№ 194
гр. Велико Търново, 03.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20244000500337 по описа за 2024 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 222/11.04.2024 г. по гр.д. № 31/2023 г. Великотърновският
окръжен съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М.
П. В. с посочени ЕГН и адрес в гр. Лясковец на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2
вр. чл. 4 ал. 1 от ЗОДОВ обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени
вреди, претърпени в резултат на повдигнатото му с постановление в ДП
обвинение за извършено престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК и задържането
му в ареста за 72 часа, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
13.08.2021 г. до окончателното й заплащане, като е отхвърлил предявения иск
за разликата над 50 000 лв. до предявения размер от 150 000 лв., ведно с
претендираната законна лихва и претенцията за законна лихва върху
главницата от 50 000 лв. за периода от 14.07.2021 г. до 12.08.2021 г. като
неоснователни.
Със същото решение Великотърновският окръжен съд е осъдил
Прокуратурата на Република България да заплати на М. П. В. на основание чл.
2 ал. 1 т. 3 пр. 2 вр. чл. 4 ал. 1 от ЗОДОВ обезщетение в размер на 4 722 лв. за
имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучени брутни
месечни служебни възнаграждения за периода от 01.03.2016 г. до 25.05.2016 г.,
претърпени в резултат на повдигнатото му с постановление в ДП обвинение за
извършено престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 13.08.2021 г. до окончателното й заплащане,
1
като е отхвърлил предявения иск за разликата над 4 722 лв. до предявения
размер от 8 500 лв., ведно със претендираната законна лихва и за периода от
25.06.2016 г. до 31.07.2016 г. като неоснователен.
Със същото решение Великотърновският окръжен съд е отхвърлил като
неоснователен и предявения от М. П. В. против Прокуратурата на Република
България иск за сумата от 5 720,57 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху неплатеното брутно служебно
възнаграждение, считано от деня на забавата на всяко едно от тях до датата на
подаване на ИМ.
Със същото решение Великотърновският окръжен съд е осъдил
Прокуратурата на Република България да заплати на М. П. В. на основание чл.
2 ал. 1 т. 3 пр. 2вр. чл. 4 ал. 1 от ЗОДОВ обезщетение в размер на 3 000 лв. за
имуществени вреди, представляващи претърпени загуби от заплатено
адвокатско възнаграждение за защита по ДП, претърпени в резултат на
повдигнатото му с постановление в ДП обвинение за извършено престъпление
по чл. 321 ал. 6 от НК.
С решението си Великотърновският окръжен съд е осъдил
Прокуратурата на Република България да заплати на М. П. В. сумата от 40 лв.
за направени по делото разноски за държавна такса, а в полза на ВтОС сумата
от 2 814 лв. за направени по делото разноски от бюджета на съда.
Недоволен от постановеното решение, в частта, в която е отхвърлен
предявения от него иск за неимуществени вреди в резултат на воденото срещу
него наказателно производство, прекратено с влязло в сила постановление на
прокурор от 14.07.2021 г. за разликата над 50 000 лв. до 150 000 лв., ведно с
претендираната законна лихва върху тази сума, в частта, в която е отхвърлен
иска за имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи от неполучено
месечно трудово възнаграждение за разликата над 4 722 лв. до 8 500 лв. и за
периода от 26.05.2016 г. до 31.07.2016 г., ведно с претендираната законна
лихва върху тази сума и в частта, в която е отхвърлен иска за имуществени
вреди, съставляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
неполученото месечно трудово възнаграждение в размер на 5 720,57 лв.,
считано от деня на всяко едно от плащанията до датата на подаване на ИМ е
останал въззивникът М. П. В., който чрез пълномощника си адвокат Й. Н. от
САК го обжалва в посочените по-горе части като неправилно,
незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени
процесуални нарушения. В жалбата се обсъждат подробно събраните в
първата инстанция доказателства. Счита се, че при определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди е нарушен принципа на
справедливостта съгласно изискванията на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и
обезщетението е занижено, като не са съобразени вида и тежестта на
уврежданията на въззивника, продължителността и интензитета на
претърпените душевни болки, страдания и неудобства, принудителното
задържане на въззивника от полицейските органи, броя на повдигнатите
2
обвинения, тежестта на престъпленията и предвидените за тях наказания,
взетите мерки за процесуална принуда, продължителността на наказателното
производство, служебното положение на въззивника, възрастта му, влиянието
върху професионалното му развитие, личността му, общественото му
положение, здравословното му състояние, разгласяването в медииите,
съдебното минало и всички други обстоятелства, имащи отношение към
претърпените морални страдания. По отношение на претендираните
имуществени вреди се поддържа, че неправилно ВтОС е приел, че периода,
през който е претърпял вреди от неполучено трудово възнаграждение е от
отстраняването му на 01.03.2016 г. до 25.05.2016 г. и след тази дата до
31.07.2016 г. не е налице причинна връзка между издадената заповед за
отстраняване на въззивника и незаконното обвинение. Счита, че в срока за
отговор по чл. 131 от ГПК от страна на Прокуратурата на РБ не е въведено
възражение за бездействие на административния орган, издал заповедта с
оглед датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявена за
противоконституционна разпоредбата на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл.. Счита, че с
произнасянето си ВтОС е допуснал процесуално нарушение, нарушавайки
принципа на диспозитивното начало и накърнявайки правата на въззивника.
Твърди се, че със заповед № 983/27.06.2016 г. на ИД на НАП е прекратено
служебното правоотношение с въззивника, като до този момент той не е
получавал възнаграждение за заеманата длъжност, от която е бил отстранен
поради незаконното обвинение и пропуснатите ползи се явяват пряка и
непосредствена последица от него. Според въззивника неправилно ВтОС е
приел също, че началният момент, от който се дължи законна лихва върху
неполученото трудово възнаграждение е датата на придобиване на стабилитет
на наказателното постановление за прекратяване на наказателното
производство – 13.08.2021 г., тъй като падежът на всяко от неполучените
трудови възнаграждения е съответното число на месеца, в който е следвало да
се получи и претендирания размер от 5 720,57 лв. е доказан със заключението
на приетата ССчЕ. Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да
отмени решението на ВтОС в обжалваната част и да уважи изцяло
предявените искове, като присъди на въззивника направените пред двете
съдебни инстанции разноски.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от Прокуратурата на РБ.
Недоволна от постановеното решение, в частта, в която е уважен иска
за неимуществени вреди за разликата над сумата от 5 000 лв. до сумата от
50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, в частта, в която е
уважен иска за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от
неполучено трудово възнаграждение за сумата от 4 722 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума, както и в частта, в която исковата претенция
за законна лихва върху главниците на обезщетенията е уважена за периода от
13.08.2021 г. до 08.10.2021 г. и съответно са присъдени разноски с оглед
уважаване на исковете е останала Прокуратурата на РБ, която чрез прокурор
3
във ВтОП го обжалва в посочените по-горе части като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Въззивната страна счита, че при
определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е нарушен
принципът на справедливостта съгласно изискванията на разпоредбата на чл.
52 от ЗЗД и обезщетението е завишено, като не са съобразени обстоятелствата,
че ищецът не е доказал значително негативно въздействие на наказателното
производство върху психиката му или върху отношенията му с близки и
приятели, уронването на името и авторитета му и или други значителни болки
и страдания над обичайните. Счита се, че здравословните проблеми на ищеца
са с хроничен характер и нямат пряка връзка с наказателното производство,
както и се възразява Прокуратурата да носи отговорност за медийните
публикации за наказателното производство и счита, че същите са свързани със
заеманата от ищеца длъжност, а не с предоставена от Прокуратурата
информация. Счита се, че при отчитане на икономическите критерии,
посочени подробно в жалбата следва да се приеме, че ищецът е получил
обезщетение, което многократно надхвърля доходите на лице в страната за
същия период и следва да се отчете обстоятелството, че самото осъждане на
Прокуратурата има основно репариращо действие, предвид моралния, а не
имуществен характер на вредите. Счита се, че искът за имуществени вреди е
останал изцяло недоказан, тъй като Прокуратурата не носи отговорност за
отстраняването на ищеца от длъжността, заемана до образуване на
наказателното производство, а такава отговорност носи административния
орган. Посочва се, че в конкретният случай ищецът е бил привлечен за
престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК, а не за престъпление по чл. 321 ал. 3 от
НК и отстраняването му от работа е станало въз основа на незаконосъобразна
административна заповед, срещу която е имал възможност да се защити по
административен ред. По отношение на претенцията за законна лихва върху
обезщетенията се поддържа, че постановлението за прекратяване на
наказателното производство е влязло в законна сила на 08.10.2021 г. и това е
момента на изпадане в забава по отношение на реално претърпените вреди.
Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени решението
на ОС Велико Търново в обжалваната част относно присъдената лихва за
забава за периода от 13.08.2021 г. до 08.10.2021 г. и относно присъденото
обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 722 лв., като да отхвърли
изцяло или частично тази искова претенция, да измени решението в
обжалваната част относно иска да неимуществени вреди и да намали размера
на присъденото обезщетение до 5 000 лв..
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от М. П. В. чрез пълномощника му адвокат Й. Н. от САК, с
който се оспорва основателността на въззивната жалба на Прокуратурата на
РБ. Излагат се подробни доводи относно предпоставките за присъждане на
значително по размер обезщетение поради доказани значителни
неимуществени вреди, като се излагат повторно доводите от въззивната жалба
от страната, както и доводи относно наличието на основание за присъждане на
4
обезщетение за имуществени вреди. Иска се от въззивния съд да постанови
решение, с което да остави без уважение въззивната жалба на Прокуратурата
и да присъди на въззиваемия направените по делото разноски.
В о.с.з. въззивникът М. П. В. не се явява, но чрез пълномощника си
адвокат Й. Н. от САК поддържа подадената от него въззивна жалба и оспорва
въззивната жалба на Прокуратурата на РБ. Представя писмени доказателства
във връзка със здравословно състояние на въззивника.
В о.с.з. въззивната страна Прокуратура на РБ се представлява от
прокурор при ВтАП, който поддържа подадената от страната въззивна жалба и
оспорва въззивната жалба на противната страна. Счита, че от представеното
писмено доказателство се установява, че към момента здравословното
състояние на въззивника е леко увредено и прави извод, че същото не е било
по-тежко към процесния период, за който се претендира обезщетение.
Великотърновският апелативен съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните
пред първата и въззивната инстанции доказателства в тяхната
съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за
установено следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК, допустими
и редовни са и следва да бъдат разгледани по същество.
С ИМ ищецът М. П. В. е предявил против Прокуратурата на Република
България обективно съединени искове с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2
от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени
вреди в резултат на увреждането му при воденото срещу него наказателно
производство по ДП 46/2015 г. по описа на СО-СП за престъпление по чл. 321
ал. 6 от ГПК, прекратено с влязло в сила постановление на прокурор от
14.07.2021 г., както следва:
иск за сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди за физически, емоционални и психически болки и
страдания, подробно посочени в ИМ, в това число за задържането му за 72
часа, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.07.2021 г. до
окончателното й заплащане;
иск за сумата от 8 500 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от неполучени брутни месечни служебни
5
възнаграждения за периода от 01.03.2016 г. до 31.07.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на ИМ –
12.01.2023 г. до окончателното й заплащане;
иск за сумата от 5 720,57 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху неплатеното брутно служебно
възнаграждение, посочено по – горе, считано от деня на забавата на всяко едно
от тях, първото от които от 26.03.2016 г. до датата на подаване на ИМ –
12.01.2023 г.;
иск за сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, представляващи претърпени загуби от заплатено
адвокатско възнаграждение за защита по ДП.
С отговора на ИМ ответната Прокуратура на РБ чрез процесуалния си
представител е оспорила основателността на предявените искове. Оспорено е
обстоятелството, че постановлението на прокурор във ВтОП за прекратяване
на наказателното производство е влязло в законна сила на 14.07.2021 г. и се
твърди, че е влязло в законна сила на 08.10.2021 г. – датата на
потвърждаването му от прокурор от ВтАП. Оспорен е размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, респ. обема на реално
претърпените вреди, отговорността на Прокуратурата за медийните
публикации и за отстраняването на ищеца от заеманата длъжност, възразява
се, че наказателното производство срещу ищеца е проведено в разумен срок,
че взетата мярка за процесуална принуда „парична гаранция“ през по-
голямата част от производството не е довела до ограничаване на правата му, а
взетата мярка задържане под стража е продължила само 72 часа и т.н. По
отношение на иска за имуществени вреди от неполучени възнаграждения се
възразява, че ако е основателен е само за периода от м. ІІІ до м. V 2016 г., тъй
като разпоредбата на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл е обявена за противоконситуционна
с решение № 5/12.05.2016 г. по к.д. № 2/2016 г. на КС и след постановяването
му Прокуратурата не носи отговорност за късното възстановяване на ищеца на
длъжността, заемана до уволнението. Алтернативно се оспорва дължимостта
на цялото БВ на ищеца и се възразява, че обезщетението следва да е в размер
на основното възнаграждение. По отношение на претендираните вреди за
заплатено адвокатско възнаграждение се възразява, че не е доказано
заплащането и алтернативно, че размерът на платеното е завишен и следва да
бъде намален. Оспорва се претенцията за законна лихва върху неполучените
служебни възнаграждения и се поддържа, че лихва за забава се дължи не от
падежа на всяко неполучено възнаграждение, а от датата на влизане в сила на
прокурорското постановление, с което се прекратява наказателното
проиводство. Позовава се на т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. Дело №
3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
За да уважи частично предявения иск за неимуществени вреди за
сумата от 50 000 лв. и да го отхвърли за разликата до предявения размер от
6
150 000 лв., първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим и
частично доказан по основание и размер. Съдът е приел, че са налице всички
елементи от фактическия състав на чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ –
привличане на ищеца в качеството му на обвиняем за извършени
престъпления и влязло в сила наказателно постановление за прекратяване на
наказателното производство. За да определи при условията на чл. 52 от ЗЗД
обезщетението за неимуществени вреди на ищеца в размер на сумата от 50 000
лв. първоинстанционният съд е съобразил събраните писмени доказателства,
показанията на разпитаните свидетели В. С., П. М. и В. В.а и заключението на
приетата съдебно-психологическа експертиза /СПЕ/, от които се установяват
твърдените неблагоприятни последици от неоснователно повдигнатите му
обвинения - засягането на честта, достойнството, доброто му име и
спокойствието му, както и отчасти влошаване на здравето му, преживения
хроничен стрес, трайно засегнал психичното му здраве, изразено в
емоционална натовареност, притеснения, безпокойство, несигурност,
обърканост, безсилие, чуства на неудобство и срам, повишени нива на
тревожност, промени в поведението му – потиснатост, затваряне в себе си,
социална изолация, отчужденост, спад на активност и жизнен тонус, влошени
взаимоотношения, затормозяване в когнитивната сфера, засилени мисли и
многократно предъвкване на случилото се, наличие на отрицателни мисли,
намалена способност за изпитване на радост и удовлетворение, загуба на
увереност и самочувствие. Съдът е приел за доказани обстоятелствата, че
ищецът е диагностициран с твърдените заболявания - неинсулинозависим
диабет, хипертонична болест и хронично бъбречно заболяване нефрит много
преди образуване на наказателното производство против него и задържането
му. Приел е, че по делото се е доказало влошаване на здравословнотото му
състояние чрез влошаване на глюкозните му показатели в резултат на
преживените стрес, притеснения и безпокойство, свързани с наказателното
производство, но не и влошаване на здравословното му състояние по
отношение на останалите твърдени заболявания. Съдът е съобразил
притесненията на ищеца с оглед тежестта на повдигнатото му обвинение,
което е за тежно умишлено престъпление по смисъла на чл. 93 т.7 от НК, за
което се предвижда наказание лишаване от свобода за срок до шест години,
периодът на воденото досъдебно наказателно производство против него – 5
години и половина, чистото му съдебно минало и фактът, че за първи път през
7
живота му е бил задържан под стража в следствения арест за срок от 72 часа,
обстоятелствата, че е заемал високопоставена и отговорна ръководна
длъжност в данъчната администрация в малък град, за което се ползвал до
този момент с по- високо обществено доверие и уважение сред колегите си,
медийното разгласяване на случая и конкретно на задържането му, довели до
подкопаване на положителните обществена нагласа, оценка и доверие към
ищеца, отстраняването му от работа по реда на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл. в пряка
причинна връзка с обвинението, загубата на източникът му на доходи и на
бъдещо кариерно развитие с оглед на възрастта му, както и участието му в две
процесуално-следствени действия – предявяване на обвинение и разпит като
обвиняем, икономическият стардарт в страна през периода. Съдът е намерил
за неоснователни възраженията на Прокуратурата за липса на причинна
връзка между наказателното производство и медийното му разгласяване, както
и с отстраняването на ищеца от заеманата длъжност, като е посочил, че
престъпленията по чл. 282, 301 и чл. 321 ал. 6 от НК, могат да бъдат
извършени само от длъжностно лице, каквото качество ищецът е имал.
За да присъди законната лихва върху определеното обезщетение за
неимуществени вреди, считано от 13.08.2021 г. първоинстанционният съд е
приел, че датата на придобиване на стабилитет на наказателното
постановление, с което наказателното производство е прекратено е 14.07.2021
г..
За да уважи частично предявения иск за сумата от 4 722 лв. -
обезщетение за неимуществени вреди от неполучени брутни месечни
служебни възнаграждения за периода от 01.03.2016 г. до 25.05.2016 г., ведно
със законната лихва върху него, респ. за да го отхвърли за разликата до
предявения размер от 8 500 лв. и за периода от 26.05.2016 г. до 31.07.2016 г.,
първоинстанционният съд е приел, че само за периода от 01.03.2016 г. до
25.05.2016 г. е налице причинна връзка между отстраняването на ищеца от
работа със заповедта по чл. 100 ал. 2 от ЗДСл с оглед привличането му като
обвиняем за престъпление, извършено в качеството на длъжностно лице по
смисъла на чл. 93 т. 1 б. „а“ от НК, тъй като органът по назначаването му е
действал при т.нар. обвързана компетентност и е имал задължение да го
отстрани и е налице връзка между загубата на възнаграждение за
изпълняваната работа и незаконното наказателно производство. Приел е, че на
25.05.2016 г. след обнародването му в ДВ бр. 38/20.05.2016 г. е породило
8
действие решението на КС за обявяване за противоконституционна на
разпоредбата на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл, поради което след 26.05.2016 г. липсва
пряка причинна връзка между търпените от ищеца загуби от неполучена
заплата и наказателното производство, тъй като след отпадане на законното
основание за издаване на заповедта за отстраняване на ищеца от работа,
същият е имал правна възможност да поиска възстановяване фактически на
работа, респ. да се яви на работа и да получава на заплата по съществуващото
служебно правоотношение. Съдът е намерил за неоснователни възраженията
на Прокуратурата за липса на причинна връзка между наказателното
производство и отстраняването на ищеца от заеманата длъжност, като е
посочил, че обвинението му за участие в сговор по чл. 321 ал. 6 от НК за
извършване на престъпления по чл. 282 и чл. 301 от НК логически могат да
бъдат извършени само от длъжностно лице по чл. 100 ал. 2 от ЗДСл..
За да отхвърли изцяло като неоснователен предявения иск за сумата от
5 720,57 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху неплатеното брутно служебно възнаграждение, посочено по-горе
считано от деня на забавата на всяко едно от тях до датата на подаване на ИМ,
първоинстанционният съд е приел, че началния момент на забавата на
Прокуратурата е датата на влизане в сила на наказателното постановление за
прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца с оглед
постановките на т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на
ОСГК на ВКС. Приел е, че до 13.08.2021 г., когато въззиква отговорността на
Прокуратурата същата не е в забава по отношение на заплащането на
обезщетението за претърпените от ищеца вреди от неполучено трудово
възнаграждение.
Решението на ВтОС като необжалвано е влязло в законна сила в частта,
в която са уважени предявения от М. П. В. против Прокуратурата на
Република България иск за сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него наказателно
производство, което в последствие е прекратено, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 08.10.2021 г. до окончателното й заплащане и иск
за сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за защита в
наказателното ДП.
В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд
извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта му на
решението в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от
9
пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Въззивният съд намира обаче, че решението на
първоинстанционният съд е недопустимо в обжалваната част, в която е
присъдена законната лихва върху сумата от 4 722 лв. – обезщетението за
имуществени вреди за периода от 13.08.2021 г. до датата на подаване на
ИМ – 12.01.2023 г., тъй като в тази част съдът се е произнесъл
свръхпетитум. С ИМ ищецът е поискал присъждане на законната лихва върху
претендираната главница на обезщетението за имуществени вреди, считано от
датата на подаване на ИМ – 12.01.2023 г. до окончателното заплащане на
главницата и отделно е предявил самостоятелен иск по реда на чл. 2 от
ЗОДОВ вр. чл. 84 ал. 3 от ГПК за заплащане на обезщетение за забавено
плащане на сумата от 8 500 лв. за периода от 26.03.2016 г. до датата на
подаване на ИМ - 12.01.2023 г., като е посочил и цена на иска в размер на
5 720,57 лв.. При така заявените претенции първоинстанционният съд е
следвало да се произнесе по същите съобразно волята на ищеца като при
уважаване на иска за имуществени вреди присъди законната лихва върху
присъдената главница, считано от датата на подаване на ИМ – 12.01.2023 г. до
окончателното й заплащане и отделно присъди обезщетение за забава в
съответно дължим размер върху присъдената главница на обезщетението за
имуществени вреди. Като е присъдил лихвата за забава върху главницата за
периода на забава без да посочи нейния размер, с каквото искане не е сезиран
съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до
недопустимост на решението в тази му част.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че следва да
осъществи контрол върху правилността на решението на ВтОС в обжалваните
допустими части относно основателността на иска за неимуществени вреди за
разликата над 5 000 лв. до 150 000 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, основателността на иска за имуществени вреди в размер на 8 500 лв.,
представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение,
ведно със законната лихва върху тази сума и на иска за имуществени вреди в
размер на сумата от 5 720,57 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху неплатеното брутно служебно
възнаграждение, считано от деня на забавата на всяко едно от тях до датата на
подаване на ИМ, както и в частта относно законната лихва върху присъденото
обезщетението за неимуществени вреди за периода от 13.08.2021 г. до
08.10.2021 г..
Великотърновският апелативен съд приема от фактическа и
правна страна следното:
Със заповед за задържане на лице от 24.02.2016 г. на полицейски орган,
10
разузнавач при ГДБОП – МВР, гр. София въззивникът М. В. е бил задържан
за срок от 24 часа в помещение на ОД на МВР Велико Търново във връзка с
данни за извършено престъпление – участие в организирана престъпна група
/ОПГ/ с користна цел – чл. 321 ал. 3 вр. чл. 321 ал. 2 от НК. С Постановление
от 25.02.2016 г. по ДП № 46/2015 г. по описа на СО – СП, пр. пр. № 434/2015
г. по описа на СП, въззивникът е бил привлечен в качеството на обвиняем за
престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК за това, че за времето от м. ХІ 2013 г. до м.
ХІ 2015 г. в гр. Велико Търново се сговорил с повече от едно лице – П. Б. Т., С.
М. С., М. М. С., П. Г. Н. и И. Й. К. да върши в страната престъпления, за които
е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години и чрез
които се цели да се набави имотна облага, а именно престъпления по чл. 282
от НК, чл. 301 от НК, чл. 214 от НК. С Постановление от 25.02.2016 г. на
прокурор при СП въззивникът е бил задържан за срок до 72 часа с оглед
събрани доказателства за извършено престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК и е
постановено задържането да се изпълни в следствения арест на ОЗСА гр.
София, като задържания бъде конвоиран до мястото на задържане. С
Постановление от 25.02.2016 г. на прокурор при СП на въззивника е наложена
забрана да напуска пределите на Република България като е посочено, че на
същия е определена мярка за неотклонение "парична гаранция". С
Постановление от 20.05.2016 г. на следовател при СО на СП спрямо
въззивника е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер
на 10 000 лв., вносими в 7 – дневен срок. С Постановление от 17.11.2017 г. на
прокурор при СП са били отменени взетите по-рано мярка за неотклонение
"парична гаранция" в размер на 10 000 лв. и наложената „забрана за
напускане пределите на страната.“ С Постановление от 13.08.2020 г.
наказателното производство № 46/2015 г. по описа на СО – СП, водено срещу
няколко лица, между които въззивника е прекратено на основание чл. 243 ал. 1
т. 2 от НПК, като Постановлението е влязло в законна сила на 12.03.2021 г.. С
Постановление от 08.07.2021 г. на прокурор от АпСП при осъществен
служебен контрол върху този акт постановлението за прекратяване на
наказателното производство е отменено поради допуснати съществени
процесуални нарушения. С Постановление от 14.07.2021 г. наказателното
производство по ДП повторно е прекратено на основание чл. 243 ал. 1 т. 2 от
НПК поради недоказаност на обвинението по чл. 321 ал. 6 от НК от обективна
и субективна страна. С Постановление от 08.10.2021 г. на прокурор при АпСП
11
при осъществен служебен контрол върху този акт постановлението за
прекратяване е потвърдено.
Установява се от представените по делото извлечения от сметката на
въззивника при „Райфайзен банк“, че по същата са постъпвали пенсии в полза
на въззивника от НОИ, както и че на 01.03.2016 г. същият е наредил паричен
превод в размер на 10 000 лв. за заплащане на парична гаранция по сметка на
Специализираната прокуратура.
Спорни по делото пред въззивната инстанция се явяват обстоятелства
претърпял ли е въззивникът М. В. твърдените в ИМ неимуществени и
имуществени вреди и намират ли се същите в пряка причинна връзка с
влязлото в законна сила постановление за прекратяване на наказателното
производство между страните за повдигнатото срещу него незаконно
обвинение за престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК, както и от кой момент се
дължат обезщетенията за вреди от незаконното обвинение.
За установяване на спорните обстоятелства по делото въззивникът е
представил писмени и е посочил гласни доказателства, както и по делото са
изслушани заключения на съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, изготвено
от вещото лице Е. Я., съдебно-психологическа експертиза /СПЕ/, изготвена от
вещото лице Т. Е. и заключения на съдебно- медицински експертизи,
изготвени от вещите лица д-р Р. Г. /ендокринолог/, д-р М. В. /нефролог/ и
вещото лице д-р Д. К. /кардиолог/.
Установява се от представените по делото публикации в електронни
издания на местни и централни медии – Нова телевизия, вестник "Янтра
Днес“, БТВ, вестник "Борба", вестник "24 часа" и в различни електронни
сайтове, че същите съдържат статии, публикувани през периода 24.02.2016 г. –
27.02.2016 г. относно осъществени арести на служители на НАП, между които
и въззивника, с посочване на имената и длъжността му, на образуваното и
водено срещу него наказателно производство и предмета му, свързан с
корупция, за задържането на въззивника за 72 часа, за извършени
претърсвания и изземвания от служебните кабинети и жилищата на
заподозрените, вкл. въззивника.
Установява се от представената служебна книжка, издадена на
10.06.2009 г., че на посочената дата въззивникът М. В. е назначен на длъжност
„старши инспектор по приходите“ в ТД на НАП-Велико Търново, след което е
бил преназначаван на различни длъжности. Със Заповед № 188/16.03.2015 г.
на директора на ТД на НАП Велико Търново въззивникът М. В. е преназначен
от длъжност „Началник на отдел“ в Дирекция „Контрол“, отдел „Разследване
12
на особени случаи“ на длъжност "заместник директор на Дирекция“ в
Дирекция „Контрол при ТД на НАП-Велико Търново, считано от 01.04.2015 г..
Със Заповед № ЗЦУ-234/01.03.2016 г. на изп. директор на НАП въззивникът е
бил временно отстранен от служба на основание чл. 100 ал. 2 от ЗДСл поради
образувано срещу него наказателно производство за престъпления, извършени
в качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93 ал. 1 б. “а“ от НК до
отпадане на предпоставките за отстраняването, като на основание чл. 100 ал. 3
от ЗДСл е разпоредено на служителя за периода на временното отстраняване
да не се изплаща заплата. Със Заповед № 983/27.06.2016 г. на изп. директор на
НАП служебното правоотношение между въззивника и НАП е прекратено по
взаимно съгласие, считано от 01.07.2016 г..
Установява се от представените в първата инстанция писмени
доказателства, че въззивникът М. В. е сключил договор за кредит за текущо
потребление при месечна вноска в размер на 205,45 лв. за периода 2013 г. –
2019 г..
Установява се от представеното по делото ЕР на ТЕЛК №
2964/146/12.09.2013 г., че със същото на въззивника М. В. е определена 68 %
нетрудоспособност за срок от три години във връзка с основното му
заболяване „неинсулинозависим диабет“, като са съобразени общите
заболявания на същия, сред които „захарен диабет тип ІІ НИЗ СДС смесена
диабетна полиневропатия долни крайници, двустранна нефролитеаза
сателитен нефрит в ремисия КБФ симптомна сърдечна хипертония хандк гр.І,
Утр. Лумбална спондилоза и спондилартроза, симптомен Л-3-С1 двустранен
радикулит.“ С ЕР на ТЕЛК № 2789/128/15.08.2016 г. на въззивника е
определена 50 % нетрудоспособност за срок от една години във връзка с
основното му заболяване „неинсулинозависим диабет“ при съобразяване и на
общите му заболявания. С ЕР на ТЕЛК № 2976/153/29.09.2017 г. на
въззивника е определена 65 % нетрудоспособност за срок от три години във
връзка с основното му заболяване „неинсулинозависим диабет“ при
съобразяване на общите му заболявания, сред които и новодиагностицирани
подагра и лек дискокоординационен симпом без дефицит. С ЕР на ТЕЛК №
829/049/22.03.2021 г. на въззивника е определена 65 % нетрудоспособност за
срок от три години във връзка с основното заболяване „други проявни форми
на хронична бъбречна недостатъчност“, „неинсулинозависим диабет“. От ЕР
на ТЕЛК се установява, че към м. ІХ 2016 г. въззивникът не е работел, а през
13
периода м. ІХ 2017 г. – м. ІІІ.2021 г. е работел като търговски представител.
Установява се от представените по делото епикризи и амбулаторен
лист, че в периодите 13.02.2017 г. – 20.02.2017 г., 09.05.2017 г. – 12.05.2017 г.,
28.11.2018 г. – 02.12.2018 г., 19.10.2021 г. – 22.10.2021 г., 17.11.2022 г. –
21.11.2022 г., 21.03.2023 г. – 24.03.2024 г., 31.03.2023 г., 10.09.2024 –
13.09.2024 г. въззивникът М. В. е провел лечение на множество заболявания
при основни диагнози „увреждания на други неуточнени черепномозъчни
нерви“, „хроничен тубилоинтерстициален нефрит неуточнен“, „други
неуточнени болести на жлъчния мехур“, „неинсулинозависим диабет“,
„диабетна полиневропатия“, „хирертонично сърце без застойна сърдечна
недостатъчност“, „неинсулинозависим диабет с неврологични усложнения“,
„други видове стенокардия“ и др.. От представената по делото справка от
Персонализираната Информационна система на НЗОК се установяват данните
относно ползваната първична и специализирана извънболнична медицинска
помощ, болничната помощ, извършваните медико-диагностични дейности и
предписаните лекарства за домашно лечение и медицински изделия по
отношение на въззивника за периода до 31.01.2024 г..
Установява се от показанията на свидетелката В. В.а /съпруга на
въззивника/, че към м. ІІ 2016 г. семейството е имало нормален и спокоен
живот, като и двамата съпрузи работели в гр. Велико Търново, а синът им бил
студент в гр. София. Установява, че живеели в жилище на родителите й в гр.
Лясковец, посрещали нуждите си и заплащали кредитите си с получаваните
заплати, а пенсията, която въззивникът получавал за заболяванията си
събирали по сметка за здравни нужди. Установява, че към този момент
съпругът й е работел в системата на НАП повече от 20 години, ходел с
желание на работа, имал приятели сред колегите си, бил сговорчив и сдържан
човек. Установява, че след задържането му първоначално в арестите във
Велико Търново и Горна Оряховица, а в последствие в гр. София съпругът й се
върнал психически рухнал, като не знаел за какво го обвиняват, какво ще
стане с него и кога ще завърши наказателното производство. Установява, че по
време на задържането му е направен обиск в дома им, при който цялото им
жилище било разхвърляно, като съседите разбрали за случилото и имало
негативни коментари. Установява, че след напускането на ареста съпругът й е
трябвало спешно да заплати сума в размер на 10 000 лв., която покрили от
спестяванията им за здравни нужди, а след това възникнал проблем как ще се
издържа семейството при положение, че въззивникът е отстранен от работа и
не получава заплата, а нейната заплата не достига да се заплащат разходите им
и тези на сина им като студент. Установява, че се принудила да напусна
лечебното заведение, в което работи и да се премести в друго в гр.
14
Панагюрище, тъй като й предлагали по-голяма заплата и от м. май 2016 г. със
съпруга й трябвало да живеят в различни градове, което положение
продължава и към момента на разпита й през м. VІІ 2023 г.. Установява, че
въззивникът не знаел какво друго може да работи извън системата на НАП,
започнал да си търси работа, но без успех, тъй като получавал откази поради
неяснотите с наказателното производство, а в последствие решил да напусне
системата на НАП, регистрирал се като безработен и в един момент започнал
работа във фирма за колбаси „Стефанов“. Установява, че след задържането и
обвиненията срещу въззивника, които станали публично достояние чрез
медиите и за които дори синът им научил по този начин, въззивникът много се
променил като човек - станал затворен, раздразнителен, не искал да говори,
загубил приятелите си, част от които негови колеги, които спрели да го търсят,
не искал да излиза от дома им, влошил здравословното си състояние, често
изпадал в хипо - или хипергликемия, започнал често да посещава болнични
заведения и да се оплаква, че не може да пази равновесие и му вие се свят.
Установява, че и преди задържането му въззивникът имал диагностициран
диабет, но след това състоянието му се рязко се влошило и настъпили
усложнения, в това число с бъбреците, като към момента на разпита й
състоянието му е задоволително и непрекъснато приема медикаменти, вкл.
венозно.
Установява се от показанията на свидетелите В. С. С. и П. И. М., че
същите са приятели на въззивника от дълги години и имат непосредствени
впечатления от поведението му преди, по време и след прекратяване на
наказателното производство водено против него. Свидетелите установяват, че
от телевизията, пресата и интернет са узнали за обвиненията срещу
въззивника, задържането, освобождаването му и воденото срещу него
разследване, тъй като в един момент тази информация била разпространена с
много шум. Установяват, че въззивникът работел в данъчната служба първо в
гр. Горна Оряховица, после в гр. Велико Търново дълги години, харесвал
работата си, бил стриктен и принципен в нея, а в живота бил нормален и
обикновен човек, кротък и спокоен, отговорен във всяко отношение.
Установяват, че известно време след обвиненията срещу него въззивникът не
искал да говори с никого от приятелите си, а при срещи в следващите месеци
бил изключително притеснен, смутен, объркан и напрегнат, тежко преживявал
случващото се, изключил телефона си, отслабнал драстично, изглеждал
видимо зле. Установяват, че след случилото се въззивникът напуснал работа,
тъй като имал проблеми в службата, споделял, че има финансови трудности да
се грижи за семейството си и да обслужва кредита си. Установяват, че и преди
задържането му въззивникът имал здравословни проблеми с диагноза
„захарен диабет“, за който имал издаден ТЕЛК, но след това тези проблеми
зачестили. Установяват, че състоянието на въззивника не се възстановило
напълно, останал наранен от случилото се, хората го отбягвали, сочели и
коментирали негативно във връзка с обвиненията срещу него. Установяват, че
съпругата на въззивника напуснала работата си в гр. Велико Търново и
15
започнала работа в гр. Панагюрище за да може да получава по-висока заплата
и да се грижи за семейството, тъй като той не получавал заплата след
отстраняването му от работа, а след време въззивникът започнал работа в
колбасарска фирма.
Установява се от заключението на вещото лице по приетата в първата
инстанция ССчЕ, че за периода от 01.03.2016 г. до 01.07.2016 г. основното
трудово възнаграждение на въззивника М. В. е било в размер на брутната сума
от 1 700 лв., като за периода не е правена актуализация на възнаграждението
за длъжността „заместник директор на Дирекция Контрол“.
Установява се от заключението на вещото лице по приетата в първата
инстанция СПЕ, че в резултат на преживения хроничен стрес по време на
воденото срещу него наказателно производство при въззивника са настъпили
трайни негативни промени за психиката му, изразяващи се в емоционална
натовареност, промени в поведението, затормозяване в когнитивната сфера,
подробно посочени в заключението. Вещото лице заключава, че хроничният
стрес, на който е бил подложен въззивникът по време на воденото наказателно
производство против него се е отразил трайно негативно на психичното му
здраве, тъй като въззивникът изпитва вътрешна напрегнатост, безпокойство,
неувереност в себе си, вътрешна неудовлетвореност, преживял е загуба на
вяра в способностите си, неувереност и съмнение в собствените си сили и
способности, самота, липса на удовлетворяващи семейни отношения, усеща
емоционална нестабилност, липса на душевен покой, като възможните
трудности го стресират и тревожат, силно преживява неприятностите и дълго
не може да ги забрави.
Установява се от заключението на вещото лице по приетата в първата
инстанция СМЕ от вещо лице нефролог, че за периода от 2017 г. до 2018 г. при
въззивника се отчита влошаване на бъбречната функция, но не са прецизирани
причините и последствията от това. Установява, че хроничното бъбречно
заболяване /ХБЗ/ е нарушение на бъбречните структури и функция, когато е
налице период по-дълъг от 3 месеца, а от представената медицинска
документация не става ясно как е поставена тази диагноза на въззивника.
Счита, че в предоставената й медицинска документация няма данни за
диабетна нефропатия, като ездно от най-значимите и чести усложнения на
захарния диабет и възможна причина за ХБН. Установява, че описаните
съпътстващи заболявания на въззивника са логично и очаквано развитие
16
предвид давността на заболяванията му захарен диабет и артериална
хипертония. Заключава, че захарния диабет и ХБН с техните усложнения
засягат съществено качеството на живот на пациентите, съпътствани са със
страх, тревожност, притеснения за бъдещето, но събитията около и по време
на провежданото наказателно производство срещу въззивника не са повлияли
в значима степен на соматичните заболявания, а на психо-емоционалното
състояние на въззивника.
Установява се от заключението на вещото лице по приетата в първата
инстанция СМЕ от вещо лице кардиолог, че към 2016 г. при въззивника са
диагностицирани захарен диабет, хипертонична болест, радикулопатия,
нефрит, ЧМТ, но състоянието му е било стабилно с оглед малкото на брой
хронични заболявания. Установява, че от 2017 г. се констатира прогресия в
захарния диабет поради ежегодните хоспитализации в Еднокринологичното
отделение, проявява се ХБН /бъбречна недостатъчност/, неврологичните
заболявания с увеличена честота и интензитет. Установява, че не са налице
достатъчно изследвания на кардиологичния статус на въззивника, поради
което заболяването хипертонична болест е константа през изследвания
период. Заключава, че пораждането на стрес при болни със захарен диабет и
хипертонична болест води до повишаване на нивата на кръвна захар и на
кръвното налягане, секретиране на стресови хормони, които водят до
продължителен вазоспазъм, допълнително задържане на високи стойности на
артериално налягане, продължителна синтеза на захари в черен дроб поради
секреция на стресовия хормон гликоген, като в резултат на съдовия спазъм,
високите нива на артериалното налягане и кръвната захар, допълнено със
завишени стойности на липиден профил се стига до развие на Атеросклероза.
Заключава, че при органите това води до влошаване на функцията им, в това
число при бъбреците до поява на бъбречна недостатъчност, високите нива на
глюкоза водят до повишени нива на автоимунни антитела насочени към
малките кръвоносни съдове и нервните окончания, респ. до поява на
Полиневропатия и Ангиопатия. Заключава, че след 2017 г. до 2023 г. при
въззивника се наблюдава влошаване на показателите на диабет и поява на
свързани с основните заболявания на нови такива.
Установява се от заключението на вещото лице по приетата в първата
инстанция СМЕ от вещо лице ендокринолог, че при въззивника са
констатирани още през 2013 г. заболяванията неинсулинозависим захарен
17
диабет с таргетни – органни увреждания диабетна полиневропатия и диабетна
микроангиопатия – периферна съдова болест. Вещото лице установява, че
след м. ІІ 2016 г. при въззивника се наблюдава често декомпенсиране на
захарния диабет с повишени стойности на кръвната захар, субективни
оплаквания за сухота и жажда, по-лесна уморяемост и полиурия, зачестили са
хипогликемичните инциденти, които най-вероятно се асоциират с
прогресивно влошаващата се бъбречна функция, като през м. V 2017 г. след
пролежаване в нефрологичен сектор на вътрешно отделение му е поставена
диагноза ХБН І степен. Установява, че през 2020 г. хоспитализациите на
въззивника са зачестили поради декомпенсиране на захарния диабет с
влошаване на диабетна полиневропатия. Вещото лице установява, че в
медицинската литература и ежедневната клинична практика има убедителни
данни, че стресът двукратно увеличава риска от влошаване на вече появил се
захарен диабет и води по - ранно настъпване на усложненията от
декомпенсирането му. Заключава, че е налице причинна връзка между
преживените от въззивника стрес и притеснения, породени от воденото срещу
него наказателно производство и констатираните заболявания и
неблагоприятни промени в здравословното му състояние, че след 25.02.2016 г.
въззивникът е влошил глюкозните си показатели, появяват се данни за ХБН,
която освен на съпътстващата двустранна нефролитиаза се дължи на
усложнение на захарния диабет, като се влошава и диабетната
полиневропатия, което е наложило симптоматично лечение на същата.
По претенцията за неимуществени вреди:
За да бъде ангажирана отговорността на Държавата по чл. 2 ал. 1 т. 3
пр. 2 от ЗОДОВ по делото следва да се установи, че ищецът е претърпял
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от действията на органите на прокуратурата от незаконно
повдигнатото му и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за
което наказателното производство е прекратено поради недоказаност на
обвинението.
С оглед събраните по делото в първата инстанция доказателства
въззивната инстанция намира, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2 ал. 1
т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ и от страна на въззивника М. В., ищец в първата
18
инстанция е доказано наличието на образувано наказателно производство
против него за периода от м. ІІ 2016 г. до м. VІІІ 2021 г., приключило с влязла
в сила прокурорско постановление за прекратяване на воденото срещу него
наказателно производство за повдигнато незаконно обвинение за
престъпление по мл. 321 ал. 6 от НК. Установи се, че Специализирана
прокуратура е повдигнала и поддържала обвинение срещу въззивника в
извършване на престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК – престъпление против
реда и общественото спокойствие чрез участие на организирана престъпна
група от 6 лица, като групата е създадена за извършване на престъпления по
служба, подкупи и изнудване, за което е предвидено наказание лишаване от
свобода до 6 години. С постановлението от 14.07.2021 г. наказателното
производство е прекратено на основание чл. 243 ал. 1 т. 2 НПК – поради
недоказаност на обвинението. Съгласно постановките на т. 7 от ТР № 3 от
22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС съответният
правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство
е прекратено поради недоказаност на обвинението, като основанието за
прекратяване по чл. 237 ал. 1 т. 2 от НПК (отм.), сега чл. 243 ал. 1 т. 2 от НПК
съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди в хипотезата, в
която деянието не е извършено от лицето.
Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
въззивникът е претърпял неимуществени вреди над обичайните от незаконно
обвинение с оглед личността му, длъжността, заемана към момента на
привличането му към обвиняем, конкретните обстоятелства по наказателното
производство и последиците за здравословното му състояние от преживения
стрес във връзка с образуването и воденето на наказателно производство
срещу нещо. В трайната си практика ВКС приема, че когато се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или
конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с
оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда
или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в
исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. ВКС приема,
че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване
на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за
претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно
следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите обаче,
19
когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното, съдът
може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на
вредите и причинната връзка. Налице е и трайна практика на ВКС, съгласно
която от значение за определяне на размера на обезщетението е факта на
незаконно обвинение за умишлено престъпление в област, която е
професионалната реализация на обвиняемия. В решение № 267/ 26.06.2014 г.
по гр.д.№ 820/ 2012 г., ІV г.о., ВКС приема, че ако обвинението е за умишлено
престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия
(подсъдимия) се преценява как се е отразило то върху възможностите му за
професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и служебната
му репутация. При определени професии (полицаи, военни, магистрати,
митнически служители и пр.), очакванията и изискванията на обществото към
тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени и
неоснователното обвинение срещу лица, упражняващи подобни професии,
има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Според
ВКС това важи в още по - голяма степен за случаите, когато обвинението е за
извършване на умишлено престъпление от сферата на професионалната
реализация на неоснователно обвиненото лице. В тези случаи според ВКС е
справедливо да се присъди обезщетение в по-голям размер.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди на въззивника за посочения по-горе период на воденото
срещу него наказателно производство, съдът следва да вземе предвид всички
факти и обстоятелства, имащи значение с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
тъй като справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент
на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател -
продължителността на воденото наказателно производство, личността на
увредения, положението му в обществото и притежаваният от него авторитет,
начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот,
работата му, настъпилите промени в отношенията в семейството, в начина му
на живот като цяло, върху личния, обществения и професионалния живот,
чувствата, честа и достойнството на увредения, негативното отражение в
резултат на воденото наказателно производство върху душевното му и
здравословно състояние, естеството на причинените на ищеца неудобства,
стандарта на живот в страната по време на воденото наказателно производство
20
и др.. В този смисъл е ППВС № 5/1964 г., както и трайната практика на ВКС,
съгласно която при преценката си по чл. 52 от ГПК съдът следва да отчете
личността на ищеца, ведно с начина му на живот, интереси, средата му,
трудовата биография, като обуславящи и интензитета на усещането за
накърненото лично достойнство и чувство за справедливост, като приема, че
когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на
страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на
което за първи път се повдига обвинение. В решенията си ВКС приема, че от
значение за размера на присъденото обезщетение е дали е налице личност,
осъждана за тежки престъпления, с трайни престъпни навици, дискредитирана
в обществото, при която нивото на душевни притеснения и негативни
изживявания е занижено или е налице личност, която макар и с минали
осъждания се е поправила и е положила усилия да възстанови накърнения си
обществен авторитет. С оглед гореизложеното ВКС приема, че съдилищата
трябва да изследват всички релевантни обстоятелства за определяне на
глобално парично обезщетение за неимуществени вреди от конкретния
деликт, като наред с вида, характера, интензитета и продължителността на
увреждането на ищеца, вида на взетата мярка за неотклонение, както и по
какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то,
конкретните преживявания на ищеца и изобщо – цялостното отражение на
предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му –
семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан
от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр., като размерът
на обезщетението следва да съответства на необходимостта за преодоляването
на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им –
в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед
особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не
следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за
обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди.
При съобразяване на гореизложеното и събраните по делото писмени и
гласни доказателства, както и заключенията на приетите СПЕ и трите СМЕ в
тяхната съвкупност, въззивният съд приема за доказано по делото, че
обстоятелствата, свързани с воденото наказателно преследване срещу
въззивника М. В. във връзка с престъплението, за които му е повдигнато
21
обвинение са довели до неимуществени вреди в обем над обичайните.
Въззивникът е бил дългогодишен държавен служител в системата на НАП,
неосъждан, заемал ръководна длъжност в дирекция на ТД на НАП гр. Велико
Търново, в която преди това е бил редови служител и с оглед възложените му
правомощия в съответната дирекция е бил ангажиран с контрол по прилагане
на данъчното законодателство, поради което обществените изисквания и
очаквания към него и като професионалист и като личност са били завишени,
респ. задържането му и привличането му за престъпление свързано с участие в
организирана престъпна група създадена с користна цел и за извършване на
престъпления, при публично дискредитиране на уличените с извършване на
показни арести от разследващите органи, отразени в средствата за масова
информация, както и популяризираната от представителите на обвинението
теза за висока обществена опасност на деянията им, за които започва
наказателно преследване следва да се съобразят при определяне на
обезщетението за се репарират накърнените морални ценности от
злепоставящото въздействие на незаконното обвинение върху личността на
въззивника, като се съобрази както накърнената му репутация, така и
отражението на обвинението върху социалната и професионалната му
реализация. Установи се по делото, че въззивникът е бил обект на наказателна
репресия, тъй като е задържан за 4 денонощия, три от които в арест в гр.
София, извършено е претърсване в дома му и на работното му място,
разпитван е в качеството на обвиняем, за което е принуден спешно да търси
правна помощ от защитник, както и за период от 21 месеца по отношение на
него са наложени мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на
10 000 лв.“ и ограничителна мярка за напускане на пределите на страната.
Установи се както от представените по делото писмени доказателства, така и
от показанията на разпитаните по делото трима свидетели, които имат
непосредствени впечатления от живота на въззивника, кореспондират
помежду си и не са опровергани от други събрани по делото доказателства, че
след отстраняването му от работа в системата на НАП въззивникът загубил
мотивация да работи в тази сфера, същевременно не знаел в каква друга сфера
да се реализира поради двайсетгодишния си опит само като данъчен
служител, имал период на затруднения при намирането на каквато и да е
работа с оглед висящността на наказателното производство, а в последствие
започнал работа като търговски представител в колбасарска фирма, която
22
професия не може да се приеме като равностойна реализация с оглед
успешната му професионалната кариера на данъчен служител до м. ІІ 2016 г..
Установи по делото както от представените доказателства за публикации в
местни и национални медии, така и от показанията на разпитаните свидетели,
че както задържането му, така и обвиненията за участие в престъпна група с
цел корупция и злоупотреби са станали обществено достояние на гражданите в
градовете, в които въззивникът и семейството му са живеели и работили към
този момент и на обществеността в цялата страна, като след този момент
обществените нагласи към въззивника са променени коренно и същият е
станал обект на негативно обсъждане от множество граждани, в това число от
страна на съседи, близки, познати, приятели и колеги, много от които
прекратили контактите си с въззивника след м. ІІ 2016 г.. Неоснователни са
възраженията на Прокуратурата, че същата не носи отговорност за медийното
разгласяване на случая, тъй като именно показността на действията на
прокуратурата и разгласяването на информация от нейна страна е станало
причина медиите да имат достъп до извършваните действия по разследването
спрямо въззивника и останалите уличени лица. От събраните по делото
доказателства по делото безспорно се установява също, че незаконното
обвинение за участието на въззивника в ОПГ за извършване на престъпления в
сферата на професията му са се отразили изключително негативно освен на
взаимоотношенията му в социалната и професионалната му среда, така и на
психическото, емоционално и здравословното му състояние като цяло, на
семейните му отношения и са довели до невъзвратима загуба на качеството му
на живот, негативни емоционални преживявания от липсата на възможност за
желана професионална реализация занапред и загуба на чувствата за
благосъстояние и перспектива. Установява се от събраните по делото
доказателства, че воденото срещу въззивника наказателното преследване е за
тежко престъпление по смисъла на чл. 93 т. 7 НК, за което е предвидено
наказание лишаване от свобода за повече от пет години, което обстоятелство
само по себе си е достатъчно за да предизвика стрес у човек, който никога до
този момент не е обвиняван в извършване на престъпление. Установи се, че
периодът на наказателна репресия срещу въззивникът е продължил значителен
период от време - 5 години и 7 месеца, който не може да бъде възприет като
разумен срок на водене на наказателно производство без да е налице внесено
обвинение в съда, че въззивникът е бил задържан първоначално за 24 часа, а
23
впоследствие и за 72 часа, след което му са му наложени мерки за процесуална
принуда "парична гаранция в размер на 10 000 лв." и „забрана за напускане
пределите на страната“, които до отмяната им са създавали ограничения на
въззивника за период от 21 месеца. Установи се, че сумата от 10 000 лв. с
оглед големият й размер е създала допълнителни стрес и претеснения за
въззивника и семейството му и същият се е принудил да я заплати от средства,
предоставени му от НОИ като пенсия за да полага необходими грижи за
здравето си, при доказана нетрудоспособност към този момент с решение на
ТЕЛК в размер на 68 % и при положение, че към този момент въззивникът
вече е бил временно отстранен от работа по реда на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл.
Установи се, че за период от няколко месеца въззивникът е бил издържан от
съпругата си, като последната напуснала семейното жилище и се преместила
да работи в друг град за да обезпечи задоволяване нуждите на семейството, в
това число на сина им студент, който разчитал на издръжката на родителите
си през периода на обучението си. Неоснователни са оплакванията на
Прокуратурата, че същата не носи отговорност за вредите, претърпени от
въззивника в резултат на отстраняването му от работа, тъй като съгласно
разпоредбата на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл, на което основание е издадена
заповедта за временно отстраняване на въззивника във всички случаи, когато
е образувано наказателно производство срещу държавен служител за
престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по
смисъла на чл. 93, ал. 1, б. "а" НК, органът по назначаването го отстранява
временно от работа. Съгласно ал. 3 на същата разпоредба държавният
служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а
съгласно чл. 100 ал. 4 ЗДСл когато държавният служител, който е бил
незаконно отстранен от работа има право на обезщетение при условията и по
реда на ЗОДОВ. Следователно при незаконно повдигнато и поддържано
обвинение Прокуратурата носи отговорност за вредите, претърпени в пряка
причинна връзка с отстраняването на служителя от работа, тъй като органът
по назначаването не действа по своя преценка, а в условията на обвързана
компетентност, по силата на закона следствие действията на органите на
досъдебното производство. Ето защо емоционалните страдания на въззивника,
за които се събраха доказателства по делото, претърпени от загубата на
възможност да полага труд на длъжността си и преодоляване на финансовите
му затруднения съставляват неимуществени вреди, които следва да бъдат
24
съобразени при определяне на размера на обезщетението за тези вреди. Доказа
се по делото, че наказателното преследване за конкретното престъпление и
обстоятелствата по огласяването му, заедно с отстраняването на въззивника от
работа са довели до множество негативни преживявания на същия, който
започнал да изпитвал срам и унижение, чувствал се злепоставен пред близки,
познати и пред колегите си, самоизолирал се, не желаел да комуникира с
никого, като трудно говорел и с най-близките си, изпитвал стрес и
несигурност от невъзможността да предвиди как и кога ще завърши
производството против него и по какъв начин ще продължи живота му, като
загубата на социалните му контакти и съвместното съжителство със съпругата
му по финансови причини в съвкупност са довели до значителна загубата на
способност за социалното функциониране, обърканост и неспособност да се
справи адекватно със ситуацията и увеличило преживените стрес,
притеснения и тревожност. Установи се по делото, че първоначално при
задържането му и привличането му като обвиняем въззивникът бил силно
стресиран и объркан от случващото се, а през периода на воденото срещу него
наказателно производство същият понасял тежко възможността да бъде
несправедливо осъден за тежко умишлено престъпление, за което е
предвидено наказание лишаване от свобода за период до 6 години, като
допълнително негативно отражение върху психиката му осъществило
обстоятелството, че до този момент с оглед заеманата ръководна длъжност в
държавен орган се ползвал с високо доверие от обществеността и колегите си
и имал увереност в способностите и преценките си. При съобразяване на
гореизложеното съдът приема, че интензитетът на чувството за нарушаване и
незачитане на правата и достойнството му, още повече като държавен
служител на висока позиция в НАП са били значителни и на тази плоскост са
налице преживени по - засилени емоционални страдания от негова страна,
изразяващи се в стрес и притеснение, които са в пряка причинна връзка с
незаконното наказателно производство против него. При съобразяване на
показанията на разпитаните свидетели и на заключението на приетата СПЕ,
съдът приема за доказано по делото, че е налице влошаване на психическото и
емоционалното състояние на въззивника и промяна на характера му като цяло,
като при въззивника са настъпили трайни негативни последици за психиката
му вследствие преживения хроничен стрес по време на воденото наказателно
производство, изразяващи се в емоционална натовареност, повишени нива на
25
ситуативна и личностна тревожност, промени в поведението, като в резултат
на засягането на психичното му здраве въззивникът е загубил в голяма степен
душевното си спокойствие и способността си да се справя с житейските
трудности. При съобразяване на заключенията на приетите в първата
инстанция СПЕ и три СМЕ, въззивният съд приема за доказано по делото, че
макар основното заболяване на въззивника - „неинсулинозависим диабет“ и
придружаващите го „диабетна полиневропатия“, „нефрит“, „сърдечна
хипертония“ и др. да са били диагностицирани и съответно са отчетени при
определяне на процента му на нетрудоспособност още през м. ІХ 2013 г.,
безспорно преживения първоначално внезапен, а в последствие хроничен
емоционален стрес от воденото срещу него наказателно производство е
допринесъл за влошаване на здравословното му състояние след м. ІІ 2016 г. до
2023 г., тъй като вещите лица са единонодушни, че воденото наказателно
производство е довело до преживяване на силен, а в последствие хроничен
емоционален стрес от въззивника, като вещите лица кардиолог и
ендокринолог установяват, че стресът двукратно увеличава риска от
влошаване на вече появил се захарен диабет и води по - ранно настъпване на
усложненията от декомпенсирането му. Същите заключават, че от 25.02.2016 г.
въззивникът е влошил глюкозните си показатели, появяват се данни за ХБН,
която освен на съпътстващата двустранна нефролитиаза се дължи на
усложнение на захарния диабет, като се влошава и диабетната
полиневропатия, т.е. от влошаването на показателите на диабет при
въззивника в резултат на преживения стрес е довело освен до по-бързо
усложняване на на съществуващите заболявания, така и до появата на нови
заболявявания, свързани с основните.
Наред с гореизложеното, съдът съобрази също, че за периода от м. ХІ
2017 г. след отмяната на наложените мерки за процесуална принуда "парична
гаранция в размер на 10 000 лв." и „забрана за напускане пределите на
страната“ на въззивника е възстановена внесената парична гаранция, няма
данни по отношение на него да е взета друга мярка за неотклонение и през
периода от м. ХІ 2017 г. до м. VІІІ 2023 г. няма доказателства правата на
същия на придвижване извън страната да са били ограничени. Не са налице
доказателства въззивникът да се е явявал през разследващи органи или пред
съд след м. ІІІ 2016 г., което да е допринесло за увеличаване на интензитета на
преживените негативни емоции от негова страна. Следва да се отчете също, че
26
в периода от 13.08.2020 г. до 14.07.2021 г. по наказателното производство не са
извършвани никакви действия, с оглед на това, че производството е било
прекратено на по-ранен етап с постановление от 13.08.2020 г., отменено по
реда на служебния контрол. Установи се по делото, че към м. ІХ 2017 г.
същият вече е работел и макар това да не е в сферата на професионалната му
реализация, не може да се приеме, че интензитетът на емоционалните му
преживявания свързан с финансовите нужди на семейството му е бил в същата
висока степен, в която е бил в първите месеци на образуваното срещу него
наказателно производство. Следва да се отчете и обстоятелството, че
въззивникът е имал възможност да поиска да бъде възстановен на длъжността,
заемата до отстраняването му от работа след обнародването на Решение №
5/12.05.2016 г. по к. д. № 2/2016 г. на КС, с което разпоредбата на чл. 100, ал. 2
от ЗДСл е обявена за противоконституционна, но не е проявил активност в
тази насока, а сам е поискал да бъде прекратено служебното му
правоотношение.
Като съобрази в съвкупност доказаните емоционални и психически
преживявания на въззивника по време на воденото срещу него наказателно
производство и останалите установени факти и обстоятелствата, имащи
значение за определяне на справедлив размер на обезщетението при условията
на чл. 52 от ЗЗД, подробно обсъдени по - горе, въззивният съд намира, че
определеното от първоинстанционния съд обезщетение на въззивника М. В. за
реално претърпените неимуществени вреди в пряка причинна връзка с
обвинението, по отношение на което наказателното производство е
прекратено поради липса на доказателства за извършването му от страна
въззивника с влязло в сила постановление в размер на сумата от 50 000лв. се
явява справедливо определено, респ. правилно искът за разликата до
предявения размер от 150 000 лв. поради липса на доказателства за по-
сериозно посегателство върху душевността, здравословното състояние и
начина на живот на въззивника е отхвърлен като недоказан и поради това
неоснователен. По – висок размер на обезщетението за неимуществени вреди
не се следва въпреки доказване на влошаването на здравословното състояние
на въззивника, тъй като основните му заболявания предхождат повдигането на
обвинение и възникването им не се намира в пряка причинна връзка с
наказателното производство. При определянето на справедливия размер на
обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната
27
Прокуратура на РБ да заплати това обезщетение има основно репариращо
действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По претенцията за законна лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за спорния период от 13.08.2021 г. до 08.10.2021 г.:
Не се спори между страните, че постановлението за прекратяване на
наказателното производство по отношение на въззивника е влязло в законна
сила към датата на подаване на ИМ, но според Прокуратурата същото е
придобило стабилитет на 08.10.2021 г. след потвърждаването му от прокурор
в Апелативната СП.
Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
законна лихва върху обезщетенията по реда на чл. 2 от ЗОДОВ, каквото е
процесното се дължи съгласно постановките на т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г.
по тълк. гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК от влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство. /В този смисъл са решение №
123/04.10.2018 г. по гр. д. № 716/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ Постановлението
за прекратяване на наказателното производство против въззивника е
постановено на 14.07.2021 г., но е влязло в сила след изпращането му на
въззивника и изтичане на 7 - дневния срок за обжалването му. След влизането
му в сила прокурорският акт е придобил стабилност по отношение на
въззивника, поради което неоснователно е оплакването във въззивната жалба
на Прокуратурата, че прокурорският акт е придобил стабилност едва след
потвърждаването му от прокурор в Апелативната СП на 08.10.2021 г. и
Прокуратурата не носи отговорност за забава до този момент. Въззивният съд
приема, че постановлението на Апелативна СП съставлява произнасяне на
горната инстанция при условията на чл. 243 ал. 10 от НПК по реда на
осъществен служебен контрол след влизане в сила на постановлението за
прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 243 ал. 1 от НПК,
което не е обжалвано от пострадалия и обвиняемия и няма отношение към
стабилизиране на прокурорския акт за прекратяване на производството.
По претенцията за имуществени вреди за периода от 01.03.2016 г.
до 31.07.2016 г.:
Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
имуществените вреди при незаконното провежданото против въззивника
наказателно производство, изразяващи се в пропуснати месечни
28
възнаграждения за периода на това производство се дължат от Прокуратурата
тогава, когато се намират в пряка причинна връзка с него. Държавата отговаря
за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането
при провеждане на наказателно производство, което е прекратено поради това,
че обвинението не е доказано по отношение на това, че деянието не е
извършено от привлеченото лице. С разпоредбата на чл. 100 ал. 4 от ЗДСл е
предвидена изрично право на обезщетение по реда на ЗОДОВ на незаконно
отстранен от работа държавен служител за вредите от незаконното
отстраняване от работа. Налице е трайна практика на ВКС /решение № 708 от
14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г., ГК, ІV г. о на ВКС и др./ в която се
приема, че „При незаконно повдигнато и поддържано обвинение
Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняването
на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя
преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на
досъдебното производство. Този извод, освен от разпоредбата на чл. 100, ал. 2
ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл, във връзка с чл. 2
ЗОДОВ.“
Безспорно е, че въззивникът М. В. е отстранен временно от служба на
основание чл. 100 ал. 2 ЗДСл с влязла в сила заповед от 01.03.2016 г., както и
че служебното му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на
страните, считано от 01.07.2016 г., но също така правилно
първоинстанционният съд е съобразил, че след 25.05.2016 г. между
повдигнатото обвинение и отстраняването на въззивника от длъжност няма
причинна връзка, тъй като от този момент действията на Прокуратурата не са
необходимо и достатъчно условие за действията на работодателя. При
съобразяване на разпоредбата на чл. 151, ал. 2 изр. 3 от КРБ въззивният съд
приема, че с оглед обявяването на противоконституционността на
разпоредбата на чл. 100 ал. 2 от ЗДСл с цитираното по-горе решение на КС,
обнародвано в ДВ, бр. 38 от 20.05.2016 г. завареното правоотношение следва
да бъде преуредено. Трайната съдебна практика на ВАС приема, че отпадането
на основанието за временно отстраняване от служба само по себе си не
възстановява автоматично служебното правоотношение, каквото е било преди
издаването на заповедта по чл. 100 ал. 2 ЗДСл, респ. възстановяването не
настъпва служебно, а по искане на лицето и предполага насрещно изрично
волеизявление на органа по назначение, поради което в конкретната хипотеза
29
въззивният съд приема, че след посочената по-горе дата настъпилите
имуществени вреди за въззивника се намират в пряка причинна връзка с
бездействието му да поиска възстановяване на заеманата до отстраняването
му длъжност, а не с незаконното наказателно производство против него, тъй
като след тази дата органът по назначаването му е имал право на преценка
дали да възстанови правоотношението между тях или да откаже писмено или
мълчаливо това, като носи отговорност за законосъобразността на тази своя
преценка. Налице е неяснота на какво основание въззивникът претендира
обезщетение в размер на неполученото си възнаграждение след прекратяване
на служебното правоотношение за периода от 01.07.2016 г. до 31.07.2016 г.,
тъй като след прекратяване на правоотношението същият не би могъл да
полага труд по същото. Във въззивната инстанция Прокуратурата не оспорва
размера на обезщетението за периода от 01.03.2016 г. до 25.05.2016 г., поради
което въззивният съд не следва да излага подробни доводи в тази насока. С
оглед гореизложеното въззивният съд приема, че оплакванията и на двете
страни по въззивната жалба са необосновани и неоснователни и правилно
първоинстанционният съд е присъдил в полза на въззивника обезщетение за
имуществени вреди в размер на 4 722 лв. за имуществени вреди за периода от
01.03.2016 г. до 25.05.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 12.01.2023 г. до окончателното й заплащане и е отхвърлил иска за
разликата до предявения размер от 8 500 лв., ведно с претендирата законна
лихва върху тази разлика.
По претенцията за обезщетение за забавено плащане на
обезщетението за имуществени вреди от 8 500 лв. в размер на законната
лихва върху тази сума за периода от 26.03.2016 г. до датата на подаване на
ИМ – 12.01.2023 г.:
Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
законна лихва върху обезщетенията по реда на чл. 2 от ЗОДОВ, каквото е
процесното се дължи съгласно постановките на т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г.
по тълк. гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК от влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство. Съобразно постановките на
цитираното ТР отговорността на Държавата за вреди от незаконни действия на
правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на акта, с който
се признават за незаконни действията на държавния орган, от който момент
държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на
30
присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за
реализиране отговорността на държавата. Неправилно първоинстанционният
съд обаче е отхвърлил иска изцяло без да съобрази дължимостта на
обезщетение за забава за периода на забава от датата на влизане в сила на
наказателното постановление до датата на подаване на ИМ върху присъденото
обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 722 лв. от неполучени
брутни месечни служебни възнаграждения за периода от 01.03.2016 г. до
25.05.2016 г.. При изчисляване с онлайн калкулатор въззивният съд определя
размера на обезщетението за забавено плащане на сумата от 4 722 лв. за
периода от 13.08.2021 г. до 12.01.2023 г. в размер на 681,73 лв.. За периода от
26.03.2016 г. до 13.08.2021 г., през който не е налице влязло в сила
постановление на прокурор за прекратяване на наказателното производство не
е налице забава за заплащане на обезщетението по изложените по-горе
съображения. С оглед недължимостта на главницата на обезщетението за
имуществени вреди за разликата над 4 722 лв. до предявения размер от 8 500
лв. не може да се приеме, че Прокуратурата е изпаднала в забава по
отношение на заплащане на обезщетението за претендирания период. При
тези правни изводи въззивният съд приема, че предявеният иск за сумата от
5 720,57 лв. е частично основателен и доказан за сумата от 681,73 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 4 722 лв. за
периода от 13.08.2021 г. до 12.01.2023 г. и неоснователен за разликата до
предявения размер от 5 720,57 лв. и за претендирания период от 26.03.2016 г.
до 13.08.2021 г..
При липса на спор пред въззивната инстанция относно наличие на
съпричиняване на вредоносния резултат при условията на чл. 5 ал. 2 от
ЗОДОВ не са налице основания за намаляване на дължимите на въззивника
обезщетения за вреди на това законово основание.
При тези правни изводи въззивният съд приема, че въззивната жалба на
въззивника М. Векиров е частично основателна в частта, в която се иска
отмяна на първоинстанционното решение относно претендираното
обезщетение за забава на плащането на сумата от 4 722 лв. за периода от
13.08.2021 г. до 12.01.2023 г., което е в размер на 681,73 лв. и неоснователна в
останалата й част, в която се иска присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв. до 150 000 лв., обезщетение
за имуществени вреди за разликата над 4 722 лв. до предявения размер от
31
8 500 лв. и обезщетение за забавено плащане на обезщетението за
имуществени вреди за разликата над 681,73 лв. до 5 720,57 лв.. В частта, в
която въззивната жалба на М. В. е неоснователна първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба на въззивника
Прокуратурата на РБ е частично основателна в частта, в която се иска отмяна
на първоинстанционното решение относно законната лихва върху главницата
от 4 722 лв. за периода от 13.08.2021 г. до 12.01.2023 г., като в тази му част
първоинстанционното решение като недопустимо следва да бъде обезсилено,
а производството по делото прекратено. В останалата й част, в която се иска
отмяна на решението и отхвърляне на иска за неимуществени вреди за
разликата над 5 000 лв. до 45 000 лв., отмяна на присъждането на законната
лихва върху главницата от 50 000 лв. за периода от 13.08.2021 г. до 08.10.2021
г. и на иска за имуществени вреди за сумата от 4 722 лв., ведно със законната
лихва върху тази сума въззивната жалба на Прокуратурата е неоснователна и
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С въззивната жалба е представена квитанция за внесена държавна такса
по въззивната жалба на въззивника М. В., поради което с оглед частично
уважаване на въззивната му жалба Прокуратурата на РБ следва да бъде
осъдена да му заплати направените по делото разноски за държавна такса по
уважения с въззивната жалба иск в размер на 5 лв.. По делото не са
представени доказателства за други разноски на въззивника пред въззивната
инстанция.
С оглед уважената част на въззивната жалба Прокуратурата на РБ
дължи на въззивника направените по делото разноски за държавна такса в
първата инстанция по уважения с въззивната жалба иск в размер на 10 лв., но
като съобрази, че с първоинстанционното решение са присъдени изцяло
направените от ищеца разноски за държавна такса по делото в размер на 40
лв. и не е направено искането от страните по реда на чл. 248 от ГПК, съдът
приема, че не следва да присъжда същата повторно. По делото не са
представени доказателства за други разноски на ищеца пред първата
инстанция.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА като НЕДОПУСТИМО на основание чл. 270 ал. 3 пр. 1
ГПК решение № 222/11.04.2024 г. по гр.д. № 31/2023 г. на Великотърновския
окръжен съд в обжалваната част, в която е осъдил на основание чл. 2 ал. 1 т. 3
пр. 2 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България да заплати на М. П. В.
32
законната лихва върху главницата на обезщетението за имуществени вреди в
размер на 4 722 лв., считано от 13.08.2021 г. до датата на подаване на исковата
молба – 12.01.2023 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му
част.
ОТМЕНЯ решение № 222/11.04.2024 г. по гр.д. № 31/2023 г. на
Великотърновския окръжен съд в обжалваната част, в която е отхвърлен
предявеният от М. П. В. против Прокуратурата на Република България иск с
правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ за сумата от 681,73 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 4 722 лв. за
периода от 13.08.2021 г. до 12.01.2023 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 84 ал. 3 от
ЗЗД Прокуратурата на Република България да ЗАПЛАТИ на М. П. В., ЕГН
********** от гр. Лясковец, ********* сумата от 681,73 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на обезщетението за имуществени вреди в
размер на 4 722 лв. за периода от 13.08.2021 г. до 12.01.2023 г..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 222/11.04.2024 г. по гр.д. № 31/2023 г. на
Великотърновският окръжен съд в останалата обжалвана част, в която:
на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата
на Република България да заплати на М. П. В. обезщетение за неимуществени
вреди за разликата над 5 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва
върху сумата от 50 000 лв., считано от 13.08.2021 г. до 08.10.2021 г. и искът е
отхвърлен като неоснователен за разликата над 50 000 лв. до предявения
размер от 150 000 лв., ведно с претендираната законна лихва върху тази
разлика;
на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата
на Република България да заплати на М. П. В. обезщетение за имуществени
вреди в размер на 4 722 лв., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 12.01.2023 г. до окончателното й заплащане, като искът е
отхвърлен за разликата над 4 722 лв. до 8 500 лв., ведно с прендираната
законна лихва върху тази разлика;
на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 84 ал. 3 от ЗЗД е
отхвърлен предявеният от М. П. В. против Прокуратурата на Република
България иск за разликата над сумата от 681,73 лв. до сумата от 5 720,57 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата от 4 722 лв. за
периода от 26.03.2016 г. до 13.08.2021 г. и върху разликата над сумата от 4 722
лв. до 8 500 лв. за периода от 26.03.2016 г. до 12.01.2023 г..
ОСЪЖДА на основание чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на
Република България да ЗАПЛАТИ на М. П. В., ЕГН ********** от гр.
Лясковец, ********* сумата от 5 лв. за направени във въззивната инстанция
разноски за държавна такса съобразно уважената част от въззивната жалба.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен
33
касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването му на страните, с касационна жалба при условията на чл. 280
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
34