№ 231
гр. Тетевен, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330100563 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от М. Х. Г., ЕГН
**********, постоянен адрес: гр. Тетевен, област Ловеч, ул. „улица“ № 29, ет. 7, ап. 28, чрез
пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. М.
срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********, адрес на управление: гр. София, р-н Слатина, ж.к.
„Гео М.“, ул. „Манастирска“ № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, представлявано от Лилия Иванова
Богоева – Гърбатова.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за предоставяне на
поръчителство № ************, сключен между М. Х. Г. и „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********
като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Излага се в исковата молба, че на 27.04.2022 г. М. Г. е сключила договор за паричен
заем № ************ с „хххххххххх Мобайл“ ЕАД. Страните са се договорили отпуснатия
заем да бъде в размер на 500 лева, видът на вноската е месечна, броят на погасителните
вноски е 24, посочено е лихвен процент в размер на 36% и ГПР в размер на 42,58%.
Сочи, че в чл. 1 ал. 2 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да отговарят на
следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1
500 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да
представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. Заявява, че на
датата на сключване на договора, между „хххххххххх Мобайл“ ЕАД ищцата и ответното
дружество сключили договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „фирма“
ЕООД с ЕИК: ********* поело задълженията да обезпечи пред „хххххххххх Мобайл“ ЕАД
задълженията на ищцата Г.. Обезпечението се изразявало в „да отговаря солидарно за всички
задължения на Клиента при условията и за срока на договора за потребителски кредит тип
№ ************ от 27.04.2022 г.“. Въз основа на сключения договор за поръчителство, г-жа
Г. се задължила да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 1187,38 лева,
1
която е разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Сочи се, в исковата молба, че между „хххххххххх Мобайл“ ЕАД като заемодател и Г.
като заемател, възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 500 лева. излага, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановим и средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Заявява, че
от горното следва, че с характеристики на потребителски договор е и Договорът за
предоставяне на поръчителство от 27.04.2022, сключен между ищцата и ответника „фирма“
ЕООД, с ЕИК: *********. Сочи се от ищцата, че доколкото договорът за поръчителство е
акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на
поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение.
Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на
ответното дружество, било обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни
негови клаузи, включително и чл. 1 ал. 2, и поради тази причина следва да се разгледат
съвместно и двете правоотношения.
В исковата молба се излага, че клаузата на чл. 1 ал. 2 от Договора за кредит възлага в
тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители
(които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или
банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя
дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й
с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и
на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение,
така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (500 лева). Предвид това, не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица- поръчители,
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели
да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би
могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „хххххххххх
Мобайл“ ЕАД дружество. Сочи, че това дружество е именно ответникът в настоящия процес
- „фирма“ ЕООД който е и свързано лице с кредитора по договора за заем.
На следващо място ищцата заявява, че кредиторът не е включил възнаграждението по
договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
2
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Счита, че е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42,58%, но от съдържанието на договора
потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които възниква задължението на
потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на
сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая,
акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането
на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване
в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи
договора.
Ищцата счита, че всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пар.
1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. В конкретния договор потребителят на практика било в
невъзможност да провери и запознае с индивидуалните компоненти, от които се формира
ГПР и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
На последно място, в исковата молба се сочи, че както в договора за кредит, така и в
договора за поръчителство е посочена една и съща банкова сметка, а именно, че
възнаграждението се заплаща по сметка на кредитора - BG88RZBB91551000677842. В
случая търговецът - кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за заем, без значение
дали заемателят е изправна страна по същия. Счита, че клаузата на чл. 2, ал. 1 от Договора за
предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение,
не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се прогласи за
нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със сключване на договора за
поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора
за поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие отново ще бъде заплатено
на „хххххххххх Мобайл“ ЕАД. С договора за поръчителство не се целяло реално
обезпечаване на договора за заем, сключен с „хххххххххх Мобайл“ ЕАД, доколкото,
плащайки задължението на потребителя в полза на „хххххххххх Мобайл“ ЕАД, кредиторът
плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се цели
едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Моли съда да прогласи Нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство №
************ от 27.04.2022 г., сключен между М. Х. Г. и „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********
като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Претендира присъждане на сторените съдебни разноски.
3
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „фирма“
ЕООД, ЕИК: *********, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
исковете. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са изложените данни
за възникнали облигационни правоотношения между страните на основание сключен
договор за потребителски кредит и предоставяне на гаранция от дата 27.04.2022 г. и
твърденията на ищеца за това, че целият договор е недействителен, поради накърняване на
добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по съображения изложени в ИМ са
недоказани. Ответникът оспорва претендираното право и предявеният иск от ищеца.
Претендира сторените съдебни разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск за признаване на недействителност на правна сделка поради
противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е
с правна квалификация чл. 26 ал. 1 предл. първо, второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл.
143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожен, като
противоречащ на закона на Договор за предоставяне на поръчителство № ************ от
27.04.2022 г., сключен между М. Х. Г. и „фирма“ ЕООД, ЕИК: ********* като противоречащ
на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
От представените към исковата молба и допълнително изискани от съда Договор за
потребителски кредит тип „Кредит – Решение“ № ************ и Договор за възлагане на
поръчителство от 27.04.2022 г. се установява, че между ищеца и „хххххххххх Мобайл“ ЕАД
е сключен договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, по който е
предоставена заемната сума от 500 лева, с фиксиран лихвен процент 36% За обезпечаването
на вземането е сключен договор за възлагане на поръчителство между ищеца и „фирма“
ЕООД от същата дата, в който е предвидено възнаграждение за поръчителя. Безспорно също
така, а и се установява от приетото по делото заключение по допусната съдебносчетоводна
експертиза, което се кредитира от настоящата инстанция, като обективно, компетентно
изготвено и обосновано, е че по договора за кредит ГПР е 42.58 %, като в ГПР не е
включено възнаграждението за поръчителя. От посоченото заключение също така се
установява, че при вземане предвид на уговореното по договора за предоставяне на
поръчителство възнаграждение, то ГПР би бил 450.83 %.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че потребителят следва да предостави
обезпечение в срок от 24 часа от подписването чрез: едно физическо лице поръчител с
месечно брутно възнаграждение от 1500 лева, одобрено от кредитодателя дружество
поръчител или банкова гаранция от одобрена банка. На свой ред съгласно чл. 1, ал. 2, от
договора за възлагане на поръчителство е посочено, че същият влиза в сила от подписването
му, но поражда действие при непредставяне на някое от другите обезпечения по договора за
кредит. Видно от приложения Погасителен план към договора, както и от таблицата на ССЕ,
възнаграждението по договора е в размер на 1187.52 лева. В чл. 2, ал. 3 се е предвидено, че
плащанията се извършват по банкова сметка на посредник, която е идентична с тази на
кредитора по договора за кредит. При така установеното между ищеца от една страна и
всеки от ответниците е възникнало облигационно отношение, съответно между ищеца и
„хххххххххх Мобайл“ ЕАД по силата на договор за заем, а между ищеца и „фирма“ ЕООД
по силата на договора за възлагане на поръчителство.
По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор. Налице е
сключен между страните договор за потребителски кредит и договор за възлагане на
поръчителство. Кредитополучателят има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2
ЗПК, а именно - физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. По отношение на
4
действителността на договорите за потребителски кредити, респективно предоставяне на
поръчителство, приложими са специалните разпоредби на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК,
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в
същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно
която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те
следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С
оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е налице не
само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи
по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва,
комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални разходи. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Нарушената правна норма, която се твърди е тази на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият
максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Съгласно § 1, т. 1 ДР
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
5
В конкретния случай не е посочен начина на определяне на ГПР, но е налице и спор
дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 42.58 % отговаря на
действително приложимия между страните ГПР.
В конкретния случай се установи от договора, че при посочване на ГПР в договора,
не са включени разходите, извършени от Кредитополучателя представляващи
възнаграждения за поръчителство по договора за гаранция сключен с поръчителя „фирма“
ЕООД, ЕИК: *********. При включване на тези разходи, ГПР който е определен в договора
за кредит на 42.58 % безспорно ще го надхвърли значително ограниченията по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. В случая в
договора за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя. В
погасителния план не е включено задължението, поето по договора за поръчителство. От
страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д,
ал. 2, т. 4 ЗЗП, като в т. 9 от Приложение № 1 е посочена обща сума, дължима от
потребителя по кредита от 2411.09 лв., без в нея да е включено възнаграждението, което
ищецът се задължава да плати на поръчителя и стойността му не е прибавена при
изчисляване на посочения ГПР.
От изготвената по делото ССЕ, се установи, че при включване на дължимото
възнаграждение за предоставяне на гаранция, то в този случай ГПР се увеличава до 450.83
%. Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде
посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и
включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и
разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.
Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит и доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. В същото време разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен
на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства. Съдът приема за установено, че на кредитора е било известно задължението
на ищеца да заплаща услугата по предоставеното поръчителство, тъй като това е определено
като условие за отпускане и усвояване на кредита. По този начин макар формално клаузата
за предоставяне на поръчителство, води до неговата реална промяна, защото задължава
кредитополучателя да предприеме правни действия, като се задължи с допълнителни
разноски пред дружеството поръчител. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни. Анализът на клаузите
относно обезпечението на кредита не подкрепят извод за доброволност при избора на
обезпечение, а от формулировката им става ясно, че потребителят, за да не заплаща разходи
за неизпълнение на задължения по договора, следва да сключи договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води и до
извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника,
което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че
клаузата, въз основа на която е сключен процесният договор за предоставяне на гаранция е
неравноправна, защото изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство на
одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки,
което с оглед установените данни за свързаност с кредитополучателя и обстоятелствата
около избора на поръчителя в деня на сключване на договора за кредит, включване на
възнаграждението в погасителния план по договора за кредит и събиране на сумата от
заемодателя (едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител) води до
единствен извод, че с предвиждане на избор за сключване на възмездно поръчителство с
одобрено от заемодателя дружество - поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а
6
оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на поръчителство от
27.04.2022 г. се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за
кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по
поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор.
Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за
неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено
възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за
плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за
последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за
възстановяване на платените от поръчителя суми. Следователно поръчителят получава едно
възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него,
доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък
заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи
сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита
от поръчителя. По силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „хххххххххх
Мобайл“ ЕАД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. Поръчителят по
договора за предоставяне на поръчителство, който е и икономически по-силният субект,
разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, която му дава възможност да иска от
длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, както и законна лихва върху
платените суми от датата на плащането, което е и договорено в чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 2. Така
поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит от
предвидената законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за
предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.
Срещу заплащането на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство,
което е в размер на 1187.52 лв. - надхвърлящ този на получената в заем сума, ищецът -
потребител не получава каквато и да било услуга. Ето защо, този договор се явява нищожен,
като накърняващ добите нрави, в каквато насока са и оплакванията на ищеца.
В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и
липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този
договор се явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за
преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и
задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и
предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата
сделка.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника „фирма“ ЕООД,
ЕИК: ********* искова претенция за прогласяване нищожността на сключения Договор за
предоставяне на поръчителство от 27.04.2022 г. се явява основателна и доказана и следва да
бъде уважена като такава.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски по делото, изразяващи се в
заплатена Държавна такса в размер на 50 лева и сумата от 200 лева депозит за назначената
експертиза.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
7
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид фактическата и правна сложност на същото,
както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде определено
адв. възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС, което е в границите за съответния вид
дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не
е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и следва да бъде
заплатено от ответника. В този смисъл е и Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр.
Дело № 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр.
Дело № 254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Х. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Тетевен, област Ловеч, ул. „улица“ № 29, ет. 7, ап. 28 и
8
„фирма“ ЕООД, ЕИК: *********, адрес на управление: гр. София, р-н Слатина, ж.к. „Гео
М.“, ул. „Манастирска“ № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, представлявано от Лилия Иванова Богоева –
Гърбатова, че сключеният помежду им Договор за предоставяне на поръчителство от
27.04.2022 г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД – поради липса на
основание.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК „фирма“ ЕООД, ЕИК: *********, адрес
на управление: гр. София, р-н Слатина, ж.к. „Гео М.“, ул. „Манастирска“ № 41, вх. Б, ет. 1,
ап. 2, представлявано от Лилия Иванова Богоева – Гърбатова да заплати на М. Х. Г., ЕГН
********** от гр. Тетевен, ул. „улица“ № 29, ет. 7, ап. 28 сума в размер на 250 лева съдебни
разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „фирма“
ЕООД, ЕИК: *********, адрес на управление: гр. София, р-н Слатина, ж.к. „Гео М.“, ул.
„Манастирска“ № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, представлявано от Лилия Иванова Богоева –
Гърбатова да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв.
М. от САК сумата от 480 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие,
оказани на М. Г. по гр.д. № 563/2024 г. по описа на РС – Тетевен.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9