Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 10.09.2020 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:                                       

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5181 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №17977 от 21.01.2019г., постановено по гр.дело №9469/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, е осъдена ”З.А.Б.” АД да заплати на А.Ю.Л. на основание чл.432, ал.1 във вр. с чл.477 от КЗ сумата от 14000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди върху мотоциклет марка Кавазаки, с рег.№******настъпили вследствие на пътнотранспортно произшествие от 19.05.2017г., в град София, причинено от водач на лек автомобил, марка Волво, рег.№******, съставляващо застрахователен риск, покрит съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, страна по който е ответникът, заедно със законната лихва от 08.02.2018г. до погасяване на задължението, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2440.00 лв., представляваща разноски по делото.

      Постъпила е въззивна жалба от ответника - ”З.А.Б.” АД, чрез адв.А.Б., с която се обжалва изцяло решение №17977 от 21.01.2019г., постановено по гр.дело №9469/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, като са инвокирани доводи за неправилност, незаконосъобразност на съдебния акт, постановен в противоречие на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че ищецът е собственик на увредения мотоциклет марка Кавазаки, с рег.№******към момента на настъпване на застрахователното събитие и е доказан фактическия състав на нормата на чл.432 от КЗ за ангажиране отговорността на ответното дружество в качеството на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на прекия причинител на процесното ПТП. Излага се, че по делото не е установен по категоричен начин механизма за настъпилото ПТП и причинно-следствената връзка между механизма на ПТП и причинените щети, предвид на което предявеният иск се явява неоснователен и недоказан. Поддържа се още, че първоинстанционният съд не е взел предвид факта, че от показанията на разпитан по делото свидетел се установява, че водачът на увредения мотоциклет е управлявал същия в тъмната част на денонощието, без запалени светлини, с което виновно е нарушил разпоредбата на чл.70, ал.1 от ЗДвП и с поведението си е станал причина за настъпването на процесното ПТП. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК по отношение на претендирания адвокатски хонорар от въззиваемата страна.

      Въззиваемата страна - А.Ю.Л., чрез адв.П.Д., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че в резултат на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон е обоснован крайният извод на първоинстанционния съд относно фактите и обстоятелствата, обуславящи механизма на ПТП и наличието на пряка причинна връзка между него и настъпилите вреди, съответно за наличието на основание в закона за ангажиране на регресната отговорност на ответника. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.

         Предявен е от А.Ю.Л. срещу ”З.А.Б.” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 във вр. с чл.477 от КЗ.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от А.Ю.Л. срещу ”З.А.Б.” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 във вр. с чл.477 от КЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 във вр. с чл.477 от КЗ, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

С нормата на чл.432, ал.1 от КЗ се урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключило договор за застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи предпоставки: 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка "Гражданска отговорност" между делинквента и застрахователя - ответник.

Неоснователен е доводът на въззивника за липсата на материалноправна легитимация на ищеца да предяви пряк иск срещу ответното дружество като застраховател по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на делинквента за обезщетяване на претърпените от него имуществени вреди поради факта, че не е доказано, че е собственик на мотоциклет марка Кавазаки, с рег.№******на който са причинени имуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 19.05.2017г. в град София. В мотивите на обжалваното решение са изложени подробни аргументи относно факта, че ищецът е собственик на увредения мотоциклет, респективно че в неговия патримониум са настъпили имуществени вреди от процесното ПТП и му се полага застрахователно обезщетение. Така изложените съображения настоящият състав счита за обосновани след правилен анализ на събраните по делото доказателства и правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, поради което напълно споделя и препраща към тях /чл.272 от ГПК/. Отделно от изложеното от СРС въззивният съд намира да допълни и факта, че по делото е прието като доказателство, установяващо правото на собственост на ищеца върху процесното увредено МПС, свидетелство за регистрация на МПС, част I, издадено от МВР. Свидетелството за регистрация на автомобил се явява официален свидетелстващ документ, съставляващ доказателство относно съдържащите се в него изявления, включително и относно собственика на съответното МПС /в този смисъл решение №37 от 05.03.2015г. по гр.д. №4786/2014г. на ВКС I Г.О., решение №792 от 12.01.2011г. по гр.д. №281/2010г. на ВКС, III Г.О. и решение №874 от 18.11.2009г. по гр.д. №4074/2008г., III Г.О./. В случая материалната доказателствена стойност на процесното свидетелство за регистрация на МПС не е оборена, поради което същото удостоверява принадлежността на правото на собственост на ищеца върху увредения мотоциклет марка Кавазаки, с рег.№******респективно възражението на ответника за недоказаност на този факт е неоснователно.

На следващо място противно на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин механизма на настъпилото ПТП, реализирано на 19.05.2017г. в град София, причинено в резултат на противоправното поведение на водача на лек автомобил марка Волво, рег.№******, който се е движил по ул.“Димитър Пешев“ с посока от  бул.“Цариградско шосе“ към  ул.“Искърско шосе“, като на 50 м от СМГТ 0515, излизайки от крайпътна територия и навлизайки в насрещна на посоката си на движение пътна лента, не пропуска и реализира пътнотранспортно произшествие с насрещно движещия се мотоциклет марка Кавазаки, с рег.№******който вследствие на съприкосновението се отклонява, излиза от пътното платно и се удря в метален стълб. Механизмът на настъпилото ПТП е удостоверен в съставения констативен протокол за ПТП №324 от 19.05.2017г., който представлява официален документ, съставен след оглед на място от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му и по установените в закона ред и форма /съобразно Наредба №І- 167/24.10.2002г./ Действително, съобразно чл.179, ал. 1 ГПК материалната доказателствена сила на протокола обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е спазено. Протоколът е съставен от полицейски служител след посещение на място в деня на инцидента, т. е. служителят лично е установил фактите на база извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на разказа на водача. В случая след като протоколът за ПТП е бил надлежно изготвен след извършен от съставителя му оглед на мястото на произшествието и съставлява доказателство за възприетите от длъжностното лице факти и направените пред него изявления и действия, то в доказателствената тежест на ответника е било установяването на различна фактическа обстановка, като доказателства за такава не са ангажирани от въззивника-ответник до приключване на устните състезания пред първата инстанция. На следващо място съдът намира да посочи още, че отразените в протокола обстоятелства са потвърдени както от показанията на разпитания по делото свидетел, който е участник в процесното ПТП - водачът на лек автомобил марка Волво, рег.№******, така и от констатациите на вещото лице в приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза /САТЕ/, която като неоспорена и съответстваща на останалите събрани по делото доказателства правилно е била кредитирана от първостепенния съд като обективна и компетентно изготвена. Следователно от установения по делото механизъм на процесното ПТП се налага извода, че причина за възникването му е виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил марка Волво, рег.№******, който в нарушил разпоредбите на чл.25 и чл.37, ал.3 от ЗДвП. На следващо място съдът намира че от заключение на изслушаната по делото САТЕ се доказва причинната връзка между описания в констативен протокол за ПТП №324 от 19.05.2017г. механизъм и настъпилите вреди на мотоциклет марка Кавазаки, с рег.№******Относно наведеното за първи път във въззивната жалба възражение, че водачът на увредения мотоциклет е управлявал същия в тъмната част на денонощието, без запалени светлини, с което виновно е нарушил разпоредбата на чл.70, ал.1 от ЗДвП и с поведението си е станал причина за настъпването на процесното ПТП, съдът приема, че по същество представлява възражение за съпричиняване, което е несвоевременно направено и като такова е преклудирано, поради което въззивният съд не следва да се произнася по така наведения довод.

Във въззивната жалба няма наведени други конкретни оплаквания по отношение на останалите елементи от фактическия състав на нормата на чл.432, ал.1 от КЗ, поради което настоящият въззивен състав приема, че по делото е установено по несъмнен начин, че са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на въззивника-ответник.

С оглед изготвеното по делото заключение на САТЕ относно действителния размер на причинените вреди правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск в пълния му предявен размер, кредитирайки приетото по делото заключение като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните по делото.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, в т.ч. и за разноските като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия съдът счита за неоснователно. В случая претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000.00 лв. съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът отчитайки материалния интерес на предявения иск и вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба, без процесуално представителство, намира, че размерът на претендираните разноски от последния от 1000.00 лв., съответства на минималния размер, предвиден в чл.7, ал.2, т.4 Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която сума следва да му бъде присъдена. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК  въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 1000.00 лв., представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение, съгласно списък по чл.80 от ГПК и доказателства за реално сторени такива.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                         

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №17977 от 21.01.2019г., постановено по гр.дело №9469/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав.

ОСЪЖДА ”З.А.Б.” АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на А.Ю.Л., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1000.00 лв. /хиляда лева/, направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ : 1./             

 

 

                                                 2./