№ 16666
гр. София, 09.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20221110149319 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Д. И. Д., ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. С против „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на
управление: гр. С, представлявано от .... Д..
Ищецът твърди, че на 12.05.2020 година Д. Д. е сключил договор за паричен заем №
3826529 с „И“ АД.
Твърди се, че страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 300.00
лева, видът на вноската е седмична, посочено е ГПР в размер на 41,34%, ГЛП в размер на 35
%, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен.
Твърди се, че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Сочи се, че на датата на сключване на договора, между „И" АД, ищецът и ответното
дружество са сключили договор за предоставяне на гаранция № 3826529, по силата на който
„ФБ“ ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „И“ АД задълженията на ищеца.
Твърди се, че обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност
за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Твърди се, че въз основа на сключения
договор за поръчителство, ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество
сумата в размер на 80,00 лева, която е разсрочена за изплащане, заедно с вноската по
договора за кредит.
1
Твърди се, че съгласно договора за поръчителство, ищецът е следвало да предоставя
дължимите парични думи на „И“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, е
упълномощено от „ФБ“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор.
Сочи се, че съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се
дължи в полза на поръчителя „ФБ“ ЕООД, като „И“ АД единствено е овластено да приеме
плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това
да предаде на поръчителя), заради което се твърди, че предвид това, именно „ФБ“ ЕООД е
материално легитимирано да отговаря по процесната претенция.
Твърди се, че Д. Д. е погасил изцяло сумата по сключения договор,
Сочи се, че между „И“ АД като заемодател и ищецът като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева.
Твърди се, че Договорът за предоставяне на поръчителство № 3826529, сключен между
ищеца и ответника „ФБ“ ЕООД е потребителски договор. Твърди се, че кредиторът „И“ АД
е едноличен собственик на капитала на „ФБ“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и
поръчителят са свързани лица, което е видно от вписаните обстоятелства в Търговски
регистър.
Ищецът твърди, че потребителския договор съдържа нищожни клаузи - клаузата на чл.
4 от Договора за кредит с „И“ АД.
Твърди се, че Договор за предоставяне на поръчителство № 3826529 е изначално лишен
от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не
се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „И“ АД, за
което цялото възнаграждение е поето от потребителя.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да:
- обяви нищожността на сключения между Д. И. Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. С и „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от .... Д.. - Договор за предоставяне на поръчителство № 3826529 от
12.5.2020 година;
- да осъди „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от .... Д. да заплати на Д. И. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С,
сума в размер на 5,00 лева /пет лв./ частичен иск от общо 80 лв., представляваща недължимо
платена сума по нищожен договор за поръчителство № 3826529/12.5.2020 година, сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
- 9.9.2022 година до окончателното изплащане на вземането, както и присъди на ищеца
сторените по делото разноски. По реда на чл. 214 от ГПК е допуснато изменение на иска по
размер като същият е увеличен за сумата от 92,76 лева.
С отговора на исковата молба, ответникът оспорва заявените искови претенции по
отношение на тяхната допустимост и основателност.
Заявява се от ответника, че ищцовата страна би следвало да докаже на първо място
2
валидно облигационно отношение.
Оспорва се с отговора на исковата молба, че твърденията за недействителност на
договора за предоставяне на гаранция са неоснователни.
Ответникът твърди, че не е страна по процесния договор за паричен заем, сключен
между ищеца и „И“ АД.
При горното се иска от съда да отхвърли заявените искови претенции и пресъди на
ответника разноски за производството.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е допуснато и прието
заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на
чийто анализ и по смисъла на чл. 12 от ГПК, съдът е мотивиран да стори следните
фактически констатации:
От анализа на доказателствата се установява, че на 12.5.2020 година е сключен
процесния договор - Договор за поръчителство № 3826529/12.5.2020 година между ищеца –
Д. Д. и ответника „ФБ“ ЕООД.
Доказва се от съдържанието на същия, че с него страните са уговорили предоставяне
на поръчителство като потребителят – ищецът е възложил, а ответникът – поръчител е
приел да сключи договор за поръчителство с „И“ АД по силата на който да отговаря
солидарно с ищеца пред „И“ АД за изпълнението на всички задължения на потребителя
възникнали по Договор за паричен заем № 3826529, последният сключен между ищеца Д. Д.
и „И“ АД.
Съгласно чл. 3 от договора за поръчителство ищецът се задължава за плати на
ответника сумата от 92,76 лева, представляваща възнаграждение по сключения договор за
поръчителство. Уговорено е, че сумата ще са плаща разсрочено на вноски, платими по
сметка на „И“ АД ведно с погасителните вноски по договора за кредит. Доказва се от
заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, че тази сума е
платена изцяло от ищеца на „И“ АД на падежните дати по договора за кредит.
От заключението по съдебно – счетоводната експертиза се установява и съдът приема
за доказано, че в случай на изчисляване на ГПР, в което участва предвидено в договора за
поръчителство възнаграждение на поръчителя – ГПР по договора за кредит е в размер на
847,23 %.
Не се спори между страните, че помежду им е бил сключен договор за поръчителство
№ 3826529/12.5.2020 г., по силата на който ответникът се е задължил да гарантира
изпълнението на задълженията на ищеца качеството му на кредитополучател по договора за
кредит, сключен с „И“ АД, че договорите за поръчителство и кредит са били сключени на
една и съща дата – видно от съдържанието им, че едноличен собственик на капитала на
ответника е дружеството кредитодател по договора за кредит – така видно от
отбелязванията в Търговския регистър към датата на сключване на процесния договор.
Горната фактическа обстановка се установява от анализа на доказателствата, които са
3
безпротиворечиви и взаимодопълващи се.
Въз основа на прието от съда за доказано като факти, настоящият съдебен състав е
мотивиран да стори следните правни изводи:
В настоящето производство са заявени в условията на обективно кумулативно
съединяване следните искови претенции:
1 – да се обяви за нищожен договорът за поръчителство – с правна квалификация на
този иск – чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите ;
2 – да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сума в размер на 92,76 лева – с
правна чл. 55, ал. 1, предложение трето от Закона за задълженията и договорите.
Съдът е указал на страните, че настоящият съдебен състав разполага с възможността да
се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ищеца, като се има предвид
постоянната съдебна практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98
до С-244/98, Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat
Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този
смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-
40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24,
дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/.
По допустимостта
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице срещу пасивно процесуално
легитимиран ответник, като се доказва твърдения правен интерес и претенцията е заявена
пред местно и родово компетентния съд, поради което и следва да бъде разгледана по
същество.
По основателността
Безспорно се установи наличието на облигационно правоотношение между страните,
по което ищецът като потребител по договор за кредит е възложил на ответника да сключи
договор за поръчителство, по който му е платил договореното възнаграждение в размер на
92,76 лева.
По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела
С-240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u
Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98),
националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
В казуса не може да се спори, че процесният договор за поръчителство има
характеристиката на потребителски договор, като ищецът е потребител по смисъла на §13,
4
т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е
физическо лице, като в този смисъл и договорът за поръчителство, свързан с обезпечаването
на договора за кредит не е бил предназначен и свързан с извършване на търговска или
професионална дейност на ищеца като кредитополучател, и не се установява от
доказателствата по делото, ищецът да е действал при сключването на договора за заем и
договора за поръчителство в рамките на своята търговска или професионална дейност.
Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат -
всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално
договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях.
Основателни са твърденията на ищеца за недействителност на процесния договор за
поръчителство и платеното по този договор е плащане без основание, при следните
аргументи:
Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, както и за нищожни такива.
За съда уговореното в договора за кредит – сключване на договор за поръчителство с
одобрен от кредитора поръчител има характеристиките на разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за
общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В
този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 г.
по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerová срещу Finway a.s.,
ECLI:EU:C:2016:283, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които кредиторът има право да иска от
ищеца и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи сключването на
договор за поръчителство с одобрен от кредитор поръчител е такава, която дава възможност
и кредиторът ще има право да получи нещо различно от лихвата за забава, като в този
смисъл тези клаузи противоречат на горепосочените императивни законови норми, което
обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни договорни
клаузи) задължение на длъжника за сключване на договор за поръчителство и извършване на
плащания по този договор.
Съгласно чл. 138 от Закона за задълженията и договорите поръчителят се задължава
пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава възнаграждение и
само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на
такова. Видно е от отбелязванията в Търговския регистър и се доказва, че едноличен
собственик на капитала, и към днешна дата, на „ФБ“ ЕООД е „И“ АД - кредитор на ищеца.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 и т. 6 от ДР на
5
ТЗ. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител,
то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен
с „И“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането
си сам на себе си, още повече, че това е уговорено и в договора за поръчителство – така по
силата на чл. 3 възнаграждението по поръчителя се плаща разсрочено ведно с погасителните
вноски по договора за кредит по сметка на кредитора.
От горното съдът е мотивиран да стори и извода, че със сключването на договора за
поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение и единствено с
цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.
Видно от договора за поръчителство, на гаранта се дължи възнаграждение в посочен в
договора твърд размер, дължим, според разпоредбата на чл. 3.1 от договора, независимо от
обстоятелството дали длъжникът е платил вземането си. Абсолютно не относимо е
вписването в разпоредбата на чл. 2, че договорът влиза в сила, ако длъжникът не предостави
някое от другите две, предвидени в договора за кредит, обезпечения. Видно от разпоредбата
на чл. 3.1, възнаграждението се дължи за поемане на задължението по чл. 1, което означава -
именно поръчителството. Видно от договора, възнаграждението е платимо от длъжника
разсрочено, на вноски, с падежи, съвпадащи с падежите на вноските по договора за кредит.
С оглед изложеното, съдът намира, че договорът за гаранция е „пряко свързан“ с договора за
кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга „гарант“
потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на гаранта,
за обезпечаване на задължението за плащане. Нещо повече, предвид краткия срок, през
който потребителят следва да предостави обезпечение /тридневен, от сключването на
договора/, на потребителя не е оставен реален, информиран избор.
Съдът намира, че със сключването на договора за гаранция се заобикаля закона, поради
което и разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати възнаграждение по
него, е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22, ал. 1 ЗПК. Заобикалянето
на закона съставлява постигане на забранен от правото резултат с разрешени средства.
Безспорно, разрешено от закона е едно дружество да е едноличен собственик на капитала на
друго - дружеството, предоставящо кредит и гарант. Няма забрана в закона договорът за
потребителски кредит да е обезпечен с поръчителство или със солидарност. Няма пречка,
също така, за поръчителството да се уговори заплащането на възнаграждение.
В същото време обаче с привидно спазване на закона – се постига заобикалянето му.
Постоянна е съдебната практика и се възприема изцяло от настоящия съдебен състав,
при което когато в договора за кредит е посочен неясен и при липса на конкретика начин за
определя на ГПР или посочения размер на ГПР не отговаря на действителния такъв, поради
6
недаване на пълна и ясна информация на потребителя относно компонентите, които участват
в неговото образуване по размер е налице неравноправност на договорната клауза и
самостоятелно основания да се приеме, че същата е нищожна като противоречаща на закона
чрез заобикалянето му. Така и в Решение на СЕС - Решение на Съда (първи състав) от 15
март 2012 г. (преюдициално запитване от Okresný súd Prešov - Словакия) - Jana Pereničová,
Vladislav Perenič/S.O.S. financ, spol. s.r.o., дело C-453/10 се приема, че: „ Търговска практика
като разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването в договор
за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като "заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски
практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на
Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета ("Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя
подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Националният съд трябва да провери дали това е така по
делото в главното производство. Установяването на нелоялния характер на такава търговска
практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния
характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. Тази
констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит.“.
С Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело C‑714/22 се приема
/така в т. 46 от същото/ , че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В същата хипотеза,
настоящия съдебен състав приема от правна страна, че уговорката за сключването на
договор за поръчителство в договора за кредит, представлява допълнителна услуга, свързана
и с цел единствено обезпечаване на кредита, като представлява допълнителен разход по
същия и при това следва да участва предвиденото в договора за поръчителство
възнаграждение на поръчителя при образуване и определяне на размера на ГПР по договора
за кредит.
Не може да се спори, че посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено
7
значение, по-специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение (вж. в този смисъл Решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15,
EU:C:2016:842, т. 67 и 70 и Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело
C‑714/22, „С.Р.Г. срещу „.......“ ЕООД).
На следващо място - с оглед на задължението за стриктно тълкуване на член 4,
параграф 2 от Директива 93/13 Съдът е постановил, че задължението за заплащане на
възнаграждение за услугите по проучването, одобряването и разглеждането на искане за
заем или за други подобни услуги, присъщи на дейността на кредитодателя по отпускането
на заема, не може да се счита за попадащо в обхвата на основните престации по договор за
кредит, посочени в т. 61 от Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 година по дело
C‑714/22, „С.Р.Г. срещу „.......“ ЕООД , като в този смисъл е и Решение от 16 март 2023 г.,
Caixabank (Комисиона за обработка на кредита), C‑565/21, EU:C:2023:212, т. 22 и 23.
С оглед на горното съдът приема, че процесния договор за поръчителство е нищожен
като противоречащ на императивна правна норма. Така по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал.2, т.
10, т. 15 и т. от Закона за защита на потребителите. Договорът, сключен със свързано лице,
при заобикаляне на закона, при това, без да се предвижда насрещна престация на
заплащането на възнаграждението, е сключен при нарушение и на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по него, поради което
накърнява правата на потребителя, а съдът намира, че тъй като ответникът няма интерес от
договора, без предвиденото в него възнаграждение, то и по аргумент от разпоредбата на чл.
146, ал. 5 от Закона за защита на потребителите - целият договор е нищожен.
За съда с договора за поръчителство се налага на потребителя приемането на клаузи, с
които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, налага се на
потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не
изпълни своите, и не се позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита
на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое
задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като
неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
С оглед на горното исковата претенция за обявява нищожността на договора за п
поръчителство като основателна следва да се уважи.
Основателността на иска за нищожност на договора води до основателност и на
осъдителния иск за връщане на платеното по нищожния договор за сумата от 92,76 лева и
този иск също следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на правния спор пред настоящата инстанция право на разноски се
8
поражда за ищеца. На основание чл.78 ал.1 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева за заплатена държавна такса и
сумата от 200,00 елва за заплатен депозит за вещо лице.
Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена
предоставена безплатна правна помощ следва да се уважи в размер до 400,00 лева, като над
този размер е неоснователно. От представения по делото договор за правна защита и
съдействие е видно, че е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ. При
определяне на дължимото се възнаграждение съдът не съобразява Наредба № 1/2004 година
за минималните адвокатски възнаграждения като противоречаща на чл. 101 и чл. 102 от
ДФЕС, а определя дължимия се размер с оглед на фактическата и правна сложност на
казуса, процесуалното поведение на адвоката, времето необходимо за подготовка на делото,
като приема, че именно размера от 400,00 лева е равностоен на положения труд, при липсата
на фактическа и правна сложност на казуса, проведените две съдебни заседания, в които
адвокатът не се е явил, а е депозирал само становище преди съдебно заседание.
По отношение на определеното от съда възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ не следва да се начислява сумата от 80,00 лева претендирана като ДДС, доколкото
предоставеното на безплатна правна помощ е доставка, освободена от заплащането му –
така по аргумент от чл.9 ал.1 вр. чл.8 ЗДДС. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат
на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл.2 т.1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. „в" от
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на
данъка върху добавената стойност - в този смисъл Определение № 917/02.05.2023 г. по гр.
дело № 1323/2023 г. по описа на ВКС, IV г.о.
За съда не се дължи отделно възнаграждение за всеки от предявените искове,
доколкото защитата по всеки от тях е обусловена от едни и същи твърдения, положения труд
и отделеното време за подготовка по иска за нищожност касае едновременно и
предоставената правна помощ по осъдителния иск. В този смисъл искането за присъждане
на адвокатско възнаграждение в размер над 400,00 лева до първоначално претендирания от
1680,00 лева, т.е. за разликата от 1280,00 лева следва да се отхвърли като неоснователно.
С оглед изхода на спора на ответника не се дължат разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
10а, ал. 2 вр. 19, ал. 5 ЗПК и на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и чл. 78, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в правоотношенията между Д. И. Д., ЕГН
9
**********, с постоянен адрес: гр. С и „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на
управление: гр. С, представлявано от .... Д., като прогласява за нищожен Договор за
поръчителство № 3826529/12.5.2020 година, сключен между Д. И. Д., ЕГН ********** и
„ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., като противоречаща на императивна правна норма –чл. 19, ал.
4 от Закона за потребителския кредит и чл. 143, ал. 1 и ал.2, т. 10, т. 15 и т. 19 от Закона за
защита на потребителите.
ОСЪЖДА „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от .... Д. да заплати на Д. И. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С
сумата от 92,76 лева, платена без основание по нищожен Договор за поръчителство №
3826529/12.5.2020 година, сключен между Д. И. Д., ЕГН ********** и „ФБ“ ЕООД, с ЕИК:
...........
ОСЪЖДА „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от .... Д. да заплати на Д. И. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С
сумата от 330,00 лева, представляваща сторените разноски по гр.дело № 49319/2022 година
по описа на Софийски районен съд за заплатена държавна такса и депозит за
възнаграждение на вещото лице.
ОСЪЖДА „ФБ“ ЕООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от .... Д. да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано с
БУЛСТАТ №*********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С, представлявано от Д. М.
М. – сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на ищеца Д. И. Д., ЕГН **********, по гр.дело № 49319/2022 година по
описа на Софийски районен съд, като над този размер до първоначално претендирания за
сумата от общо 1680,00 елва, т.е. за разликата от 1280,00 лева - отхвърля искането за
присъждане на адвокатско възнаграждение като неоснователно.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд – в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10