ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 895
гр. Бургас , 10.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на десети август, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501240 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2, вр. чл.274- чл. 279 от ГПК.
Образувано е по частната жалба на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“№ 146, ет.4, Бизнес център
България, представлявано от Ива Шаламанова, подадена чрез упълномощения
процесуален представител юрисконсулт В.Г., против разпореждане № 3319 от
05.07.2021 г., постановено по ч.гр.д.№ 4795/2021 г. на РС-Бургас, с което е отхвърлено
заявлението на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК срещу длъжника Ф. К. Ф., ЕГН: **********, с адрес: *** за следните парични
задължения, дължими по договор за кредит № 2166965 от 16.01.2020г., сключен между
длъжника и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: *********, обезпечен с договор за предоставяне
на поръчителство от 16.01.2020г., сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и „Кредисимо”
ЕАД , в частта за сумата от 39.52 лв. – административни разноски, сумата от 69.07лв.
– възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 101.90лв. –
договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за кредит за периода
от 16.01.2020г. до 10.07.2020г. и сумата от 40.61лв. – обезщетение за забава за
периода 11.02.2020 г. до 08.06.2021 г., както и за отхвърлената част от разноските в
размер на разликата между присъдената съразмерно с уважената част от заявлението
сума за направените разноски за държавна такса от 19.70 лв. до пълния й предявен
размер от 25 лв.
В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Жалбодателят счита, че неправилно районният съд
1
е приел, че клаузата, с която е уговорено възнаграждението на поръчителя по договора
за предоставяне на поръчителство е нищожна, поради противоречието й с добрите
нрави. Изразява несъгласие с изложените в обжалваното разпореждане съображения, че
с посочената клауза се цели значително неоснователно обогатяване на кредитора, тъй
като ГПР от 40 % надвишавал значително трикратния размер на законната лихва.
Счита, че цитираната в разпореждането съдебна практика от 2003г. е неотносима към
случая, като освен това е постановена преди приемане на специалния ЗПК, уреждащ
обществените отношения по предоставяне на потребителски кредити. В жалбата се
изразява несъгласие и с доводите на районния съд, че в процесния случай потребителят
е поставен в значително по-неблагоприятно положение от заемодателя, в т.ч. и
приравнявайки ГЛП с ГПР, като сочи,ч е ГЛП е елемент на ГПР, а последният е в
рамките на предвидения в чл. 19, ал. 4 от ГПР размер. Предвид това жалбоподателят
сочи, че щом като сборът на договорната лихва и всички други разходи не надвишава
фиксирания от законодателя размер на ГПР, то определянето на ГПЛ от 40 % не
противоречи на добрите нрави и не цели неоснователно обогатяване на потребителя.
На следващо място жалбоподателят счита за неоснователен довода на
първоинстанционния съд, че клаузите, с които са уговорени наказателната лихва,
възнаграждението по договора за поръчителство и за претендираните административни
разноски са неравноправни, като сочи, че не е налице нито една от хипотезите на чл.
411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Излага съображения, че длъжникът не е бил задължаван да
сключва договор за предоставяне на поръчителство, а същото е било възможност,
която той е избрал, още повече, че това не е било единствения начин за обезпечение на
кредита. Затова счита, че клаузата за предоставяне на поръчителство не е
неравноправна. Още повече, че уговореното възнаграждение за предоставяне на
поръчителство е дължимо взависимост от поведението на длъжника, като такова е
дължимо едва след встъпване на поръчителя в правата на кредитора, когато длъжникът
не е изпълнил задълженията си по него. Що се касае до претенцията за
административни разноски, сочи, че тя намира своето основание в чл. 7, раздел VI от
Общите условия вр. с чл. 2.6, раздел VIII от Общите условия и е начислена за
действително извършени разноски по изпращане на покани и съобщения до длъжника
съгласно съставен за това протокол. Жалбоподателят твърди, че това е направен от
него разход, поради некоректното поведение на длъжника, а не разход при усвояване и
управление на кредита. Моли въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане на
БРС и да уважи подаденото заявление в отхвърлените му части, като постанови
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за отхвърлените
вземания.Претендира присъждане на направените на делото разноски за държавна
такса, както и юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно на чл. 413, ал.2 от ГПК препис от частната жалба не е връчен на
длъжника.
2
Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и
събраните по делото доказателства, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.
Производството по ч.гр.д. № 4795/2021 г. по описа на БРС е образувано по
заявлението на „АЙ ТРЪСТ“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК срещу длъжника Ф. К. Ф. за вземанията, дължими по договор за кредит №
2166965 от 16.01.2020 г. между длъжника и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: *********,
обезпечен със сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и длъжника договор за поръчителство
от 16.01.2020г., възлизащи в общ размер от 1184.97лв., от която сумата от 850 лв. –
главница по договора за кредит, сумата от 39.52 лв. – административни разноски,
сумата от 69.07 лв. –възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство,
сумата от 101.90лв. – договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора
за кредит, начислена за периода от 16.01.2020 г. до 10.07.2020 г., сумата от 83.86 лв. –
законна лихва за забава по договора за кредит за периода 11.02.2020 г. до 08.06.2021г. и
сумата от 40.61 лв. – законна лихва за забава по договора за предоставяне на
поръчителство, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК- 01.07.2021г. до окончателното й изплащане, както и
направените по делото разноски за платена държавна такса от 25лв. и юрисконсултско
възнаграждение по чл. 26 от ЗПП вр. с чл. 37 от ЗА и чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер от
50лв.
В заявлението е посочено, че вземанията произтичат от неизпълнени парични
задължения по горепосочения договор за кредит, сключен между длъжника и
„Кредисимо” ЕАД, ЕИК *********, по силата на който длъжникът е получил в заем
сумата от 850 лв. срещу задължението да я върне на 6 месечни вноски от по 158.65 лв.
в срок до 10.07.2020г. Уговорен е фиксиран ГЛП от 40 % и ГПР от 48.23%, както и
задължение да плати на кредитора обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху всяка забавена месечна вноска. Договорът за кредит е обезпечен
със сключен между поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД и длъжника „договор за
поръчителство“ от 16.01.2020г., като на същата дата е сключен и договор за
поръчителство между заемодателя „Кредисимо“ ЕАД и поръчителя „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил както задължението си по договора за
кредит, така и по договора за предоставяне на поръчителство, като последната
погасителна вноска е падежирала на 10.07.2020 г. Твърди се, че поради неизпълнение
на длъжника, на 09.06.2021 г. заемодателят е изпратил искане до поръчителя за
плащане на задължението по договора за кредит. Заявителя- поръчител сочи, че на
16.06.2021 г. е изплатил на кредитора всички дължими суми, предмет на претенцията
му по заявлението по чл. 410 от ГПК, като е уведомил по електронната поща длъжника
за извършеното плащане и, че встъпва в правата на кредитора, както и за дължимото
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. Към заявлението е
приложен договорът за кредит между длъжника и „Кредисимо“ ЕАД, ведно с
приложение № 1 към него и Общи условия,стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация, договорът за поръчителство между кредитора и
заявителя и договорът за предоставяне на поръчителство между длъжника и заявителя.
Районният съд е уважил частично искането и е издал заповед по чл. 410 от
3
ГПК само за вземането за главницата по договора за кредит, както и за мораторната и
законната лихва върху тази главница, присъждайки и разноските за юрисконсултско
възнаграждение изцяло, а разноските за държавна такса - съразмерно с уважената част
от заявените вземания.
С обжалваното разпореждане № 3319 от 05.07.2021г., районният съд е отхвърлил
заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК в останалата част досежно
претенциите за сумата от 39.52 лв. – административни разноски, сумата от 69.07лв. –
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 101.90лв. – договорна
възнаградителна лихва върху главницата по договора за кредит за периода от
16.01.2020г. до 10.07.2020г., сумата от 40.61лв. – обезщетение за забава за периода
11.02.2020 г. до 08.06.2021 г. по договора за предоставяне на поръчителство, както и за
разноски в размер на разликата между присъдената съразмерно с уважената част от
заявлението сума за направените разноски за държавна такса от 19.70 лв. до пълния й
предявен размер от 25 лв.
По отношение на договорната лихва върху главницата по договора за кредит, в
обжалваното разпореждане съдът е счел, че искането е в противоречие с добрите нрави
– чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД /с отбелязване, че
представлява основание за нищожност, различно от това по чл. 19, ал. 5 от ЗПК/, тъй
като ГЛП от 40% надвишава значително трикратния размер на законната лихва, поради
което клаузата, с която е уговорена се явява нищожна. По отношение на останалите
претенции за възнаграждението за поръчителство, за административни разноски и за
обезщетението за забава по договора за поръчителство районният съд е приел, че е
налице обоснована вероятност искането да се основава на неравноправни клаузи – чл.
411, ал. 2, т. 3 от ГПК или да се касае за хипотеза на заобикаляне на закона във връзка
с определяне на ГПР.
Бургаският окръжен съд намира жалбата за частично основателна, по следните
съображения:
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да отговаря на
изискванията на чл.127, ал. 1 и ал.3 и чл. 128, т.1 и т.2 от ГПК.
Съгласно чл.410, ал. 3 от ГПК когато вземането произтича от договор, сключен
с потребител, към заявлението следва да се приложи и договора за кредит, ведно с
всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има
такива, като това изискване на закона е с оглед възможността на заповедния съд да
изпълни задължението си за извършване на служебна проверка дали искането се
основава на неравноправна клауза в потребителския договор или е налице обоснована
вероятност за това.
В случая към заявлението са приложени необходимите и изискуеми
4
доказателства съобразно изискванията на чл. 410, ал. 3 от ГПК.
От съдържанието на представения договор за потребителски кредит и
приложение № 1 към него, кредиторът „Кредисимо“ ЕАД е отпуснал потребителски
кредит в размер на 850лв., със срок за погасяване на 6 равни месечни погасителни
вноски в размер на 158.65лв. всяка, с годишен лихвен процент по кредита /ГЛП/ – 40
%, ГПР – 48.23 % и общ размер на задължението – 951.90 лв. Приложен е и
погасителен план и общите условия към договора за кредит.
По отношение на вземането за договорна възнаградителна лихва от 101.90 лв.,
начислена върху главницата по договора за кредит, настоящата съдебна инстанция не
споделя доводите на районния съд, че клаузата, с която е уговорен ГПЛ в размер на
40% се явява нищожна, тъй като лихвения процент надвишавал значително трикратния
размер на законната лихва. Досежно това вземане на първо място следва да се
отбележи, че заявителят основава тази претенция въз основа на извършена суброгация,
настъпила поради плащане от негова страна като поръчител на длъжника на задълженията
му по сключения с кредитодателя му договор за потребителски кредит, за който са
приложими разпоредбите на ЗПК. В ЗПК обаче няма предвидени разпоредби, уреждащи
максималния размер на възнаградителната лихва. Същата представлява очаквана печалба на
кредитора и съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК съставлява част от общите разходи по кредита,
които се включват в ГПР. С цел да бъде избегната злоупотреба и несъразмерно възлагане на
тежести за икономически по- слабата страна, в чл. 19, ал. 4 от ЗПК законодателят е
предвидил като критерий за това фиксиран максимален размер на ГПР, а именно забрана
той да бъде по-висок над пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на Р.България. Това означава, че
максимумът от 50 % ГПР се явява и пределът, до който следва да се приеме, че общото
оскъпяване на кредита е непротиворечащо на морала и добрите нрави. В настоящата
хипотеза договорната възнаградителна лихва е уговорена в размер на 40 %, при ГПР -48.23
%, т.е. не надвишава допустимия максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ето защо
доводите за наличие на нищожност на договорната възнаградителна лихва поради
противоречие с морал и добрите нрави се явяват неоснователни /в този смисъл решение №
869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г.
на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по
в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. №
306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 62/2019 г.,
Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 702/2019г./. Що се касае до
цитираната от районния съд съдебна практика основателно се явява оплакването в жалбата,
че същата е постановена преди приемане на специалния ЗПК, уреждащ обществените
отношения по предоставяне на потребителски кредити, поради което се явява
неактуална понастоящем. С оглед горните съображения частната жалба се явява
основателна досежно искането за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за вземането за
възнаградителната лихва по договора за кредит, сключен между кредитора- „Кредисимо“
5
ЕАД и длъжника, което вземане поръчителя заявявайки, че е погасил, е встъпил в
правата на кредитодателя на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗД. Досежно това вземане
въззивната инстанция намира, че не са налице пречките по чл.411, ал.2 от ГПК за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, поради което обжалваното
разпореждане следва да бъде отменено като неправилно в тази част.
Що се касае до останалите вземания, предмет на жалбата:
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за кредит за приоритетно одобрение в рамките
на 48 часа кредитодателят е изискал от длъжника представяне на обезпечение –
гаранция или поръчителство с избран от кредитора поръчител, като в изпълнение на
това изискване длъжникът е сключил на същата дата договор за поръчителство със
заявителя „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който е уговорено длъжникът да заплати му
възнаграждение, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана от
евентуално неизпълнение, като размерът на възнаграждението от 76.75лв. на месец за
срок от 6 месеца /460.50лв./. Представен е и сключен на същата дата между кредитора и
същия поръчител договор за предоставяне на поръчителство за обезпечаване на
задълженията на длъжника по горепосочения договор за кредит.
При преценката по чл.143 от ЗЗП, съдът намира, че уговорената между
длъжника и заявителя -поръчител клауза за заплащане на възнаграждение по договора
за предоставяне на поръчителство в размер на равни месечни вноски от по 76.75 лв. за
периода на действие на договора за кредит, т.е за срок от 6 месеца, съобразно
приложение №1 към договора за предоставяне на поръчителство срещу задължението
на „Ай тръст“ ЕООД да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по
силата на който да отговаря пред кредитора солидарно с потребителя-длъжник за
изпълнение на всички задължения по договора, е неравноправна по смисъла на
чл.143, ал.1 от ЗЗП. Този извод следва от обстоятелството, че с посочената клауза е
уговорено възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се
дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана от евентуално
неизпълнение на длъжника или не, като размерът на възнаграждението надхвърля
половината от общия размер на задължението, което длъжникът следва да върне по
договора за потребителски кредит. Що се касае до възраженията на жалбоподателя, че
разходът на длъжника по договора за поръчителство не е задължителен, а избирателен,
следва да се отбележи, че от данните по делото се установява точно обратното. Видно
от клаузите относно обезпечеността на кредита, в същите не установяват доброволност
при избора на обезпечение, а напротив от формулировката им става ясно, че за да
ускори разглеждане на заявлението си за кредит длъжникът следва да сключи
„договор за предоставяне на поръчителство“ с одобрено от кредитора юридическо
лице- поръчител. Тази клауза води до неравноправно третиране на потребителите с
оглед на срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че
ще обезпечат вземането с поръчителство на юридическото лице -поръчител, което
задължително да е одобрено от кредитодателя. По горните съображения уговорката за
заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата на потребителя и търговеца-поръчител, поради което тази клауза е неравноправна и
правилно районният съд е отказал издаване на заповед по чл. 410 от ГПК досежно това
вземане на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
6
Ето защо заявлението, в частта, в която се иска издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 69.07лв., представляваща претендирания размер на
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, както и акцесорното
вземане в размер на 40.61 лв. за законна лихва върху това възнаграждение, преценени в
условията на пълен въззив следва да се отхвърлят на основание чл.411, ал.2, т.3 от
ГПК. Същото се отнася за претенцията за административни разноски в размер на
39.52лв., за които жалбоподателя не е обосновал искането за издаване на заповед по чл.
410 от ГПК, в т.ч. как е формирана претендираната сума, още повече, че искането му
противоречи на твърденията му, тъй като от една страна твърди, че се касае за
изпратени по електронната поща уведомления до длъжника, а от друга страна
претендира направени разноски за това на основание чл. 7, раздел VI от Общите
условия на „Кредисимо“ вр. с чл. 2.6, раздел VIII от Общите условия на „Кредисимо“.
По горните съображения досежно тези вземания жалбата се явява неоснователна,
поради което обжалваното разпореждане следва да се потвърди като правилно в тези
части.
С оглед изхода на делото, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят
направените по делото разноски за държавна такса и пред двете инстанции, изчислени
съразмерно с уважената част на заявлението, респ. частната жалба. Тъй като районният
съд е присъдил разноски за държавна такса в размер на 19.70 лв., за разликата над тази
сума до дължимия размер от 21.85лв. следва също да се издаде заповед по чл. 410 от
ГПК. Пред въззивната инстанция в полза на жалбодателя следва да се присъдят
претендираните разноски за платена такса за въззивно обжалване в размер на 10.14лв.,
изчислена съразмерно в уважената част от жалбата.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 3319 от 05.07.2021 г., постановено по ч.гр.д.№
4795/2021 г. на РС-Бургас, В ЧАСТТА, с което е отхвърлено заявлението на „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу
длъжника Ф. К. Ф., ЕГН: **********, с адрес: *** за сумата от 101.90лв. – договорна
възнаградителна лихва върху главницата от 850 лв., дължима за периода от
16.01.2020г. до 10.07.2020г. по договор за кредит № 2166965 от 16.01.2020г., сключен
между длъжника и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: *********, обезпечен с договор за
предоставяне на поръчителство от 16.01.2020г., сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и
„Кредисимо” ЕАД, както и за разноски в размер на разликата между присъдената сума
за направените разноски за държавна такса от 19.70 лв. до дължимия размер от
21.85лв., изчислен съразмерно с уважената част от заявлението, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
7
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК в полза на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК203508899, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ №146, сграда А, ет.4, Бизнес
център „България“, в качеството му на поръчител, срещу длъжника Ф. К. Ф., ЕГН:
**********, с адрес: *** за сумата от 101.90лв. – договорна възнаградителна лихва
върху главницата от 850 лв., дължима за периода от 16.01.2020г. до 10.07.2020г. по
договор за кредит № 2166965 от 16.01.2020г., сключен между длъжника и „Кредисимо”
ЕАД, ЕИК: *********, обезпечен с договор за предоставяне на поръчителство от
16.01.2020г., сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и „Кредисимо” ЕАД, както и за
разноски в размер на разликата между присъдената сума за направените разноски пред
БРС за държавна такса от 19.70 лв. до дължимия размер от 21.85лв., изчислен
съразмерно с уважената част от заявлението и за направените във въззивното
производство разноски за платена държавна такса за въззивно обжалване в размер на
10.14лв., изчислена съразмерно в уважената част от жалбата.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждането в останалата му обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК съобразно настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8