РЕШЕНИЕ
№ 316
гр. Карлово, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-П.
при участието на секретаря Гергана Кр. Бабикова
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-П. Гражданско дело №
20225320100536 по описа за 2022 година
Производството е по иск с правно основание чл. 23 във вр. чл. 22 от
ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
Ищцата - М. П. С. твърди, че на 13.03.2017г. сключила договор за
потребителски кредит № 487573 с „Ф.Б.” ЕООД. В договора било посочено,
че сумата по отпуснатия заем било в размер на 700.00 лева, а общата сума
която следва да върне било в размер на 703.85 лева, платима пет дни след
сключването на договора. Уговореният фиксиран лихвен процент било в
размер на 0.550% или лихва в размер на 3.85 лева, а годишният процент
разходи (ГПР) било в размер на 49.240%. Също така в договора било
уговорено, че изпълнението на задължението й ще бъде обезпечено от „Ф.Б.“.
В изпълнение на горното, на същия ден сключила договор за гаранция с
„Ф.Б.“, по силата на който се задължила да изплати възнаграждение в общ
размер на 59.15 лева. Твърди, че погасила изцяло сумата по сключения
договор, а именно в общ размер на 763.00 лева. Последната била изплатена на
„Ф.Б.” ЕООД.
Във връзка с изложеното, на първо място счита, че гореописаните
договори са нищожни (недействителни) на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД), тъй като противоречат на законоустановените императивни
правила. Смята, че процесиите договори били нищожни на основание чл. 10,
ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона
форма. Настоящият случай касаел сключването на договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението
до сключването на договорите били използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите
1
следвало да бъде спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - чл. 8 и сл., както и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Счита, че в настоящия случай тази процедура не било спазена, тъй като
доставчиците „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ не са изпълнили императивно вменените
им задължения да предоставят на потребителя М. С. изискуемата
преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя
за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при
които последният може да се откаже от тях.
Също така смята, че всички разменени между доставчиците и
потребителя електронни съобщения не отговарят на императивните
изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни
документи, които обаче се явяват неподписани такива, тъй като не било
спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен
автор (например чрез квалифициран електронен подпис), респективно същите
нямат т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответното дружество приело за
сключени процесиите договори с М. С. в нарушение на предвидените
императивни правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.
Смята, че било нарушено изискването процесиите договори да са написани по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се представят
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договорите. Счита, че Договорът
за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание,
а именно общият размер на кредита. За действителността на договора било
необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която
реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата
и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице единствено формално
посочване на размера на отпуснатия заем - 700.00 лева. Също така липсва
посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв
срок.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит било нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита, както
и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите,
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Счита, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил
посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на
ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР от ГПР от 49.240%, е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по заема от
0.550%, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на
договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число
възнаграждение по сключения договор за поръчителство),
индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от
2
посочения. Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017г. на СЕС
„На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула
за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за
това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че
потребителят било напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение
на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че
разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата
на задължението му“.
В договора за потребителски кредит било налице грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв (в размер на 635.29% за конкретния
договор) било над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не била
посочена и общата сума, дължима от ищцата. В т. 5 от процесния договор
било посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„Ф.Б.“ в полза на „Ф.Б.“ ЕООД. Твърди, че на същия ден се задължила да
заплати на „Ф.Б.“ възнаграждение в общ размер на 59.15 лева, която сума
впоследствие било изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита
на „Ф.Б.“ ЕООД. Сключеното с „Ф.Б.“ съглашение не отговаряло на
принципното значение и цел на договора за поръчителство. Смисълът на
последния се изразявал в гарантиране на изпълнението на задължението на
длъжника към кредитора. Предвид обстоятелството, че сключила договор за
поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което
заплатила такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия
кредит, без да било налице неизпълнение на задълженията от нейна страна,
можело да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор
за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а
има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити. В този
смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било
уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно
определено лице - „Ф.Б.“, в полза на „Ф.Б.“ ЕООД, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, било тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да
бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при
какви условия. Въпреки това на длъжника се вменявали задължение да
сключи договор за поръчителство с точно определено лице, за което да
заплаща и възнаграждение, вследствие на което дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Счита, че тази клауза било изцяло неравноправна и нищожна, тъй като
същата била във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от ЗЗП - не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в
3
правата на страните. Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както
самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция (поръчителство)
не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тази
клауза не било индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. От начина,
по който е формулирана процесната клауза и особено от изречение трето
„Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“
ставало ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение
между М. С., „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“. Целта на включване в правоотношението
на третото свързано с ответника лице „Ф.Б.“ било заобикаляне на
изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че
незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“.
Впоследствие обаче тези такси се заплащали на заемодателя „Ф.Б.“ ЕООД.
Одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване и
на обезпечението, а от друга страна кредитът бил уговорен и се предоставял
само и единствено при поръчителство на точно определено трето свързано
лице. Тази клауза е уговорена още при сключването на договора с „Ф.Б.“
ЕООД, без да бъде предоставена възможност на потребителя да посочи
избран от него поръчител и било абсолютна предпоставка последният да бъде
одобрен за получаването му.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Ф.Б.“ ЕООД не било включило в ГПР
разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф.Б.“ договор
за възлагане на поръчителство, което по своята същност представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично,
поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. Получаването на сумата по
кредита било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от
страна на кредитополучателя, за което се дължи възнаграждение в общ
размер на 59.15 лева. Това обстоятелство безспорно било известно на „Ф.Б.“
ЕООД, предвид това, че сключването на договора за поръчителство било
предвидено в самия договор за потребителски кредит. Сумата в размер на
59.15 лева била част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора
да било посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство,
предоставено от „Ф.Б.“, същата била заплатена от ищцата на „Ф.Б.“ ЕООД
(което не я било прехвърлило впоследствие на „Ф.Б.“) като част от дължимите
суми по самия кредит.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Поради
това, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни. „Ф.Б.“ ЕООД е нарушило императивното
правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включило таксата за
поръчител от 59.15 лева в размера на ГПР. При условие, че същата е
законосъобразно посочена, действителният ГПР щеше да възлиза на 635.29%.
Налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът било заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. С тези действия „Ф.Б.“ ЕООД е заобиколило изискванията на
4
ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, било
нищожна. Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове (ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др.) са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски
кредити.
Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на
ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на
ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя. Обстоятелството дали било правилно изчислен и посочен ГПР
се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО (и транспонирана в ЗПК), поради което същата има и
нормативно значение. Такси (в това число и възнаграждение за поръчител)
безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са предвидими общи
разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита,
че неправилното изчисляване и посочване било самостоятелно основание за
недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това
следвало и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно било формулирано и затвърждавано.
Грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. На самостоятелно основание счита, че договорът
било недействителен, тъй като грешно посоченият размер на ГПР води и до
неправилно посочване на общата сума, дължима от потребителя по кредита.
Съгласно процесния договор общата сума било в размер на 703.85 лева, но
ищцата реално е изплатила на „Ф.Б.“ ЕООД сумата в общ размер на 763.00
лева. По този начин било нарушена и втората част от задължителното
съдържание на договора, уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не било реално прилаганият
в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 15.03.2012г. по дело С–
453/10 на СЕС.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
5
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и възнаграждението за поръчител) намира за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорката лихва води до
нищожност и на целия договор. Налице несъответствие между посочения в
преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент и този,
посочен в процесния договор.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно - условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В нарушение на императивните
изисквания в т. 2 на процесния договор било посочено единствено, че общата
сума по кредита (в размер на 703.85 лева) се дължи пет дни след сключването
на договора, като падежът на задължението било 18.03.2017г. Също така
погрешно изчислената и посочена обща сума, дължима от потребителя
(703.85 лева, вместо реално изплатената 763.00 лева), води и до погрешно
изчислен и посочен брой и размер на погасителните вноски. Клаузата не била
формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП. Счита, че процесният договор следва да бъде обявен за недействителен и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно - наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за
размера на лихвения процент на ден. Нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит води до нищожност и на свързания с него Договор за
гаранция.
Сочи, че в случай на приемане, че процесиите договори за валидни, то
намира същите за унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД, поради
измама или евентуално на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка. С оглед
всички изложени съображения, единствено изводимо било, че към момента на
сключване на Договора за потребителски на 13.03.2017г. и свързания с него
Договор за гаранция, в съзнанието на ищцата са били наведени неверни
представи относно съществените елементи от неговото съдържание. Твърди,
че „Ф.Б.“ ЕООД я е въвел в заблуждение относно действителните размери на
отпуснатия заем, на общата сума, която следва да върне, на ГПР и на
6
погасителните вноски. При условие, че е запозната с действителното
съдържание на тези многобройни и съществени уговорки, тя със сигурност
нямаше да сключи процесния договор.
Смята, че процесиите договори са унищожаеми на основание чл. 33,
ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни
условия. Твърди, че била принудена да сключи Договора за потребителски
кредит и свързания с него Договор за гаранция, предвид обстоятелството, че
се е намирала в крайна нужда. Към този момент тя не е разполагала с
достатъчно финансови средства да задоволи своите и на нейното семейство
основни потребности - заплащане на разходи за комунални услуги, храна и
други разходи от неотложен характер. Именно тези обстоятелства са оказали
влияние върху формирането на вътрешната й воля да сключи договора. При
условие, че тези факти не са налице, същата нямало да сключи процесния
договор, а най-малкото със сигурност нямало да го сключи при тези условия.
Налице били явно неизгодни условия по процесния договор, с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Твърди, че получила сумата в размер на 700.00 лева, като
впоследствие било върнала сумата от 763.00 лева, респективно ответното
дружество реално било получило възнаграждение за предоставения заем в
размер на 63.00 лева или печалба за предоставената услуга в размер на около
20%. Това обстоятелство явно не съответства на пазарните и икономически
условия в страната към момента на предоставяне на заема – 13.03.2017г.
В случай на приемане, че договорите за валидни и действителни,
смята, че са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП, поради
неравноправност, отделните клаузи от процесиите договори. Ответното
дружество отпуснало на ищцата заем в размер на 700.00 лева, като
впоследствие ищцата погасила и превела единствено на ответното дружество
изцяло сумата в общ размер на 763.00 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 23
от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит било обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи но кредита“. Ето защо счита, че е
налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу
ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1,
предл. I от ЗЗД за претърпените имуществени вреди в размер на сумата от
63.00 лева - разликата между заплатената от ищцата на ответното дружество
сума (763.00 лева) и получената от нея сума (700.00 лева).
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да постанови решение, с
което да осъди, на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I
от ЗЗД, ответното дружество да заплати на ищцата, сумата в размер на 63.00
лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендира за
направените по делото разноски.
Посочва банкова сметка, по които да бъдат преведени присъдените
суми, а именно: БАНКА: „***” АД, IBAN: ********, BIC: *****, с титуляр:
„Х.С.Е.“ ООД.
Ответникът - „Ф.Б.” ЕООД гр. С. оспорва изцяло така предявения иск.
7
Намира, че претенциите на ищеца не са подкрепени от убедителни писмени
доказателства, а представените такива не са годни да породят релевираните и
желани от ищеца правни последици. Исковата молба съдържа бланкетни
твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, като същата е
лишена и от конкретика по отношение на извършени плащания, възникнали
облигационни правоотношения, суми и проценти. Изтъкват се суми и
проценти, които не съответстват по никакъв начин на представения договор и
релевираните от ищеца твърдения. Твърденията в исковата молба за
нарушение разпоредбите на ЗПК и ЗЗП се явяват бланкетни, недоказани и
противоречащи на обективната истина ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Не става ясно как
ищецът достига до извода за размерите на посочените проценти на ГПР и
лихва и за твърдените от него като надплатени суми нито от къде черпи
подобна информация. Твърденията изцяло противоречат на обективната
действителност.
Посочва, че при осъществяване на дейността си като финансова
институция, сключваща договори за кредит с потребители, Ф.Б. спазва всички
предвидени законови изисквания, в т.ч. ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ. Ф.Б.
изпълнява насрещните си задължения към потребителите по сключените
договори за заем, изготвени изцяло в съответствие с императивните норми на
закона (същите не са недействителни, нито съдържат нищожни клаузи).
Начислената лихва (и евентуално такси) е изцяло съобразени с действащата
нормативна уредба и всички стандарти за отговорно кредитиране.
Прилаганите от Ф.Б. Общи условия по договорите за кредит са предмет на
предварително одобрение от БНБ и за всяка промяна БНБ бива своевременно
уведомявана. Актуалните общи условия са достъпни по всяко време и на
сайта на Ф.Б.. За Ф.Б., в качеството му на кредитодател - страна по договори
за потребителски кредити, не са налице каквито и да било основания и/или
задължения за плащане на суми като недължимо платени. Вземанията на Ф.Б.
произтичат единствено и само от валидни договорни основания - сключени
договори за кредит и дължими по тях парични суми - главници, лихви и т.н.
Относно валидното сключване на Договора за кредит - процедурата по
сключването на Договора за кредит била изпълнена в съответствие с всички
нормативни актове, в това ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Процесът на кандидатстване и
отпускане на кредита през интернет страницата на Ф. включва следните
стъпки:
- Потребителят попълва и подава искане за потребителски кредит под
формата на електронен формуляр на интернет страницата на Ф. с исканите от
потребителя параметри на кредита, в това число предпочитаното от него
обезпечение. Потребителят избира дали да посочи личен гарант - физическо
лице или да се възползва от допълнителна услуга- гаранция, предоставяна от
Ф.Б. (Приложение № 2А);
- След подаване на искането за кредит, Ф. извършва преглед на същото
и оценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК, въз
основа на което взема решение за одобрение или отказ да бъде отпуснат
кредит;
- В случай на одобрение, Ф. изпраща на имейл адрес, посочен от
потребителя, преддоговорна информация под формата на Стандартен
европейски формуляр („СЕФ“), заедно с проекти на документи за сключване
на договор за кредит, генерирани въз основа на посоченото от потребителя в
8
електронния формуляр. В част 4.1. на СЕФ и в чл. 12 от Общите условия било
изрично посочено правото на отказ от кредита;
- Потвърждение чрез съобщение по телефона („SMS“) от страна на
потребителя, че било съгласен да сключи договор за кредит при
предложените условия.
Ищецът и Ф. са изпълнили всички стъпки по-горе, вследствие на което
било сключен Договор за кредит. Ищецът е кандидатствал за потребителски
кредит в размер на 700 лева за срок от 5 дни през интернет страницата на Ф.
на 13.03.2017г. в 10:45ч. След извършване на оценка на кредитоспособността
на кредитоискателя, същият било одобрен за кредит в размер на исканата
сума. При кандидатстването ищецът било посочил телефонен номер ****** и
електронна поща m а г i n a Q 1 0 8 @ a b v. b g , като тези полета са винаги
задължителни при електронното кандидатстване за кредит, за да може да
продължи процесът на кандидатстване. При кандидатстването ищецът е
избрал да се възползва от допълнителна услуга - гаранция, предоставяна от
Ф.Б. pic., но не предоставя никакви документи, доказващи размера на
твърдяната от него сума и претендирана срещу Ф.Б., което не било страна по
правоотношението на Ищеца с избрания гарант. В преддоговорната
информация в раздел 4, т.4.3 било описано, че кредитоискателят сам избира
дали да кандидатства с личен гарант или не, както и в случай на избор на
юридическо лице-гарант, каква сума следва да заплати на посоченото
юридическо лице. Видно от Приложение № 2А към настоящия отговор -
извлечение от интернет страницата на Ф., потребителят избира дали да
предостави Поръчител - личен гарант или да избере юридическо лице като
поръчител. При избор на Ф.Б., системата незабвно и автоматично показва
сумата, дължима за предоставената услуга, която потребителят ще трябва да
заплати на Ф.Б. (Приложение № 2Б - извлечение от интернет страницата на Ф.
с илюастративна цел). Ищецът не е пожелал и никога не е кандидатствал за
кредит с личен гарант. Сам ищецът е избрал да се възползва от допълнителна
услуга, която Ф.Б. не изисква. Ако по време на кандидатстване за кредит,
кредитоискателят посочи, че желае да кандидатства за кредит с личен гарант
и личният гарант отговаря на минималните изисквания, посочени на сайта на
Ф., а кредитоискателят премине успешно оценка на кредитоспособността, то
кредитът се отпускал като се гарантира от посоченото физическо лице.
Изборът на кредитоискателя дали да предостави личен гарант или да избере
услуга по предоставяне на гаранция от юридическо лице се вписва и
предоставя във формата на СЕФ. Ищеца било следвало да предостави СЕФ с
депозирането на исковата молба. След като било бил одобрен, Ищецът е
получил на електронната си поща Договор № 487573, Общи условия и
Преддоговорна информация. Ищецът било изпратил нарочен CMC от
телефонен номер - ****** на 13.03.2017г. в 10:45ч., с което било дал своето
съгласие да сключи Договора за кредит при предложените условия, което
било видно от заявката за кредит-извлечение от системата на Ф.Б.. Съгласно
чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014 година относно електронната идентификация и
удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и
за отмяна на Директива 1999/93/ЕО - обикновеният електронен подпис
означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва. Безспорно потвърждаването
с CMC представлява обикновен електронен подпис, доколкото CMC
9
съобщението представлява данни в електронна форма и логически се свързва
с телефонния номер на ищеца, посочен от него към момента на
кандидатстването. Съгласно чл. 13, ал. 4 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, правната сила на обикновения
електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това
било уговорено между страните. Такава уговорка било налице в чл. 8 от
процесния договор, подписан от ищеца, с която ищецът е дал своето съгласие
Идентификационният му номер да има силата на саморъчен подпис във
взаимоотношенията с Ф.. Последният спазил всички законови изисквания във
връзка с това Договорът за потребителски кредит, както и всички негови
елементи да са написани по ясен и разбираем начин, като са били договора за
потребителски спазени изискванията за формат и размер на шрифта.
Платените от ищеца суми по кредит били платени на валидно правно
основание, включително дължимата лихва, тъй като договорът било валидно
сключен, същият било действителен и било породил исканите от страните
последици. Видно от приложения от ищеца договор за кредит, същият е
дължал връщане на заемната сума към кредитодателя. Ф.Б. не е задържало
сума в размер на 52.92 лв. за допълнителна услуга, както твърди ищецът.
Относно правомерното посочване на общия размер на кредита –
намира твърдението на Ищеца, че не бил посочен общият размер на кредита,
както и че липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата и
в какъв срок, не отговаря на действителността. В чл. 3 от Договора за кредит
ясно е посочено, че общата сума, която следва да бъде върната от ищеца било
в размер на 703.85 лева, като главницата било в размер на 700 лв., а лихвата
било в размер на 3.85 лв. Връщането на заемната сума ведно с лихвата било
дължимо с едно плащане в срок от 5 дни от одобряване на кредита и
отпускане на заемната сума. Това били параметри на кредита, индивидуално
уговорени и поискани от ищеца и изрично посочени в договора и
преддоговорната информация. В Общите условия изрично били посочени
начините, по които може да бъде върнат заемът, а именно по банков път
(изредени са възможни банкови сметки), чрез EasyPay, чрез Процесингова
система , чрез пощенски паричен превод, чрез Срау или плащане в брой на
Cashterminal. Заявеният кредит се нарежда веднага след получаване на
потвърждение от заявителя за сключения договор, т.е. с изпращането на
нарочен CMC в този смисъл. Ищецът е разполагал с тази информация още
преди да подпише Договора за кредит. Начинът, по който ще се получат
средствата се посочва изрично в заявката към момента на кандидатстването
за кредит.
Относно надлежното формиране на ГПР по Договора за кредит и
правомерното невключване на таксата за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в ГПР по Договора за кредит- твърди, че ищецът
предоставил цялата законово необходима информация във връзка с размера
на ГПР, както и начина на неговото формиране. Съгласно чл. 5. от ЗПК,
преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставя своевременно
на потребителя необходимата информация за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация
се предоставя във формата на СЕФ за предоставяне на информация за
потребителските кредити. Такъв СЕФ било бил предоставен на електронната
поща на ищеца при кандидатстването за кредита, с който се било запознал.
Предвидените разходи в СЕФ са били включени в последствие по ясен и
10
разбираем за ищеца начин и в Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за
кредит ясно било посочено, че общата сума, която следва да бъде върната от
ищеца било в размер на 703.85 лева, като главницата е в размер на 700 лв., а
лихвата било в размер на 3.85 лв. Следователно, за ищеца била налична и
индивидуално уговорена всяка една сума, която тя било следвало да върне с
оглед на сключения от нея Договор за кредит, като тези стойности били на
разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването. Посоченият
ГПР от 49.24% в Договора за кредит било в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като не било по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от Ф.Б. услуга за гаранция, от своя страна, не се включва в
размера на ГПР, тъй като не е задължителна за сключването на Договора за
кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи Договор за
гаранция с Ф.Б. не отговаряли на обективната действителност. При
кандидатстване, кредитополучателят може да избере да сключи договор за
гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи
задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него.
Сключването на договор за гаранция от Кредитополучателя не е
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава
възможностите на Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от
него размер и при предлаганите от Кредитора условия. Договорът за гаранция
е възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от Кредитора. Ако
Кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от Кредитора, кредитополучателят получава незабавна
информация за размера на разхода. Този разход не се включва в ГПР по
кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от
Закона за потребителския кредит, доколкото касае услуга, предоставяна от
трето лице (Ф.Б.), която не било задължителна.
Неоснователно намира становището на ищеца, че сключването на
договор за кредит било обусловено от сключване на договор за гаранция и
същото било вменено като задължение на потребителя. Потребителят може да
избере какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той било
избрал или Ф.Б. - дружество партньор на Ф.. Избраната възможност заляга в
процесния чл. 5 на Договора за кредит, който се генерира автоматично въз
основа на избора, който потребителя било направил при подаването на заявка
за кредит - т.е. същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор
на потребителя. Ако Ищецът беше избрал личен гарант, то клаузата на
договора щеше да гласи: „Кредитът се обезпечава с Поръчителство
предоставено от ….(три имена) в полза на Дружеството...“. С оглед на
изложеното твърденията на ищеца се явяват неоснователни.
В случай, че потребителят избере Ф.Б. като поръчител, системата
автоматично показва и таксите, които потребителят ще трябва да заплати на
Ф.Б. за избраната услуга, преди да бъде сключен Договорът за кредит.
Калкулаторът (посочената визуализация в предходното изречение) на
дружеството-гарант било въведен именно с цел яснота и постигане на
информираност при взимане на решение от потребителя. Невключването на
възнаграждението за Ф.Б. за предоставяните от него услуги на гаранция към
ГПР по Договора за кредит, сключен с Ф.Б., не представлявало заблуждаваща
търговска практика. Както беше посочено по-горе, потребителят е бил
надлежно информиран за необходимостта от предоставянето на обезпечение,
като сам е избрал да ползва услугите на Ф.Б. още при кандидатстването за
11
кредит, вместо личен гарант, каквато възможност било била предоставена на
преценката на ищеца. Твърдението му, че сключването на Договор за
гаранция с Ф.Б. има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи
по кредита било напълно неоснователно. Необходимостта от обезпечение за
кредитора се явявал следствие на извършваната от него оценка на
кредитоспособността на потребителя и има за цел да гарантира финансовия
риск, който Ф. носи от възможността да има неизпълнение от страна на
ищеца. Ф. има интерес от получаването на обезпечение именно за да си
гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника.
По тази причина счита за неоснователни твърденията на ищеца, че
договарянето на обезпечение е незаконосъобразно.
Относно законосъобразния размер на възнаградителната лихва -
твърди, че размерът на възнаградителната лихва се показва още на етап
кандидатстване чрез електронната заявка, чрез СЕФ и се включва в Договора
за кредит, който се одобрява изрично от потребителя. Възнаградителната
лихва не включва възнаграждението за услугите за предоставяне на гаранция
от Ф.Б. по подробно изложените съображения в предходната т. 2.3.
Законодателят изрично е предвидил ограничение на размера на
възнаградителната лихва, като било определил таван за ГПР, в който тя се
включва - пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. Ф. е изпълнил това законово изискване и следователно
размерът на възнаградителната лихва не би могъл да се възприеме, че
противоречи на добрите нрави.
Относно правомерното посочване на условията за издължаване на
кредита – твърди, че условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително информацията за размера, броя и конкретната дата, на която
плащането е дължимо са посочени изрично в Договора за кредит, както и в
преддоговорната информация (част 2, т. 4, 5 и 6). Съгласно чл. 2 от Договора
за кредит, по ясен и напълно разбираем начин, е посочено, че заемателя се
задължава да върне заема в срок от 5 дни, считано от датата на превеждане на
сумата на заема, съобразно чл. 3.2. от Общите условия и било посочена
падежната дата, а именно „Падежната дата на Заема било: 18.03.2017г.
Заемателят се задължава да върне Заема с еднократно плащане, извършено на
падежната дата“. Възнаграждението за предоставената гаранцията от Ф.Б.,
включително информацията за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски се посочват в Погасителен план към
Договора за гаранция, който ищецът следва да е получил от Ф.Б.. Отделно от
това, ищецът бива информиран още на етап кандидатстване за размера на
възнаграждението за Ф.Б., ако поиска същото да гарантира изпълнението на
задължението на кредитоискателя.
Относно правото на отказ от сключения договор за потребителски
кредит – твърди, че правото на отказ от сключения договор за потребителски
кредит било уредено в чл. 12 от Общите условия. Същият гласи:
„Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и
без да посочва причина, да се откаже от сключения Договор за заем, като
уведоми писмено Дружеството в 14-дневен срок от сключването на Договора.
В случай че Кредитополучателят упражни правото си на отказ, същият се
задължава да върне на Дружеството получената заемна сума (главницата) и
да заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита
до датата на връщане на главницата, без неоправдано забавяне и не по- късно
12
от 30 календарни дни, считано от изпращането на уведомлението до
Дружеството за упражняване правото на отказ. Лихвата се изчислява на базата
на уговорения в Договора за заем лихвен процент. Срокът за връщане на
заема започва да тече от датата на получаването на уведомлението на
Кредитополучателя за упражняване на правото му на отказ. За легитимното
упражняване на правото на отказ следва да бъде изпратено уведомление в
писмена форма“ на адреса на Дружеството. При упражняване правото на
отказ от кредит от страна на потребителя, Ф. не изисква и не събира от
потребителя обезщетение, с което стриктно спазва разпоредбата на чл. 29, ал.
6 ЗПК. Ищецът се било възползвал от правото на отказ по 4 от кредитите, по
които било бил одобрен.
По основателността на евентуалния иск - счита предявения евентуален
иск за унищожаването на Договора за кредит, както и Договора за гаранция
поради измама, грешка или крайна необходимост за неоснователен. На ищеца
била представена цялата изискуема преддоговорна информация през целия
процес на кандидатстването - размер на главница, размер на лихва, лихвен
процент, ГПР, погасителни вноски. Това се било случило след попълването
на електронния формуляр на интернет страницата на Ф. за отпускането на
кредит чрез предоставения СЕФ на електронната поща на ищеца след
подаване на заявката за кредит и чрез предоставения проект на договор за
кредит. На всеки един етап от кандидатстването ищецът е можел да се откаже
от искания кредит. Ищецът също така изрично е избрал да ползва услугите на
Ф.Б., вместо да посочи личен гарант, при което се било визуализирала
дължимата сума за предоставяна на избраната услуга. След като се е запознал
с условията по кредита, ищецът е дал своето изрично съгласие за сключване
на Договора за кредит чрез нарочен CMC. Оттук, искането на ищеца за
унищожаването на договорите следва да се счита за неоснователно.
Относно унищожаването на Договора за кредит и Договора за
гаранция поради крайна нужда, възражение за изтекла 1-годишна погасителна
давност. Двата договора са сключени на 13.03.2017 г., следователно искането
за унищожаването на договорите на това основание следва да се счита за
погасено по давност. Дори разгледан по същество, този иск също следва да
бъде оставен без уважение. Ищецът не навежда каквито и да било
доказателства и факти, доказващи твърдението му. Също така ищецът е бил
надлежно информиран за всички елементи на поискания кредит още на етап
кандидатстване. В случай, че условията, при които се отпускат кредитите от
Ф. не удовлетворяват ищеца, той би могъл да се обърне към друго лице за
предоставянето на кредит. С приемането на Общите условия, ищецът е
декларирал, че 1) икономическото му положение позволява своевременно да
изпълни условията на Договора; 2) осведомен било и при необходимост се
било консултирал със специалист за съпътстващите задължения, които могат
да се отразят негативно на икономическото му състояние; 3) осведомен било,
че лихвената ставка по потребителския кредит в друга финансова институция
или банка може да бъде по-ниска от предложената от Дружеството и
независимо от това Кредитополучателят желае да получи потребителски
кредит от Дружеството; 4) Дружеството не го било принуждавало да взима
потребителски кредит и по негово желание му било разяснило съпътстващите
сключването на Договора задължения и му било отговорило на всички
въпроси, свързани с дадения Договор; 5) той не смята условията на Договора
за себе си като крайно неподходящи (чл. 3.6 от Общите условия).
13
Твърди, че ищецът добре познава продуктите на Ф.. Ищецът е
кандидатствал за кредит от Ф.Б. общо петдесет и един пъти (51) пъти в
периода от 22.12.2014г. до 14.07.2021г., като 41 (четиридесет и една) от тях са
били одобрени след извършвана оценка на кредитоспособността на ищеца,
като при всяко кандидатстване ищецът е избирал гаранция от Ф.Б.. Видно от
кредитната история на ищеца, същият не е счел при 51 кандидатствания за
кредит, че са налице явно неизгодни условия, нито е била налице крайна
нужда или друго, което да го накара да се откаже от сключването на договор.
Размерът на ГПР било този, посочен в договора. Таксата за услугата,
предоставяна от гаранта, не се включва в размера на ГПР по процесния
кредит, тъй като услугата за гаранция не било задължителна - всеки
потребител решава дали да се възползва от нея или не и кредиторът не я
изисква. В случая ищецът изрично и сам било избрал да се ползва от услугите
на „Ф.Б.“, вследствие на което било бил сключен и договор за гаранция
между ищеца и „Ф.Б. „(трето по делото лице, различно от „Ф.Б.“ ЕООД). Чл.
5 от Договора за кредит не създава права или задължения за страните, поради
което и таксата по избраната услуга не следва да се включва в ГПР, така както
ако беше уговорено поръчителство между две физически лица. В размера на
ГПР било включена единствено възнаградителната лихва по процесния
Договор за кредит.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между „Ф.Б.” ЕООД като кредитодател и М. П. С., като кредитополучател е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за кредит №
487573 от 13.03.2017г., по силата на който на ищеца е предоставен паричен
заем в размер от 700.00 лева.
Срокът на заема е пет дни, считано от датата на превеждане на сумата,
като падежната дата на заема е фиксирана на 18.03.2017г. – връщане с
еднократно плащане. Съгласно клаузите на договора, заемателя следва да
върне на заемодателя общо сума в размер на 703.85 лева, т.е. главница от
700.00 лева, ведно с фиксиран лихвен процент в размер на 0.550% или лихва
в размер на 3.85 лева. Посочен е годишният процент разходи в размер на
49.240%. Спазвайки клаузите на договора, ищцата е следвало да сключи
договор за гаранция с „Ф.Б.“, по силата на който се задължила да изплати
възнаграждение в общ размер на 59.15 лева. Въз основа на сключените
облигационни договори, общото задължение на М. П. С. възлиза в размер на
763.00 лева.
По делото са представени в копия – процесния договор, ведно с
Общите условия между „Ф.Б.” ЕООД и неговите клиенти; Тарифа към
общите условия; информация за заявка по процесния договор и договор за
сътрудничество между „Ф.Б.” ЕООД и „Ф.Б.” ООД и справки за плащания от
ИзиПей.
От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ, което съдът
кредитира, като счита същото за обективно, обосновано и пълно, съдържащо
се на л. 83-95 се изяснява, че платените суми от М. П. С. по Договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 487573 от
13.03.2017г. са в общ размер на 763.00 лв., както следва: главницата - 700.00
14
лв.; възнаградителната лихва - 3.85 лв. и възнаграждение за „поръчител" -
59.15 лв. М. П. С. е погасила сумата от 763.00 лева на 16.03.2017г.
По отношение на действителният размер на ГПР по Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 487573/13.03.2017г., вещото лице
посочва следните варианти:
- при главница 700.00 лв., при срок на кредита от 5 дни с падежна дата
18.03.2017г. и лихва в размер на 3.85 лв., без включване на възнаграждение за
„поръчител“, изчислена само върху сумата от 703.85 лв., годишният лихвен
процент е 40.15%, а годишният процент на разходите по заема е в размер на
49.24%, т.е. оскъпяването в срока на кредита е 0.55%;
- при главница 700.00 лв., при срок на кредита от 5 дни с падежна дата
18.03.2017г. и лихва в размер на 3.85 лв., с включване на възнаграждение за
„поръчител“ – 59.15 лева, изчислена върху сумата от 763.00 лв., годишният
лихвен процент е 657.00%, а годишният процент на разходите по заема е в
размер на 53867.75%, т.е. оскъпяването в срока на кредита е 9.00%;
- при главница 700.00 лв., при срок на кредита от 3 дни с падежна дата
16.03.2017г. и лихва в размер на 3.85 лв., без включване на възнаграждение за
„поръчител“ – 59.15 лева, изчислена върху сумата от 763.00 лв., годишният
лихвен процент е 1095.00%, а годишният процент на разходите по заема е в
размер на 3577215.54%, т.е. оскъпяването в срока на кредита е 9.00%.
Съгласно данните от заключението на вещото лице, При кандидатстване
за кредит от „Ф.Б.“ ЕООД, заявка може да се подаде с личен гарант - Данни
от системата за кандидатстване за заем до заплата от „Ф.Б.” ЕООД.
Предствени са от „Ф.Б.“ ЕООД 9 бр. кредити, част от разгледани и одобрени
заявки за кредит, по който други кредитоискатели, различни от ищеца, са
кандидатствали с личен гарант.
По отношение размер на шрифта, използван в договора за кредит №
402760, вещото лице посочва, че му е представен е файл с наименование
„dogovor_487573.pdf“ - електронен вариант на Договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № 487573 от 13.03.2017г., който се
отваря с програма за четене на „PDF” файлове. Използваните шрифтове са
удебелен, центриран, изписан еднакъв шрифт, както и нормален, центриран,
изписан еднакъв шрифт. Използваният шрифт за основната част на договора е
NimbusSanL- Regu с размер 12 pt = 0.423 cm.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи:
Предявен е осъдителен иск за неоснователно обогатяване с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 23 и чл. 22 от ЗПК за
връщане на дадено без основание – поради нищожност на договор за
потребителски кредит, от ищцата М. П. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД гр. С., с цена
на иска 63.00 лв. Между страните е налице спор относно действителността на
сключения между тях договор за потребителски кредит, като последиците от
този спор касаят дължимостта на заплатените от ищцата суми по него за
разликата над получената в заем сума от 700.00 лв. до реално платената сума
от 763.00 лв.
Тъй като на връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД подлежи
реално полученото, основателността на главния иск предполага заплащане на
сочената от ищеца сума на ответника, което обстоятелство следва да бъде
15
установено при условията на пълно и главно доказване от ищеца. В тежест на
ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване
наличието на основание за задържане на сумата, в т.ч. наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за заем.
От приетата по делото фактическа обстановка се установи, че между
страните в настоящото производство е сключен Договор за потребителски
кредит № 487573 от 13.03.2017г., който по своята правна същност е
потребителски такъв, със страни физическо лице, което при сключване на
договора, е действало извън рамките на своята професионална
компетентности и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона
за кредитните институции, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност. Приложими към конкретният казус се явяват
разпоредбите на Закона за потребителския кредит и общите изисквания за
валидност на договорите съгласно Закона за задълженията и договорите.
Сключеният между страните Договор за потребителски има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, сключен от разстояние
по смисъла на ЗПФУР, поради което неговата действителност следва да се
съобрази с изискванията на специалният закон ЗПФУР. Съгласно легалната
дефиниция, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
представлява всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние – едно или повече. Разпоредбата на чл. 18 от
ЗПФУР регламентира подлежащите на доказване факти и обстоятелства във
връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние,
като доказателствената тежест е възложена на доставчика на услугата.
Процесният договор за кредит е бил подписан от ищеца с електронен подпис
по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във връзка с чл. 3, т. 10 от Регламент
(ЕС) № 910/2014 на Европейския Парламент и на Съвета от 23.07.2014 г.
относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО, тъй като съдържа данни в електронна форма, които се добавят
към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва – три имена,
ЕГН, номер и дата на лична карта, настоящ адрес, електронна поща, телефон
за връзка и други, до които само титулярят би следвало да има достъп.
На следващо място, следва да се провери дали са били спазени
изискванията на Законът за потребителския кредит относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, които са регламентирани
в глава Трета от ЗПК. Разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и чл.
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК въвеждат особени изисквания за
валидност на договора за потребителски кредит, чието неизпълнение води до
неговата недействителност съгласно императивната разпоредба на чл. 22 от
ЗПК.
Договорът за кредит е сключен в писмена форма и съдържанието му е
представено на шрифт „Таймс Ню Роман“ с размер 12 pt съгласно
заключението на съдебната експертиза, с което е изпълнено изискването на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съдът счита, че е спазено и императивното изискване на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит да съдържа
16
погасителен план, тъй като от анализа на доказателствата се установи, че в
процесния договор е конкретен по отношение на погасителни вноски, като в
случая договора е за срок от 5 дни с фиксиран падеж – 18.03.2017г., когато се
дължат всички суми по договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 към закона начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя.
Легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит и застрахователни премии в случаите, когато сключването
на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси. ГПР по кредита според разпоредбата на чл. 19, ал.
1 от ЗПК, изразява общите разходи по кредита за потребителя. Посочването
на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо и
задължително, защото предоставя на потребителя възможността да съобрази
реалната цена на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите
последици от сключване на договора.
В конкретният случай, в процесния договор за потребителски кредит,
годишният процент на разходите е посочен като абсолютна стойност – 49.24.
Липсва ясно разписана методика (начин на формиране на годишния процент
на разходите по кредита) кои точно компоненти са включени в него и как
конкретно е формиран ГПР от 49.24. Не е ясно също така как посочения
фиксиран годишен лихвен процент участва в ГПР. Годишният процент на
разходите представлява величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. По този начин
кредитополучателят е поставен в обективна невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Съгласно изискванията на ЗПК, потребителят следва да получи пълна, точна
и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи или не.
Видно от съдържанието на договор за потребителски кредит № 487573
от 13.03.2017г., сключен между страните, в същия е посочена единствено
абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита. Не е посочено изрично и какви елементи
(компоненти) са били включени в него и как се формира конкретният ГПР от
49.24, поради което съдът приема, че потребителят е бил поставен в
обективна невъзможност да разбере какво е реалното оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
17
Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, като изискванията на посочената разпоредба в конкретният случай
не са били изпълнени от кредитора.
Предвид изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на ЗПК по
отношение на съществен елемент от договора за кредит, което на основание
чл. 22 от ЗПК води до недействителност не само на тази клауза, но и до
недействителност на целия договор, поради противоречие с императивни
норми на закона.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят (кредитополучателят) дължи връщане на
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Наличието на нарушение на ЗПК по отношение на съществен
елемент на договора за кредит неизбежно води до недействителност на
цялото договорно правоотношение поради противоречие със закона.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза
може да се направи извод, че в посочения в договора за потребителски кредит
ГПР от 49.24%. не е включена сумата от 59.15 лв., представляваща такса за
поръчителство по договора за гаранция (поръчителство), сключен с „Ф.Б.“,
който обезпечава договора за заем, доколкото вещото лице е посочило, че с
тази сума кредитът се оскъпява. С тази допълнителна такса се покриват
разходи, които са свързани с договора за заем и са били предварително
известни на кредитора, най-малкото защото сключването на договора за
гаранция (поръчителство) е регламентирано в клаузата на чл. 5 от договора за
предоставяне на потребителски кредит, а също и предвид извършеното
плащане на таксата в полза на кредитора. От приетото по делото
допълнително заключение по съдебно-икономическата експертиза се
установява, че общо платени от „Ф.Б.“ ЕООД към "Ф.Б." по договора за
гаранция са 59.15 лв. Поради това стойността на тази такса е следвало да бъде
включена в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал.
1 от ЗПК.
Съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза, което
съдът кредитира, реално таксата за поръчителство оскъпява кредита, което
води до заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва. Посочването в
договора за заем на стойност на ГПР и обща дължима сума, които не
отговарят на действителните такива, а са по-ниски, представлява невярна
информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП във
връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, доколкото ГПР съгласно заключението на
съдебно-икономическата експертиза възлиза на 53867.75%. Изложеното
обуславя извода, че клаузата за размера на ГПР е неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът
следи служебно. От друга страна, по делото липсват данни, а не са и налице
твърдения от страните в насока същата да е индивидуално уговорена.
Нищожността на договора за заем води до нищожност и на договора за
гаранция (поръчителство). Той има акцесорен характер спрямо договора за
заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване
18
на задълженията по договора за заем. В този смисъл разпоредбата на чл. 138,
ал. 2 от ЗЗД предвижда, че поръчителство може да съществува само за
действително задължение. В случая липсват задължения, които да бъдат
обезпечени, което прави договорът за поръчителство нищожен.
Поемането на задължение от потребителя да заплати възнаграждение на
поръчителя е уговорено единствено в интерес на кредитора, което води до
явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй като срещу
задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя потребителят
не получава реална насрещна престация. Възнаграждението, което
потребителят следва да изплати на поръчителя, се дължи независимо от това
дали отговорността на поръчителя изобщо ще бъде реализирана, дори в
случай, че заемателят добросъвестно изпълни задълженията си по договора за
заем.
С оглед изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на договора за заем и договора за гаранция
(поръчителство). Нищожните договори не произвеждат правно действие в
отношенията между страните и по общо правило на чл. 34 от ЗЗД, когато
договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен всяка от страните
трябва да върне на другата страна, всичко, което е получила от нея.
Установи се, че ищцата е заплатила по процесния договор за
потребителски кредит сума в размер на 763.00 лв., съгласно кредитираното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Дължимостта на главницата
от 700.00 лв. произтича от изричната законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК,
поради което заплащането й е надлежно и кредиторът не дължи нейното
връщане. Недължимо платена обаче с оглед установената по делото
нищожност на договора за потребителски кредит се явява разликата над
сумата от 700.00 лв. до размера на плащанията, извършени по договора за
кредит, а именно сумата от 63.00 лв. Ирелевантно се явява обстоятелството,
че ответното дружество е заплатило на дружеството-гарант „Ф.Б.“ платената
от ищеца такса за гаранция, тъй като за наличие на неоснователно
обогатяване е достатъчно и необходимо да се установи липса на правно
основание за разместване на блага между правните субекти, без значение от
облигационните отношения на страните с трети лица.
С оглед изложеното следва да бъде постановено решение, с което
предявеният иск да бъде уважен изцяло, като ответникът бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 63.00 лв., заплатена му от ищцата при начална
липса на основание. Сумата от 63.00 лв. се явява заплатена, без основание
сума по договор за потребителски кредит № 487573 от 13.03.2017г. и същата
подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда (21.07.2021г.) до окончателното
изплащане на сумата.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-
Карлово държава такса за предявения иска в размер на 50.00 лева, както и
150.00 лева – възнаграждение на вещото лице по допуснатата ССЕ, които
следва да й се присъдят. Същевременно, процесуалния представител
претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от
19
представеното по делото адвокатско пълномощно е, че М. П. С. е
упълномощила адв. И. Н. да я представлява в настоящото производство, като
от Договора за правна помощ и съдействие се установява, че адвокатската
правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е. безплатна
адвокатска помощ на материално затруднени лица, както по първоначалния
иск, така и по насрещния такъв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал.
1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва
да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат И. Н. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във
вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от списъка на
разноски по чл. 80 от ГПК (л. 97), адвокатското възнаграждение по
предявения иск е 300.00 лева, който хонорар е съобразен с размерите,
предвидени в Наредба № 1/9.07.2004г., което следва да се присъди.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бул. „А.М.“ № *****, представлявано от
И.В.Д. и Д.В. Н.а, да заплати на М. П. С. от гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ №
******** с ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 23 и чл. 22 от ЗПК, сумата от 63.00 (шестдесет и три) лева,
представляваща заплатена без основание сума по Договор за потребителски
кредит № 487573 от 13.03.2017г., сключен между „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******
и М. П. С. с ЕГН **********, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба в съда – 21.07.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бул. „А.М.“ № *****, представлявано от
И.В.Д. и Д.В. Н.а, да заплати на М. П. С. от гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ №
******** с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разноски за
държавна такса в размер на 50. 00 лева и депозит за вещо лице в размер на
150.00 лева.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. - 3“, бул. „А.М.“ № *****, представлявано от
И.В.Д. и Д.В. Н.а да заплати на АДВ. И. П. Н., с адрес на упражняване на
дейността: гр. С., ул. „И.Д.“ № 7, ет. 5, ап. 9, адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищцата - М. П. С. от гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ № ****** с ЕГН
********** безплатно процесуално представителство по делото, в размер на
300.00 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Присъдените суми могат да бъдат преведени по сметка, както следва: в
БАНКА: „***” АД, IBAN: ******, BIC: *****, с титуляр: „Х.С.Е.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
20
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
21