Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.10.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети
юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5920 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на
ищците Г.Н.З. и И.Х.З. срещу решение от 06.12.2018 г. по гр.д. №42476/2017 г.
на Софийския районен съд, ГО, 48 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателите срещу Ц.А.Т., В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И. отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за установяване
недължимостта на сумите по изпълнителен лист от 02.08.2016 г., издаден по гр.д.
№12443/2009 г. на СГС, 1-19 състав и изпълнителен лист от 02.08.2016 г.,
издаден по гр.д. №12443/2009 г. на СГС, 1-19 състав, с които Г.Н.З. и И.Х.З. са
осъдени да заплатят по 5192,50 лв. на В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И.,
представляващи получен наем за собствен имот за времето от 01.12.2006 г. до
01.07.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2009 г., както и по
1000,00 лв. на В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И. – мораторна лихва за периода
01.12.2006 г. – 31.07.2009 г. и разноски в общ размер на 5872,00 лв., които
вземания са прехвърлени на Ц.А.Т. по силата на договори за цесия от 12.04.2013
г. и 14.06.2013 г., сключени между Ц.А.Т., В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И., на
основание нищожност на договорите за цесия поради липса на предмет, както и на
основание погасяване на вземанията чрез плащане на В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И.,
като ищците са осъдени да заплатят разноски по делото.
Във въззивните жалби се твърди, че
атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано,
незаконосъобразно и несправедливо, постановено при непълнота и липса на
задълбоченост на разглежданите доказателства в тяхната съвкупност и
взаимовръзка. Сочат, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесните
договори за цесия не са нищожни поради липса на предмет – към момента на
сключването им вземанията не са съществували. Поддържат, че са уведомени за
процесните цесии преди възникване на прехвърлените вземания. Във въззивната
жалба на въззивника Г.Н.З. се твърди и че процесният договор за цесия е нищожен
и поради липса на съгласие относно прехвърлените вземания, както и че са налице
негови насрещни вземания, които прихваща със вземанията на ответниците. Предвид изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението
и да уважи предявения иск. Претендират разноски.
Въззиваемите Ц.А.Т., В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбите и молят решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, поради което на основание чл.272 ГПК настоящият въззивен
състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага
следното:
Разпоредбата
на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по
чл.439 ГПК се
явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в
изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането,
предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По
своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на
твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест
на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от
иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не
се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на
ОСГТК на ВКС/.
Прехвърлянето на вземания и задължения е
уредено в нормите на чл.99-100 ЗЗД. Цесията е правен способ за прехвърляне на
субективни права /вземания/, по силата на която настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е
прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Могат да бъдат
цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от
закона и следва от тяхното естество – чл.99 ал.1 ЗЗД. От правилото, установено
в ал.2 на посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в
обема, в който цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната
сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното
съществуване е условие за нейната действителност. Договорът за цесия винаги
предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Освен
това при прехвърляне на вземане първоначалният кредитор е длъжен да уведоми
длъжника за цесията – чл.99 ал.3 ЗЗД.
Възражението на въззивниците за
нищожност на договора за цесия е неоснователно. Съгласно практиката на ВКС /решение
№32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009
г., ІІ ТО, решение №196/22.11.2018
г. по гр.д. №3871/2017 г., IV ГО и др./, предмет на цесионната сделка
не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания,
т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Неопределяемостта
на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията поради
недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена. Договорът
за цесия на бъдещи вземания е нищожен поради липса на предмет – чл.26 ал.2 ЗЗД.
Този извод следва и от
каузалния характер на цесионния договор, чиято валидност се преценява
с оглед валидността на нейното конкретно
правно основание. Независимо от разнообразието на
основанията, на които цесията се извършва /продажба, дарение, даване
вместо изпълнение и др./, определеността, респ. определяемостта на съдържанието на
престацията е изискване за действителност на
всяко едно от тях. Договорът за цесия
винаги предполага съществуващо вземане,
произтичащо от друго правно основание. Съдът намира за неоснователно и възражението на ищците, че вземанията на ответниците са възникнали едва с постановяване на решението на ВКС. Обстоятелството,
че вземането не
е безспорно и че спорът е разрешен по съдебен ред е ирелевантно за момента на възникване на вземането. Кредитор е не само този,
който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което има
вземане, без да е установено със съдебно решение, т.е. не е необходимо вземането да е ликвидно. Ако искът за вземането се уважи, това не променя преценката за
момента на възникване на вземането -
то не възниква с придобиване на качеството ликвидност, а възниква тогава когато
са се осъществили всички елементи на конкретния фактически състав - в случая изтичане на периода на обезщетението по чл.30
ал.3 ЗС – 01.07.2009 г.
При тези данни, настоящият въззивен състав намира, че процесните договори за
цесия не са без предмет и същите не са нищожни на основание чл.26 ал.2 ЗЗД,
доколкото в същите цедираните вземания за достатъчно индивидуализирани –
вземания по гр.д. №12433/2009 г. по описа на СГС, т.е. налице е съществуващо
вземане.
По посочените по-горе съображения
неоснователни са и доводите на въззивниците, че са уведомени за сключените
цесии преди възникване на вземанията, доколкото съдът приема, че същите са
възникнали на 01.07.2009 г., т.е. преди датата на уведомяването.
Не следва да бъдат разглеждане доводите
на въззивника Г.Н.З. за нищожност на процесния
договор за цесия поради липса на съгласие, както и че са налице негови насрещни
вземания, които прихваща със вземанията на ответниците, доколкото същите са
въведени за прав път едва с въззивната жалба.
Поради изложеното и поради съвпадане крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство,
както следва: на Ц.А.Т. в размер на сумата от 2000,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, и на В.И.Х., Й.Ж.Х., С.Г.И. и Л.И.И. в размер на сумата от 1449,26
лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №555650 от 06.12.2018 г., постановено по гр.д. №42476/2017
г. по описа на СРС, ГО, 48 състав.
ОСЪЖДА Г.Н.З.,
ЕГН **********, адрес: ***, и И.Х.З., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплатят на Ц.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 2000,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Г.Н.З.,
ЕГН **********, адрес: ***, и И.Х.З., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплатят на адв. С. И., адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 1449,26
лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.