Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.05.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
пети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 3017 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 111484 от 10.05.2019 г., постановено по
гр. дело № 46480/2016 г., Софийският районен съд, I ГО, 175-ти състав, е уважил
частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.Б.Т.“ ЕАД срещу Л.Г.Ч.
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 т ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на
ищеца сумите от 1326,89 лева, представляваща цена на доставена топлинна
енергия през периода от 01.09.2012 г. до 30.09.2014 г. за топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 6, находящ се в гр. Пловдив, ул. „********2, ИТ № 1954890,
ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 09.10.2015
г. до окончателното изплащане на главницата, както и на основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД сумата от 260,42 лева, представляваща лихва за забава върху
задължението за доставена топлинна енергия за периода от 09.10.2012 г. до 08.10.2015
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 23.04.2016
г. по ч.гр. дело № 67780/2015 г. на СРС, ГО, 27 състав, като е отхвърлил
предявения иск за главница за сумата над 1326,89 лева до пълния предявен
размер от 1513,86 лева и за периода от 01.08.2012 г. до 31.08.2012 г.,
както и предявения иск за установяване на лихва за забава за сумата над 260,42
лева до пълния предявен размер от 306,84 лева и за периода от
01.10.2012 г. до 08.10.2012 г.
С решението Л.Г.Ч. е осъдена да заплати на „Е.Б.Т.“
ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 718,50 лева – разноски в
исковото производство и 293,28 лева – в заповедното производство, а на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „Е.Б.Т.“ ЕАД е осъдено да заплати на Л.Г.Ч.
сумата от 38,46 лева – разноски.
С определение № 287147 от 27.11.2019 г., постановено
по същото дело по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, искането на Л.Г.Ч. за
изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с
която предявените искове са уважени е постъпила въззивна жалба от Л.Г.Ч. чрез адв.
Н.К., в която прави оплакване, че решението в атакуваната част е неправилно, тъй
като изводите на съда не почиват на убедителни доказателства, че ответницата
има качеството на потребител на топлинна енергия като собственик на топлоснабдения
имот. Освен това оспорва факта, че е поставена в забава. Сочи, че по делото не
се установява, че уредите за измерване на топлинна енергия са били изправни. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната
част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете
да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв
е постъпил от въззиваемата страна „Е.Б.Т.“ ЕАД, в който оспорва
въззивната жалба и излага, че фактът, че ответницата има качеството на
потребител на топлинна енергия се установява освен от декларацията по чл. 14 от ЗМДТ и от представена по делото декларация, че ответницата е клиент на ищцовото
дружество и на нейно име е открита партида с посочен ИТН. По отношение изпадане
на ответника в забава, излага, че в чл. 35, ал. 1 от ОУ е определен срок за
заплащане на потребената топлинна енергия, след изтичането на който длъжникът
изпада в забава по чл. 34, ал. 1 от приложимите ОУ. Счита, че от приетите
свидетелства за метрологична проверка на уреди се установява, че същите с били
изправни и са отчитали топлинната енергия правилно. Сочи, че стойността на
доставената в имота ТЕ се установява и от заключенията на приетите по делото
експертизи. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и
решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски за
юрисконуслт.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба
доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Разгледано по същество
решението е правилно. Правните изводи на първоинстанционния съд са обосновани,
почиват на вярна и точна интерпретация на фактите, установени по делото и са
постановени при правилно приложен материален закон, поради което въззивният съд
споделя мотивите му, като на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях и в допълнение
намира следното:
Ищецът в
първоинстанционното производство „Е.Б.Т.“ ЕАД е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 09.10.2015
г. г. срещу Л.Г.Ч., по което е
образувано ч. гр. дело № 67780/2015 г. на СРС, ГО, 40 състав, по което
на 23.04.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за
посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в
заповедното производство е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение
на вземанията по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички
вземания,
за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по посоченото дело.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване
е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата,
където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична
проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна
енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните
отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна
енергия през е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване,
или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно Tълкувателно
решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни
субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие,
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената ѝ на топлопреносното предприятие. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
С поглед изложената
правна рамка, правилно първата съдебна инстанция е приела, че от представените и
приети по делото доказателства – молба-декларация от Л.Г.Ч. от
27.08.2013 г., ведно с приложения относно статута на имота, се установява, че
ищцата е признала, че е сключила договор за доставка на топлинна енергия за
топлоснабдения имот с ИТН 1954890, като ѝ е открит клиентски номер и е
завила, че желае да получава фактура за стойността на доставената за този
клиентски номер топлинна енергия на посочен и изписан от нея адрес.
От представения по делото
извлечение –схема от Кадастъра и имотния регистър на България, удостоверителната
сила на което не е оборена в процеса, се установява, че ответницата е вписана
като собственик на топлоснабдения имот апартамент № 6, находящ се в гр.
Пловдив, ул. „********3 с посочен в схемата идентификатор, който се намира в
топлофицирана сграда. Освен това от представената по реда на чл. 192 от ГПК от
третото задължено лице Община Пловдив декларация по чл. 14 от ЗМДТ, за имота, подадена
от Л.Г.Ч., се установява, че същата е декларирала, че е негов собственик от
1998 г. По делото няма данни имотът да е отчужден или в полза на трето лице да
е учредено вещно право на ползване, поради което в качеството си на собственик
на процесния имот ответникът има и качеството на потребител на топлинна енергия
за исковия период на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, следователно е легитимиран
да отговаря по предявените искове.
Притежаваното от
ответника право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие
на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор
за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е
достатъчно основание за доказване на иска по основание.
От изслушаното и прието по делото заключение на
вещото лице по назначената СТЕ, както и от представените по делото писмени
доказателства относно монтаж и подмяна на средства за търговско измерване и
заключението на ССчЕ, които доказателства са подробно обсъдени и анализирани от
първата съдебна инстанция, се установява стойността на реално потребената от
ответницата за процесния период топлинна енергия. Установява се и че всички
измервателни уреди са преминали метрологична проверка, а дължимата сума за
апартамента е изчислена математически вярно, съобразно действащата нормативна
уредба и е в рамките на присъдената от първата съдебна инстанция. В СТЕ е
посочено, че измерването на доставеното в абонатната станция количество
топлинна енергия се извършва от общ топломер търговски тип, който е преминал
задължителни проверки и е проведен контрол от лицензирани лаборатории за
процесния период.
Съгласно чл. 34, ал. 1 от Общите условия на
доставчика, заплащането на месечните дължими суми следва да бъде извършено в
30-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. При
неизпълнение в срок, потребителите дължат обезщетение за забава в размер на
законната лихва от деня на забавата. Според чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД,
когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му, поради което, както правилно е приела и първата
съдебна инстанция, длъжникът, на основание цитирания текст е изпаднал в забава
и дължи лихва върху главниците считан от деня, следващ датата, на която срокът
по чл. 34, ал. 1 от ОУ е изтекъл за всяка фактура. Обезщетението за забава в
размер на законната лихва върху главницата е математически вярно изчислено, а
периодът е правилно определен.
Ето защо с оглед предмета на проверка, въведен с
въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото
оплаквания, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в
обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
Въззиваемият-ищец, който
е бил защитаван от юрисконсулт, е заявил искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, което е основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, съдът определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на
100 лв. за тази инстанция. Възраженията на въззивника-ответник относно
разноските в първа инстанция, заявени във въззвината жалба са обсъдени от
първата съдебна инстанция в определението от 27.11.2019 г., постановено делото
по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, и същите не са въведени за разглеждане от
въззивния съд по предвидения за това процесуален ред, поради което настоящият
състав не може да ревизира въпроса за разноските в първа инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 111484 от 10.05.2019 г., постановено по
гр. дело № 46480/2016 г. на Софийския районен съд, I ГО, 175-ти състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА Л.Г.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Е.Б.Т.“
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата от 100 лева – разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.