№ 406
гр. София, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20211000501936 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260265 от 20.05.2021 год., постановено по гр.д.№ 758/2019 год. по описа на
СОС, ГО, 6-ти състав е отхвърлен предявен от Н. К. Г. против Софийски градски съд иск с
правно основание чл.4, пар.3, вр. чл.19 от ДЕС и чл.86 от ЗЗД за сумата от 39 000 лева,
представляващи обезщетение за вреди от неприлагане правото на ЕС в резултат на
правораздавателна дейност на СГС, както и сумата от 1 549.29 лева, представляващи
законна лихва върху главницата за периода от 05.06.2019 г. до 25.10.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
Решението е обжалвано от ищеца Н. К. Г. с доводи за неправилност. Твърди се, че
неправилно съдът не е субсумирал спора под правната норма на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ,
което е довело до неправилно приложение на материалния закон, като не е констатирана
изрично релевираната нищожност на относимата към спора договорна клауза. Счита, че
вследствие на това съда не е установил, че са налице всички материално правни
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди от неприлагането на
правото на ЕС. Счита предявения иск за основателен и моли съда да отмени решението на
първоинстанционният съд и да го уважи изцяло.
Въззиваемият Софийски градски съд оспорва жалбата, като твърди неоснователност на
изложените доводи и моли за потвърждаване на решението.
1
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението в обжалваната част за валидно и допустимо. По очертания в жалбата предмет на
въззивен контрол намира следното:
Производството пред първоинстанционният съд е развито по предявен от Н. К. Г. против
Софийски градски съд, като се твърди, че с трудов договор № 1155/14.03.2011 г., сключен
между него и „БТК – Централно управление” при “БТК” ЕАД е бил назначен на длъжност с
наименование „мобилен консултант”, като в т. 5, б. „е” от договора е била уговорена клауза
за изпитване със срок 6 месеца, а след изтичане на посочения срок, трудовият договор се е
трансформирал в безсрочен такъв. С допълнително споразумение № 1122/24.06.2013 г. е бил
назначен на длъжност с наименование „търговски представител”, а с последващо
допълнително споразумение № 1090/25.04.2016 г. е преназначен на длъжност „старши
търговски представител”. Твърди, че такава длъжност дори не фигурира в Националната
класификация на професиите и длъжностите, утвърдена от Министъра на труда и
социалната политика през 2011 г., в която с код 2434 са обозначени специалистите по
продажби в областта на информационните и комуникационни технологии, като с код 2434
6002 е посочена длъжността “търговски представител”. Твърди, че длъжността “старши
търговски представител” не е включена в Класификацията, което показвало, че тази
длъжност няма самостоятелно значение, а е производна на длъжността “търговски
представител”, поради което и между двете не биха могли да бъдат налице съществени
различия по отношение на изпълняваните трудови функции, поради което счита, че т. 5 от
допълнителното споразумение от 25.04.2016 г., уреждаща повторен срок за изпитване за
същата работа в полза на работодателя и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.1 от
ЗЗД - поради противоречие с императивната норма на чл. 70, ал. 5 КТ, а трудовият договор
на ищеца е запазил безсрочния си характер.
Със Заповед № 1228/12.12.2016 г., връчена на ищеца на 04.01.2017 г., работодателят е
прекратил трудовото правоотношение, на основание чл. 71, ал. 1 КТ, приемайки, че е налице
трудов договор със срок на изпитване, който още не е изтекъл. По развито пред СРС исково
производство във връзка с тази заповед, съдът е признал за незаконно и е отменил на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението му и го възстановил на основание чл. 344, ал.
1, т. 2 КТ на длъжността „старши търговски представител”, но с решение от 18.12.2018 г. по
гр. д. № 4908/2018 г. на СГС, ГК, IV „в” състав, въззивният съд е отменил
първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявените от него обективно
кумулативно съединени искове, а с определение № 448 от 05.06.2019 г. на ВКС, 3-то ГО,
касационната инстанция не е допуснала касационното обжалване на въззивното решение,
поради което на 05.06.2019 г. последното е влязло в сила. Поддържа, че във въззивното
решение СГС е нарушил чл. 4, пap. 3 във вр. с чл. 19 от Договора за Европейския съюз, тъй
като не е приложил приложими към казуса норми от правото на ЕС с директен ефект, като е
игнорирал и задължителната за него практика на Съда на ЕС по въпроси, обуславящи изхода
на спора, тъй като въз основа на нищожна договорна клауза /т. 5 от допълнителното
споразумение от 25.04.2016 г./ на ищеца не е било признато правото му да изпълнява
2
приетата от него длъжност в периода от 12.12.2016 г. до 05.06.2019 г, което право е
прогласено в чл.15, пap. 1 от Хартата, съгласно който всеки има право да работи и да
упражнява свободно избрана или приета професия. Твърди още, че съгласно клауза 4, т.1 от
Рамковото споразумение относно срочната работа, въведено в действие с Директива
1999/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г. относно Рамково споразумение за срочната работа,
сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на
индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията
с държавно участие (СЕЕР), по отношение на условията за наемане на работа, работниците
на срочни трудови договори не се третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници
на постоянен трудов договор за сравнение, само защото имат срочен договор или
правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини. Ето
защо, след като е приел, че клаузата за изпитване в допълнителното споразумение от
25.04.2016 г. е действителна, респ. че трудовият договор е бил срочен, СГС е следвало да
признае, че работодателят не е имал право да го третира по по-неблагоприятен начин в
сравнение с начина, по който го е третирал преди това, когато служителят е работел на
постоянен договор при същия работодател, поради което и не е разполагал с право да
прекрати трудовото му правоотношение, позовавайки се единствено на чл. 71, ал. 1 КТ (на
неизтекъл срок за изпитване). Като не е приложил правото на ЕС, СГС в качеството си на
орган, натоварен от държавата с правораздавателни функции, осъществявайки правосъдна
дейност, е нанесъл имуществени вреди на ищеца, чийто размер от 39 000 лева претендира.
Ответникът Софийски градски съд е оспорил исковете с твърдения, че не е налице
нарушение правото на ЕС в конкретния казус и моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът намира, че фактическа обстановка е правилно установена от първоинстанционният
съд и е следната:
Не се спори, че между Н.Г. и „БТК“ ЕАД е бил сключен трудов договор № 1155/14.03.2011
г., съгласно който ищецът е заемал длъжността „мобилен консултант“, като с допълнително
споразумение от 24.06.2013 г. е назначен на длъжността „търговски представител“ с
посочена заплата в размер на 1300 лева, а на 25.04.2016 г. между страните е сключено
допълнително споразумение, по силата на което ищецът заема длъжността „старши
търговски представител“, с базово заплата в размер на 1300 лева и уговорен в полза на
работодателя срок на изпитване 6 месеца. Със заповед № 1228/12.12.2016 г. на
работодателя, трудовото правоотношение между страните е прекратено, на основание чл.71,
ал.1 от КТ, във вр. с т.5 от допълнително споразумение от 25.04.2016 г.
По реда на съдебния контрол, с решение от 22.12.2017 г., постановено по гр.д. № 13232/2017
г. на СРС е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ,
уволнението на Г. от длъжността „старши търговски представител“ и същия е възстановен
на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ на длъжността „старши търговски представител”, но с
решение от 18.12.2018 г. по гр.д. № 4908/2018 г. на СГС, въззивният съд е отменил
първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявените от него обективно
кумулативно съединени искове, а с определение от 05.06.2019 г. на ВКС, касационната
3
инстанция не е допуснала касационното обжалване на въззивното решение, поради което на
05.06.2019 г. последното е влязло в сила.
При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът намира, че е сезиран
с иск с правно основание чл.4, пар.3, вр. чл.19 от ДЕС. Неоснователни са доводите на
въззивника, че фактическите твърдения следва да се разгледат под специалните норми на
ЗОДОВ. Това е така, тъй като с изменението и допълнението на ЗОДОВ /обн., ДВ, бр.
94/29.11.2019 г. /, се създаде нов чл. 2в, като според ал.1, т.2 на правната норма, когато
вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс –
извън случаите по т. 1, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7. С § 6, ал.1 и 2
от ПЗР на ЗИДЗОДОВ /обн., ДВ, бр. 94/29.11.2019 г./ се предвиди, че този закон се прилага
за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а неприключилите до
влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са
висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване. В настоящия
случай исковете са предявени на 25.10.2019 г., т.е. преди влизане в сила на посочената
норма и следва да се квалифицират по чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от ДЕС.
Нормата на чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от ДЕС предвижда, че държавите членки са длъжни
да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят
изпълнението на задълженията си произтичащи от Договорите и актовете на институциите
на Съюза, като при неизпълнение държавата следва да предприеме всички необходими
мерки за преустановяването му и да поправи последиците от това неизпълнение.
Последното включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на
нарушението.
Основателността на предявения иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на
правото на Европейския съюз е предпоставена от кумулативното наличие на няколко
предпоставки: 1/ претърпени от ищеца имуществени вреди; 2/ нарушението да е достатъчно
съществено и 3/ да съществува причинна връзка между нарушението и вредата, претърпяна
от увреденото лице /делото Frankovich срещу Република Италия/. Съдът следва също така
при преценка на дължимостта на претендираното обезщетение да прецени дали
нарушението е явно, а то ще е явно, когато е нарушена ясна материалноправна разпоредба на
правото на ЕС или явно не е съобразена установената съдебна практика на СЕС.
Правилно е възприето от първоинстнационният съд за неоснователно твърдението на ищеца,
че е нарушено правото му да изпълнява приетата от него длъжност в периода от 12.12.2016
г. до 05.06.2019 г., което право е прогласено в чл.15, пap.1 от Хартата на основните права на
ЕС, съгласно който всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета
професия. Това е така, тъй като служителят се е съгласил да изпълнява друга длъжност –
„старши търговски представител“, упражнявал е свободно избраната от него длъжност, до
прекратяването на трудовото правоотношение. Твърдението за нищожността на т.5 от
допълнителното споразумение от 25.04.2016 год. е въпрос по съществото на спора и
4
неподлежи за преразглеждане в настоящето производство. Съдът не е нарушил
Общностното право, тъй като подробно и задълбочено е изследвал въпроса досежно
процесната клауза, като е прието, че на ищеца е възложена нова трудова функция, различна
от изпълняваната до момента, което е дало право на работодателя да установи нов срок за
изпитване, в който срок да провери качествата на служителя за новата длъжност. Прието е
също така, че длъжността „търговски представител“ по същност е изпълнителска, докато
длъжността „старши търговски представител“ има вменени ръководни, контролни и
обучителни функции.
От събраните в хода на делото доказателства не се установи, че Н.Г. е третиран и по по-
неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов договор за сравнение – в
противоречие с клауза 4, т. 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, въведено
в действие с Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г., сключено между
Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в
Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно
участие (СЕЕР).
Поради изложеното и настоящия състав приема, че по делото не се установи да е налице
твърдяното от ищеца нарушение на основни принципи на общностното право и в тази
връзка не е налице първата основна предпоставка за ангажиране на деликтната отговорност
на ответника, поради което предявеният главен иск с правно основание чл.4, пар. 3 във вр. с
чл. 19 от ДЕС и акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
Поради съвпадане в правните изводи на двете инстанции решението в обжалваните му части
ще следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото пред въззивният съд, въззивника следва да заплати на въззиваемия
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева, съгласно чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ и въз основа на чл.37, ал.1 от Закона за правната
помощ.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260265 от 20.05.2021 год., постановено по гр.д.№ 758/2019
год. по описа на СОС, ГО, 6-ти състав.
ОСЪЖДА Н. К. Г. да заплати на Софийски градски съд юрисконсултско възнаграждение в
размер на сумата от 100 лева.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6