МОТИВИ към Присъда № 38/19.02.2019г. по НОХД
4492/2018г. по описа на РС-***
Производството
по делото е образувано въз основа на обвинителен акт, внесен от БРП срещу М.А.С. с ЕГН: **********, с
който същият е обвинен в това, че на 10.08.2017г., в гр. ***,
кв.„***”, ул. „***” пред № 32, отнел чужда движима вещ - златна гривна на
стойност 180 /сто и осемдесет/ лева, от владението на З.В.Р. ЕГН: **********,
без нейно съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, като кражбата е
извършена повторно, в немаловажен случай – престъпление по чл. 195, ал. 1, т.
7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК.
Пред съда делото протече по общия ред,
като подсъдимият депозира обяснения, в които заяви, че не е извършвал престъплението,
в което е обвинен. Посочи, че към датата на деянието е бил задържан под стража,
както и че в последствие действително си е признал за кражбата, но това се
дължи единствено на обстоятелството, че му е бил нанесен побой от полицейските
служители. Заявява, че преди време е издал на полицията свидетеля-очевидец С.С.,
във връзка с извършена от последния кражба, с което обяснява депозираните от
него показания по настоящето дело.
В
пледоарията си прокурорът поддържа повдигнатото обвинение досежно фактическата
обстановка, изнесена в обвинителния акт, позовавайки се на събраните в хода на
производството доказателства. Акцентира върху обстоятелството, че подсъдимият е
посочен от свидетел-очевидец, както и че в последствие самият той си е признал
пред полицейските служители за извършената кражба. Счита, че случаят не е маловажен, доколкото въпреки
ниската стойност на отнетата вещ, подсъдимият се явява лице с повишена степен
на обществена опасност, а отделно от това и начинът на извършване на престъплението
(спрямо малолетно лице) и фактът, че вредите не са възстановени допълнително
завишават тази опасност. Предлага на подсъдимия С. да се наложи
наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 2 години, при първоначален „строг“
режим.
Служебният защитник на подсъдимия - адв. С.К.
– БАК пледира, че подзащитния му не е извършил деянието, в което е обвинен. В
тази връзка застъпва, че показанията на свидетеля С. не следва да се
кредитират, поради множеството противоречия в изложеното от него. Анализира
показанията на полицейските служители, като достига до извод, че те също не са
в състояние да докажат обвинителната теза. Заявява че, обремененото съдебно
минало на подсъдимия не е достатъчно, за да се приеме автоматично, че същият е
автор и на това деяние, поради което моли за оправдателна присъда.
Подсъдимият М.С. заявява, че се придържа
към казаното от неговия защитник, като още веднъж подчертава, че не той е
извършителят.
В предоставената от съда възможност за
последна дума подсъдимият заявява, че иска да бъде оправдан.
Съдът, след като обсъди събраните
доказателства и доказателствени средства по отделно и в тяхната съвкупност и в
съответствие с разпоредбите на чл. 13 и чл. 18 НПК, намери за установено
следното:
От
фактическа страна:
Подсъдимият М.А.С. с ЕГН: ********** е роден на *** ***, българин, български
гражданин, неженен, със средно образование, осъждан, с постоянен адрес:***, по
настоящем в Затвора гр. ***. Известен е с прякора „***“. Спрямо него още като
малолетен и непълнолетен били образувани и водени множество дела по ЗБППМН за
извършени противоправни прояви, които обаче не са дали целения резултат.
Към 10.08.2017г. подс. С. бил осъждан за
престъпление по чл.194, ал.1, вр, чл.63, ал.1, т.3 от НК, с влязло в сила на 18.10.2016г.
Споразумение по НОХД № 2519/2016г., по описа на РС-***, като му било наложено
наказание „Пробация“. С Определение от 01.03.2017г. по ЧНД № 118/2017г. на БОС,
в сила от 09.03.2017г. наказанието „Пробация“ било заменено с наказание „Лишаване от
свобода“ за срок от 3 месеца, чието изпълнение било отложено с изпитателен срок
от три години.
Подсъдимият С. бил осъждан и с влязло в
сила на 30.05.2017г. Споразумение по НОХД № 2229/2017г. на РС-*** за
престъпление по чл. 194, ал.3 НК, като му било наложено наказание „Пробация“.
Към дата 10.08.2017г., подс. С. търпял
МНО „Домашен арест“ по ДП № 431 ЗМ-406/2016г. на 01 РУ-***, наложена му с
Определение на РС-*** № 1026/09.06.2017г., която следвало да изпълнява на
постоянния си адрес: гр. ***, ул. „Хилендар“ № 38. Въпреки това подсъдимият не
изпълнявал наложената мярка за процесуална принуда и често напускал дома си.
Около 20.00 часа на 10.08.2017г. подсъдимият също бил извън дома си, като се
разхождал в кв. *** по ул. „***“. Пред дом № 32 С. забелязал малко момиченце – ***(на
4г.), която си играела на улицата с играчките си. По същото време роднините на ***–
майка й св. З.Р., баба й – св. А.Х. и дядо й – св. А.Х. се намирали в двора на
къщата, без да имат пряка видимост към детето. На дясната си ръка ***носила
златна гривничка, с тегло около 4 грама на стойност 180,00 лева, подарък от
баща й. Подсъдимият С. решил да вземе гривничката от детето, като за целта се
приближил до него, заговорил го, при което момиченцето протегнало ръката си, за
да му покаже играчките си и в този момент подсъдимият ловко успял да откопчае
гривничката от ръката й, да я вземе в себе си, след което побягнал. През това
време покрай мястото минавал св. С.С., по прякор „***“, който видял всичко
случило се. Св. С. познавал подсъдимия от много години, но вече не се движили в
една и съща компания. Междувременно, след като подсъдимият избягал с
гривничката ***се разплакала силно, което накарало първо майка й – З.Р., а след
това и баба й и дядо й, да излязат от дома си и да видят какво се случва.
Детето било много уплашено и притеснено и първоначално роднините му не успели
да разберат на какво точно се дължи
уплахата му, но след малко ***протегнала ръката си и обяснила, че един мъж е
взел гривничката й. Тогава роднините й разбрали за извършената кражба, но
самите те не били станали свидетели на това. Св. А.Х. се обадил по телефона на
полицията, за да съобщи за случилото се. На сигнала бил изпратен патрул в
състав – св. В.А., св. А.Ч. и св. А.Г.. През това време, докато изчаквали
пристигането на полицията, св. С. се приближил до св. З.Р. и й казал, че видял
кой е взел гривната на дъщеря й, но в този момент полицейският патрул се
появил, което уплашило св. С. и същият избягал от мястото. Полицейските
служители провели беседи с родните на детето, като не установили свидетели
очевидци, след което изготвили съответните документи и си тръгнали, като
насочили роднините да подадат жалба за случилото се.
На другия ден св. Р. ***. Жалбата била
разпределена за работа на св. Д.С. – полицейски служител към управлението,
който започнал провеждането на съответните действия по установяване на
извършителя. Междувременно, няколко дни след случката подсъдимият се срещнал
със св. С. и му предложил два лева, за да не го издаде на полицията, но
последният заявил, че ще каже всичко както е било. Действително след известно
време св. Д.С. провел беседа със св. С., от когото разбрал, че извършител е
подсъдимият С.. Доколкото междувременно мярката за неотклонение на С. била
променена от „Домашен арест“ в „Задържане под стража“, св. С. поискал от
наблюдаващия прокурор разрешение, за да влезе при подсъдимия в следствения
арест и да беседва с него. След като получил разрешение полицейският служител посетил
сградата на Затвора в гр. ***, където се помещавал и следствения арест и провел
беседа с подсъдимия. В хода на беседата С. признал, че действително той е отнел
веща, като в последствие сестра му я е заложила в заложна къща. Св. С. извършил
проверка в заложна къща „***“ в гр. ***, като не въпреки това не успял да
установи местонахождението на инкриминираната вещ.
За горното деяние било образувано
досъдебно производство № 431ЗМ-816/2017г.
по описа на 01 РУ-***, в хода на което подсъдимия бил привлечен като обвиняем и
в последвалия разпит заявил, че желае да се възползва от правото си да не дава
обяснения.
В следствие на извършеното престъпление
пострадалото дете изпитало силен стрес, като дълго време ***била напрегната и
уплашена, като дори се наложило роднините й да и „леят куршум“.
По
доказателствата:
Изложената фактическа обстановка се установява по
безспорен начин от доказателствата и доказателствените средства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, както следва:
От гласните доказателствени средства: показанията на свидетелите: В.А. (л. 107 гръб – 108 от съдебното производство); А.Ч. (л. 108 от съдебното
производство); А.Г. (л. 108 гръб от
съдебното производство); частично от показанията на Д.С. (л. 108 гръб – 109 от съдебното производство); А.Х. (л. 84 гръб – 85 от съдебното
производство); частично от показанията на С.С.
(л. 57 от съдебното производство); частично от показанията на З.Р. (л. 57 гръб – 58 от съдебното
производство), включително и от приобщените по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1,
т. и т.2 НПК показания от досъдебното
производство (л. 21 от ДП); А.Х. (л.
58 гръб – 59 от съдебното производство), включително и от приобщените по реда
на чл. 281, ал.5, вр. с ал.1, т. 2 НПК показания от досъдебното производство
(л. 22 от ДП) и частично от обясненията на подсъдимия М.С. (л. 85 от съдебното производство).
От писмените доказателства: справка за съдимост (л.26-29 от съдебното
производство); писмо от ЦПЗ-*** (л. 74 от съдебното следствие); докладна
записка от 09.01.2019г. и приобщени към нея доклад за проверени лица, седмичен
график и ежедневна ведомост (л.77-82 от
съдебното производство); докладна записка № 431р-8116/11.08.2017г. (л. 100 от
съдебното производство); докладна записка № 431р-8109/10.08.2017г. (л. 101 от
съдебното производство); писмо от НСлС (л.102 от съдебното производство); писмо
от ОДМВР-*** (л. 104 от съдебното производство); писмо от ГД„ИН“ (л. 105 от
съдебното производство); справка от МКБППМН- *** (л. 34-47 от ДП); писмо от
заложна къща „***“ (л. 80-82 от ДП); постановление на БРП за разрешаване на
достъп по задържан (л. 6 от ДП).
От експертизите: съдебно оценителна експертиза (л. 28-30 от ДП).
Съдът кредитира в основната им част свидетелските
показания на св. З.Р., доколкото същите са логични и последователни. Същата не
е свидетел-очевидец на инкриминираното деяние, но е възприела непосредствено
състоянието на детето след инцидента, както и последвалите събития, поради
което и нейните показания са източник на значима за делото информация.
Единственото колебание в показанията на тази свидетелка се корени относно
обстоятелството, дали след излизането й на улицата и до идване на полицейските
служители същата е видяла св. С. („***“) на мястото на инцидента или не. Пред
съда първоначално същата заяви, че при излизането й на мястото не е имало
никого („докато бяхме отвън, никой нямаше
отвън и никой не е идвал“). Малко по-късно същата си спомни, че все пак на
място е имало други хора („имаше хора
събрани, понеже беше топло времето“), както и че сред тях в действителност
е бил „***“, но когато е дошла полицейската кола той е побягнал и тя не е
успяла да говори с него. Същевременно в хода на досъдебното производство св. Р.
е заявила, че докато е била улицата при нея е дошъл „***“, който й е казал, че
е видял кой е отнел гривничката, но при идване на полицейските служители той е
побягнал. Съдът счита, че следва да даде вяра на изложеното от свидетелката в
хода на досъдебното производство, доколкото тогава споменът й е бил по-пресен и
логично същата е успяла да възпроизведе възприетото с по-големи подробности и
то далеч по-уверено. На база на тези показания се установява, че св. С.
действително е бил на мястото на инцидента и е възприел случилото се. Това от
своя страна кореспондира изцяло със заявеното от самия св. С. пред съда. Същият
категорично и убедително потвърди, че е бил на място и е възприел, как
подсъдимият взима от ръката на пострадалото момиченце златната гривничка. Съдът
не намира причина да се съмнява в изложеното от този свидетел, от една страна
доколкото то се потвърждава от кредитираните показания на св. Р., а от друга
страна - защото в показанията си св. С. излага факти (че се касае до малко
момиченце на 3-4 години, че става дума за златна гривничка, че тя е била взета
от ръката на детето без да се използва сила, че първо на улицата е излязла
майка му и т.н.), които няма от къде да знае, освен ако не е присъствал на
инцидента. Между другото присъствието на мястото на „***“ се потвърждава
косвено и от показанията на св. Г., който заявява, че по негов спомен същият е
бил установен, но с оглед изминалото време не си спомня подробности относно
това. Друга косвена индиция за добросъвестността на свидетеля се корени и в
показанията на св. С., който заявява, че пред него св. С. също е заявил това,
което и пред съда – т.е. същият последователно и неотклонно поддържа
изложеното. В тази връзка показанията на св. С. се явяват, производно, но
контролно доказателство, позволяващо на съда да провери достоверността на
твърденията на св. С. и да затвърди изводът му за тяхната правдивост.
Съдът не кредитира показанията на св. С. само в
частта, относно това че същият е останал на място след идване на полицейските
служители и е говорил с тях. В тези им части показанията на свидетеля се
оборват от изложеното от св. Р., както и от заявеното от св. Г., А. и Ч., които
посочват, че ако са установили свидетеля на място са щели да отбележат това в
изготвените документи. Такова отбелязване липсва, поради което и съдът дава
вяра на изложеното от св. Р., че при появата на полицията „***“ е избягал.
Съдът не може да гадае защо св. С. е решил да избяга. Най-вероятно това се
дължи на факта, че към онзи момент той е бил все още непълнолетен, като липсата
на житейска зрялост безспорно се е отразила на възможността му да взима
най-адекватните решения, а може да се дължи и на това, че същият е бил известен
на полицейските служители (видно от показанията и на четиримата полицай) и
логично е изпитвал притеснение от тях. При всички случаи съдът не намира
основателна причина да дискредитира изложеното от св. С., относно главния факт,
а именно че е видял как подсъдимият извършва инкриминираното деяние. Тук е
мястото да се посочи, че съдът не споделя доводите на защитата, съсредоточени
около това, че св. С. е имал личен мотив да „натопи“ подс. С., базиращ се на
предишна кражба на акумулатор, при която подсъдимият е свидетелствал срещу
него. Доказателства за тези твърдения не са събрани, а са лансирани от защитата
едва в хода на съдебното следствие и то без никаква конкретика – видно и от
молбата на адв. К. – БАК (л. 70 от съдебното производство), позволяваща нейната
проверка. Именно поради това съдът счита, че се касае за опит за дискредитиране
на св. С., който не почива на каквито и да е доказателства, поради което и няма
как да се възприеме от настоящия състав.
Съдът кредитира показанията на св. А.Х. и А.Х.. И
двамата заявяват, че не са свидетели на случилото се, доколкото по време на
инцидента са се намирали в двора на къщата, но също като св. Р. депозират
възприятия за други важни обстоятелства свързани с предмета на делото. И
двамата са категорични, че внучката им е била много изплашена, както и че е заявила,
че едно момче е поискало да й види куклата, след което й е взело гривната от
ръката. Показанията на тези свидетели кореспондират изцяло с изложеното от св. Р.,
поради което съдът го кредитира изцяло. Действително и двамата заявяват, че не
са видели св. С. на улицата, но това е логично с оглед обстоятелството, че и
двамата са излезли в последствие (след излизането на св. Р.), както и че св. Р.
посочва, че „***“ е говорил именно с нея, а не с нейните роднини.
Съдът кредитира показанията на тримата полицейски
служители - св. Г., А. и Ч., посетили сигнала, макар че и тримата заявяват, че
нямат ясен спомен за случилото се. Все пак същите заявяват, че действително са
били изпратени на сигнал са открадната гривна в кв. *** (в турската махала), но
предвид изминалия период от време нямат ясен спомен за случилото се. Съдът не
намира причини да не кредитира изложеното от тези полицейски служители, поради
което и дава вяра на показанията им.
Съдът кредитира в основната им част показанията на св.
С., освен в частите, в които възпроизвежда изложеното му от подсъдимия при
проведената беседа. Същият е полицейският служител пряко ангажиран с разкриване
на престъплението, поради което и логично неговите спомени за случилото се са
много по-пълни и подробни, отколкото на неговите колеги. Така св. С.
последователно и безпротиворечиво излага хронологията на събитията, както и
какви конкретно действия е извършил, с кого е беседвал и какво му е сподели
той. Полицейският служител не е участвал в процеса в друго процесуално качество
и може да бъде разпитван като свидетел за установяване на факти и обстоятелства
от значение за делото, като както вече стана дума – по отношение на св. С.
неговите показания имат ролята на т.
нар. „контролно“ доказателство и допринасят за проверка на достоверността им.
Съдът не кредитира показанията на св. С. в частите, в
които същите пресъздават информация получена при т.нар, „разузнавателна беседа”
с обвиняемия. Съдът счита, че независимо от начина, по който са включени в
доказателствата по делото, т. нар. „беседи“, проведени от полицейски служители
(дори когато са фиксирани на веществени доказателствени средства, получени чрез
СРС), по същността си представляват предварително снети обяснения от задържано
лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Това е така, защото
разпитващите полицаи не са разследващ орган по смисъла на НПК, а разпитваният
няма процесуално качество на обвиняем. Проведената „беседа“ не е
доказателствено средство за установяване на правно-релевантни факти и има само
оперативна стойност за разработване на следствени версии. Задържаното лице няма
процесуално качество и поради това нито има пълния обем от права, гарантирани
му от чл. 55 НПК, нито разпитващите имат
задължения да го информират за правото му да запази мълчание. Поради тази
причина оперативната беседа има стойност, равнозначна на саморъчните
„обяснения“ на задържания, които правната доктрина и съдебната практика никога
не са приемали за доказателствено средство. В този смисъл, освен е и актуалната
практика на ВКС, въплътена в Решение №
247/12.12.2016г. по дело № 895/2016г. на II н.о., както и практиката на ЕСПЧ (делото – „Dimitar Mitev vs. Bulgaria”).
Въпреки това фактът на направеното пред полицейския
служител признание в хода на досъдебното производство, съдът намира за доказан
и то не на база показанията на св. С., а въз основа на обясненията на
подсъдимия, дадени пред настоящия състав. В тях той потвърди, че действително е
заявил на полицаите, че той е авторът на престъплението. Настоящият състав не
намира сред материалите в кориците на делото, никаква логична причина поради
която подс. С. да направи това, ако то не отговаря на действителността.
Доводите му, че признанията му са били изтръгнати с насилие, доколкото е бил
задържан и цял ден полицаите са го били, преди той да си признае, категорично
се оборват от приложените писмени доказателства (постановление на БРП за
достъп) и показания на св. С.. От последните става ясно, че подсъдимият никога
не е бил задържан във връзка с това престъпление, а обясненията му са снети,
докато същият е бил с МНО „Задържане под стража“ по друго дело в сградата на
Затвора – което категорично оборва твърденията на С.. Тук е мястото да се
посочи, че освен в горната им част, съдът не кредитира нищо от останалите
обяснения на подсъдимия. Основната му защитна версия, освен около опита за
дискредитиране на св. С., се съсредоточава около това, че по време на деянието
същият е бил задържан. Видно от приложените писмени доказателства – справки от
ОДМВР-***, НСлС и ГД„ИН“ – същият в действителност не е бил задържан, а е бил с
МНО „Домашен арест“. По делото са налични две докладни записки, от които се
установява, че точно на 10.08.2017г. подс. С. не е бил установен на адреса си,
при извършена проверка за спазване на наложената мярка за процесуална принуда,
което напълно кореспондира с обстоятелството, че по това същото време
подсъдимият се е намирал на ул. „***“, извършвайки процесното деяние. Поради
горните причини съдът не дава вяра на изложеното от подс. С. в обсъдената част,
като приема, че се касае до опит за изграждане на защитна версия, която обаче
по категоричен начин се оборва от останалия обсъден и кредитиран доказателствен
материал.
Съдът кредитира всички приложени по делото писмени
доказателства, доколкото са приобщени по предвидения за това в НПК ред и
кореспондират с останалите доказателствени източници.
Съдът кредитира заключенията на вещото лице по
приложената СОЕ. Експертизата е изготвена от вещо лице – специалист в
съответните области, като заключението е пълно, изчерпателно и научно
обосновано, поради което и съдът няма причина да не го вземе предвид при
формиране на вътрешното си убеждение.
От правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл.303, ал.2 НПК,
за да постанови осъдителна присъда, съдът следва да установи по несъмнен начин,
както авторството на инкриминираното деяние, така и всички признаци от
фактическия състав на престъплението. С оглед приетата по-горе фактическа обстановка,
настоящият състав счита, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна
страна всички признаци на състава на престъплението по чл.195, ал.1, т.7,
вр.194, ал.1, вр. чл.28, ал.1, от НК, за което му е повдигнато обвинение.
На първо място от обективна
страна подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние на кражбата, посредством
активни действия. Същият, без да използва сила, е взел от ръката на малолетната
Фанка, носената от нея златна гривничка и се е отдалечил. По този начин С. е
прекъснал фактическата власт на собственика и владелец св. З.Р., върху вещта,
като същевременно е установил своя трайна фактическа власт върху нея. В случая
доколкото се касае до малолетно лице, то съдът приема, че е в сила общото
правило, че родителите държат
вещите за малолетните си деца като техни законни представители /Таджер, В. „Вещно право на Република България, част IV. Владение“,
С., Софи-Р, 1991г., стр. 12/, поради което и следва да се приеме, че фактическата власт се е упражнявала именно от майката на детето, като
негов законен представител.
Няма спор, че златната
гривничка е движима вещ по смисъла на чл. 110, ал.2 ЗС, както и че към датата
на инкриминираното деяние същата е била „чужда” за подсъдимия, доколкото той не
е бил носител на правото на собственост върху нея.
На следващо място настоящият
състав намира, че собственикът и владелец на вещите – св. З.Р. (действаща като законен представител на детето
си), не е давала съгласие на подсъдимия С. да взима вещите й или да се
разпорежда с тях. Това е така, доколкото съгласието на правоимащото лице следва
да е дадено ясно и недвусмислено, без да остава каквото и да е съмнение в
неговата воля. В случая нито св. З.Р., нито малолетната й дъщеря, са давали съгласие, като манифестираното от тях поведение също
категорично изключва даването на такова.
Извършеното от подсъдимия
деяние не представлява „маловажен случай“, тъй като същото не разкрива липса
или незначителност на вредните си последици. В съдебната практика трайно и последователно се
приема, че въпросът кога случаят е маловажен, се решава съобразно нормата на чл.
93, т. 9 НК, в която е указано, че маловажен случай е този, при който
извършеното престъпление с оглед незначителността на вредните последици или с
оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпления от
съответния вид. От това съдържание на закона следва, че маловажността на случая
е в зависимост не само от размера на вредните последици, но и от наличието на
други смекчаващи обстоятелства. Така че, за да се приеме случаят за маловажен,
се изхожда преди всичко от размера на вредните последици, но от значение
остават и другите смекчаващи/отегчаващи обстоятелства (в този смисъл - Тълкувателно Решение № 23/81 г. на ОСНК).
Преценката дали едно деяние представлява маловажен случай се извършва на
основата на фактическите данни по конкретния казус, отнасящи се до начина на
извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици,
данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение
за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното (Решение № 19/2008 г. на II НО, Решение № 69/2010 г. на II НО, Решение № 306/2009 г. на III НО). В
настоящия случай действително стойността на отнетата вещ не е висока – едва 180
лева. Въпреки това се касае за деяние извършено брутално и безцеремонно по
отношение на 4 годишно момиченце и то улицата пред дома й. Видно от показанията
на майката и бабата на детето – в следствие на шока от преживяното момиченцето
е било дълго време стресирано и уплашено и дори се е наложило да му се „лее
куршум“ – т.е. деянието е предизвикало сериозни несъставомерни вреди у една
детска психика, които няма как да не се отчетат при преценката дали случаят е
маловажен или не. Личната обществена опасност на подсъдимия също е висока –
същият вече е бил осъждан два пъти за кражби, като настоящето деяние се явява
извършено в изпитателния срок по предходно осъждане. Нещо повече – по време на
извършване на деянието С. е бил с наложена МНО „Домашен арест“ по друго дело,
но дори това не го е спряло да се отклони от дома си и да извърши
престъплението, което неминуемо следва да се отчете в негативен план. Всичко
това кара настоящия състав да приеме, че не се касае за „маловажен“ случай на
кражба.
Налице е квалифициращият
признак по чл. 195, ал.1, т.7 НК, като деянието е извършено „повторно”. Това е
така, доколкото подсъдимият С. е извършил настоящото престъпление след като е
бил осъждан за друга немаловажна кражба, с влязло в сила на 18.10.2016г. Споразумение по НОХД №
2519/2016г., по описа на РС-***, като към 10.08.2017г. не е бил изтекъл
предвидения петгодишен срок по чл. 30, ал. 1 от НК, считано от изтърпяване на
това наказание, което обуславя деянието като извършено именно при условията на
„повторност”.
От субективна страна деянието е извършено от подсъдимия
при форма на вината „пряк умисъл” по смисъла на чл.11, ал.2 НК,
тъй като С. е съзнавал общественоопасния характер на извършеното,
предвиждал е общественоопасните му последици и е искал настъпването им, което е
обективирано в неговото поведението - съзнавал е, че отнетата вещ е чужда
собственост, че с действията си прекъсва фактическата власт на досегашния
владелец и установява своя трайна такава, както и че липсва съгласие на
правоимащото лице за това. От волева страна подсъдимият е искал настъпването на
общественоопасните последици изразяващи се в прекъсване на чуждата фактическа
власт върху вещта и установяването на своя фактическа власт върху нея. Наред с
това подсъдимият С. е действал и с намерени противозаконно да присвои вещта –
т.е. да се разпореди фактически или юридически с нея, като със своя. На последно
място умисълът на подсъдимия включва и съзнаване на това, че извършва деянието
след като е осъждан с горепосочената присъда за друга немаловажна кражба и не е
изтекъл срокът по чл. 30, ал.1 НК.
По вида и
размера на наказанието:
За престъплението, в
което подсъдимият беше признат за виновен, законът предвижда наказание „Лишаване
от свобода” за срок от 1 до 10 години.
При
индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия съдът определи
наказанието при прилагане на чл.54, ал.1 НК,
тъй като намери, че в случая не са налице многобройни или изключителни
смекчаващи отговорността обстоятелства, които да водят до приложението на чл.55 НК.
Като
отегчаващо отговорността на подсъдимия С.
обстоятелство, съдът отчете начинът на извършване на конкретното деяние –
дръзко и целенасочено, като подсъдимият се е възползвал от безпомощността на
малолетното момиченце, за да осъществи замисъла си. Следва да се отчете и че подс.
С. е с недобри характеристични данни, като спрямо него са били прилагани
множество възпитателни мерки по реда на ЗБППМН, които очевидно не са дали
резултат. Съдът отчита и обстоятелството, че деянието е извършено в
изпитателния срок по предходно осъждане, както и, че наред с това С. е бил
осъждан и за друга кражба (НОХД № 2229/2017г. на РС-***), което осъждане е
извън това, отчетено веднъж при квалифициране на деянието, като извършено в
условията на „повторност“.
Като смекчаващи отговорността на подсъдимия С.
обстоятелства съдът отчете ниската му възраст, както и факта, че стойността на
отнетата вещ е ниска – едва 180 лева.
С оглед на
така изложеното съдът определи наказанието към минималния предвиден, а именно „Лишаване
от свобода” за срок от ЕДНА година.
Съдът счита, че така индивидуализираното наказание в
пълнота би могло да постигне целите по чл. 36, ал.1 НК, като едновременно ще
способства за поправянето и превъзпитанието на С. и наред с това ще въздейства
върху същия предупредително и ще му отнеме възможността да върши други
престъпления в един сравнително продължителен период от време. Освен всичко
горепосочено, с така определеното наказание биха се постигнали и целите на генералната
превенция, като се въздейства възпитателно и предупредително върху другите
членове на обществото.
Към момента на извършване на
инкриминираното деяние подсъдимият е бил осъждан на „Лишаване от свобода“ за
престъпление от общ характер, доколкото с Определение от 01.03.2017г. по ЧНД № 118/2017г.
на БОС, в сила от 09.03.2017г. наказанието „Пробация“, наложено по НОХД №
2519/2016г., по описа на РС-***, е било заменено с наказание „Лишаване от
свобода“ за срок от 3 месеца. Съгласно задължителните указания на върховната ни
съдебна инстанция, дадени с т.1 от Тълкувателно
решение № 6 от 30.06.2014г. на ОСНК на ВКС
по т. д. № 6/2013г. на ВКС -
осъдените на наказание „Пробация“, което на основание чл.43а, т.2 НК е заменено
с наказание „Лишаване от свобода“, се считат за осъдени на „Лишаване от
свобода“ от момента на влизане в сила на определението по чл.452, ал.3 от НПК с
всички произтичащи от това последици. Именно поради това по отношение на
подсъдимия С. не са налице материалноправните предпоставки за приложението на чл.66, ал.1 от НК
и наложеното наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година следва да
се изтърпи ефективно.
По
отношение на режима:
Доколкото в случая не са
налице предпоставките на чл. 57, ал.1, т.1 и т. 2 ЗИНЗС, съдът на основание чл.
57, ал.1, т.3 ЗИНЗС следва да определи първоначален „ОБЩ“ режим за изтърпяване
на така наложеното наказание от ЕДНА година „Лишаване от свобода“.
По
разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал.3 НПК, когато
съдът намери подсъдимия за виновен, го осъжда да заплати сторените по делото
разноски. В настоящия случай в досъдебната фаза са сторени разноски в размер на
31,74 лева за изготвена експертиза, поради което и подсъдимият следва да бъде
осъден да ги заплати по сметка на ОДМВР-гр.***. В съдебната фаза са сторени
разноски в размер на 20 лева за възнаграждение на вещо лице, поради което и
подсъдимият следва да бъде осъден да ги заплати по сметка на РС-гр.***. На
основание чл. 190, ал.2 НПК – за присъдените разноски се издава изпълнителен
лист от първоинстанционния съд, поради което и обвиняемият следва да се осъди
да заплати и сумата от 10,00 лева по сметка на РС-*** за служебно издаване на
два броя изпълнителни листи.
По
веществените доказателства:
По делото няма приложени веществени доказателства,
които да налагат произнасяне от съда в тази насока.
По тези
съображения съдът постанови присъдата си.
Да се съобщи писмено на страните, че мотивите на
присъдата са изготвени.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: М. Баев
Вярно с оригинала: М.Р.