РЕШЕНИЕ
№ 527
гр. гр. Хасково, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Геновева Р. Стойчева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640103047 по описа за 2024 година
Предявен е от П. К. И., ЕГН **********, от гр.Х.,
***********************************, против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД,
ЕИ К202376220, със седалище и адрес на управление - гр.София, ул.
“Зографски манастир“№15, вх.Г, ет.6 и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление - гр.София, ул.
„Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2, иск с правно основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД, като се иска постановяване на решение, с което да се прогласи
нищожността на чл.1, ал.2 от Договор за потребителски кредит №*********,
сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД на 06.12.2023г., поради това, че е
нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречащ на добрите
нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП. Също така се иска прогласяване нищожността на чл.2,
ал.1 от Договор за възлагане на поръчителство към договора за потребителски
кредит №10068923, сключен с „Кредит Гаранция“ ЕООД, поради това, че е
нищожен на основание на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като
противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване
на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се присъждане на
направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително
адвокатско възнаграждение.
В исковата молба се твърди, че на 06.12.2023г. ищцата сключила с
1
първия ответник Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ №
*********, по силата на който й били предоставени в собственост заемни
средства в размер на 900 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 36,00%, с годишен процент на разходите 42,24 % и срок на погасяване на
заема 10 месеца. Съгласно чл. 1 ал.2 от договора за заем, заемателят се
„задължавал“ в срок от пет дни, считано от датата на сключване на договора,
да представи на заемодателя едно от двете обезпечения, подробно описани в
него. Неясно обаче защо, от същата дата към контракта се появявал „Договор
за възлагане на поръчителство, сключен между ищцата и втория ответник по
делото. Съгласно чл. 2, ал. 1 от този договор потребителят дължал
възнаграждение за поръчителство в размер на 373.32 лв., платимо разсрочено
по банковата сметка на първия ответник. Вноските били дължими на падежа
на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за потребителски
кредит № *********. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала
плащането на допълнително оскъпяване, тъй като клаузите от договорите
били нищожни поради следните съображения: Сочи, че за да заобиколят
материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал.4 от Закона за
потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят
на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да
отговорят: осигуряване на поръчителство за обезпечаване изпълнението на
заемното правоотношение при неизпълними условия или предоставянето на
реални обезпечения. След като кредитодателите създали предпоставки за
неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към
потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в договора
за потребителски кредит санкции или услуги- заплащането на неустойка.
Клаузите в договорите предвиждащи такива били разпознати от трайно
наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни. За да избегнат
това разпознаване след 2020 г. някои от финансовите институции оставили в
договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения
чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да
удовлетворят, но трансформирали и прикрили неустойката, като тя изчезнала
от потребителския контракт и прозирайки се появил нарочно създаден
Договор за възлагане на поръчителство, сключен с очевидно паралелно
юридическо лице, което се явявало „поръчител“. На практика обаче отново
потребителите били задължени от по - силната икономически страна по
заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически
обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение по чл.
4, т. 3 и така да дължат трансформирана неустойка във вече -
„Възнаграждение за поръчителство“ по чл.2 ал.1 от сключения по принуда
Договор за възлагане на поръчителство. Според чл. 2, ал.1 от същия
трансформираната неустойка обаче останала от преди трансформацията и пак
2
си стояла включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от
сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна
практика финансови. институции правели опит отново да си осигурят
допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената
възнаградителна лихва, като същевременно се пробвали да преодолеят
законовото изискване по чл. 19 ал. 4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите
разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на
клаузата на чл. 1 ал.2 от договора за заем във връзка с чл. 2 ал.1 от договора за
възлагане на поръчителство и трансформирането на практика на неустойката
във „възнаграждение за обезпечение“ и за нейния обоснован размер следвало
да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при
спазване на критериите заложени в т.3 от TP на ОСТК на ВКС по г.д. №
1/2009г., с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции както и
от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на трансформираната неустойка във
„възнаграждение за обезпечение“ поради накърняването на добрите нрави
следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на
договора като можели да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии съдът можел да съобрази и други релевантни факти и доводи
наведени в производството. На плоскостта на настоящия случай
трансформираната неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ за
неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била
загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея
не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни
последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили
евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от
неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те
да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Преценката за обоснования размер на трансформираната
неустойка следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като
съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено
обезпечение за вреди от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които
един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение.
Чл. 33 ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по
3
договор за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната
лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната
лихва било максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните
задължения по кредитното правоотношение. Предвидената трансформирана
неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ в размер на 373.32 лв. излязла
извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото била в
прекомерно спрямо заемната сума размер и не зависела от вредите от
неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил
обезпечение на вземането си по договор за кредит, тъй като обезщетението не
служело за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на
главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Предвиждането в
процесния договор, че при трансформираната неустойка за осигуряване на
лично и реално обезпечение кредиторът имал право на обезщетение
надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при
неизпълнение не защитавал негов легитимен интерес и внасял
неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване
в ущърб на потребителя. В договора били създадени препятствия пред
потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да
възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под
скритата форма на „възнаграждение за обезпечение“. Това вземане било
допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради
което то съставлявало скрита печалба за търговеца., в който смисъл била и
съдебната практика. Поради това, че „възнаграждение за поръчителя“ било
скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
тъй като не бил разписал в съдържанието на договора действително
приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК,
договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на
изискванията на ЗПК била нищожна. От съдържанието на договора било
видно, че от кредитоискателя се изисквало да предостави обезпечение, но за
кредит на стойност от 900 лв. и с оглед специфичния профил на лицата,
ползващи финансиране от фирми за кредитиране по чл. 3а от ЗКИ
осигуряването на обезпечение било икономически невъзможно да бъде
осигурено от потребителите. Ноторно известно било, че към фирми за бързи
кредити се обръщали лица, които не разполагали с доходи и имущество. Така
недобросъвестно и в ущърб на потребителя небанковата финансова
институция поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.
19 ал. 4 ЗПК. Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално
обезпечение противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От
чл. 8 параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 18
4
ставало ясно, че при сключването на договор за кредит, кредиторът бил
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя като при
необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за кредитна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и
от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в
съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не преценяват по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да
направи преценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива
2008/48, което се състояло, както ставало ясно от съображение 7 и 9. Според
ищцата клаузата, която предвиждала, че се дължи финансова санкция при
неосигуряване на обезпечение било в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такива клаузи прехвърляли риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до
допълнително увеличение на размера на задължението. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като
кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Кредиторът в
настоящия случай бил приел риск да отпусне реално необезпечен и само
евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за
кредитодателя били самопричинени, тъй като той не спазил своето
задължение по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността
на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да
черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, колкото и
свързани финансови институции да си създава, за да изведял легитимен
интерес да претендира описаните допълнителни оскъпявания. Ищцата
поддържа, че трансформираната неустойка във „възнаграждение на
поръчителя“ намерила място в чл.2, ал.1 от Договора за възлагане на
поръчителство, която била във връзка с чл. 1 ал.2 от Договора за заем, била
нищожна като нарушаваща добрите нрави и като неравноправна по смисъла
на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и
чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В процесния договор кредиторът се бил задоволил
единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по
5
заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формирането му
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 42,24%/. Във величината на ГПР като глобален израз на
всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и
които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния
случай яснота досежно обстоятелствата по чл. 3 липсвала. Посоченият
годишен лихвен процент по заема 35.00 %, не изяснявал как тези стойности се
съотнасяли към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ,ал. 4 ЗПК
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни
трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел
да изисква и събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи,
свързани с договора, които не били предвидени в него. Освен уговорената
възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили
други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на
обявения в договора ГПР от 42,24% други разходи освен договорната лихва.
ГПР се определял по точно определена методика, регламентирана в чл. 19 ал.
1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение № 1
към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени
между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10 ал. 2 и
чл. 10 ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължавал кредитодателите да включат в
текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от
него потребителите можели да получат информация за стойността на всички
плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да
вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните
потребности и на финансовите им възможности да го обслужват. С оглед
засилената защита на правата на потребителя и за санкциониране на
злоупотребата с тях от страна на търговците, които били по-силната
икономически страна в гражданския оборот, законът предвиждал при
неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР
тежката правна последица на непораждане на права и задължения от
кредитния договор (чл. 22 ЗПК). В пряко нарушение на чл. 19 ал. 1 ЗПК
кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни лихви, уговорени
като възнаграждение за обезпечение по процесния Договор за възлагане на
поръчителство, но след като я оповести на потребителя. Посочения в
кредитния договор размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т.1 ЗЗП. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики представлявало един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
6
смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Неравноправната клауза в договора, сочеща
неверен ГПР била в пряко противоречие с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК и осъществявала фактическия състав на чл. 143 т. 19 от ЗЗП и чл. 21 от
ЗПК постановяващи, че е нищожна договорната клауза имаща за цел или за
резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК. Съгласно чл. 146 ал. 1 не
произвеждало пряко действие договорна клауза, с която се внасяло
неравновесие в отношенията между търговците и потребителите. Спрямо
договор за потребителски кредит № *********, ищцата получила сумата от
900 лв., която сума следвало да бъде върната на 10 вноски. Според чл. 2, ал.1
от Договора за възлагане на поръчителство, неразделна част от Договора за
паричен заем, тя следвало да заплати и допълнително оскъпяване в размер на
373.32 лв., като по този начин общото задължение по договора с включена
главница, лихва и трансформирана неустойка във „възнаграждение за
обезпечение“ по чл. 2 ставало общо в размер на 1 428.42 лева. Ищцата
поддържа, че така търсената неустойка, трансформирана във „възнаграждение
за обезпечение“ по чл. 1 ал.2 по Договора за потребителски кредит, спрямо
която трябвало да заплати сума в размер на 2475 лв., е нищожна на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК. На първо място в
правната доктрина и съдебната практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД
било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретно други
разпоредби. В този смисъл била и практиката на ВКС. Такъв основен принцип
бил добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, а
целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, били да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез
която бил прекаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на
ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД.
Поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл.26,
ал.1, пр. 3 ЗЗД, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещната
престация по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищеца с цел извличане на собствена изгода от кредитора. В допълнение,
предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за
обезпечение“ била нищожна на три отделни правни основания: На
основаниечл.26, ал.1 ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на
7
ЗПК. В текста на чл.10а, ал.2 от ЗПК било посочено „Че кредитора не може да
иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с
усвояване и управление на кредита“. Допълнителното оскъпяване
представлявало действие по усвояване и управление на кредита. В текста на
чл.10а, ал.4 от ЗПК било посочено „Че видът, размера и действието, за което
се събират такси или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора“. Тази правна норма, приведена към клаузите на договора
означавала, че в договора трябвало ясно и точно да е посочено
допълнителното оскъпяване с начисленото възнаграждение за обезпечение,
която следвало да бъде включено в ГПР. Същата била нищожна и поради
противоречие с добрите нрави - в конкретният казус при отпуснат кредит в
размер на 900 лв., оскъпяването за „възнаграждение за поръчителство“ било
необосновано високо и в прекомерен размер спрямо кредита.
„Споразумението“ противоречало на добрите нрави и поради нарушаване на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски
взаимоотношения. Неморално и неетично било да се уговаря
трансформираната неустойка във „възнаграждение на поръчителя“ при
неизпълнение на непреодолими условия, а още повече когато уж били
изпълнени. Предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за
поръчителство“ била нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК във вр. с чл.26,
ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона. В чл.19, ал.4 ЗПК била въздигната
възбрана да се определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Такава уговорка била нищожна
на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. При положение, че в Договора за възлагане
на поръчителство било предвидено заплащане на възнаграждение за такова,
което можело да се избегне само при изпълнение на непреодолими условия,
на практика се заобикаляла забраната в чл.19, ал.4 ЗПК за максималния размер
на ГПР. Искането за заплащане на такова възнаграждение представлявало
разход по кредита за потребителя, а тези разходи следвало да намерят
стойностно изражение в ГПР, при което последният щял да надхвърли
максималния законов размер. На следващо място, „възнаграждението за
поръчителство“ било нищожно като противоречаща на добрите нрави и
неравноправно по смисъла чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата, която се
претендирала в размер на 2475 лева била в прекомерно голям размер от
получената сума на отпуснатият кредит. По този начин безспорно се
нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Въз основа на
това, така търсената сума за „възнаграждение за поръчителство“, предвидено
в Договора за възлагане на поръчителство във връзка с чл. 1 ал.2 от заемния
Договор била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Предвидените клаузи били
неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като същите предвиждали
8
заплащане на сума, размерът на която бил необосновано висок. С търсената
сума по договорите в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. В този смисъл била и
т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.
Искането за заплащане на прикрито оскъпяване по съществото си било
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорените клаузи била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Наред с това търсената сума била нищожна и на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП във вр. чл.24 ЗПК, доколкото не била
индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Видно било от самия
договор за потребителски кредит и прилежащите документи към него, че
търсената сума била част от едни стандартни и бланкетни отнапред изготвени
условия на договорите и кредитополучателите нямали възможност да влияят
върху съдържанието им към момента на сключването. В този смисъл била и
Дериктива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. По тези съображения се иска от съда да
постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на клаузите на
чл. 1 ал.2 от Договор за потребителски кредит тип кредитна линия №
********* от 06.12.2023г. сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и на чл. 2
ал.1 от Договор за възлагане на поръчителство към Договор за потребителски
кредит тип кредитна линия № *********, сключен с „Кредит Гаранция“
ЕООД, на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречащи на добрите
нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143,
ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП. Претендират се направените съдебни разноски и
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД депозира отговор на исковата
молба в срока по чл.131 от ГПК, в който счита исковете за неоснователни и
оспорва същите по основание и по размер. Моли съда да постанови решение,
с което да отхвърли изцяло предявените искове и да му присъди разноски по
делото.
Ответникът „Кредит Гаранция“ ЕАД депозира отговор на исковата
молба в срока по чл.131 от ГПК, в който излага становище за неоснователност
и недоказаност на предявения срещу него иск. Моли съда да отхвърли изцяло
предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани, както и да
му присъди направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, пирема за установено от фактическа страна следното:
9
По делото се установява, че e бил сключен Договор № ********* за
потребителски кредит, сключен на 06.12.2023г. между „Кеш Кредит Мобайл“
ЕАД и П. К. И..
Бил е сключен и Договор за възлагане на поръчителство от 06.12.2023г.
между „Кредит Гаранция“ ЕООД и П. К. И..
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, чието
заключение съдът възприема изцяло.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Съдът намира, че уговорената в чл.1, ал.2 от договора за потребителски
кредит клауза за осигуряване на обезпечение е нищожна. На първо място тя
накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди
всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните
престации. В случая неустойката за непредставено обезпечение обезпечава
изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането
на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова -
предоставянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на
главното. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на
другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните
вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК
обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се
налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй
като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
законодателя на кредитора-търговец задължение да провери
платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се
вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен
аргумент за противоречието й с добрите нрави. Процесната клазуза е
неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, според която разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл.
146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази
клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо
от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с
10
уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на
обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
от ЗЗД, при непредоставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. С оглед гореизложените съображения предявения иск за
прогласяване нищожност на клаузата, предвидена в чл.1, ал.2 от Договора за
потребителски кредит и съответно сключения въз основа на тази клауза
договор за поръчителство са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.143 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.
чл.21, ал.1 от ЗПК. Гореизложените съображения касаят и втората клауза а
именно чл. 2 ал. 1 от Договор за възлагане на поръчителство от 06.12.2023г.,
сключен с „Кредит Гаранция“ ЕООД, поради което и този иск следва да бъде
уважен.
След като е нищожна клаузата на чл.2, ал.1 от Договор за възлагане на
поръчителство, сключен между ищцата и „Кредит гаранция“ ЕООД на
06.12.2023г., то ищцата не дължи сумата от 373.32 лева като възнаграждение
за поръчителство. Следователно, искът е основателен и следва да бъде
11
уважен.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл.78, ал.6 от ГПК,
следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят на процесуалния
представител на ищцата адв. П. И. П. сумата от 200 лева, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело. Съдът съобрази изричните
разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по
съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, съобразно които установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. При определяне размера на възнаграждението съдът взе
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, поради което настоящият съдебен
състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата, следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 200 лева.
Следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят по сметка на Районен
съд - Хасково държавна такса в размер на 200 лева и разноски за вещо лице в
размер на 250 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.1, ал. 2 от Договор №
********* за потребителски кредит, сключен на 06.12.2023г. между П. К. И.,
ЕГН ********** и ,,Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.2, ал. 1 от Договор за
възлагане на поръчителство към Договор № ********* за потребителски
кредит, сключен на 06.12.2023г. между П. К. И., ЕГН ********** и „Кредит
Гаранция“ ЕООД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че П. К. И., ЕГН **********, не
дължи сумата от 373.32 лева като възнаграждение за поръчителство, поради
нищожност на клаузата на чл.2, ал.1 от Договор за възлагане на
поръчителство, сключен на 06.12.2023г. между П. К. И., ЕГН ********** и
12
„Кредит Гаранция“ ЕООД, към Договор № ********* за потребителски
кредит, сключен на 06.12.2023г. между П. К. И., ЕГН ********** и „Кеш
Кредит Мобайл“ ЕАД.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИ К202376220, със седалище и
адрес на управление - гр.София, ул. “Зографски манастир“№15, вх.Г, ет.6 и
„Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, ул. „Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2, да заплатят
на адв. П. И. П., на основание чл.38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер
общо на 200 лева.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр.София, ул. “Зографски манастир“№15, вх.Г, ет.6 и
„Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, ул. „Манастирска“ №41, вх.Б, ет.1, ап.2, да заплатят по
сметка на Районен съд – Хасково държавна такса в размер на 200 лева и
разноски за вещо лице в размер на 200 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: М.П.
13