Р Е
Ш Е Н
И Е №138
Град Несебър, 16.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърският районен съд, трети
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май, през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЪР ПЕТРОВ
с
участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа докладваното от районния
съдия гр.д.№ 1017/2018г. по описа на Несебърския районен съд, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени при условията на обективно кумулативно съединяване на искове, с които
ищецът Д.К.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, е поискал да бъде признато за
незаконно и да бъде отменено уволнението му, извършено от неговия работодател –
ответника “П.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от И.Г.Г., последният като работодател да бъде осъден да заплати
на ищеца – работника, трудово възнаграждение за месеците ноември и декември
2017г. общо в размер на 750 лева, ведно с мораторна лихва в размер на 100 лева,
както и законна лихва върху главницата, считано от предявяване на иска, да бъде
осъден да му заплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер
на 500 лева, както и обезщетение за неспазено предизвестие в размер на
1 500 лева. Претендира разноски. Ищецът твърди, че с ответника е сключил
трудов договор през месец декември 2016г., с който е бил нает да изпълнява
длъжността “Пазач, невъоръжена охрана”, с място на работа: склад в село Равда,
община Несебър, до завършване на определена работа, срещу уговорено месечно
трудово възнаграждение в размер на 500 лева и по 0,6% за всяка зачетена година
професионален опит, платимо до 30-о число на месеца, следващ месеца, за който
се дължи. До месец октомври 2017г. включително на ищеца е било изплащано
уговореното възнаграждение, през което време е полагал труд и не е ползвал
платен годишен отпуск. То обаче не му е било заплатено за месеците ноември и
декември 2017г. не само на уговорените падежи, но и въпреки забавата и въпреки
даваните от страна на работодателя обещания. Ищецът е полагал труд в полза на
ответника до 15.12.2017г., откогато е бил освободен от работа, поради
обстоятелството, че складът е бил преместен, а на него не са били давани
никакви обяснения, нито са му били предоставени документи във връзка с
прекратяване на трудовото правоотношение, в частност не му е била връчвана
заповед за прекратяване на трудово правоотношение, по която причина за ищеца е
останало неизвестно основанието за неговото прекратяване. Предвид, че договорът
е сключен като срочен, според ищеца предизвестието за неговото прекратяване е
три месеца, позовавайки се на уговореното в договора и на разпоредбата на
чл.328, ал.1, във връзка с чл.326, ал.2 от КТ. Принудил се е да подаде жалба до
“Инспекция по труда” – Бургас, въз основа на която била образувана проверка, при
която се установило, че “се е водил на работа” (трудовият му договор с
ответника е действал и е обвързвал страните по него) до края на 2017-а година,
но не е издадена заповед за прекратяване, нито искане за такова прекратяване.
С допълнителна молба, подадена в
изпълнение указанията на съда, ищецът уточнява, че трудовият договор е сключен
на основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ, а на ищеца продължава да е неизвестно
основанието, на което той е прекратен, а от справка му е известно само, че е прекратен
на 02.01.2018г., но освен, че заповед за това не му е връчвана, не му е
отправено и задължителното предизвестие. След като договорът е прекратен на
02.01.2018г., означава, че той е обвързвал страните по него и през месеците
ноември и декември 2017-а година, за които на ищеца се следва трудово
възнаграждение в размер общо на 1 000 лева – по 500 лева за всеки от двата
месеца, както и допълнително възнаграждение за признат професионален стаж.
Изискуемостта на трудовото възнаграждение за месец ноември 2017г. е настъпила
на 30.12.2017г., а тази за възнаграждението за месец декември 2017г. – на
30.01.2018г. Уточнява размерите на мораторната лихва върху отделните главници и
началните периоди, от които се дължи, а именно 38,13 лева върху
възнаграждението за месец ноември 2017г., считано от 01.01.2018г., и 33,96 лева
върху възнагражението за месец декември 2017г., считано от 31.01.2018г. За
2016-а година претендира заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 3 дни, а за цялата календарна 2017-а година – за 20 дни.
В отговора на исковата молба по
същество на спора ответникът е изразил становище за неоснователност и
необоснованост на исковете, като оспорва твърденията на ищеца. Според ответника
трудовият договор с ищеца е сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ до
завършване на определена работа. Ответникът не посочва кога е завършена
работата в охранявания от ищеца обект, като посочва само, че в тези случаи
предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение не се дължи. Твърди,
че на 20.12.2017г. ищецът е подал молба за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от Кодекса на труда. В резултат
на това ответникът-работодател на 02.01.2018г. е издал две заповеди:
първата за прекратяване на трудовото
правоотношение, а втората за изменение и допълнение на предходната заповед. Ответникът е приел,
че се претендира заплащане на трудово възнаграждение за месец октомври 2017г.
Отрича, при условие, че след 15.12.2017г. ищецът не е полагал труд, след тази
дата да му се следва трудово възнаграждение. Счита за недоказани, включително и
по размер, претенциите за трудово възнаграждение и за обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск. След като не се дължи предизвестие за
прекратено трудово правоотношение, съответно не се дължи и обезщетение за
неспазено такова предизвестие. С оглед неоснователността и недоказаността на
главните претенции, неоснователни се явяват и акцесорните такива за лихви. Моли
исковете да бъдат отхвърлени.
В съдебно заседание ищецът се
явява лично и с упълномощен адвокат, който обръща внимание, че в един и същи
ден са издадени две заповеди, в които са посочени различни основания за
прекратяване на трудовото правоотношение и при условие, че ищецът не подавал молба
за такова прекратяване. Настоява на ищеца да се изплати трудово възнаграждение
до края на месец декември 2017г., въпреки, че последната му смяна е била на
15.12.2017г. Моли исковете да бъдат уважени и в полза на ищеца да бъдат
присъдени направените по делото разноски. В представените писмени бележки
заявява, че счита за недоказани положителните факти от страна на ответника
съобразно разпределението на доказателствената тежест, като едновременно с това
е създавал пречки за доказване твърденията на ищеца. След като остава неясна
волята на ответника за основанието, на което е прекратил трудовото
правоотношение с ищеца, уволнението следва да бъде отменено като
незаконосъобразно. Счита и останалите искове за доказани по основание и
размери.
Ответникът не се представлява в
съдебно заседание нито от законен нито от процесуален представител. С отделна
молба, във връзка с откритото производство по оспорване истинността на
документи и вмененото му задължение да представи в оригинал три броя молби за
отпуск, заявява, че не разполага с оригиналите, същите не се намират в
трудовото досие на работника, не знае дали такива съществуват, като допуска те
да са изгубени.
Въз основа на събраните по делото
писмени доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
На 08.11.2016г. е сключен трудов
договор, по силата на който “П.” ЕООД, от една страна в качеството му на
работодател, е възложил, а Д.К.Д., от друга страна в качеството му на работник,
е приел да изпълнява длъжността “Пазач, невъоръжена охрана” в обект ПСОВ Равда,
на пълен (8-часов) работен ден, при уговорено основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 500 лева и по 0,6% за всяка зачетена година стаж по
специалността, като трудовото възнаграждение е уговорено да се изплаща до 30-о
число на следващия месец. Посочено е, че трудовият договор се сключва на
основание чл.70, ал.1, във връзка с чл.68, ал.1, т.2 от Кодекса на труда, а
едновременно с това, че видът на трудовия договор е такъв “До завършване на
определена работа, предаване на обекта на възложителя”, и че е с 6-месечен изпитателен срок, уговорен в полза на
работодателя. Същевременно е предвиден 3-месечен срок на предизвестие за
прекратяване на трудовия договор, но не повече от края на срока на договора.
Работикът е постъпил на работа на
09.11.2016г., когато е декларирал писмено, че няма да има претенции за
начисляване на процент трудов стаж и професионален опит.
Ищецът е изпълнявал трудовите си задължения
до 15.12.2017г., като преди това е бил уведомен, че след тази дата той няма да
продължи да работи за ответното дружество.
Четири дни по-късно – на
19.12.2017г., ищецът е сключил трудов договор с друг работодател – “С.Б.С.”
ООД, който договор е в сила и през 2019-а година.
Ответникът е издал две заповеди
за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, като и в двете е посочено,
че са издадени на 02.01.2018г. Според първата заповед причина за прекратяване
на трудовото правоотношение е молба за прекратяване, а като основание – чл.325,
ал.1, т.1 от Кодекса на труда. Според втората заповед се касае за техническа
грешка при издаването на първата заповед относно основанието за прекратяването
на трудовото правоотношение, което налага тя да се измени и да се допълни, като
във втората заповед е посочено друго основание и друга причина за прекратяване
на трудовия договор, а именно чл.325, ал.1, т.4 от КТ – завършване на
определена работа. Няма данни която и да е от тези заповеди да са връчвани на
ищеца или дори да е правен опит за такова връчване.
От заключението на извършената по
делото съдебно икономическа експертиза, която вещото лице заяви в съдебно
заседание, че поддържа, се установява, че дължимото от ответника трудово
възнаграждение на ищеца за месец ноември 2017г. е в размер на 500 лева, а това
за месец декември е в размер на 502,67 лева. Вещото лице не е отговорило на
въпросите касаещи размерите на обезщетенията за неизползван платен годишен
отпуск за 2016-а и 2017-а календарни години с мотива, че полагащите се на ищеца
съответно 3 дни отпуск за 2016-а година и 20 дни отпуск за 2017-а година били
ползвани от работника и обезщетение не му се дължи.
Въз основа на така приетото за
установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
І. По
иска с правно основание чл.128, т.2, във връзка с чл.269, ал.1 и чл.270 от
Кодекса на труда.
Трудовият
договор е двустранен, консесуален, формален договор, по силата на който
работникът срещу възнаграждение предоставя работната си сила на работодателя.
Основното задължение на работника е да престира работната си сила като спазва
създадените от работодателя ред и организация за това. Основното задължение на
работодателя е да заплаща на работника трудово възнаграждение. Това задължение
обаче не е безусловно. По аргумент от чл.245 от КТ трудовото възнаграждение се
дължи само ако работникът добросъвестно е изпълнил своето основно задължение по
облигационното отношение. От двустранния характер на облигационната обвързаност
между работодател и работник следва, че меродавна за преценката дали на
работника се дължи трудово възнаграждение е преценката на работодателя дали
работникът е изпълнил добросъвестно задължението си да престира работната си
сила.
Не се спори
между страните, предвид липсата на възражения от страна на ответника, че ищецът
е изпълнявал добросъвеството трудовите си задължения. Не се спори между
страните, че ищецът е изпълнявал по този начин трудовите си задължения до
15.12.2017г., като съдът намира този факт да доказан въз основа на направените
от ищеца самопризнания за неизгодни за него факти (Решение № 1/19.02.2001г. по
гр.д.№ 687/2000г. на ВКС, ІІ г.о.; Решение № 65/30.07.2014г. по т.д. №
1656/2013г. на ВКС, ІІ т.о.). Спорен е въпроса дали въпреки това – неполагането
на труд, за периода след 15.12.2017г. до края на месец декември 2017г. – края
на претендирания период, се дължи трудово възнаграждение на работника след като
същия не е полагал труд, но е действал трудовия договор. Съдът намира позицията
на ищеца, че трудово възнаграждение му се следва и за времето, когато не е
престирал работната си сила в полза на работодателя си, за неприемлива и противоречаща
на основни правни принципи (Решение № 376/21.11.2011г. по гр.д.№ 329/2011г. на
ВКС, ІІІ г.о.).
Поради
формалния характер на трудово правната връзка е предвидена и особена форма за
изявяване на преценката на
работодателя дали работникът добросъвестно е изпълнил задълженията си по
трудово правоотношение, а именно писмена под формата на платежна ведомост.
Съгласно чл.128, т.2 от КТ, работодателят е длъжен да заплаща трудово
възнаграждение на работника или служителя за извършената работа според общото
правило, установено в чл.154, ал.1 от ГПК, в негова тежест е да докаже, че е
платил дължимото от него трудово възнаграждение или основанията, поради които
счита, че не го дължи. Нормата на чл.270, ал.3 от КТ урежда начина на плащане
на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената форма на
доказване на изпълнение на задължението на работодателя, без това да означава,
че в съдебния процес е изключена допустимостта на други доказателствени
средства, с които работодателят може да установи факта на извършено плащане.
Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта, не възникват никакви
съмнения, че работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива
съмнения не възникват и когато плащането е извършено чрез нареждане на банков
превод или разписката. Тези писмени документи съставляват пряко и пълно
доказателство за изпълнение на задължението на работодателя за плащане на
трудовото възнаграждение. Липсата на подпис на работникът във ведомостта за
работните заплати обаче е причина тя да не съставлява доказателство за
извършено плащане. Счетоводните книги, каквито всъщност представлява
ведомостта, са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила е
различна от материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи
документи. Като частни свидетелстващи документи тяхната формална
доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и
неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът
свидетелства. Затова, за да бъде доказано извършено плащане, е необходимо
ведомостта да бъде подписана от работника, респ. служителя. Само тогава тя
удостоверява плащане. Ответникът не ангажира никакви доказателства за извършени
в полза на работника плащания за претендирания период, поради което искът за
заплащане на трудово възнаграждение за периода от 01.11.2017г. до 15.12.2017г.
следва да бъде уважен, като са месец ноември 2017г. искът следва да бъде уважен
в пълния му размер от 500 лева, а за месец декември сумата следва да бъде
уважена не до доказания размер от 251,33 лева, т.е. половината от трудовото
възнаграждение, а до 250 лева, с оглед петитума на иска в първоначалната искова
молба, че се претендира трудово възнаграждение в общ размер на 750 лева. Така
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 750
лева, представляваща трудово възнаграждение, дължимо за периода от 01.11.2017г.
до 15.12.2017г. включително.
ІІ. По иска по чл.344, ал.1,
т.1 от КТ.
За да бъде законосъобразно
прекратяването на трудовото правоотношение между страните на посоченото в
уволнителната заповед основание – чл.325, ал.1, т.4 от КТ, следва да е налице
сключен срочен трудов договор по чл.68, ал.1, т.2 от КТ със срок до завършване
на определената работа, както и да се установи, че последната е завършена и
следователно срокът на договора е изтекъл.
Съгласно чл.67, ал.1 от КТ трудовият
договор може да бъде сключен за неопределено време (т.1) или като срочен (т.2),
а ал.2 на същата разпоредба предвижда необорима презумпция, че договорът се
смята сключен за неопределено време, ако изрично не е уговорено друго. Т.е.
срочен трудов договор може да бъде сключен единствено при изрична, ясна и
недвусмислена уговорка между работодателя и работника относно наличието на
срок. Такава изрична уговорка в настоящия случай не е налице.
Съгласно чл.66, ал.1, т.4 от КТ,
времетраенето на трудовия договор е част от минималното съдържание на договора.
Това означава да се определи изрично дали трудовият договор се сключва като
безсрочен или срочен, като в последния случай в договора следва ясно да бъде
посочен конкретният момент, в който изтича договорът или този момент да може да
се определи от неговото съдържание, когато срокът е определяем. В настоящия
случай като правно основание за сключване на трудовия договор са посочени
разпоредбите на чл.70, ал.1, във връзка с чл.68, ал.1, т.2 от КТ, които
регламентират договор със срок на изпитване за сключването на окончателен
срочен трудов договор и до завършване на определена работа. От съдържанието на
договора са установява, че изпитателният срок от 6 месеца е уговорен в полза на
работодателя. Няма спор между страните, че нито в срока на изпитване, нито след
това, така възникналото трудово правоотношение е било прекратено или
предоговаряно, т.е. източник на трудовоправното отношение между страните е
именно този договор, който не променян с
последващи уговорки между страните или едностранно от работодателя в
предвидените за това от закона хипотези. Съдържанието на договора обаче не дава
възможност по какъвто и да е начин, включително по реда на чл.20 от ЗЗД, да
бъде определен срока на окончателния трудов договор, тъй като липсват каквито и
да е уговорки относно временния характер на възложената трудова функция,
белези, индивидуализиращи ясно и точно с каква продължителност ще е работата по
охрана, за изпълнението на която работникът е нает и завършването на която ще
създаде основанието по чл.325, ал.1, т.4 от КТ за прекратяване на трудовия
договор без която и да е от страните да дължи предизвестие, приложено в случая.
Работа по повод и във връзка с която на работника/служителя са възложени
конкретни трудови функции, следва да бъде ясно дефинирана още при сключване на
трудовия договор за да има яснота относно срока му. Посочването в договора на
разпоредбата на чл.68, ал.1, т.2 от КТ не е равнозначно на посочване на
конкретната работа, чрез която всъщност се определя срока на договора, времето,
през което той ще съществува, и момента, в който ще се прекрати. Данни за
работата, чрез която да се определи и времетраенето на договора, не се съдържат
и в длъжностната характеристика, връчена на ищеца на 08.11.2016г. Едва в хода
на производството ответникът-работодател е очертал основанието на сключения с
ищеца договор, респ. настъпването на основанието за прекратяването му, посочено
в атакуваната заповед като „завършване на определената работа“, с наличието на
договорни отношения между него и трето на производството лице, към което
ответникът се е задължил да изпълни дейности на обект – склад, по отношение на
който склад до довършване на дейностите по него, ищецът от своя страна е
следвало да осъществява дейност по охрана. Този довод обаче не може да обоснове
извод, че ищецът е бил нает във връзка с изпълнение на възлагателния договор за
дейности по склада, при липса на отразяване в трудовия му договор на този факт,
обуслвящ срочността му, респ. да се приеме за доказано наличието на трудово
правоотношение в хипотезата на чл.68, ал.1, т.2 от КТ – срочен договор за
извършване на охрана на обект на трето за производството лице по силата на
договор за извършване на строителни, ремонтни или други дейности, които
работодателят на ищеца се е задължил да извършва по силата на сключен договор
за изработка с това трето лице. Ако в трудовия договор работата не е описана по
начин, който да позволява да се изведе момента, в който ще бъде завършена,
следва да се приеме, че липсва уговорка за срок. Такъв трудов договор се явява
безсрочен, може да бъде прекратен на основанията, предвидени за безсрочните
трудови правоотношения, но не и на основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ,
предвидено за прекратяване на срочните трудови договори (Решение №
22/31.01.2012г. по гр.д.№ 450/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.; Решение №
236/23.06.2015г. по гр.д.№ 440/2015г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 166 от
16.06.2017г. по гр.д.№ 4921/2016г. на ВКС, ІV г.о.). В тази връзка, след като
не е доказано прекратеното трудово правоотношение да е възникнало по повод и във
връзка с конкретните възлагателни договори за извършване на дейности на склад
между работодателя и третото лице, безпредметно се явява обсъждането изтекъл ли
е техния срок.
Затова отчитайки развитието на
взаимоотношенията между страните, записванията, направени в молбата за
назначение на ищеца, и клаузите на подписания договор, съдът намира, че между
тях не е възникнало срочно трудово правоотношение по смисъла на чл.68, ал.1,
т.2 от КТ. В договора липсва определяемост на възложената работа като вид,
обем, количество, качество и други компоненти, относими към възможността да се
определи кога тази работа ще се счита завършена, за да отпадне задължението на
наетия работник да престира труд, и оттук възможността поради завършване на
работата, трудовият договор с него да бъде прекратен на съответното основание
чл.324, т.4 от КТ.
В конкретния случай ищецът е нает
да престира труд като „пазач, невъоръжена охрана“ на съответен обект, а срокът
на тази престация е определен – „До завършване на определена работа, предаване
на обекта на възложителя“. Сам по себе си така определен срокът, а и работата,
не съответстват на заложения смисъл в разпоредбата на чл.68, ал.1, т.2 от КТ.
По тези съображения настоящата
инстанция приема, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца на
основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ е незаконно, респ. предявеният иск за отмяна
на уволнението по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е основателен.
ІІІ. По иска по чл.224, ал.1 от КТ.
При прекратяване на трудовото правоотношение
работодателят дължи на работника или служителя парично обезщетение по чл.224,
ал.1 от КТ за неизползвания платен годишен отпуск. При отмяна на заповедта за
уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата длъжност не
се възстановява правото му на платен годишен отпуск. С отмяна на уволнението не
отпада основанието за получаване на обезщетението, тъй като трудовото
правоотношение е било прекратено (Решение № 404 от 06.07.2010г. по гр.д.№ 322/2009г.
на ВКС, ІV г.о.). Относно размера на дължимото обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск на първо място съдът се позовава на заключението на
съдебно-икономическата експертиза, според което за календарната 2016-а година
на ищеца се полагат 3 работни дни платен отпуск, а за 2017-а година – 20
работни дни, или общо 23 работни дни за времето на съществуването на трудовото
правоотношение. На второ място, вещото лице не е отговорило на въпроса да
изчисли размера на дължимото обезщетение, но за това изчисляване не се изискват
специални знания. Поради това съдът като взе предвид, че размерът на
обезщетението се изчислява при база чл.177, ал.1 от КТ, както и че трудовото
правоотношение е било прекратено, считано от 02.01.2018г., а през месец
декември 2017г. работните дни са били 18, то при брутно трудово възнаграждение
в размер на 502,67 лева, среднодневното брутно трудово възнаграждение за този
(последния) календарен месец е в размер на 27,92 лева. Така общо за 23 дни
полагащи се платен годишен отпуск, обезщетението се изчислява на 642,30 лева.
След като обаче искат е предявен за сумата от 500 лева и не е изменен при
условията на чл.214 от ГПК, искът следва да се уважи до този претендиран размер
и не следва съдът да се произнася свръхпетитум.
С неистинските документи, респ.
със създаването на пречки от страна на ответника чрез непредставянето в
оригинал на молбите за платен отпуск, да се установи истинността на тези
документи в откритото производство по чл.193 от ГПК, ответникът не доказва твърдения
от него факт, че ищецът е ползвал целия или част от полагащия му се платен
годишен отпуск за периода на действие на трудовия договор. Съответно на
основание чл.161 от ГПК съдът прие за доказан факта, твърдян от ищеца, че
същият не е ползвал платения си годишен отпуск, като същевременно не приема
правоизключващото възражение на ответника, че този отпуск е ползван.
ІV. По иска по чл.220, ал.1
от КТ.
По делото се установи, че
договорът е безсрочен и работодателят е могъл да го прекрати с уговорения в
договора срок на предизвестие от 3 месеца (арг. чл.328, ал.1, във връзка с
чл.326, ал.2, вр. ал.1 от КТ). По делото обаче не се установи основанието на
прекратяване на безсрочния договор и в частност дали то обхваща случаите на чл.328,
ал.1 от КТ. От страна на ищеца не се навеждат дори твърдения за наличие на
факти, които да обосновават такъв случай на прекратяване, което да е основание
за възникване на задължение за работодателя да отправя предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това искът за заплащане на
обезщетение за неспазено предизвестие се явява неоснователен и недоказан и като
такъв следва да бъде отхвърлен.
С оглед правилата на процеса на
основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените
по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение съобразно уважената
част от исковете, а именно сумата в размер на 320 лева, която сума ответникът
следва да бъде осъден да му заплати.
Ответникът не е направил разноски
по делото, не е претендирал заплащане на такива, поради което съдът не следва
да се произнася по въпроса за присъждане в негова полза на такива разноски.
Ответникът следва да бъде осъден
да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Несебърския районен съд
дължимите държавни такси върху уважените искове, които възлизат общо на сумата
в размер 200 лева, съгласно чл.1 от Тарифа за ДТКСС по ГПК на МС от
27.02.2008г., както и сумата в размер на 250 лева, представляваща направени от
съда деловодни разноски за възнаграждение на вещо лице, или общо сумата в
размер на 450 лева.
Съдът следва да допусне
предварително изпълнение на решението в частта, относно присъдените трудовите
възнаграждения и обезщетение на основание чл.242, ал.1 от ГПК.
Предвид гореизложеното,
Несебърският районен съд
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕТО
на Д.К.Д. с ЕГН **********,***, и ОТМЕНЯВА Заповед № 041-1 / 02.01.2018г. за
изменение и допълнение на Заповед № 041 / 02.01.2018г. на управителя на „П.“
ЕООД, ЕИК ******.
ОСЪЖДА “П.” ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Г., ДА ЗАПЛАТИ на Д.К.Д.
с ЕГН **********,***, сумата в размер на 500
лв. (петстотин лева), представляваща дължимо и неизплатено трудово
възнаграждение за месец ноември 2017г., ведно със законната лихва за забава, считано от 16.10.2018г. до окончателното
й изплащане, и мораторна лихва в размер на 40,14
лв. (четиридесет лева и 14 ст.), начислена за периода от 31.12.2017г. до
15.10.2018г., както и сумата в размер на 250
лв. (двеста и петдесет лева), представляваща дължимо и неизплатено трудово
възнаграждение за периода от 01.12.2017г. до 15.12.2017г. включително, ведно
със законната лихва за забава,
считано от 16.10.2018г. до окончателното й изплащане, и мораторна лихва в
размер на 18,01 лв. (осемнадесет лева и
01 ст.), начислена за периода от 31.01.2018г. до 15.10.2018г.
ОСЪЖДА “П.” ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Г., ДА ЗАПЛАТИ на
Д.К.Д. с ЕГН **********,***, сумата в размер на 500 лв. (петстотин лева), представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 23 работни дни през периода от 09.11.2016г. до
02.01.2018г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д.К.Д. с
ЕГН **********,***, иск за осъждане на “П.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Г., да му заплати сумата в
размер на 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева), представляваща обезщетение
на неспазено предизвестие за прекратяване на трудово правоотношение, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА “П.” ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Г., ДА ЗАПЛАТИ на
Д.К.Д. с ЕГН **********,***, сумата в размер на 320 лв. (триста и двадесет лева), представляваща направени по
делото разноски за платено адвокатско възнаграждение съобразно уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА “П.” ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от И.Г.Г., ДА ЗАПЛАТИ в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт по сметка на Несебърския
районен съд, сумата в размер на 250 лв.
(двеста и петдесет лева), представляваща направени по делото разноски за
вещо лице, и сумата в размер на 200 лв.
(двеста лева), представляваща държавна такса върху уважените искове.
ДОПУСКА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението в частта, относно
присъдените трудови възнаграждения и обезщетение.
Решението подлежи на обжалване
пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: