Р
Е Ш
Е Н
И Е № 2890
гр. Пловдив, 10.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 10.07.2020 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 2072 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е
по искова молба от И.Д.Л., ЕГН ********** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, допълнена и уточнена с молба от 19.02.2020 г., с която са
предявени искове за прогласяване за недействителен договор за кредит от
24.06.2015 г. поради това, че същият противоречи на добрите нрави, заобикаля
закона и противоречи на закона – чл.11, т.9 и т.10 ЗПК. В условията на
евентуалност е предявен иск за прогласяване на недействителността на клаузата
по чл.4.2. от договор за кредит, в която
е предвидена неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение, поради противоречието й с добрите нрави и заобикаляща
закона - чл.21, ал.1, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е сключен договор за кредит от ***, по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и
ГПР 49.05 % със срок на погасяване 16 седмични вноски, размер на погасителната
вноска в размер на 33.33 лева. В чл.4 от договора е предвидена неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер
от 191.84 лева. Счита, че договорът за кредит е недействителен доколкото в него
не е посочен точния размер на възнаградителната лихва и ГПР, което е основание
за недействителност, съгласно чл.22, вр. с
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка е скрита
лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора. Счита, че уговорената в
договора клауза за възнаградителна лихва е недействителна и от там е недействителен целия договор.
Наред с това, счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, както и поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
доколкото не е включена в
ГПР.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника, в който оспорва исковете. Прави възражение за недопустимост на
исковете, поради липса на правен интерес от воденето им, доколкото ищецът имал
друг път на защита, чрез осъдителен иск, доколкото е погасил задълженията си по
договора за кредит. Счита същите за неоснователни и моли за тяхното отхвърляне
по подробни съображения, изложени в отговора. Претендират се разноски.
Исковете са допустими, ищецът има право
на избор по какъв начин да предяви претенцията дали чрез установителен иск за
недействителност на договора или осъдителен иск за връщане на дадено по
недействителен договор. Обстоятелството, че ищецът има на разположение да
предяви осъдителен иск за връщане на платени суми по недействителен договор,
респективно клаузи от него не изключва правото му да предяви иск за
установяване на недействителност на договора, което е залегнало и в мотивите на
т.2 от ТР № 8/2012 г. на ВКС.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
По
възражението на ответника за недопустимостта на предявените искове, поради
липса на интерес, съдът се е произнесъл в Определение от 19.05.2020 г., като е
приел, че е сезиран с допустими искове като е изложил и мотиви за това, които
не намира за нужно да преповтаря.
По същество:
Предявени са главни
искове по чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 ЗЗД за признаване за прогласяване на недействителността на договора за
кредит от ***, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с
добрите нрави.
В условията на
евентуалност е предявен иск за признаване за недействителна клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от
договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона – чл.26,
ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД,
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи твърдението си за недействителност
на договора и клаузата за неустойка, поради противоречи на добрите нрави. В
тежест на ответника е да докаже валидно възникнало правоотношение по договор за
паричен заем от 24.06.2015 г., че в него е предвидено съдържанието по чл.11,
ал.1 т.9 и т. 10 от ЗПК, а по евентуалния иск, че вземането за неустойка е
включено в ГПР, което е в общ размер на 49.05 %, като за последното ответникът
не сочи доказателства.
С
определение от
19.05.2020 г. като безспорно
между страните е отделено, че са сключили
договор за кредит от *** с посоченото от
ищеца съдържание, в който в чл.4, ал.2 е уговорена клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за заем
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия
случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва служебно
да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от ищеца.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК, както и че същият е сключен при противоречие с добрите нрави и се
заобикаля закона – чл.19, ал.4 ЗПК.
След изследване
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита,
че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора,тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по
чл.4, ал.2, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит
съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора
за заем /л.13/,
в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се
посочват условията за прилагането му.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 33.28 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 500 лева – чл.2 и общо дължима сума по договора 533.28 лева – чл.2, т.7, който размер е фиксиран за целия
период на договора.
Обстоятелството
дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява скрита
възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент не
рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе
до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка.
Предвид
изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за
недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва
да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът
намира следното:
В чл.2, т. 7
от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 533.28
лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 49.05 % – реквизити по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена
към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността
на тази клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът намира, че е спазена
и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно
допусканията при изчисление на ГПР.
Предвид
изложеното и този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По изложените
съображения се явява и неоснователен и иска за прогласяване на недействителност
на договора поради заобикаляне на закона, в частност на разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото тази разпоредба касае действителността на клаузите за
вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор
Договорът за
кредит не противоречи на добрите нрави, доколкото не се установява като цяло
нееквивалентност на престацията на ищеца с престацията на ответника. За
предоставен в полза на ищеца кредит в размер на 500 лева, ответникът като
заемодател получава като възнаграждение за тази престация сума в размер на
33.28 лева, като възнаградителна лихва. Съдът не открива нееквивалентност на
насрещните престации на страните. Определеното възнаграждение на ответника, за
предоставения заем съответства на принципа на добросъвестност и справедливост.
Дали клаузата по договора за неустойка представлява скрита лихва, с която
необосновано се увеличава размера на насрещната престация на ищеца, като
заемател е относимо към преценка действитеността на клаузата за неустойка, а не
на договора като цяло.
С оглед
изложеното и този иск е неоснователен и ще се отхвърли.
Предвид
отхвърляне на главните искове, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск.
По евентуалния иск за недействителност на клаузата за
неустойка:
На първо място ищецът е
посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 191.84 лв. – чл.4, ал.2 от договора.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън
присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Предвид изложеното съдът
намира, че предявения иск за недействителност на клаузата за неустойка,
предвидена в чл.4, ал.2 от договор за договор за кредит от 24.06.2015 г., поради противоречие с добрите нрави е
основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаване на иска на първото
посочено от ищеца основание, съдът не дължи обсъждане на другите посочени
основания за недействителност на клаузата за неустойка.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от
двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат и за двете
страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 100 лева – платена
държавна такса /л.31/, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с
уважената част от исковете ще се присъди сума в размер на 50 лева.
По делото ищецът се е представлявал от адв. Е.И., която е
поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен договор за правна помощ и съдействие /л.30/, съгласно който на
ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. Е.И.. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Е.И. в размер
на 300 лева, определено въз основа
на уважената претенция, което ще й се присъди.
Ответникът е
направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца, което съдът намира за неоснователно, доколкото същото е определено в
размер на минимума, съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Ответникът се е представлявал в производството от
юрисконсулт, като се претендира
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което съдът определя на
основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с
ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна
сложност, проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия, от която сума
на основание чл.78, ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер на 50 лева, с оглед отхвърлената част от
исковете.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Д.Л., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и. д.,
искове за прогласяване на недействителността на договор за кредит от ***, сключен
между И.Д.Л., ЕГН ********** и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* на основание чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 ЗПК, чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 ЗЗД - поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 в договор за
кредит от ***, сключен между И.Д.Л., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, като
противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА И.Д.Л.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 50 лева –
разноски в производството, на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. Е.Г.И., с личен № ***, вписана в АК – Пловдив, на основание
чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева
- адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА И.Д.Л., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и. д. сумата в размер на 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!ВГ