№ 2852
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Георги Стоев
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20231100505142 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника ЗД „Б.И.“ АД, срещу решение №
3723/13.03.2023г., постановено по гр.д. № 25607/2022г. по описа на СРС, 169-и състав,
с което е уважен предявеният от „Д.З.“ АД иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ за
сумата 2 947.48 лева, представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно
обезщетение за вреди на л.а. марка „БМВ 330 ХД“, с рег. № ВР **** ВК, от настъпило
на 09.05.2017г. ПТП, ведно със законната лихва от 17.05.2022г. до изплащане на
вземането и на ищеца са присъдени разноски.
Жалбоподателят излага доводи за недопустимост на съдебното решение -
поканата за доброволно изпълнение ищецът отправил до ответника на датата, на която
бил предявен искът, в противоречие с нормата на чл. 108 КЗ. Делото следвало да бъде
прекратено, за да бъде дадена възможност на ответника да прегледа щетата и да се
произнесе по нея, респ. да заплати претендираната сума доброволно. Едва при отказ от
страна на ответника искът следвало да бъде предявен пред съда. На следващо място
твърди неправилност на постановеното съдебно решение поради неправилна преценка
на доказателствата и неправилно приложение на нормата на чл. 108 КЗ – следвало да
бъде съобразено, че ответникът не дал повод за завеждане на иска, предвид на което не
следвало да понесе отговорността за разноски. Моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски за двете
1
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Д.З.“ АД депозира писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Сочената разпоредба
била неотносима в разглеждания казус – същата касаела преките искове на пострадали
лица срещу застрахователи, а не регресни претенции. Ищецът отправил до ответника
регресна покана, получена от последния на 16.05.2022г., като в законоустановения от
нормата на чл. 412, ал. 3 КЗ срок, вкл. преди ответникът да получи исковата молба и за
него да започне да тече срока за отговор, плащане не постъпило. Такова не постъпило и
до настоящия момент. По делото бил установен фактическият състав на регресното
вземане на ищеца, искът бил основателен и правилно уважен от първата инстанция.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния
съд.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Сочената от въззивника разпоредба на чл. 108 КЗ не е относима в разглеждания
казус. Същата касае преките искове срещу застрахователя. По отношение на
регресните искове по чл. 411 КЗ приложими са сроковете, предвидени от нормата на
чл. 412, ал. 3 КЗ, чието изтичане не е предпоставка за възникването на самото право на
иск.
Ответникът ЗД „Б.И.“ АД, не излага в сезиралата съда въззивна жалба никакви
конкретни доводи и оплаквания досежно твърдяната неправилност на обжалвания
съдебен акт. Простото бланкетно сочене, че СРС неправилно преценил събраните по
делото доказателства, не са доводи по смисъла на чл. 269 ГПК, сезиращи въззивния
съд да извърши проверка правилността на обжалвания съдебен акт. В този смисъл е и
константната съдебна практика, застъпена в решение № 255/11.07.2011г. по гр.д.
587/2010г., IV г.о. на ВКС, решение № 764/19.01.2011г. по гр.д. № 1645/2009г., IV г.о.
на ВКС; решение № 702/05.01.2011г. по гр.д. № 1036/2009г., IV г.о. на ВКС; решение
№ 458/29.06.2010г. по гр.д. 1526/2009г. на ВКС, решение 272/05.07.2011г. по гр.д.
1047/2010г. на ВКС.
Съобразно указанията на ВКС, дадени с т. 1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС единственото правомощие на въззивната инстанция при
подадена бланкетна въззивна жалба е да извърши, и без да е сезирана с конкретен
довод, проверка досежно правилното приложение от първоинстанционния съд на
императивните материалноправни норми, относими към сезиралия съда спор. Другото
изключение обхваща хипотезите, при които съдът следи служебно за интереса на някоя
2
от страните по делото - например при поставяне или отменяване на запрещение или на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и
ползването на семейното жилище. Настоящият случай не попада в тези изключения.
По горните съображения въззивният съд, при спазване ограниченията на
въззивната инстанция по чл. 269 ГПК, приема, че проверяваното решение, обжалвано с
бланкетната жалба на ответника, следва да бъде потвърдено.
Неправилен е и единственият поддържан от въззивника-ответник конкретен
довод, че не бил дал повод за завеждане на делото, предвид на което не следвало да
понесе отговорността за разноски.
Видно от поставения щемпел с вх. рег. № на ответника, на 17.05.2022г.
последният получил регресната покана на ищеца с изх. № ********* от 16.05.2022г. за
плащане на сумата в размер на 2 947.48 лева с включени 15 лева - ликвидационни
разноски по процесната щета № *********/10.05.2017г. Срокът по чл. 412, ал. 3 КЗ
изтекъл на 16.06.2022г., като в този срок ответникът не изпълнил задължението си да
плати доброволно по регресната претенция на ищеца, нито мотивирано отказал
плащане.
По аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, за да се освободи от отговорността за
разноски, ответникът следва да е признал иска и да е погасил претендираното с
исковата молба вземане. Нито една от тези предпоставки в случая не е налице.
Исковата молба ответникът получил на 03.08.2022г., като с отговора на исковата
молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК на 02.09.2022г., изрично оспорил предявения
от ищеца иск. По делото нито се твърди, нито се установява в хода на делото
ответникът да погасил процесното вземане. Ето защо с поведението си ответникът
станал причина за завеждане на делото, а доводите му в противен смисъл са
неоснователни.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемият-ищец. Същият претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство, които съдът определя в размер на сумата 100 лева, които
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат присъдени.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 3723/13.03.2023г., постановено по гр.д. №
25607/2022г. по описа на СРС, 169-и състав.
3
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК ****, да заплати
на „Д.З.“ АД, ЕИК ****, сумата 100 лева – разноски по делото, сторени във
въззивното производство пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4