РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 09.03.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Маргарита Димитрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 14392 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на К.Х.К. – чрез законния си представител – майка си В.Е.К., срещу Решение № 230414/05.10.2017 г. по гр. дело № 6424/2016 г. на Софийския районен съд, 38. състав, с което е отхвърлен предявения от въззивника иск за осъждане на „Х.м.Б.“ АД да му плати сумата от 7 000 лева – обезщетение за претърпени от въззивника неимуществени вреди от счупване на крака му на 19.10.2014 г. по време на игра в детския кът на магазин „Икеа“ в София, управляван от въззиваемото дружество – „Х.м.Б.“ АД.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че съдът не бил установил дали уврежданията на детето са настъпили при игра в детския кът на магазин „Икеа“ или не. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е без значение дали счупването на крака на въззивника К. е било получено при затичването му към басейн с топки в магазина или при скачане в същия. Излагат се доводи, че не бил правилен изводът на първоинстанционния съд, че служителите на въззиваемото дружество били положили грижа за избягване на инцидента, като се сочи, че не била положена грижа съобразно характера на работата им. Твърди се, че е без значение оказаната от служителите в детския кът помощ след нараняването на детето. Посочени са и противоречия в свидетелските показания на разпитаните от първоинстанционния съд свидетелки К. и Ф. относно капацитета на детския кът; относно дълбочината на басейна с топки в детския кът и дали същият е с равен под; относно броя служители на детската площадка, като се твърди и че свидетелката Ф. твърди, че детето често посещавало детския кът, а майка му твърдяла обратното, и освен това твърдяла възраст на детето, която не съответствала на реалната. Накрая са изложени твърдения, че щом въззивникът К. – дете на 8 години към датата на инцидента, бил оставен на грижите на служителите в магазин на въззиваемото дружество, и през време на престоя му същият е счупил крака си, това означавало, че е налице противоправно бездействие на служителите на ответника. Сочи се, че счупването нанесло на въззивника К. вреди, които довели до имобилизацията му за около 60 дена. Поради това се иска уважаване на иска. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „Х.м.Б.“ АД Излагат се доводи, че във въззивната жалба не е конкретизирано в какво се изразява неточното възприемане на фактическата обстановка от първоинстанционния съд, не се обосновава защо според него не е без значение момента на счупване на крака на детето и дали това е станало при затичване или падане в басейна с топки. Излагат се доводи, че не са налице процесуални нарушения на първоинстанционния съд. Сочи се, че е предявен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, при който отговорността на ответника може да се ангажира единствено за противоправно бездействие на ответника в нарушение на законови задължения. Твърди се, че от доказателствата по делото не се установявало противоправно бездействие на ответника, напротив първоинстанционният съд бил обсъдил изпълнението на изискванията на Наредба № 1/2009 г. за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра, както и на проведените вътрешни инструктажи и процедури при обезопасяване на площадката за игра. Поради това първоинстанционният съд правилно бил приел, че не се установява нарушение на правни задължения от страна на служителите на въззиваемото дружество – „Х.м.Б.“ АД. Изложени са подробни доводи за неоснователност на направените във въззивната жалба твърдения за противоречия в доказателствения материал по делото, като се сочи, че същите не са във връзка с въпроса дали са били нарушени правилата за безопасност на детския кът (нормативни или вътрешни такива). Изложени са твърдения и относно механизма на счупването, като се твърди, че правилно съдебномедицинската експертиза е установила, че счупването е станало при затичване към басейна. Поради липсата на установени предпоставки за ангажиране на отговорността на въззиваемото дружество се иска отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

В съдебното заседание представителите на страните поддържат доводите от въззивната жалба и отговора.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, при който отговорността на въззиваемото дружество (ответник в първоинстанционното производство) – „Х.м.Б.“ АД, за вредите от счупването на крака на въззивника (тогава ищец) К.,  може да се ангажира при установено противоправно поведение (бездействие) на служителите на въззиваемото дружество. Посочено е, че противоправно е това бездействие, при което служителите не са изпълнили задълженията си, произтичащи от закона, техническите и други правила, или от характера на работата (ППВС № 9/1966 г.). Съдът е приел, че по делото е установено, че ищецът е било оставен от майка си в детския кът на магазин „Икеа“ – управляван от ответника, на 19.10.2014 г., и в последствие е бил върнат на родителите си със счупен крак, като е кредитирал заключението на съдебномедицинската експертиза, че тази травма причинява болки и страдания за период около 60 дена. Първоинстанционният съд не е установил нарушения на законови норми, технически или други правила от страна на служителите на въззиваемото дружество „Х.м.Б.“ АД. Съдът е установил, че са били спазени изискванията на Наредба № 1/12.01.2009 г. за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра (по-долу – „Наредба № 1/2009 г. за площадките за игра“), като относно конструкцията на детската площадка е проведен анализ на служба за трудова медицина през 2014 г., която е констатирала съответствие с изискванията на закона. Сочи се, че до извод за принципно безопасна конструкция на детската площадка са достигнали и контролните органи на Комисията за защита на потребителите, които са извършили проверка след инцидента с ищеца. Съдът е анализирал и дали са нарушени такива изисквания, които произтичат от характера на работата, като е установил, че е определена възраст за допускане на деца на детската площадка – между 3 и 10 години; максимален брой деца, които могат да ползват къта за игра – 50 броя; норма на брой полагащи грижа за децата лица – 1 служител на 12-15 деца; съдът е кредитирал показанията на свидетелката К. и Ф., че са дадени инструкции на ищеца да не скача в басейна. Поради това съдът е приел, че са спазени нормативните и служебно установени задължения на служителите за осигуряване на безопасност на играещите на площадката деца. Съдът е приел, че при това положение – щом като са били спазени всички изисквания за безопасност, е без значение дали ищецът е счупил крака си при затичване към басейна с топки в детската площадка, или при падане в същия. За пълнота съдът е посочил, че са били положени грижи за пострадалия ищец след счупването, като дори му е била предложена медицинска помощ, но родителите му са отказали. Поради това съдът е приел, че липсват основания за ангажиране на отговорността на въззиваемото дружество (ответник в първоинстанционното дело) за вредите, претърпени от ищеца при счупването на крака му и е отхвърлил иска в цялост.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно правилото на чл. 269 ГПК въззивният съд не проверява за правилността на установените от първоинстанционния съд фактически положения, за които страните не са изложили оплаквания във въззивната жалба и ли в отговора. В случая настоящият съдебен състав намира, че не се оспорват изводите на първоинстанционния съд относно обстоятелствата, че въззивникът К. е бил оставен на 19.10.2014 г. в детския кът на магазин „Икеа“ в София, който е бил управляван от въззиваемото дружество – „Х.М.Б.“ АД, и в този кът са се намирали служители на това дружество, приели детето, както и че по време на престоя си в детския кът ищецът е счупил крака си. Не е спорно и че твърдените страдания от счупването са били търпени от въззивника К. за период от около 60 дни.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е приел, че е предявен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на въззиваемото дружество за бездействие на негови служители (лица, на които е възложена работа), което е в нарушение на нормативните и технически правила за обгрижване на деца на игрална площадка, като поради бездействието на служителите е допуснато вредоносно събитие (счупване на крак), което е  причинило на ищеца по иска вреди – неимуществени такива – болки и страдания.

Спорни са обстоятелствата относно механизма на счупване на крака на въззивника К., както и относно поведението на служителите на въззиваемото дружество – същите са относими към правния въпрос дали са били спазени изискванията относно безопасността на детската площадка.

За да се отговори на този въпрос следва да се установят взетите предвид и от първоинстанционния съд изисквания, установени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд (ВКС). Доколкото в случая се касае до отговорност за бездействие, доказателствената тежест е различна от тази при отговорността за противоправни действия. В правната теория се поддържа, че бездействието има значение за правото единствено когато е противоправно – т.е. когато едно задължено лице е пропуснало да извърши действия, които е било длъжно да извърши по силата на закона, техническите или други правила или с оглед характера на извършваната дейност (т. 1, б. „а“ от Постановление на Пленума на Върховния съд на НРБ (ППВС) № 9/1966 г.), а освен това отговорност се носи и когато служителите не са спазили дадените им вътрешнослужебни указания за безопасност (т. 1, изр. второ от същото ППВС). При това бездействието следва да е виновно (чл. 45, ал. 1 ЗЗД) – т.е. следва да е резултат от това, че не е било възможно с оглед възможностите на техниката и най-добрата възможна организация на работа да се избегне онова събитие, от което са произтекли вреди (така Решение № 488/07.02.2012 г. по гр.д. № 899/2010 г., IV ГО). Съгласно същото решение, ако необходимите организационни, технически и контролни мерки са били предприети, но въпреки това настъпи увреждане, лицето, което е изпълнило мерките не носи отговорност – отговорността за непозволено увреждане не е обективна.

Когато искът се води срещу юридическо лице (както в случая – чл. 49 ЗЗД), което е възложило работа на свои служители, е без значение кой точно от тези служители не е изпълнил задълженията си във връзка с характера на възложената работа, за да се ангажира отговорността на юридическото лице (т. 7 от ППВС № 7/1959 г.).

Следователно, въззивникът К. следва да установи не само обстоятелството, че се е намирал в детския кът, когато е настъпило увреждането, а и да установи задълженията на служителите, които същите не са изпълнили и поради това същият е претърпял вреди. Тук следва да се има предвид, че работата с деца е специфична дейност, доколкото децата са в състояние да формират собствена воля, но тази воля не винаги се сдържа и контролира от тях поради психическата им незрялост. Поради това децата често се ръководят от подбуди и мотиви за определени свои постъпки, които не са разумни от гледна точка на един зрял човек, и невинаги могат да бъдат напълно контролирани от възрастните, когато предприемат такива действия. Поради това нормативните и организационни задължения при работата с деца са винаги такива, че да ограничат възможността едно дете да се самонарани – като му се създава среда с ограничаване на определени рискове – без твърде горещи или студени предмети; с относително равни повърхности, по които детето да се движи без спъване, с възможност за контрол от възрастен; при липса на мърсотия, падащи предмети, опасност от пожар и други рискове за живота и здравето от подобен характер. Този контрол обаче никога не може да бъде пълен поради изброените по-горе два фактора – възможността на детето само да избира поведението си (формирана воля), но и занижен самоконтрол на разума поради липсата на опит. Поради това невинаги един възрастен, на когото едно дете е поверено, ще носи отговорност за увреждане на детето – и спрямо децата (и особено спрямо тях с оглед невъзможността да бъдат напълно контролирани) важи принципът, че деликтната отговорност не е обективна, а възниква само когато не са спазени разумните правила относно възпитанието и контрола им.

Поради това съдът следва да се съсредоточи върху онези твърдени от страните обстоятелства, които могат да установят спазване или неспазване на предвидените нормативни, технически и организационни изисквания за организация на работата в детския кът.

В Наребда № 1/2009 г. за детските площадки са определени редица изисквания относно начина на разполагане на съоръженията в рамките на една детска площадка / детски кът относно площи, вид на настилките, площ на ударопоглъщаща настилка и т.н. Първоинстанционният съд е кредитирал  представения от служба за трудова медицина „СТМП.“ ООД (на лист 45 – 47 от първоинстанционното дело) годишен анализ на състоянието на детската площадка от закрит тип за 2014 г. Същият анализ е изготвен на 29.09.2014 г. от регистрирана служба по безопасност на труда, като има качеството на официален документ (съставен от оправомощено лице в изпълнение на изискванията по чл. 25а, ал. 2 ЗЗБУТ във връзка с чл. 25а, ал. 1, т. 2 ЗЗБУТ). поради това същият удостоверява съответствие с изискванията за безопасност към дата непосредствено преди инцидента с ищеца, станал на 19.10.2014 г. Установява се също така, че във връзка със сигнал от майката на ищеца К. на 12.01.2015 г. е извършена проверка от служителите на Комисията за защита на потребителите (КЗП). В резултат същите са изготвили констативен протокол № К-0183652/12.01.2015 г. (на лист 48 – 51 от първоинстанционното дело), в който е констатирано състоянието на съоръженията в закритата детска площадка в магазин „Икеа“ в София, проверено е съответствието на съоръженията с изискванията за безопасност. Служителите на КЗП не са дали предписания към детската площадка, което означава, че същата отговаря на конструктивните изисквания за безопасност. В доклада на служителите на КЗП като дълбочина на басейна с топки е посочено – „0,55 м, в басейна няма препятствия“.

По делото са представени и вътрешнослужебни инструкции на „Х.м.Б.“ АД за служителите в детския кът, от които съдът следва да обърне внимание най-вече на указанията за грижата към децата след отварянето на детския кът – на лист 55 – 57 от делото. В уводната част на указанията е посочено задължението един възрастен да контролира 12 – 15 деца, като децата следва да бъдат постоянно наблюдавани. В указанията подробно е посочено и че следва да се внимава да не се допускат наранявания на децата, но ако такива възникнат, следва да бъде оказана първа помощ и да се извика медицински екип при нужда (т. 13).

По първоинстанционното дело е установено, че тези правила са спазени, като пострадалият ищец – 8-годишният К.К., е бил поставен на грижите на свидетелката П. Ф. и нейна колега. Същият обаче е нарушил указанията на персонала да не се опитва да скача в басейна с топки в детския кът на магазин „Икеа“, поради което и настъпило увреждането му. Последното е установено от съвкупната преценка на доказателствата, извършена от първоинстанционния съд – изложеното от ищеца К. при снемане на анамнеза при прегледа му  в хода на извършване на съдебномедицинската експертиза по делото (на лист 89 от първоинстанционното дело) – че ищецът е паднал при затичване към басейн с топки, и показанията на свидетелката Ф. (на лист 98 от първоинстанционното дело) – че ѝ било казано, че детето е скочило в басейна. Първоинстанционният съд не е посочил изрично кой механизъм на настъпване на увреждане приема, но е приел, че и в двата случая травмата на ищеца К. се дължи не на неполагане на грижи от страна на персонала, а на собственото му поведение, за което му било указано от служителите да не предприема. Извод, че такова предупреждение е било давано на децата съдът е направил въз основа на показанията на свидетелката Ф., които е кредитирал напълно.

Въззивникът намира, че свидетелските показания не разкриват обективната истина, като изтъква чрез процесуалния си представител противоречия в свидетелските показания на изслушаните от първоинстанционния съд свидетели К. и Ф.. Настоящият съдебен състав не констатира тези противоречия да са съществени до степен да дискредитират показанията на разпитаните свидетели.

На първо място се посочва, че свидетелката Ф. изложила неправилно в показанията си, че ищецът К. бил чест посетител на детския кът в магазин „Икеа“ в София. Такова противоречие между доказателствата по делото липсва. Показанията на свидетелката Ф., дадени в открито съдебно заседание на първоинстанционния съд от  26.06.2017 г. (на лист 98 от първоинстанционното дело), не противоречат на други събрани по делото доказателствени средства, а единствено на твърденията на майката на ищеца К., които представляват по същността си твърдения. В гражданския процес твърденията на страните не се ползват с доказателствена сила, а следва да бъдат доказани с допустимите от закона доказателствени средства – гласни, писмени или резултатите от способи за оценка на веществени доказателства – оглед и експертиза. В случая липсват каквито и да е доказателствени източници по делото, които да опровергават сведенията, дадени от свидетелката Ф..

Изтъкват се и противоречия между обясненото от свидетелката Ф., че към момента на инцидента в детския кът е имало две служителки и показанията на свидетелката К., дадени в съдебното заседание от 26.06.2017 г. (на лист 97 – 98 от първоинстанционното дело). Свидетелката К. твърди, че към този момент в детския кът е имало трима служители. Свидетелката К. обаче сама съобщава, че е имала по-скоро ръководни и надзорни функции в предприятието и е пристигнала на мястото на инцидента по-късно. Отразеният от нея брой служители може да бъде обяснен с обстоятелството, че същата е била отговорник за разпределението на длъжностите във връзка с детския кът и посочва не броя на намиралите се в детския кът към момента на инцидента служители, а общия брой такива, които е можело да бъдат ангажирани с работа в детския кът за съответния ден. Поради това съдът кредитира показанията на свидетелката Ф., която е била заета в детския кът към момента на инцидента. Дори и при двама работещи в детския кът с оглед на показанията на свидетелката Ф., че в същия са били допускани до 20 деца, е налице спазване на изискванията, както на Наредба № 1/2009 г. за детските площадки, така и на изискванията на вътрешните правила на магазина един служител да отговаря за 12 – 15 деца. При това положение не са нарушени нито нормативно установените правила, нито вътрешните, нито пък опитните правила относно работата с деца (настоящият съдебен състав съобразява обстоятелството, че подобен брой деца, за които се грижи един възрастен е допустим и в детските градини, където на децата също е определено време за игра, поради което не може да се приеме, че не са спазени обичайните стандарти при грижата за деца).

Във въззивната жалба се сочи като противоречие и това, че свидетелката Ф. посочила, че ищецът К. бил около максималната възраст за ползване на детската площадка – 11 години, а всъщност той бил на 8 години към датата на инцидента. Това противоречие е само привидно – служителите не са длъжни да установят възрастта на всяко дете, а я оценяват спрямо субективното си възприятие относно ръста и телосложението на детето, като при това са възможни известни разминавания. Свидетелката Ф. описва в показанията си ищеца К. като „едро, пълничко“ дете, като нейните възприятия за външността на ищеца съответстват с преценката ѝ за възрастта на едно дете. С оглед времето между инцидента, за който свидетелката дава сведения, и разпита ѝ – около година и половина, е обяснимо и обстоятелството, че същата не може напълно точно да си спомни възрастта на детето, а възпроизвежда единствено субективните си виждания. Описаната от нея възраст обаче като цяло съвпада с етапа на развитие на детската физика, на който ищецът се е намирал към датата на инцидента, поради което това формално „противоречие“ не се отразява на достоверността на показанията ѝ относно механизма на получаване на травмата от ищеца К..

По отношение на капацитета на детския кът, разминаванията в данните на свидетелките нямат отношение към предмета на делото – действително се установява, че по документи (заключението на службата за трудова медицина на лист 46 от първоинстанционното дело) капацитетът на детския кът е 45 деца и това е числото, посочено от свидетелката К. с оглед нейната функция на мениджър, познаващ максималните възможности на един магазин да работи с клиенти. От гледната си точка на пряко зает с децата служител свидетелката Ф. пък отразява конкретните разпореждания на ръководството на магазина, а именно – с оглед наличния персонал да не се използва пълния капацитет на детския кът, а да се допускат не повече от 20 деца.

На последно място, свидетелката Ф. дава показания за различна дълбочина на басейна с топки, като той бил до 80 см – 1 м дълбок, докато свидетелката К. посочва, че същият по цялата си площ е еднакво дълбок – около половин метър. Съдът кредитира по отношение на фактическата дълбочина показанията на свидетелката К., тъй като същите съответстват на заключенията на проверяващия екип на КЗП, отразени в констативния протокол от 12.01.2015 г. (на лист 49 от първоинстанционното дело), а именно – дълбочина около 0, 55 м, но по отношение на неравната повърхност в басейна кредитира показанията на свидетелката Ф., тъй като в констативния протокол е отразена и втора дълбочина – „на слоя с топки“ от 0,20 – 0,25 м. Следователно съоръжението е било разделено на две части. Само по себе си обаче това не нарушава техническите изисквания към детските площадки, както е отразено и в констативния протокол на КЗП – „няма препятствия“. Що се отнася до посочените от свидетелката Ф. числови измерители на дълбочината, следва да се посочи, че тя като изпълняващ фактическите дейности по работа с деца служител не е била длъжна да се информира за точната дълбочина на басейна, а представя своите субективни възприятия, които (както и относно възрастта на ищеца) кореспондират с обичайните граници на човешкото възприятие относно пространството. Следва да се има предвид, че не се установява по делото задължение на свидетелката да познава точната дълбочина на басейна, а субективните й възприятия относно дълбочината са с отклонение от 20 – 30 см спрямо установената по документи дълбочина на басейна, което следва да се приеме за отговарящо на възможностите на средностатистическия наблюдател да определи дълбочина на запълнен с топки басейн.

С оглед на изложеното противоречията, изтъкнати във въззивната жалба не се отнасят до основните спорни моменти относно това дали ищецът К. е получил травмата на крака си поради неизпълнение на задълженията на служителите на магазин „Икеа“ по опазването на децата в детския кът на същия магазин. От доказателствата по делото – свидетелските показания на свидетелката Ф. и свидетелката К., и заключението на съдебномедицинската експертиза,се установява, че счупването на крака на ищеца е настъпило при опит за скачане в басейна с топки или при самото скачане в басейна. Оттук насетне от значение за ангажиране на отговорността на въззиваемото дружество – „Х.м.Б.“ АД, е единствено обстоятелството дали скачането в басейна е било предвидено като действие, което не е опасно за деца, и дали са били взети мерки ищецът да научи за тази опасност и опитите му за скок в басейна да бъдат предотвратени в рамките на позволената от закона намеса (с оглед изложеното по-горе относно волевия контрол на малолетните).

Свидетелката К. и свидетелката Ф. посочват, че влизането в басейна с топки се осъществява без особен достъп, но скачането в басейна е забранено. Установява се, че са взети мерки за предотвратяване на такива действия от децата, като свидетелката Ф. изрично е посочила, че лично е предупредила ищеца К. да не скача в басейна с топките. Свидетелката К. косвено потвърждава, че такъв инструктаж е направен, като посочва, че служителите са били задължени винаги да казват на децата да не скачат в басейна с топки. По делото няма доказателства, които да опровергават тези свидетелски показания. Следователно ищецът К. е бил предупреден устно от служителите да не поставя себе си в опасност, бил му е обяснен характерът на опасността, и се е намирал под наблюдението на колега на свидетелката Ф.. С оглед възрастта на ищеца – 8 години, се установява, че същият е можел да разбира отправените му предупреждения. Механизмът на увреждането – внезапен подскок от страна на ищеца (и евентуално попадане в басейна с топки), обаче не предполага възможност за осъществяване на по-засилен контрол върху поведението на детето в детския кът, доколкото се установява, че действието е предприето внезапно и без възможност за намеса на служителите, които евентуално да спрат действията, довели до нараняване. Следователно не се установяват такива законосъобразни и възможни за предприемане мерки, които служителите да вземат, за да не може ищецът да увреди здравето си при внезапното си действие. Оттук и няма как да се приеме, че са нарушени правни предписания, които да са довели до увреждане на ищеца К. и поради това да следва ангажиране на отговорността на въззиваемото дружество – „Х.м.Б.“ АД.

За пълнота следва да се посочи, че е правилен изводът на първоинстанционния съд, че с оглед на установяването дали служителите на „Х.м.Б.“ АД са положили дължимата се грижа, е без значение дали ищецът К. е получил травма при внезапен опит за скачане в басейна или при самото скачане – доколкото за всички свидетели е било ясно, че и двете действия не са разрешени, те при възможност е следвало да ги предотвратят. Правото обаче не може да ангажира тяхната (или тази на работодателя им) отговорност отвъд обективно възможните мерки за предотвратяване на подобно поведение при едно 8-годишно дете. Доколкото в случая се установява, че става въпрос за внезапно действие на ищеца, то следва да се приеме, че спирането му преди извършване на скока е било невъзможно. Както беше посочено, всички допустими мерки с оглед телесната неприкосновеност и личната свобода на детето, както и на възрастта му, са били взети, като му е отправено предупреждение. Поради това в настоящия случай е налице именно хипотезата, разгледана в Решение № 488/07.02.2012 г. по гр.д. № 899/2010 г., IV ГО – предприети са предохранителни мерки, но същите не са дали резултат въпреки добросъвестното им прилагане. В този случай няма как да се ангажира отговорността на един субект за вреди, настъпили поради неговото бездействие. Следователно първоинстанционния съд правилно е достигнал до извод за отхвърляне на иска.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има само въззиваемото дружество – „Х.м.Б.“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Тъй като първоинстанционното решение се потвърждава изцяло, то не следва да се изменя и в частта относно разноските.

Пред въззивната инстанция въззиваемото дружество претендира адвокатски хонорар в размер на 1 080 лева с ДДС, като представя доказателства за плащането му по банков път (бордеро от 31.10.2018 г. на лист 33 от делото), както и за уговарянето на същото (договор за правна защита и съдействие от 24.10.2018 г. на лист 35 от делото). Въззивникът К. е направил възражение за прекомерност на същото, като с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството пред въззивния съд, настоящият съдебен състав намира същото за основателно. Разноските за адвокатско възнаграждение следва да се признаят в минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като хонорарът възлиза на 816 лева с ДДС, като същата сума следва да се присъди на въззиваемото дружество.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 230414/05.10.2017 г. по гр. дело № 6424/2016 г. на Софийския районен съд, 38. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К.Х.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, представляван от майка си В.Е.К., да плати на „Х.м.Б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес: ***, сумата от 816 лева (осемстотин и шестнадесет лева) – разноски във въззивното производство, представляващи адвокатски хонорар.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.