РЕШЕНИЕ
№ 90
гр. гр. Хасково, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Златка Ив. Бончева
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20225640102066 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, от “Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район Люлин, бул.”Д-
р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
99, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване
за установено съществуването на вземания против И. М. П., ЕГН **********. За
претендираните суми е издадена заповед № 743 от 29.06.2022 г. за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 1602 по описа за 2022 г. на Районен съд –
Хасково.
Ищецът твърди, че на 11.10.2017 г. „Ти Би Ай Банк" ЕАД като заемодател и
ответницата като заемател сключили договор за потребителски кредит с №**********, по
силата на който заемодателят се задължил да предостави на ответницата под формата на
паричен заем сумата в размер на 5 108,99 лв, срещу задължението тя да върне сума в общ
размер на 8 190,11 лв., представляваща чистата стойност на заема, ведно с договорната
лихва по него, уговорена от страните в размер на 3081,12 лв., в срок до 15.11.2020г. на 36
броя погасителни вноски, съгласно погасителен план с посочен падеж на всяка вноска, от
които първите 35 вноски - в размер на 227,51 лв., а последната /изравнителна/ - в размер на
227,26 лв. Кредиторът превел кредитните средства по личната банкова сметка на
ответницата. Сочи се, че срокът на така сключения договор бил изтекъл на 15.11.2020г. с
последната погасителна вноска и същият не бил обявен за предсрочно изискуем. Съгласно
1
условията на договора, при забава на плащането на месечна погасителна вноска,
кредитополучателят дължал и обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва
върху просрочената главница. На ответницата била начислена лихва за забава за периода от
16.03.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда в общ размер на 3248,43 лева, като
в изпълнение на разпоредбата на чл.6 ЗМДВИПОРНС за периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020
г. не била начислявана лихва за забава или неустойка на ответницата.
На 29.10.2021 г. било подписано Приложение № 1 към Договор за покупко- продажба
на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., сключен между „Агенция за събиране на вземания"
ООД и „Ти Би Ай Банк" ЕАД, по силата на който вземанията на последното срещу И. М. П.,
произтичащи от Договор за потребителски кредит № ********** от дата 11.10.2017г. били
прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и
всички лихви на дружеството - кредитор. Общите условия по договора за заем съдържали
изрична клауза, която уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на
трети лица. Съгласно чл. 3.6. от рамковия договор за цесия, Агенция за събиране на
вземания, в качеството на цесионер се задължила от името на цедента и за своя сметка да
изпраща уведомления за извършената цесия до длъжниците, за което Агенция за събиране
на вземания имала изрично пълномощно от „Ти Би Ай Банк" ЕАД. В изпълнение на
договорните с и задължения и изискванията на закона, на ответницата било изпратено по
реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление за извършената цесия от страна на банката с Изх. №
УПЦ-П- ТБИ/********** от 29.10.2021 г., което се върнало в цялост като неполучено. Сочи
се и че за заплащането на процесните суми ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК, по
което било образувано ч.гр.д. № 1602/2022 г. и била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение, с която сумите били присъдени в полза на ищеца и срещу която е
налице постъпило възражение от длъжника.
Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца следните суми: 4850,37 лв. -
главница; 2657,21 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва, дължима за периода от
15.03.2018 г. до 15.11.2020 г.; 3248,43 лв. - лихва /обезщетение/ за забава, дължима за
периода от 16.03.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната
лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане
на задължението. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото
производство и в развилото се заповедно производство. В условията на евентуалност се
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответницата на осн.
чл.78 ал.5 от ГПК.
Ответницата, чрез процесуалния си представител, счита предявените искове за
допустими, но неоснователни. Поддържа се, че процесната сума не била реално изплатена
на ответницата и кредитът не е бил усвоен от нея, като изрично се прави и възражение за
изтекла давност. Оспорва се наличието на валидно цедиране на вземането в полза на ищеца,
както и че ответницата била надлежно уведомена за извършената цесия преди образуване на
заповедното производство. Отделно от това се поддържа недействителност, респ.-
2
нищожност на процесния договор за потребителски кредит съобразно разпоредбите на ЗПК,
ЗЗП и общите разпоредби на ЗЗД, като се излагат съображения в такава насока. На първо
място се сочи, че договорът бил недействителен поради неспазване на императивните
разпоредби на ЗПК, като се твърди липсата на представяне по пълен и разбираем начин на
преддоговорна информация на кредитополучателя, неспазване на изискването на чл. 10 ал.1
от ЗПК и това по чл. 11 от с.з. относно задължителните реквизити на договора. Прави се
възражение, че на ответницата не били представени общи условия, с която тя да се запознае
предварително. Не било спазено и изискването по чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в
договора липсвало ясно посочване на размера на лихвения процент на ден, също така
липсвал и съставен погасителен план, задължителен по ЗПК, съдържащ информация за
начина на формиране на месечните погасителни вноски и даващ възможността на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. В
условията на евентуалност и в случай, че съдът приеме процесния договор за действителен,
ответницата прави възражение за нищожност на отделни негови клаузи. На първо място се
сочи нищожност на клаузата, предвиждаща такса „Оценка на риска", поради
противоречието й с разпоредбата на чл.143, т.19 от ЗЗП, вр. чл.10а ал.2 от ЗПК, тъй като от
една страна проверката на кредитоспособността на кредитополучателя била задължение на
кредитора и не следвало за извършването й да се натоварва икономически по-слабата страна
по договора, а от друга страна - таксата представлявала такава за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Оспорва се обстоятелството, че процесните суми по
ДПК били реално предоставени на ответницата, като се поддържа че при липсата на такива
доказателства не можело да се приеме възникване на задължение за нея за връщането им.
Оспорва се също дължимостта на застрахователна сума от 561,60 лева, на първо място
поради пълната недействителност на договора и на следващо - поради липса на
доказателства за реално преведени застрахователни премии от ищеца в полза на
застрахователното дружество. Клаузите, уреждащи посочените застраховки не били
индивидуално уговорени с ответницата и напрактика представлявали скрити лихви,
формулирани като такси, за да не бъдат включвани в размера на ГПР, тъй като същият би
надхвърлил законоустановения таван. Според ответницата клаузата за договорна лихва също
била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Отделно от това се поддържа, че
лихвата се начислявала върху главница, включваща освен чистата стойност на кредита, така
също такса оценка на риска, застрахователни суми и надбавки, поради което напрактика се
олихвявали суми, различни от договорената главница. Поради изложеното, се иска съдът да
постанови решение с което да отхвърли предявените искове изцяло. Претендират се
разноски за настоящото производство, както и присъждане на адвокатски възнаграждения за
заповедното и настоящото производства по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
3
Видно от приложените материали, ч.гр.д. № 1602 по описа за 2022 г. на Районен съд -
Хасково е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК със заявител “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София бул.” Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“,
ет.2, офис 4 и длъжник И. М. П., ЕГН ********** за издаване на заповед за изпълнение за
следните суми: сума в размер на 4850,37 лев. - главница; 2 657,21 лв. - договорна лихва от
15.03.2018 г. до 15.11.2020 г., с 3 248,43 лв. обезщетение за забава от 16.03.2018 г. до
27.06.2022 г., и законната лихва върху главницата от 28.06.2022 г. до изплащане на
вземането. В заявлението си, заявителят е посочил, че паричното вземане представлява
неплатени суми по договор за потребителски кредит № ********** от 11.10.2017 г.,
сключен между „Ти Би Ай Банк" ЕАД и длъжника, вземанията по който му били
прехвърлени с Приложение № 1 от 29.10.2021 г. към Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 31.08.2018г. от „Ти Би Ай Банк" ЕАД в полза на „Агенция за събиране
на вземания" ЕАД. Съдът е уважил това заявление като е издал за всички претендирани
суми заповед № 743 от 29.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410
от ГПК, а длъжникът И. М. П. е депозирала в срок възражение по чл. 414 от ГПК.
В заповедното и в настоящото производство ищецът е представил договор за
потребителски кредит № ********** от 11.10.2017 г., сключен между „Ти Би Ай Банк" ЕАД
и ответницата. От съдържанието на последния се установява, че „Ти Би Ай Банк" ЕАД се е
задължил да предостави на И. М. П. сумата от 4000 лева, представляваща чистата стойност
на предоставения на длъжника за ползване финансов ресурс. В клаузата на чл. 7. 1. от
Договора е установено, че общият размер на кредита е от 5108,99 лева, в която сума се
включва освен предоставената главница, сумата от общо 561,60 лева- застрахователна
премия по застраховка "Bank Живот Агент", както и сумата от 547,39 лева – еднократна
такса за оценка на риска. Установено е, че таксата за оценка на риска, дължима в деня на
подписване на договора за кредит, се финансира от кредитора и се възстановява от
потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. В договора за
кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в размер на 33.75 %, а годишният процент
на разходите е от 48.08 %.
В договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване
на падежа на всяка вноска и нейния размер, като падежът на първата дължима вноска е на
15.12.2017 г., а на последната на 15.11.2020 г. Размерът погасителните вноски е 227,51 лева,
а на последната – 227,26 лева. В чл. 10 от Договора е посочено, че общата сума, дължима от
потребителя е в размер на 8190,11 лева.
Представено по делото е и Застрахователно удостоверение №
81001NLB201170003338782017 по Групова застрахователна полица № 81001NLB2011,
видно от което между ЗК „Уника Живот“ АД и ответницата от 12.10.2017г. е сключена
застраховка чрез застрахователния посредник "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, в която е посочено, че
притежател на полицата е "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, който има качеството и на необвързан
застрахователен агент. В удостоверението е отбелязано, че началната дата на застраховката
4
е считано от 12.10.2017 г., а размерът на застрахователната премия е от 561,60 лв.
В чл.7.2.2 от договора за кредит е предвидено, че в случай, че кредитополучателят се
възползва от предоставяните от кредитора застраховки, с подписване на договора за кредит,
кредитополучателят дава съгласие застрахователната премия да се превежда директно от
кредитора на застрахователя или застрахователния посредник.
Видно от договора за кредит застрахователните премии са включени в размера на
кредита. Същите формират общия размер на кредита и са част от месечните вноски.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 31.08.2018 г.
между „Ти Би Ай Банк" ЕАД и ищеца и Анекс от 02.11.2020 г. към него, с което се удължава
срока на договора с една година „Ти Би Ай Банк" ЕАД е прехвърлило на “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД пакет от вземания, произтичащи от договори за потребителски
кредити, сключени с физически лица. Според извлечение от Приложение № 1 от 29.10.2021
г. към Договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 31.08.2018 г.,
процесните вземания спрямо ответницата са прехвърлени на ищеца.
С пълномощно от 31.08.2021 г. „Ти Би Ай Банк" ЕАД е упълномощило “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД да уведоми от негово име всички длъжници по всички
вземания, които дружествата са цедирали (прехвърлили), съгласно Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 31.08.2018 г. и във връзка с изпълнение на
законовото задължение на упълномощителя по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
По делото е представено и Уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ с изх. № УПЦ-П-ТБИ/********** до И. М. П. от „Ти Би Ай Банк" ЕАД
чрез ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с дата 29.10.2021 г., с което я
уведомяват за извършената цесия, а именно, че вземането, произтичащо от договор за
кредит № ********** от 11.10.2017 г. е прехвърлено от „Ти Би Ай Банк" ЕАД на ищеца,
ведно с всички привилегии и обезпечения. На обратната разписка на Известието за
доставяне с получател на пратката ответницата И. М. П. от 12.11.2021 г. е отбелязано, че
пратката е непотърсена.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира напълно като компетентно, обективно, а и неоспорено от страните, се установява,
че на 12.10.2017 г., чрез системата на easypay „Ти Би Ай Банк" ЕАД е превела сумата от
2994,10 лв. с основание **********. На вещото лице е представена и разписка за получената
сума от И. М. П. на 12.10.2017 г. – 08:32:43 часа. С разликата до 4000 лв. в размер на
1005,90 лв. бил рефинансиран съществуващ договор за кредит на ответницата в същата
банка, за което била отразена банкова операция и съответно представено извлечение от
сметка.
Общо постъпилите суми при кредитора, предназначени за погасяване на
задължението били в размер на 683,90 лв. като с тях били погасени 258,62 лв. от главницата;
423,91 лв. договорни лихви и 1,37 лв. наказателни лихви.
Вещото лице е изчислило и размера на непогасените суми по процесния договор за
5
кредит, а именно: главница - 4850,37 лв., която представлява разликата между общо
дължимата сума за главница в размер на 5108,98 лв. и внесените 258,62 лв., отнесени за
погасяване на главницата; договорна лихва – 2657,49 лв., която представлява разликата
между общо дължимата сума за възнаградителна лихва в размер на 3081,40 лв. и внесените
432,91 лв., отнесени за погасяване на възнаградителната лихва; лихва за забава в размер на
1942,85 лв., изчислена за периода от 16.03.2018 г. до 27.06.2022 г. върху главницата от
4850,37 лв. с отчитане на периодите по ЗМДВИП.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител,
по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от
уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена
заповед за изпълнение относно процесните вземания.
Разгледани по същество, първият и третият от тях са частично основателни, а вторият
е изцяло основателен като съображенията за това са следните:
Съдът намира, че в случая най-напред следва да разгледа ответното възражение,
касаещо тъврдението му, че не е валидно цедирано вземането в полза на ищеца, както и че
ответницата не е надлежно уведомена за извършената цесия преди образуване на
заповедното производство. Противно на становището на ответницата, от представените по
делото доказателства от ищеца следва, че вземането по договора му е било валидно
цедирано по силата на Приложение № 1 от 29.10.2021 г. към Договора за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 31.08.2018 г., респ. Анекс от 02.11.2020 г. към
него. Тук следва да се посочи, че съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД, цесията има действие спрямо
длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор. Така установеното
задължение на цедента има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
задължението му на лице, което не е носител на вземането. Няма пречка, обаче цедентът да
упълномощи цесионера да изпрати съобщението до длъжника, тъй като не се касае за лично
и незаместимо действие, а и съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД последиците от това действие
възникват направо за представлявания. Доколкото законът не поставя специални изисквания
за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в
хода на образуваното съдебно производство по предявен иск за прехвърленото вземане,
както е и в настоящия случай, не може да бъде игнорирано, като получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото
вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК. В този смисъл е и
Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о. и др., постановени по
реда на чл. 290 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че договорът за цесия има действие
спрямо длъжника – ответник, тъй като същият не твърди да е извършил плащане на
прехвърлената сума, и цесионерът – ищец, е носител на спорните вземания, с оглед на което
6
това възражение се явява изцяло неоснователно.
На следващо място на коментар подлежи и релевираното възражение за изтекла
давност. Съгласно трайната съдебна практика съдебна практика началният момент, от който
започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор
за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска по аргумент от чл. 114
ЗЗД, съгласно който началният момент на течението на давностния срок е моментът на
изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като тогава той може да търси изпълнение.
Затова неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на
правото на принудително изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено
на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва
в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на
закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на
срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение,
включително и принудително, поради което бездействието му се санкционира с течение на
давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме
противното означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната
изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея
течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от
страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата
по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с
допълнително споразумение. Съдът не споделя наложилата се по-стара практика, възприела
тезата, че се касае за периодични плащания с оглед приложното поле на кратката
погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а приема, че в случая е приложим общия
петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния
падеж/последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита/, в случая на
15.11.2020 г., тъй като уговореното между страните връщане на предоставена в заем
(кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище
съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК
на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и
разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт,
периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна
за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение
примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през
съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е налице,
тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за
7
ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо приложима по
отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност
по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
Освен това, противоречието в практиката следва да се счита за преодоляно посредством
решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на
ВКС. В тези мотиви се утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването на едно
парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на
заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се
касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този
случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично
дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При
договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете
страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни
задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват
части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части на едно по
правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е
изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като
периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е
разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават
автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава
да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена
вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена
и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита.
С оглед на това и след като началната дата на изискуемостта е датата на последната вноска,
която в случая е 15.11.2020 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 27.06.2022 г., вземането за главница и за възнаградителна лихва не е погасено
по давност, дори и да се приеме, че се прилага тригодишен давностен срок.
На следващо място, не се оспорва в случая автентичността на изявленията на
сключения на 11.10.2017 г. между „Ти Би Ай Банк" ЕАД и ответницата договор за
потребителски кредит с № **********. Съдържанието му е подробно регламентирано в
представения договор, инкорпориращ в себе си и погасителен план и общите му условия.
Оспорва се в случая факта на реалното получаване на заемната сума. И това ответно
възражение обаче следва да се приеме за неоснователно, доколкото от заключението на
назначената по делото ССчЕ несъмнено се установява изпълнение на това задължение от
страна на „Ти Би Ай Банк" ЕАД, макар от ищеца да не бяха представени доказателства в
8
тази връзка. Вещото лице е категорично, че на 12.10.2017 г., чрез системата на easypay „Ти
Би Ай Банк" ЕАД е превела сумата от 2994,10 лв. с основание **********. На вещото лице е
представена и разпикса за получената сума от ответницата на 12.10.2017 г. – 08:32:43 часа.
Установила е, че с разликата до 4000 лв. в размер на 1005,90 лв. е рефинансиран
съществуващ договор за кредит на ответницата в същата банка, за което е отразена банкова
операция и съответно представено извлечение от сметка.
Ето защо следва да се приеме, че процесният договор за кредит е породил
уговорените с него правни последици между страните, а именно „Ти Би Ай Банк" ЕАД е
отпуснала кредит в размер на 4000 лв., който ответницата е трябвало да погаси чрез
изплащането на определени вноски в предвидените срокове и размери.
Преценявайки съществуването на претендираните от ищеца вземания, съдът намира,
че следва да се занимае на следващо място с валидността на договорните клаузи, вкл. и по
повод на ответните възражения в тази връзка. При претенцията за реалното им изпълнение,
какъвто се явява настоящия случай, за да прецени основателността й, съдът следва да
извърши и преценка относно съществуването на задълженията. Тази преценка неминуемо
включва обсъждане действителността на клаузите, пораждащи задължението, чието
изпълнение се претендира (в този смисъл е и съдебната практика, изразена в Решение № 229
от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о.).
Липсва спор по делото, че „Ти Би Ай Банк" ЕАД е банкова институция, която по
занятие отпуска кредити чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Безспорно между страните е и обстоятелството, че
ответницата е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Следователно сключеният между
„Ти Би Ай Банк" ЕАД и последната договор за кредит по своята същност представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20
и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. След изследване съдържанието на договора, съдът
намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит,
предвидени в цитираните разпоредби.
Видно от договора за заем /договор за потребителски кредит № **********/, в чл. 9 е
посочен лихвеният процент по кредита, който е 33.75 % фиксиран годишен лихвен процент
по заема, представляващ реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, посочени са и условията за
прилагането му и как се изчислява - в чл. 9, т. 9. 2 и т. 9. 3. Действително в договора няма
отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до
недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на
договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към
която да препраща гл. "Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи" от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на
9
дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 3081,12 лева /разликата
между общо дължима сума по договора от 8190,11 лева и предоставения кредит в размер на
4000 лева, такса за оценка на риска – 547,39 лева и застрахователната премия от 561,60 лева
/, който размер е фиксиран за целия период на договора. Освен това следва да се посочи и че
според настоящия съдебен състав, ответницата неправилно интерпретира клаузата на чл. 9.1,
с която е уговорен лихвен процент, с който се олихлява предоставения кредит в размер на
33.75 %, тъй като е посочено, че това е годишен лихвен процент, а съгласно т.2 и т. 3
лихвата се изчислява ежемесечно и е 1/360 част от лихвения процент по т. 9.1. Следователно
така уговорената договорна клауза, с която се установява размера на „възнаградителната
лихва“, не е неравноправна, оттам – не е и нищожна, а е породила безусловно своето
действие.
В чл. 10 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в
размер на 8190,11 лева /включващ, главници, такси и лихва/, както и годишния процент на
разходите по кредита 48,08 % – реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
В настоящия случай, страните са уговорили, че годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 48,08 % %, като последният се формира от посочените в разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви
компоненти кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на
разходите при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи, посредством тълкуване на
клаузите на договора за потребителски кредит, съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния
разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. По така изложените правни съображения съдът намира, че при
сключване на кредита не е било допуснато соченото от ответника нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
10
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ
основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по договора за
кредит намира, че определеният размер на годишния процент на разходите от 48,08 % е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответното възражение, основано на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно, че към договора
липсва погасителен план също е неоснователно. Видно от самия договор в чл. 11, т. 11. 2 е
инкорпориран погасителен план, в който са посочени броя на вноските по кредита, дата на
всяка една от вноските, периодичността на вноските, както и размерът на всяка една от
вноските. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая.
Съдът намира на следващо място за неоснователен довода на ответницата за
нищожност на договора поради нарушаване на императивното правило на чл.10, ал.1 ЗПК.
Съгласно Чл. 10, ал.1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В случая, специалните изисквания по
отношение на процесния договор за кредит са спазени. Елементите на договора за
потребителски кредит са свързани със задължителните реквизити на договора за
потребителски кредит, представени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК, както и предварителната
информация по чл. 5 от ЗПК (т.нар. стандартен европейски формуляр). Такива елементи са
искането за кредит, договора и общите условия, както и стандартния европейски формуляр
по чл. 5, ал. 2 ЗПК, в това число и погасителния план към договора за кредит. В конкретния
случай договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител
като цялото му съдържание е в еднакъв по вид, формат и размер шрифт 12.
С оглед всичко изложено следва да се приеме, че в договора ясно и пълно са
посочени параметрите му, които са били известни на ответницата към момента на
сключването му. В чл. 25.13 от договора е посочено, че с подписването на договора
потребителят декларира, че преди сключването на договора, кредиторът му е предоставил
своевременно, безвъзмездно на хартиен носител и на български език необходимата
информация във формата на "Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация" за сравняване на различни предложения и за вземане на информирано
11
решение за сключване на договора, съобразно изразените от потребителя предпочитания и
въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора. По делото и както бе
посочено вече, няма спор, че договорът е подписан от ответницата, като от съдържащото се
в чл. 25.13.1 от договора изявление, може да се направи категоричен извод, че същата е
имала възможност да се запознае с цялостното му съдържание, преди да положи подписа си
под същия, т. е. да сключи договора.
Следва в полза на кредитора да се присъди и сумата в размер от 561,60 лева,
представляваща застрахователна премия по сключена застраховка "живот" в полза на
кредитополучателя със застрахователна компания ЗК "Уника Живот" АД. Сключване на
посочената застраховка в полза на кредитополучателя се установява от представеното по
делото застрахователно удостоверение № 81001NLB201170003338782017 по Групова
застрахователна полица № 81001NLB2011, в което е посочено, че притежател на полицата е
"Ти Би Ай Банк" ЕАД, който има качеството и на необвързан застрахователен агент, както и
началната дата на застраховката - 12.10.2017 г. и размерът на застрахователната премия –
561,60 лева. Установено е, че застрахователната премия се финансира от страна на
кредитодателя и се заплаща от страна на кредитополучателя, ведно с погасителните вноски
по кредита. Поради изложеното следва да се приеме, че за кредитополучателя е възникнало
задължението за погасяване на задължението за застрахователна премия, представляващо
част от разходите по кредита.
По отношение на таксата за оценка на риска, дължима в деня на подписване на
процесния договор на стойност 547,39 лева, съдът намира, следното: Уговорката за такса за
оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК.
Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Посочената такса е уговорена в чл. 7. 1 от договора като задължителна. Според тази клауза
таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация. Съдът счита, че
посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като е неясна -
не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната такса. Следователно се
заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата е нищожна по аргумент на чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Съдът счита също така, че доколкото оценката на риска предхожда сключването
на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата
противоречи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда императивно задължение за кредитора да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия
длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция
за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, вменени й
с посочената норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на
12
задълженията по договора.
Както бе посочено вече, процесният договорът за кредит е сключен в писмена форма,
на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения
на формата (външната страна на представения правопораждащ спорното право документ),
съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита (чл. 7. 1), годишният
процент на разходите (чл. 10), годишен лихвен процент по кредита (чл. 9. 1), общият размер
на всички плащания по договора (чл. 10), условията за издължаване на кредита от
потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на
погасителните вноски, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор (чл. 11. 2), предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита (чл.
22. 1), право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания (чл. 12),
право да се откаже от договора (чл. 21.6.2). Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от
ответницата с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от
договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като
самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на всяка
страница.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът за кредит е валидно сключен и не
страда от предвидените в закона пороци.
Съдът, обаче прие, че клаузата за еднократна такса оценка на риска, предвидена в
договора е недействителна поради противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 и ал. 2 ЗПК.
Следователно за длъжника не е възникнало задължение за заплащане на сумата от 547,39
лева, доколкото последната е установена с недействителна клауза, поради което в частта, с
която се претендира главница, включваща посочената такса за оценка на риска, предявеният
иск следва да се отхвърли, като следва да се вземе предвид и осъщественото от страна на
длъжника плащане на част от посоченото задължение, което като недължимо заплатено
следва да се приспадне от размера на претендираната главница. От кредитираното
заключение на приетата по делото ССчЕ се установява, че размерът на дължимата главница
е 5108,98 лева, като след извършените частични плащания от ответницата е останал
непогасен остатък от 4850,37 лева.
Ето защо иска за сумата от 4850,37 лева, представляваща дължима по договора
главница се явява основателен и доказан до размера на сумата от 4302,98 лева, като следва
да се отхвърли за разликата над тази сума до предявения размер от 4850,37 лева, като
неоснователен и недоказан.
Следва съобразно петитума на исковата молба да се уважи и искането за законна
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
1602 по описа за 2022 г. на РС Хасково – 27.06.2022 г., до окончателното й изплащане.
В чл. 9.1 от Договора страните са уговорили лихвен процент в размер на 33.75 %.
Ищецът претендира договорна лихва в размер на 2657,21 лева за периода 15.03.2018 г. –
13
15.11.2020 г. В полза на кредитора е възникнало и вземането за възнаградителна лихва в
установения от вещото лице непогасен размер, изчислен на сумата от 2657,49 лева, предвид
установената от съда действителност на договора за кредит, поради което не следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК. С оглед прогласеното в чл. 6 ГПК
диспозитивно начало обаче съдът следва да съобрази само въведения с исковата молба
размер – 2657,21 лева, и не може и да присъжда по-голям.
Поради това така предявения иск се явява изцяло основателен и доказан, поради
което следва да се уважи.
В чл. 15.1 от договора страните са постигнали съгласие, че в случай че потребителят е
допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора и законната
лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието – от датата на падежа,
до датата на ефективното изплащане на сумата. Относно размера на мораторната лихва,
същият е изчислен от вещото лице по неоспорената по делото съдебно – счетоводна
експертиза, вкл. и с отчитане на периодите по ЗМДВИП, през които такава не е следвало да
бъде начислявана, в размер на 1942,85 лв., за претендирания период.
По изложените съображения, акцесорният иск е основателен за сумата от 1942,85 лв.,
а до пълния претендиран размер от 3248,43 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При този изход на делото и двете страни имат право на своевременно претендираните
от тях разноски.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните установителни искове, предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този
момент, а и към настоящия, не е погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде
ангажирана отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 1602 по описа за
2022 г. на РС – Хасково.
В заповедното производство ищецът е направил разноски от 215,12 лева за държавна
такса и 50,00 лева за юрисконсултско възнаграждение или в общ размер на 265,12 лева. От
представените по него писмени доказателства се установява, че те са действително
направени, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, те следва
да се намалят на общо 219,45 лв.
С оглед изхода на настоящото производство и че ищецът претендира разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, на същият следва да се присъдят такива в размер общо
509,16 лв., съразмерно на уважената част от исковете и съобразно представения списък по
14
чл. 80 ГПК. От представените по него писмени доказателства се установява, че ищецът е
направил в исковото производство разноски от 215,13 лева, за държавна такса, 300,00 лева за
възнаграждение за вещо лице, а на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът определя
юрисконсултско възнаграждение от 100 лева, или общо разноски от 615,13 лева.
С оглед на изричното искане в тази насока, в полза на процесуалния представител на
ответницата по ч.гр.дело № 1602 по описа за 2022 г. на РС Хасково, адв. К. И. Б., следва да
бъде присъдена сумата от 146,88 лева, представляваща възнаграждение за осъщественото от
нея процесуално представителство, защита и съдействие по заповедното производство,
определено според отхвърления размер на исковете и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2
от Закона за адвокатурата, вр. чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения – в редакцията й до изменението в ДВ бр. 88 от
4.11.2022 г.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ответницата по настоящото дело, адв. М. Л. Л. сумата от 146,88 лева, представляваща
възнаграждение и за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие по настоящото дело, определено според отхвърления размер на исковете и по
правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, отново в
посочената редакция до изменението на НМРАВ в ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г., доколкото
релевантна в случая е датата, от която е представения договор за правна помощ (л.43), а
именно 13.09.2022 г.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на И. М.
П., ЕГН **********, с адрес: с.К., общ.Х., обл.Х., ул.“*************“ № *, съдебен адрес:
гр. С., ул. „********“ № **, ет.*, офис партер, адв. М. Л. Л. - САК, че дължи на “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София
бул.” Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, следните суми:
сума в размер на 4302,98 лева – главница по договор за потребителски кредит № **********
от 11.10.2017 г., сключен между „Ти Би Ай Банк" ЕАД и И. М. П., вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с Приложение № 1 от 29.10.2021 г. към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.08.2018г. от „Ти Би Ай Банк" ЕАД в полза на
„Агенция за събиране на вземания" ЕАД; сума в размер на 2 657,21 лв. – договорна
/възнаградителна лихва/ за периода от 15.03.2018 г. до 15.11.2020 г., сума в размер на
1942,85 - обезщетение за забава за периода от 16.03.2018 г. до 27.06.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1602 по описа за 2022 г. на Районен съд – Хасково –
15
28.06.2022 г. до окончателното й изплащане, като иска за главница и за мораторна лихва в
останалите им части за разликата до пълните предявени размери от 4850,37 лв. и 3248,43
лв., ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА И. М. П., ЕГН **********, с адрес: с.К., общ.Х., обл.Х.,
ул.“*************“ № *, съдебен адрес: гр. С., ул. „********“ № **, ет.1* офис партер, адв.
М. Л. Л. - САК, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК, ДА ЗАПЛАТИ на “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София
бул.” Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, сумата от общо
728,61 лева, от която 509,16 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и
219,45 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 1602 по описа за 2022 г. на
РС Хасково, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София бул.” Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“,
ет.2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат адвокат К. И. Б., с адрес на упражняване на
дейността: гр. С., п.к. ****, ул. „********“ № **, ет.*, офис партер, сумата от 146,88 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по ч. гр. д. № 1602 по описа за 2022 г. на РС
Хасково.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София бул.” Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда „Лабиринт“,
ет.2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. Л. Л. – член на САК, с адрес на упражняване на
дейността: гр. С., п.к. ****, ул. „********“ № **, ет.*, офис партер, сумата от 146,88 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: З. Б.
16