задължил да я върне в уговорения срок, прехвърляне на вземанията по
силата на валиден договор за цесия и уведомяване на длъжника за извършените
прехвърляния, настъпване на падежа на задължението за връщане на сумата, включително и
предпоставките, уговорени в договора за настъпване на изискуемост и/или предсрочна
изискуемост. Ищецът следва да установи и наличието на валидно постигнати договорки за
заплащане на възнаградителна лихва, които не са неравноправни и не противоречат на
императивните материалноправни норми, както и техния размер.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричното си задължение.
С проекта за доклад (утвърден за окончателен в открито заседание на 18.10.2023 г.)
съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между
/фирма/, ЕИК ********** и И. Н. Й., ЕГН ********** е сключен Договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит и ползване на кредитна
карта PLUS-17520246/12.12.2019 г., по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя кредит за потребителски цели в размер на 5 000,00 лв., а последният се
задължил да върне заемната сума ведно с надбавка, представляваща печалба за кредитора,
като съобразно погасителния план задължението е следвало да се погаси на 60 равни
месечни погасителни вноски, в размер на 156,34 лева всяка и платими на 15-то число всеки
2
месец, застрахователна премия в размер на 1 179,00 лв., такса ангажимент в размер на
175,00 лв. или сума за плащане в общ размер на 9 380,40 лв., като датата на последната
погасителна вноска по заема е 15.12.2024 г. Уговорен е годишен процент на разходите –
21,34% и фиксиран лихвен процент - 17,82%. При забава на една или повече месечни
погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска,
ведно с направените разноски по събиране на вземането. Договорът е подписан от страните
на 12.12.2019 г., като подписи са положени върху всяка страница от договора и приложените
към него общи условия.
Представени са Договор за застрахователно посредничество, Сертификат № PLUS-
17520246 за застраховка “Защита на плащанията” на кредитополучателите на потребителски
паричен кредит, предоставен от /фирма/ и Допълнителна медицинска услуга “Второ
медицинско мнение”, предоставена от MediGuide International, както и общи условия за
застраховка “Защита на плащанията”.
Видно от представения Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
19.08.2019 г., сключен между /фирма/, ЕИК *********** и /фирма/, ЕИК ***********,
кредиторът е прехвърлил на ищеца вземанията, описани в Приложение № 1, сред които
попада и процесното вземане, ведно с всички привилегии, обезпечения, лихви и други
принадлежности. С потвърждение за извършена цесия кредиторът /фирма/ е потвърдил
прехвърлянето на вземанията в полза на ищеца /фирма/.
Видно от пълномощно от 19.08.2019 г. /л. 35/, /фирма/, чрез управителя си, е
упълномощило /фирма/ с правата да уведоми всички длъжници по всички вземания на
дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, прехвърлени с Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.08.2019 г., сключен между
/фирма/, в качеството му на „продавач“ - цедент, и /фирма/, в качеството му на “купувач” -
цесионер.
В препис извлечение от Приложение № 1 от 10.11.2021 г. към представения Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между /фирма/ и /фирма/ на
19.08.2019 г., е отразено вземане от И. Н. Й. по Договор за потребителски паричен кредит
PLUS-17520246 от 12.12.2019 г., по който е отпусната сума в размер на 5 000,00 лв., с общ
размер на задължението към 10.11.2021 г. – 6 113,94 лв.
С писма с изх. № УПЦ-П-БНП/PLUS-17520246/10.11.2021 г. и с изх. № УПЦ/УПИ-С-
БНП/PLUS-17520246/06.07.2022 г., адресирани до ответника, ищецът като пълномощник на
“БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България”, е направил изявление, че въз основа
Приложение № 1 от 10.11.2021 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 19.08.2019 г., сключен между /фирма/ и /фирма/, задълженията по
договора възлизат на 6 113,94 лв. към 10.11.2021 г. и 6 490,34 лв. към 06.07.2022 г.
Ответникът е поканен да заплати задълженията в 5-дневен срок от получаването на
посочените покани по посочена в тях банкова сметка, след което ще бъде издадено
удостоверение за липса на задължения. Уведомленията са изпратени до ответника с
препоръчано писмо с обратна разписка, като и двете са върнати с отбелязване
“непотърсени”.
Ответникът поддържа, че не е бил надлежно уведомен за извършената цесия. Следва
да се посочи, че неуведомяването на длъжника не води до недействителност на цесията.
Правата по цесията преминават върху цесионера със сключване на договора. Съобщението
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, поради
което не е условие за настъпване на прехвърлителното действие на цесията. Единствените
правни последици от неспазване на задължението за уведомяване се свеждат до това, че до
съобщаване на цесията длъжникът може да плати на цедента и плащането да го освободи
валидно от дълга. Липсата на уведомление не прави цесията недействителна, нито
освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Уведомяването има за
цел да обвърже длъжника с договора за прехвърляне на вземането и да го защити срещу
ненадлежно изпълнение на задължението му. Изходящото от цедента уведомяване създава
достатъчна сигурност за длъжника относно извършената замяна на стария кредитор и
гарантира изпълнение на задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75,
ал. 1 ЗЗД. В закона липсва забрана съобщението за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД да бъде
извършено от новия кредитор /цесионера/ по силата на нарочно упълномощаване от
цедента. В случая доказателствата по делото сочат, че ищецът е упълномощен от цедента да
3
уведоми ответника за извършеното прехвърляне на процесното вземане. Въпреки, че
уведомителните писма са се върнали като непотърсени, същите, както и посоченото по-горе
пълномощно, са приложени към исковата молба, като с достигане на същите до длъжника е
налице надлежно съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С оглед
гореизложеното, съдът приема, че ответникът е уведомен за прехвърляне на вземането с
връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, съответно цесията има
действие спрямо него. Това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. За
уведомяването на длъжника законът не изисква спазването на особена форма и нарочен ред
за връчване на съобщенията до него. В хода на висящ исков процес връчването на
съобщения до ответника се извършва по разписаните в чл. 37 и сл. ГПК правила.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира изцяло като компетентно, последователно, логично изготвено и неоспорено от
страните, се установява, че на 13.12.2019 г. ответникът е усвоил сума в размер на 4 825,00
лв. чрез банков превод по посочена в договора за кредит банкова сметка. Посочената сума в
размер на 4 825,00 лв. всъщност представлява разликата между размера на договорения
кредит /5 000,00 лв./ и отразената в договора “такса ангажимент” /175,00 лв./. Вещото лице
сочи, че ответникът е заплатил сума в общ размер на 2 356,63 лв., като с тях са погасени
784,49 лв. – главница, 1 097,74 лв. – договорна лихва и 474,40 лв. – застраховка.
Експертизата установява, че непогасени остават 4 215,51 лв. – главница, 1 503,66 лв. –
договорна лихва и 177,90 лв. – застраховка. Направено е уточнение, че застраховката е
анулирана, считано от 15.11.2021 г., като задълженията по нея до края на срока на договора
не са калкулирани в дължимите суми. Последната постъпила сума по договора е на
27.04.2021 г. в размер на 157,00 лв.
Ответникът е навел правоизключващо възражение за недействителност на сключения
договор поради съдържащите се в него неравноправни клаузи и подвеждащи търговски
практики. При извършена преценка досежно действителността на договора за кредит съдът
не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи
нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо, следва
да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на
сключения договор, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба, в действието й към релевантния за спора момент, а именно момента
на възникване на материалното правоотношение /ЗИД на ЗПК - обн. в ДВ, бр. 35 от 2014 г.,
в сила от 23.07.2014 г. /, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед начина на сключване на процесния договор /писмена форма/ съдът намира,
че е спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК. От съдържанието на договора се установява,
че е посочен общият размер на кредита /5 000,00 лв./, както и условията за усвояването му
/посредством паричен превод на посочена от кредитополучателя банкова сметка/, при
уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 17,82 % и ГПР - 21,34%. На първа
страница от договора е инкорпориран погасителен план, включващ 60 бр. месечни
погасителни вноски, всяка от които в размер на 156,34 лв., с индивидуално уговорен падеж.
С клаузата на чл. 11 от договора е уговорена и възможността кредитополучателят да се
откаже от сключения договор, както и условията за упражняване на това право /чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК/, а с клаузата на чл. 7 от договора е уредена и възможността на кредитополучателя
по всяко време от действието на договора да получи погасителен план за извършените и
предстоящи плащания /чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК/.
Съдът следва да извърши проверка на клаузата на чл. 2 от договора за кредит,
съгласно която кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу което кредиторът
сключва договор при фиксирана лихва, която такса се заплаща при усвояване на кредита и се
удържа от кредитополучателя. В случая таксата е в размер на 175,00 лв. и съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза е удържана при усвояването на кредита.
Съдът намира, че така уговорената такса ангажимент пряко противоречи на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на цитираната
разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Кредиторът не може да изисква плащане на
4
такси за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита, тъй като те са част от
дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, както и да събира повече
от веднъж такса за едно и също действие. В случая не може да се приеме, че уговореното
между страните и поето от кредитора задължение да фиксира лихвения процент за срока на
договора и да не го променя съставлява допълнителна услуга във връзка с договора.
Размерът на лихвения процент и условията за прилагането му са задължителни елементи на
договора за потребителски кредит и съгласието на кредитора да предостави заем при
фиксиран лихвен процент за срока на договора е част от условията, при които е сключен
договорът, а не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Съдът
намира, че процесната клауза пряко противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
поради което същата следва да се прогласи за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД. В допълнение, посочената уговорка цели заобикаляне на закона и нарушава добрите
нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Следва да се посочи, че таксата ангажимент за предоставянето на фиксиран лихвен
процент е свързана с поетия кредитен риск от страна на кредитодателя, а именно с възможни
съществени промени в икономическите условия, които в друг случай биха довели до
повишаване на лихвата, поради което този разход следва да намери отражение в лихвата,
респективно да бъде включен в годишния процент на разходите по кредита. Или казано с
други думи, при поемане на кредитния риск от страна на кредитодателя да предостави
кредит с фиксирана лихва, последният има основателна причина да предостави кредита при
по-висока от стандартната лихва при договори с плаващ лихвен процент. От изложеното
следва изводът, че таксата ангажимент по съществото си представлява разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите –
индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
По отношение на задължението за застрахователна премия, съдът намира, че не е
доказано сключването на застрахователен договор. Съгласно Кодекса за застраховането
застрахователният договор се сключва писмено във формата на застрахователна полица или
на друг писмен акт. Така предвидената форма е такава за действителност на договора,
поради което за да се приеме, че е налице валидно сключен такъв, ищецът е следвало да
представи застрахователна полица или друг писмен акт. В случая към договора за кредит е
приложен единствено посоченият сертификат, в който е отразено, че застрахователите
/фирма/, ЕИК *********и /фирма/, ЕИК ************ се задължават срещу заплащане на
застрахователна премия да застраховат ответника съгласно Общи условия на застраховка
"Защита на плащанията". Този сертификат не представлява застрахователна полица, нито
може да бъде разглеждан като друг писмен документ, доказващ сключването на
застрахователен договор, тъй като не е подписан от представител на посочените
застрахователи /фирма/ и ***************, а носи само подписите на ответника и на
представител на кредитора по договора за потребителски кредит. Действително съгласно КЗ
може да бъде издадено застрахователно удостоверение, сертификат или свидетелство, но
този документ се издава от застрахователя и има удостоверителен характер за сключването
на застрахователния договор, а не замества самия договор. По делото не бяха представени
доказателства за сключен договор за застрахова с този предмет, нито има данни ищцовото
дружество да е заплатило уговорената в договора застрахователна премия от името на
кредитополучателя, за да претендира плащане по нея. Освен това, доколкото по делото не са
представени писмени доказателства, че застрахователната премия е заплатена от ищцовото
дружество на застрахователя, не може да се направи и извод за валидност въобще на
договор за застраховка. Ето защо, съдът намира, че ищецът не е доказал сключването на
застрахователен договор, по силата на който ответникът да дължи месечни вноски за
застрахователна премия, заплащани на застрахователя чрез кредитора по договора за
потребителски кредит. При това положение не може да се приеме, че е налице основание за
5
включване на дължимата сума за застрахователна премия в главницата по кредита. Следва
обаче да се вземе предвид, че ищецът е включил размера на застрахователните вноски в
погасителните вноски. Освен това, застрахователната премия по сключен договор за
застраховка на плащанията представлява разход, пряко свързан с договора за кредит, поради
което същият следва да намери отражение в размера на годишния процент на разходите.
В процесния договор за кредит ГПР е посочен във фиксиран размер – 21,34%, но
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето
предвид при формирането му. Такава конкретизация липсва и в общите условия, към които
препраща договора. Както беше посочено и по-горе, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в ГПР следва да намерят отражение
както уговорената лихва, така и всички допълнителни разходи, свързани с кредита, в това
число „такса ангажимент“ и застрахователната премия по договор за застраховка на
плащанията. Вземайки предвид, че това не е сторено, съдът намира, че договорът за кредит
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, според
който договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит ГПР е посочен във
фиксиран размер – 21,34%, но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посоченият процент и какво е взето предвид при формирането му. Такава конкретизация
липсва и в общите условия на договора.
Вярно е, че в договора е посочен размерът на съответните плащания и срокове за
това, но не е осъществено разбиване по пера на това задължение, от която разбивка да е
ясно какво е задължението за главница и какво е задължението за лихви, като такива се
предвиждат в договора. Не става ясно как се формира месечната погасителна вноска, т.е. в
стойността на всяка една от тези вноски какъв е размерът на главницата, на лихвите,
респективно на други предвидени задължения. В договора е посочен годишен лихвен
процент, от който обаче не става ясно по какъв начин той се отразява в размера на
погасителните вноски. В случая ирелевантен е фактът, че както лихвеният процент, така и
годишният процент на разходите са определени като фиксиран процент от общата сума, тъй
като от тази уговорка не може да се извлече информацията за размера на включените в
месечната погасителна вноска суми. Тези данни имат съществено значение за изчисляване
на дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база за изчислението
им ще служи неизплатената част от главницата. Дори и да се приеме, че за
кредитополучателя е изначално ясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не
освобождава кредитора от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК,
да информира кредитополучателя за условията за заплащане на месечната погасителна
вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква
част представлява т.нар. "оскъпяване“ на кредита.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита. Съдът намира, че
установяването на дължимостта на чистата стойност на кредита може да се извърши в
настоящото производство по чл. 422 ГПК, а не в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл Решение
№ 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV го).
6
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по отношение настъпването на
изискуемостта на вземането, съдът намира, че с представените уведомителни писма с изх. №
УПЦ-П-БНП/PLUS-17520246/10.11.2021 г. и с изх. № УПЦ/УПИ-С-***/PLUS-
17520246/06.07.2022 г., ответникът не е бил надлежно уведомен за предсрочната
изискуемост. Съгласно даденото задължително тълкуване на закона в т. 18 на ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и
кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става
изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Тези
разяснения се прилагат съответно и при договори за потребителски кредити, сключени с
кредитодател небанкова финансова институция. Съдът приема, че както в съдържанието на
посочените уведомителни писма, така и в исковата молба, липсва изрично волеизявление за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Липсват и представени към исковата молба
доказателства в тази насока. В приетите по делото уведомителни писма за извършена цесия
липсват по същество изявления за обявяване кредита за предсрочно изискуем. В същите е
описано, че кредитополучателят се уведомява за извършената цесия и за размера на дълга
към съответния момент, като ответникът се кани да погаси дължимите суми към цесионера
(ищец), като е отправено предупреждение, че ако не се плати, ще бъдат предприети всички
допустими от закона действия. Липсва обаче волеизявление, че кредитът ще се счита
предсрочно изискуем, а уведомителните писма, изпратени чрез Български пощи, доказват,
че са изпратени уведомления с посоченото съдържание /уведомяване за цесията/, но същите
не касаят обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Следва изводът, че по делото
липсват доказателства за надлежно обявена предсрочна изискуемост на процесния кредит
към сочената в исковата молба дата на предсрочната изискуемост – 11.07.2022 г. или към
последваща такава.
С оглед гореизложеното и като взе предвид чистата стойност на предоставения
кредит, съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, а именно сума в
размер на 4 825,00 лв., която ответникът е получил, и отчитайки постъпилите плащания в
общ размер на 2 356,63 лв., съдът намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер
на 2 468,37 лв., до който размер се явява основателна исковата претенция. В останалата част
исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
По отговорността на страните за разноски:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При
този изход на делото право на разноски имат и двете страни, но искане в този смисъл е
направил единствено ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъди сумата 230,50 лв. за сторени разноски в настоящото производство за държавна
такса, депозит за съдебно-счетоводна експертиза и юрисконсултско възнаграждение и
сумата 68,38 лв. сторени разноски в заповедно производство за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от исковите претенции. Съдът
определи в минимален размер юрисконсултското възнаграждение на заявителя - ищец в
двете съдебни производства, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр.
чл. 37 от Закон за правната помощ и съответно чл. 26 от Наредбата за заплащането на
правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в заповедното
производство – 50 лв.) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (по
отношение на юрисконсултското възнаграждение в исковото производство – 150 лв.), при
съобразяване вида и обема на извършената дейност от процесуалния му представител,
7
материалния интерес, липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и, че то се
явява типично за него с оглед предмета на дейност на дружеството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И. Н. Й.,
ЕГН **********, с адрес: *****************, дължи на *****************, ЕИК
**************, със седалище и адрес на управление: ****************, сумата от 2 468,37
лева, представляваща главница по договор за паричен заем № PLUS - 17520246, сключен на
12.12.2019 г. с **************, ведно със законната лихва от 01.08.2022 г. до изплащане на
вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
25.08.2022 г. по ч.гр.д. № 41833/2022 г. по описа на СРС, 154 състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата над 2 468,37 лева
до пълния предявен размер от 4 393,41 лева – главница по договора, предявения иск за
установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата 1 503,66 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 15.11.2020 г. до 11.07.2022 г. и предявения иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца за
сумата 593,26 лева, представляваща лихва за забава за периода от 16.11.2020 г. до 01.08.2022
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 25.08.2022 г.
по ч.гр.д. № 41833/2022 г. по описа на СРС, 154 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА И. Н. Й., ЕГН **********, с адрес: *************, да заплати на
**********, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление:
************************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 230,50 лева,
представляваща сторени разноски по настоящото исково производство, както и сумата от
68,38 лева, представляваща сторени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №
41833/2022 г. по описа на СРС, 154 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8