№ 1524
гр. София, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Малоселска Въззивно гражданско дело
№ 20211100508400 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20101613/21.04.2021 г. по гр. д. № 40882/2020 г. на Софийски
районен съд, 177 състав, „Р. – 2“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.“ ЕООД на
основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата от 2167,20 лева – главница за доставени стоки -
папки джоб и картонени папки, за които са издадени фактури №№ 1547/23.01.2020 г. и
1555/04.02.2020 г., ведно със законната лихва от 27.08.2020 г. до окончателното
плащане. В тежест на ответника са възложени разноските са производството в размер
на 736,67 лева.
Подадена е въззивна жалба от „Р. 2“ ЕООД /ответник по делото/, с която се
навеждат оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното решение.
Жалбоподателят поддържа, че ищецът не е провел пълно и главно доказване, че е
изпълнил задълженията си по облигационното правоотношение. Оспорва се
правилността на извода на първия съд, че с установяване осчетоводяването на
процесните фактури, по делото следва да се приеме за доказано предаването на стоките
от ищеца на ответника. Заявеното искане е за отмяна на решението и за отхвърляне на
предявения иск.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от „Т.“ ЕООД /ищец по делото/, с
който жалбата е оспорена. Въззиваемият поддържа, че възраженията на ответника,
релевирани с жалбата, са преклудирани, с оглед което и не следва да се обсъждат от
въззивния съд по същество. Независимо от последното, заявява становище за тяхната
неоснователност, тъй като в хода на производството ищецът е доказал основателността
на претенцията си. Обръща се внимание, че освен че са били осчетоводени и във връзка
със същите ответникът е ползвал данъчен кредит, то по делото не са налице данни
задълженията по тези фактури да са били сторнирани. Искането е за потвърждаване на
решението.
1
Съдът, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа страна следното:
Като писмени доказателства по делото са приети фактура № 1555/04.02.2020 г. за
папки джоб кристал и папки джоб мат на стойност 1296 лева с издател „Т.“ ЕООД и
получател „Р. 2“ ЕООД с падеж за плащане на сумата 07.02.2020 г. и фактура №
1547/23.01.2020 г. за папки бели картон и папки дело картон на стойност 871,20 лева с
издател „Т.“ ЕООД и получател „Р. 2“ ЕООД с падеж за плащане на сумата 21.02.2020
г. Не е спорно между страните, че фактурите не са подписани за ответника.
Представена е складова разписка за предаване/приемане на материални запаси
№ 1555/04.02.2020 г., удостоверяваща получаването на описаните в същата папки на
обща стойност 3398,40 лева.
В производството пред първоинстанционния съд е прието заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, изготвено на база предоставени от НАП счетоводни
документи. От същото се установява, че процесните две фактури са били осчетоводени
в счетоводствата на двете дружества. Ответното дружество е ползвало данъчен кредит
по същите.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, като
съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая постановеното по делото решение е валидно и допустимо. С
решението правният спор между страните е разрешен правилно, като съображенията
на въззивния съд да достигне до този извод са следните:
Процесната искова претенция се основава на твърдения за неизпълнени от
ответника договорни задължения за заплащане стойността на доставени от ищеца
стоки по договори за покупко-продажба на папки, за които суми ищецът е издал
процесните две фактури.
В срока за отговор на исковата молба такъв не е бил подаден от ответника.
С молба от 22.01.2021 г. преди провеждане на първото по делото открито
съдебно заседание, съответно преди приемане на доклада на съда по реда на чл. 146
ГПК, ответникът е заявил, че с оглед пропуска да депозира в срок отговор на исковата
молба, счита, че процесуалните му възможности са силно ограничени. Заявил е, че
няма да ангажира доказателства в производството, с оглед което и не възразява същото
да бъде разгледано в отсъствие на представител на страната. Изрично е посочил, че
няма възражения по проекта за доклад, изготвен от съда. Становището по иска е, че
същият е неоснователен, с оглед което се моли за отхвърлянето му. Конкретни
възражения срещу предявената от ищеца претенция не са били заявени, в това число и
страната не е въвела в производството фактически твърдения, с които да е оспорила
иска.
Трайно установена е практиката на ВКС, че фактурите отразяват възникналото
между страните правоотношение. Съгласно застъпеното в решение № 46/27.03.2008 г.
по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение №
42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др. становище фактурата може да се приеме
2
като доказателство за сключен договор, ако отразява съществените елементи от
съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане,
имена на страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на
договора.
Според други решения на ВКС, а именно: решение № 211/30.01.2012 г. по т. д.
№ 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., II ТО,
решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по
т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г. на II ТО,
решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г., II ТО, фактурите отразяват
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от
търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби
по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо
повече, според приетото в решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на II ТО,
решение № 92/2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т. д. №
137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска
/неавтентична/ или е останала неподписана за "получател" от купувача по договора за
търговска продажба, тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на
конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен
кредит.
При съобразяване на цитираната по-горе съдебна практика и въз основа на
анализ на ангажираните по делото писмени доказателства и приетата съдебно-
счетоводна експертиза, съдът приема за доказано в производството, че страните са
били обвързани от договор за доставка на стоки, като в изпълнение същите ищецът е
доставил, а ответникът е приел описаните в процесните фактури стоки. В тази връзка
възраженията на ответника, че доставки на стоките не са извършвани, са заявени за
първи път едва с въззивната жалба, с оглед което и са обхванати от процесуална
преклузия. Същите са и неоснователни, тъй като с осчетоводяването от ответника на
процесните фактури в месеците на издаването им по сметка "Доставчици" по партида
на ищеца, включването им в дневниците за покупки и продажби за ЗДДС и ползването
на данъчен кредит за същите, ответникът е удостоверил, че стоката е приета.
Осчетоводяването от ответното дружество на фактурите, издадени от ищеца,
което се установи от заключението на изготвената ССчЕ, по своята същност
представлява действие по признание, изразено от купувача чрез конклудентни
действия и на това, че в негова тежест е възникнало задължението за заплащане на
покупната цена, което включва в себе си и признание на обстоятелството, че
продавачът е доставил уговореното количество стоки, тъй като единствено при
настъпване на този факт по сделката за продажба възниква задължението за заплащане
на цена. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК -
Решение № 23/ 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Определение № 336/
10.06.2010 г. по т. д. № 90/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Определение № 708/ 02.11.2011 г. по
т. д. № 82/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.
При лиспата на други доводи, ангажирани с жалбата, и предвид съвпадението на
изводите на двете инстанции по основателността на претенциите, решението следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемия. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер на 200 лева /разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие №
902609/15.06.2021 г./ следва да се възложи в тежест на въззивника. Останалите
разноски по списъка по чл. 80 ГПК, представен от въззиваемия, са присъдени с
решението на районния съд, което се потвърждава с оглед изхода от спора пред
3
настоящата инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20101613/21.04.2021 г. по гр. д. №
40882/2020 г. на Софийски районен съд, 177 състав.
ОСЪЖДА „Р. 2“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК *******
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лева – разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4