№ 968
гр. Сливен, 15.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20232230103439 по описа за 2023 година
Предявен е положителен установителен иск за установяване
съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, която е
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК - правно основание чл.422,
вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че на 17.08.2019 г. ответницата сключила
договор за потребителски кредит № 349894 със „Сити Кеш“ ООД, по силата
на който получила сумата от 1000 лв., срещу което се съгласила да върне 12
броя вноски по 218 лв. в срок до 17.08.2020г., когато падежирала последната
вноска, съгласно погасителен план. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент
в размер на 40.08 %, както и годишен процент на разходите в размер на 47.83
%.
Твърди, че в чл.31, ал.3 от ОУ по договора за потребителски кредит
страните се съгласили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден
забава. В чл. 33, ал. 2 от ОУ по договора за кредит било уговорено „Сити
Кеш“ ООД да уведомява длъжника чрез писма, покани, съобщения или други
документи ще се считат за получени от Кредитора, ако бъдат изпратени на e-
mail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция,
1
посочени от него при подписването на договора за кредит.
Твърди, че ответника не изпълнил в срок задълженията си по договора
за кредит, както и не предоставил договореното в чл. 6.1 обезпечение в
тридневен срок от сключването на договора, поради което дължал неустойка
в размер на 579.14 лв. на разсрочено плащане, подробно посочен в плана за
погасяване към договора за кредит. Горепосочените договори били по
електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/.
Твърди, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
21.07.2022 г. „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания по
описания договор за кредит на цесионера ищец. Длъжникът бил уведомен за
цесията на посочения от него настоящ адрес на дата 21.03.2022 година, със
CMC на посочения от него телефонен номер.
В случай, че съда не приеме надлежно уведомяването на длъжника,
твърди, че надлежно връчване е и връчването на исковата молба.
От съда се иска признаване на установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца сума в размер на 1000 лв. главница, ведно със законната
лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда
06.07.2023г. до окончателно изплащане на вземането, неустойка по чл. 6.2 от
Договор за потребителски кредит в размер на 579.14 лв., договорна
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 274.28лв. за периода от
17.08.2019 г. до 17.08.2020г. и законна лихва за забава върху главницата в
размер на 100,55 лв. за период от 17.08.2020 г.до 16.06.2023г., неплатена
дължима такса в размер на 186.25 лв.
Претендират се разноски в заповедното производство и в исковия
процес.
В срока по чл.131 ГПК отговор от ответника е депозиран.
Оспорва иска като неоснователен. Въвежда възражение за
недействителност на договора за кредит. В тази връзка твърди, че
договорената между страните годишна лихва в размер 40.05 % надхвърляла
значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен
лихвен процент за 2019/2023г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката
противоречала на добрите нрави и била нищожна. Съотнесени тези критерии
и към клаузата с уговорения ГПР от 47.95%, също обосновавали нейната
2
нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушавали принципа
на справедливост и създавали условия за неоснователно обогатяване на
ответника. Заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40.05 %
годишно, което било близо до 50%, противоречало на добрите нрави.
Твърди още, че в договора бил визиран ГПР, като абсолютна процентна
стойност - 47.95%. Не били посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Както в договора, така и в
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсвала
конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което
водело до неяснота, относно включените в него компоненти. В договора било
указано, че ГПР не включвал възможни разходи, които заемателят можело да
се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както
и таксите, съгласно Тарифата за таксите на заемодателя. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод,
че единственият разход за потребителя била предвидената възнаградителна
лихва и при това положение, не ставало ясно как бил формиран ГПР от
47.95%, т.е. какво друго било включено в ГПР извън фиксирания годишен
лихвен процент - 40.05%. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение вземането за неустойка твърди, че за договорите за
потребителски кредит съгласно чл.24 ЗПК се прилагали правилата на чл.143-
148 ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи
условия към него, клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по
смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.
Сочи, че в глава четвърта ЗПК било уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв.
Сочи, че клауза, като уговорената в чл.6.2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 1341.72 лв. при неизпълнение
на задължението по чл.6.1 прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
3
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита
е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично било посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит. На следващо място, неустойка за неизпълнение на
задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за
ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) бил
типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. На последно
място сочи, че, по посочения начин се заобикалял законът — чл.33, ал.1 ЗПК.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Отделно от това счита, че непредставянето на обещани обезпечения,
съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредитора променял последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните
вноски. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 ЗЗД при непредставено обезпечение.
По изложените съображения, счита, че договор за потребителски кредит
№ 349894. сключен на 17.08.2019 г. не отговарял на изискванията на чл.10,
ал.1 и чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, с оглед което същият бил недействителен. Сочи,
че ответника извършил плащания по кредита, възлизащи на 1332.73 лв. по
договора.
4
Иска се отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение
за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на ищцовото
дружество.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и писмени
доказателствени средства, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
На 17.08.2019г. ответницата сключила с трето неучастващо по делото
лице „Сити Кеш“ ООД гр.София договор за паричен заем Кредирект №
349894 за заемна сума в размер на 1 000 лв.,със срок на погасяване 12 месеца,
разсрочен на 12 месечни погасителни вноски в размер на 3 вноски по 33,37
лв. и 9 вноски по 130,46 лв., съответно първа падежна дата 17.09.2019г. и
последна на 17.08.2020г., ГПР по кредита 47,95%, фиксиран годишен лихвен
процент 40,05%, обща сума за плащане в размер на 1 274,28 лв.
В чл.6 от договора за заем, вр.чл.33 ОУ на дружеството заемодател е
предвидено предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция в
срок до 3 дни от удвояването на заемната сума или поръчителство от
физическо лице, отговарящо на определени условия. Предвидено е в договора
заплащане на неустойка от заемополучателя в случай на непредставяне на
обезпечение в размер на 1 341,72 лв., разсрочена в погасителните вноски.
Така общото задължение на ответницата по договора за заем било в размер на
2 616 лв.
На 21.07.2022г. между заемодателя на ответницата и ищцовото
дружество бил сключен договор за цедиране на вземания, между които и това
от ответницата.
На 06.07.2023г. ищцовото дружество депозирало заявление по реда на
чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответницата. Било
образувано ч.гр.д. № 2722/2023г. и издадена заповед за изпълнение №
1525/07.07.2023г. против ответницата за исковите суми. Заповедта за
изпълнение била връчена на длъжника – настоящата ответница, която
депозирала възражение в срок. Това обусловило депозирането на искова
молба-предмет на настоящо разглеждане.
В хода на процеса е допусната, изготвена и приета съдебно
икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че
ответницата заплатила по договора за заем сума в общ размер на 1 320 лв,
5
които били разпределени от ищцовото дружество, както следва: 00 лв.
главница, 00 лв. лихва, 582,42 лв. такса и 737,58 лв. неустойка. Размерът на
дължимата по договора неустойка не бил включен в ГПР по кредита, а също и
начислената такса, и ако се включат, то ГПР би станал 1 566% и би
надвишил петкратния размер на законната лихва по просрочени кредити в
лева и валута, съобразно чл.19, ал.4 ЗПК.
В случай, че се дължи чистата стойност по договора-главница, то
задължението на ответницата по отпуснатия заем е в размер на 1000 лв.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Съдът кредитира изцяло и заключението на изготвената съдебно-
икономическа експертиза, като неоспорена от страните и тъй като няма
съмнение в знанията и уменията на вещото лице.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание
чл.422, вр.чл.415 ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с
правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо съществуването
на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, против
която е подадено своевременно възражение от страна на длъжника.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
По този иск ищецът следва да установи съществуването на вземането си
спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже
наличие на фактите, породили неговото вземане.
В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от
сключен договор за паричен заем. Безспорно се установи в процеса, че такъв
договор бил сключен между трето неучастващо в делото лице и ответницата.
Доказа се също и осъществена цесия между заемодателя на ответницата и
настоящото ищово дружество с предмет вземането от ответницата.
В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК. Ищецът е
6
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството
има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответницата е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването
на договора и заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Основателно е
въведеното с отговора на исковата молба възражение за недействителност на
договора за заем, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма е чл.19 ал.4
ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти
размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В случая в ГПР по договора за
кредит не е включено задължението, поето по договора за неустойка за
представяне в срок на обезпечение.
Установи се от заключението на вещото лице, че ако горе посочената
7
неустойка за предоставяне на обезпечение по заема, заедно с начислената
такса се включи в ГПР по кредита, той би станал в размер на 1 566 % или ще
надхвърли максимално допустимия петкратен размер на законната лихва. В
случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. От страна на
търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал.2, т.4 ЗЗП.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ответницата, клаузите на контракта не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по
които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители.
В глава четвърта ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.6 от договора за паричен заем, според която се
дължи неустойка в размер на 1 341,72 лв. при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение е в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
8
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето
му да се сключи договора за кредит. На следващо място, неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. По посочения начин също така се заобикаля законът –
чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – непредставено обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това, непредставянето
на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява
9
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Ето защо процесния договор за паричен заем е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, като по този договор ответницата дължи единствено
връщане на главницата в размер на 1 000 лв. Установи се обаче,че тя
заплатила по заема сума в размер на 1 320 лв., поради което искът се явява
неоснователен и бива отхвърлен.
Съобразно изхода на спора с тежестта за разноски следва да бъде
натоварен ищеца, който следва да заплати на ответницата разноски в общ
размер на 1 070 лв., от която 520 лв., платен адвокатски хонорар по ч.грд. №
2722/2023г. на СлРС и 550 лв., платен хонорар по настоящия процес.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОХВЪРЛЯ предявеният от „Апс Бета България“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица,
бул.“България“ № 81 В, представлявано от управителя Х.М.М. и П.В.
гражданин на Чешка Република против А. В. Б., ЕГН: ********** от
гр.............................., положителен установителен иск с правно основание
чл.422 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че
ответника А. В. Б. дължи на ищеца „Апс Бета България“ ЕООД, сума в размер
на 1000 лв. главница, ведно със законната лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда 06.07.2023г. до окончателно
изплащане на вземането, неустойка по чл. 6.2 от Договор за потребителски
кредит в размер на 579.14 лв., договорна възнаградителна лихва върху
главницата в размер на 274.28лв. за периода от 17.08.2019 г. до 17.08.2020г. и
законна лихва за забава върху главницата в размер на 100,55 лв. за период от
17.08.2020 г.до 16.06.2023г., неплатена дължима такса в размер на 186.25 лв.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
10
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК „Апс Бета България“ ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица,
бул.“България“ № 81 В, представлявано от управителя Х.М.М. и П.В.
гражданин на Чешка Република ДА ЗАПЛАТИ на А. В. Б., ЕГН: **********
от гр.............................., сума в размер на 1 070 лв. /хиляда и седемдесет
лева/, деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
11