Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260167
гр.Пловдив, 08.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание на…деветнадесети май…през…две хиляди и
двадесет и първа година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка Белева
при участието на секретаря……Мила
Тошева……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №218 по описа за 2021 година,…за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260097/04.11.2020г.,
постановено по търг. д. №280/2019г. по описа на Окръжен съд С.З., ответникът „З.а.д.Д.Б.:
Ж. и З.” АД, с ЕИК: ******* е осъден да заплати на Н.К.К., с ЕГН **********, в качеството й на
внучка на Н.Б.Ж., с ЕГН **********, б.ж. на гр. С.З., сумата от 25 100лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания - остра
стресова реакция и изживени силни негативни емоции от загубата на близък
роднина, вследствие на ПТП, настъпило на 11.02.2016г., при което е починала
баба й - Н.Б.Ж., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
11.02.2016г. - датата на непозволеното увреждане, до окончателното й изплащане.
Ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски по делото – 1300лв., както и да
заплати по сметка на Окръжен съд С.З.сумата 580,70 лв. - разноски по делото. Решението е постановено при участието на третото
лице помагач А.Р.Д. ЕГН **********.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – „З.а.д.Д.Б.:
Ж. и З.” АД. Въззивната жалба е срещу тази част от
решението, с която исковата претенция за неимуществени вреди е уважена за
разликата над 5 000лв. до присъдения размер – 25 100лв. Твърди се, че
в обжалваната част решението е неправилно и необосновано, постановено в
нарушение на материалния закон – чл.51 ал.2, чл.52 от ЗЗД, както и чл.493а
ал.4, във вр. с пар. 96 от
ПЗР КЗ. Изложени са подробни съображения за прекомерност на присъденото
обезщетение, несъобразено с принципите на справедливостта, визирани в чл.52 от ЗЗД. Анализирани са депозираните по делото гласни доказателства и приетото
заключение от съдебнопсихологична експертиза, с
доводи, че така депозираните доказателства не установяват наличието на душевни
болки и страдания, претърпени от ищцата, вследствие смъртта на нейната баба,
които да подлежат на обезщетяване с посочения паричен еквивалент. Изразено е несъгласие
с изводите на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалата за настъпилия
вредоносен резултат, като в тази насока е коментирано заключението от съдебноавтотехническата експертиза. Освен това, се твърди,
че първоинстанционното решение не е съобразено с
разпоредбата на пар. 96 от ПЗР КЗ и регламентираните
с тази разпоредба лимити на обезщетението за неимуществени вреди. На
самостоятелно основание се възразява срещу определения от първоинстанционния
съд начален момент на присъдената законна лихва. В тази насока са въведени
доводи за приложимост на действащия КЗ – чл.497 ал.1, т.2 от КЗ. Иска се отмяна
на решението в обжалваната чест и постановяване на друго, с което искът за
неимуществени вреди да бъде отхвърлен за разликата над 5 000лв. до претендирания размер – 25 100лв., евентуално –
присъденото от окръжния съд обезщетение да бъде намалено, като се отмени
решението и досежно началната дата на присъдената
законна лихва, включително и по отношение на необжалваната част от решението.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна – Н.К.К., с който въззивната жалба се оспорва изцяло.
С въззивната жалба и
постъпилия отговор не се заявяват доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното
от закона съдържание.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно
основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./.
Ищцата в първоинстанционното
производство – Н.К.К., е изложила фактически твърдения за наличие на
предпоставките по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, а именно: При пътнотранспортно
произшествие, настъпило на 11.02.2016г., около 06:45ч., в гр. С.З., на кръстовището на бул. „С.“ и ул.
„К.Г.“, на пешеходната пътека срещу магазин „П.“, при управление на л.а. „Ф.П.“,
с peг. № *******, водачът А.Р.Д., с ЕГН **********, е
блъснал пешеходките П.Б.Г.и сестра й Н.Б.Ж.- баба на ищцата. В резултат на
ПТП-то е причинена многостепенна средна телесна повреда на П.Б.Г., както и
смъртта на Н.Б.Ж.– баба на ищцата. Описан е подробно механизмът на настъпилото
ПТП, като се твърди изключителна вина на водача на л.а. „Ф.П.“, с peг. № ******* - А.Д.. Ищцата се позовава на образувани по
повод процесното ПТП пр.пр.
№***/2016г. по описа на ОП - С.З.и ДП №**/2016г. по описа на ОД на МВР - С.З..
По внесен обвинителен акт срещу виновния водач е образувано НОХД №177/2016г. по
описа на ОС С.З.. С влязла в сила присъда №27/21.06.2016г. по посоченото дело,
водачът А.Р.Д. е признат за виновен в това, че на 11.02.2016г. в гр. С.З., при
управление на л.а. „Ф.П.“ с peг. № *******, в
нарушение на правилата за движение по пътищата- чл.20, ал.1 от ЗДвП, чл.20,
ал.2 от ЗДвП и чл.119, ал.1 от ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на Н.Б.Ж.,
като от деянието е настъпила смърт на едно лице и телесни повреди на едно лице,
деецът е избягал от местопроизшествието, деянието е извършено на пешеходна
пътека и представлява особено тежък случай, А.Д. е лишен и от право да
управлява МПС за срок от 9 години, считано от влизане на присъдата в законна
сила.
Ищцата твърди и са изложили обстоятелства за наличие
на установена трайна емоционална връзка с нейната баба. Ищцата била единствена
внучка на Н.Ж.и е кръстена на нея. Пострадалата Н.Ж.участвала активно –
майчински в отглеждането и възпитанието на ищцата и между двете съществували
отношения на обич, разбирателство и взаимна привързаност. Смъртта на близкия родственик причинила за ищцата
неимоверни душевни болки и страдания, непреодолени и понастоящем. Нарушен е
обичайният й начин на живот.
Отговорността на ответника се ангажира в качеството му
на застраховател по застраховка гражданска отговорност по силата на
застрахователна полица №****************., валидна от 11.09.2015г. до 10.09.2016г.
Искането, с което е сезиран съдът е, ответникът да
бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 25 100лв. – обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, ведно със законна лихва от датата на
увреждането – 11.02.2016г.
В постъпилия в срока по чл.367 ГПК отговор от
ответника „З.а.д.Д.Б.: Ж. и З.” АД се оспорва
така предявеният иск. Относимите за настоящето
производство възражения по основателността на иска, поддържани във въззивната жалба, се свеждат до прекомерност на претендираното обезщетение, наличие на съпричиняване,
началния момент на дължимата законна лихва.
При така посочените твърдения и възражения на
страните, съдът намери за установено следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията,
визирани в чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането /отм./, съгласно която увреденият,
спрямо когото застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя. В чл.226, ал. 1 от КЗ /отм./ е признато право в полза на
увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е
отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу
застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира
отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, е необходимо към
момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение,
породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия
причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и
всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,
пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо
увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда
да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно
поведение, наличие на причинна връзка между противоправното
поведение и причинената вреда.
Въпросът относно активната материалноправна легитимация на ищцата не е пренесен пред въззивната инстанция, доколкото първоинстанционното
решение е обжалвано в частта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди
над размера от 5 000лв. до 25 100лв.
Ищцата е активно материалноправно
легитимирана да получи обезщетение за причинените й неимуществени вреди от
смъртта на нейната баба, с оглед разрешението, дадено в Тълкувателно решение
№1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. Според цитираното
тълкувателно решение материално легитимирани в гражданския процес да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от
24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени.
Релевантни за наличието на действително създадена
трайна емоционална връзка между пострадалата Н.Ж.и нейната внучка – ищца по
делото, включително и по отношение на еквивалентния размер на понесените от нея
душевни болки и страдания вследствие загубата на близък родственик, са
депозираните при първоинстанционното разглеждане на
делото гласни доказателства. От показанията на свидетелите К.Ж.К.-баща на ищцата и Н.П.-
живеещ на съпружески начала с ищцата, по
безспорен начин се установява, че последната и починалата й баба са били в
изключително близки отношения, обусловени не само от роднинската им връзка.
Гласните доказателства установяват, че първоначално /в детската възраст на
ищцата/ - семейството й и починалата Ж. са живеели в едно домакинство, а
впоследствие – в непосредствена близост. Н.Ж. активно участвала в отглеждането
и възпитанието на ищцата, между последната – като единствена внучка на Н.Ж., и
пострадалата била изградена силна емоционална връзка. Тази емоционална връзка
не само че се е запазила през годините, но е добила още по-силни измерения.
Баба и внучка, макар и вече живеещи в различни населени места /ищцата е била
студентка в гр. П./, са поддържали непрекъснати контакти – разговаряли са
ежедневно по телефона, а при посещенията си в гр. С.З./при родителите й/ ищцата
винаги е посещавала и баба си. Ищцата изпитвала необходимост от разговорите със
своята баба и от нейните съвети. Относими в тази
насока, като по-конкретни и по-актуални, са показанията на свидетеля П., които показания
почиват на непосредствени възприятия: Н.Ж. е помагала на внучката си при
нанасянето в нова квартира, в която свидетелят и ищцата заживели заедно, като
ищцата му е споделяла, че такава помощ й е оказвана от страна на нейната баба и
при нанасянето в предходни квартири. Н.Ж. подпомагала ищцата, като единствена
нейна внучка и финансово, подарила й лаптоп. Гласните доказателства установяват,
че привързаността между баба и внучка не е била просто фамилна, а притежаваща
характеристиките на тясна семейна връзка. /Св. П.: „баба й имаше голямо присъствоие в живота й; под всякаква форма, не само
емоционално, но и физически също.“/. И двамата свидетели депозират показания,
че смъртта на Н.Ж. се е отразила изключително неблагоприятно върху психическото
състояние на ищцата. Ищцата станала затворена, тъжна. Макар и студентка в гр. П.,
останала продължително време при родителите си в гр. С.З.. След инцидента не
била в състояние да мине през мястото, където е настъпил инцидентът, а дори и
понастоящем, ако това се случи, страда и започва да плаче.
Доколкото неимуществените вреди са негативни промени в
психоемоционалната сфера на индивида, относимо към спора е и заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебнопсихологична експертиза. Вярно е, че констатациите
на вещото лице, вследствие проведените специализирани изследвания и експертно
оценъчно интервю, са, че понастоящем при ищцата липсват типичните симптоми постравматично стресово разстройство. Но заключението на
специалиста – психолог е, че Н.К. е преживяла тежко загубата на своята баба, с
която са имали здрава емоционална връзка; Мъката по любимата баба и тъгата в
спомените по нея няма как да бъде изтрита от съзнанието на Н., те присъстват и
ще присъстват до края на живота й, дори с времето да избледняват.
При преценката на личния характер на претенцията за
репариране на неимуществени вреди, настъпили вследствие смърт на родственик,
свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите, както
и връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение, коментирани по-горе, въззивната инстанция намира, че справедлив паричен
еквивалент за претърпените от ищцата болки и страдания, свързани в със загубата на
изключително близък човек, е сумата от 25 100лв., както е определена и от първоинстанционния съд. Това обезщетение съответства на
уредения в чл.52 от ЗЗД принцип за
справедливост, отчитайки, че според данните по делото, Н.Ж., която не е била и в
напреднала, нуждаеща се от чужда помощ възраст – на 65 години, е била морална
опора за внучката си, отношенията помежду им, установеният по делото интензитет
на търпените душевни болки, внезапността на такова
трагично събитие. Фактът, че към момента на трагичното събитие ищцата е в зряла
възраст и има собствен самостоятелен живот, че след инцидента, заедно със
свидетеля П. са заминали в чужбина за една година, /което, според гласните доказателства,
е станало, за да преодолее по-лесно трагичното събитие/, че ищцата не е
потърсила специализирана медицинска помощ – от психолог или психиатър, би могъл
да бъде отчетен при претенция за по - висок размер обезщетение от
горепосочения. Вярно е посоченото от жалбоподателя, че показанията на двамата
свидетели, като лица, от кръга на посочените в чл.172 от ГПК, могат да се
считат до известна степен за предубедени, но съдът ги кредитира, като
непосредствени и убедителни и преди всичко – съвпадащи с останалите данни по
делото – заключението от съдебнопсихологичната
експертиза. Съгласно разясненията на вещото лице – психолог, дадени в съдебно
заседание, преживяната от ищцата стресова реакция не би могла да се повлияе от медикаменти,
които поддържат временно състоянието, а мъката и тъгата са психическо състояние,
което трудно би могло да се повлияе от медикаменти. Вещото лице е категорично,
че силно изразената стресова реакция от преживяното при ищцата е констатирана
при проведените специализирани изследвания и симптомите, съпровождащи тази
стресова реакция, присъстват и ще присъстват, дори и с времето да избледняват. От
значение в случая, макар и по-второстепенно, е субективното възприятие,
свързано пряко с личността на понасящия вредите, като съгласно заключението на
вещото лице – психолог, ищцата е склонна към дълбоко емоционално преживяване на
тъга и трудно преработване на мъката.
По изложените съображения установени са елементите от фактическия състав на чл.226 ал.1
от КЗ /отм./: Ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се психически
болки и страдания от настъпилата смърт на нейната баба. Вредите са причинени
виновно, в резултат на противоправно поведение на
водача на л.а. „Ф.П.“,
с peг. № ******* - А.Р.Д.. Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, са установени по
задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК, с
оглед постановената и влязла в сила присъда №27/21.06.2016г. по НОХД №177/2016г.
на ОС С.З./влязла в сила на 06.07.2016г./. Налице е причинна връзка между противоправното
поведение и претърпените вреди. Установено е основанието за ангажиране
отговорността на ответника с оглед установения специфичен елемент на визираната в чл.226
ал.1 от КЗ /отм./ във вр. с чл.223 ал.1 от КЗ /отм./ функционална
отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска
отговорност” – със застрахователна полица №****************. от
10.09.2015г., валидна от 11.09.2015г. до 10.09.2016г.
Не може да се сподели тезата на жалбоподателя, че
определеното и присъдено от първоинстанционния съд
обезщетение неправилно не е съобразено с разпоредбата на пар.
96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г./,
съгласно която преходна разпоредба, до влизането в сила на наредбата за
утвърждаване на методиката по чл.493а ал.2, обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 – разширения кръг лица, се
определя в размер до 5 000лв. На първо място в случая е приложима разпоредбата
на пар. 22 от ПЗР КЗ, изрично предвиждащ, че за
застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс –
какъвто е настоящият случай /застрахователната полица №****************. е сключена на
10.09.2015г. и е валидна от 11.09.2015г. до 10.09.2016г./, се прилагат разпоредбите на отменения КЗ. Освен
това, невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи да се ограничава с лимитни стойности, се извежда
от принципите на справедливост, визирани в чл.52 от ЗЗД, от които следва, че обезщетението за неимуществени вреди възмездява
страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредените,
вследствие смъртта на техен близък. Това разбиране в по-пълна степен
съответства и на прокламираните в Конституцията на РБ основни права на
гражданите – чл.56 от КРБ - всеки гражданин има право на защита, когато са
нарушени или застрашени негови права или законни интереси, така и на основните
принципи, общи за правото на държавите членки на ЕС в областта на извъндоговорната отговорност, като правото на ЕС не
предвижда максимални лимити, а минимални стойности на обезщетение за
неимуществени вреди - чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху
задължението за сключване на такава застраховка. Това е гаранцията, дадена и в
т.12 от преамбюла на Директивата, на която се позовава жалбоподателят, която е
коректно цитирана, но е неправилно тълкувана от въззивника.
Именно т.12 от преамбюла на Директивата обобщава задължението на държавите - членки
да гарантират минимални суми на застрахователно покритие, което представлява
важен елемент от защитата на пострадалите. А гаранцията за тази защита е
свързана именно с приложението на чл.9 ал.1 от Директивата, предвиждащ
минимални суми и регламентиращ: Без да се засягат всякакви по-високи
гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава-членка
изисква застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна най-малко по
отношение на следните минимални суми: в случай на телесно увреждане — минимална
застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5
000 000 EUR за събитие, независимо от броя на
пострадалите.
Не на последно място в случая приложение намира и
разпоредбата на чл.633 от ГПК, регламентираща
действието на решението по преюдициалното запитване,
а именно - решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички
съдилища и учреждения в Р. Б.. Отговор на преюдициално запитване, относимо
към настоящия казус, се съдържа в решение на Съда на ЕО от 24.10.2013г. по дело * – ***/12/*********
срещу ******** AAS, постановено по преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от съд от Л.. Съгласно т.2 от диспозитива на решението, чл.3, пар.1
от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора
директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската
отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътно
транспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка
от посочените в чл.1, пар.2 от Втора директива 84/5.
Вярно е посоченото от жалбоподателя, че цитираното решение на Съда на ЕО е
постановено при действието на Директива 72/166 и чл.1, пар.1
и 2 от Втора директива 84/5, но това не променя задължителния му характер по
смисъла на чл.633 от ГПК. Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009г. не отменя, дори не изменя Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора директива 84/5, а кодифицира посочените
директиви /ведно с Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990г. и Директива
2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000г. за сближаване
на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската
отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства/
- с оглед постигане на яснота и
рационалност – т.1 от преамбюла на Директива 2009/103/ЕО. Ето защо оплакването,
съдържащо се във въззивната жалба, че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди на ищците не е съобразено с лимитите,
посочени в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, е неоснователно.
Следващият спорен въпрос, очертан с предметните
предели на въззивната жалба е наличието на съпричиняване за вредоносния резултат от страна на
пострадалото лице.
В материалноправната
норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена възможност за намаляване на
обезщетението за вреди от деликт, като намаляването
на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението
на пострадалия и произлезлите вреди.
Като поведение на пострадалата, което да е допринесло
за произлезлите вреди, от страна на жалбоподателя се сочи нарушение на
изискванията на чл.113 т.1 и т.2 от ЗДвП. Съгласно цитираните разпоредби, при пресичане на
платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки
при спазване на следните правила:1. /изм. – ДВ, бр. 9 от 2017 г., в сила от 26.01.2017г./
преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се
пътни превозни средства; 2. да не удължават ненужно пътя и времето за
пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение.
Съгласно действащата към процесния момент – м.
02.2016г., разпоредба на чл.113, т.1 от ЗДвП, пешеходците са длъжни преди да навлязат на платното за движение,
да се съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с
тяхната скорост на движение.
Относно механизма на настъпилото ПТП при първоинстанционното разглеждане на делото е допусната съдебноавтотехническа експертиза, заключението от която е
релевантно и към въведеното от жалбоподателя възражение за съпричиняване.
При правилен анализ
на фактическата обстановка, изграден основно на заключението от съдебноавтотехническа експертиза, както и при правилно
тълкуване и прилагане на нормативната уредба – Закона за движение по пътищата,
окръжният съд е приел липсата на каквото и да е поведение от страна на
пострадалата, с което обективно да е допринесла за вредоносния резултат или да
е улеснила с поведението си неговото настъпване. Съгласно заключението на
вещото лице, което, като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се
кредитира и от настоящата инстанция, при удара на лекия автомобил и
пострадалите, последните са се намирали изцяло
в зоната на пешеходната пътека. Първоначалният контакт се е реализирал на
около 1.3 след ориентира /източно от ориентира/ и 1.8м. на ляво от десния край
на платното за движение. Към момента на предприемане на пресичане от
пострадалите на платното за движение, те са имали техническа възможност да
възприемат движението на лекия автомобил откъм дясната им страна, който обаче
се е намирал на разстояние 112м преди мястото на удара – което разстояние е
достатъчно по смисъла на отменената разпоредба на чл.113, т.1 от ЗДвП да
осигури безпрепятственото им преминаване при съответното спазване на правилата
за движение от страната на водача на МПС – а именно – при прибложаване
на пешеходна пътека да приведе скоростта си на движение до технически
съобразената, а при необходимост – да спре преди коридора на движение на
пешеходците. Съгласно заключението от автотехническата
експертиза, единствената възможност за предотвратяване на ПТП-то е била водачът
на лекия автомобил да пропусне пострадалите да преминат по пешеходната пътека,
като за последния не е имало наличие на намалена или ограничена видимост. В
съдебно заседание вещото лице е разяснило, че към момента, в който пешеходките
са предприели навлизане на платното за движение – по пешеходна пътека,
съобразно отстоянието на лекия автомобил, последният
е имал възможност да намали скоростта, дори и без да предприеме екстремно
спиране, да предотврати ПТП-то. За да е налице съпричиняване
по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за
вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си
неговото настъпване, независимо дали е действал виновно, каквото поведение –
както виновно, така и само създаващо или улесняващо настъпването на вредоносния
резултат от страна на пострадалата, в случая не е налице. Следователно липсва обективен
принос по смисъла на
чл.51 ал.2 от ЗЗД и доводите на
жалбоподателя за наличието на съпричиняване, относимо към размера на претенциите, се явяват неоснователни.
С оглед основателността на
главния иск и предвид разпоредбата на
чл.223 ал.2 от КЗ /отм./, основателен се явява и аксесорният, като на
основание чл.84, ал.3 от ЗЗД следва да се присъди и законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди от датата на увреждането – 11.02.2016г.,
както правилно е присъдена от първоинстанционния съд.
Оплакването на жалбоподателя, свързано с приложимостта на действащата
нормативна уредба – чл.497 от КЗ, е неоснователно и не е съобразено с
действащия по време материален закон – КЗ – отм., с оглед изричната разпоредба
на пар. 22 от ПЗР КЗ. Както се посочи, съгласно цитираната
разпоредба, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на
този кодекс, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните
договорят друго след влизането в сила на този кодекс. В случая не е установено,
нито пък са въведени твърдения за договорено „друго“ между страните. Ето защо
несъстоятелна е тезата на жалбоподателя за приложимост на разпоредбата на
чл.497 от действащия КЗ, относно началния момент на законната лихва, доколкото,
правоотношенията между страните се уреждат по отменения КЗ. А отговорността на
застрахователя по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ е изцяло тъждествена по обем с тази
на прекия причинител, поради което застрахователят дължи на увредения това,
което последният би имал право да получи като обезщетение от деликвента, като констатнтна и
непротиворечива е съдебната практика по отменения КЗ относно началния момент на
законната лихва – а именно датата на увреждането.
По изложените съображения въззивната
жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното
решение, като правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл.273, във вр. с чл.78 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна направените разноски пред въззивната инстанция, които, съгласно представения списък
на разноските по чл.80 от ГПК са 1 200лв. /адвокатско възнаграждение,
заплатено в брой, съгл. договор за правна защита и съдействие/.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №260097/04.11.2020г., постановено по търг. д. №280/2019г.
по описа на Окръжен съд С.З., в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която „З.а.д.Д.Б.:
Ж. и З.” АД, с ЕИК: ******* е осъдено да заплати на Н.К.К., с ЕГН **********, в качеството й на
внучка на Н.Б.Ж., с ЕГН **********, б.ж. на гр. С.З., сумата над 5 000лв.
до 25 100лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от загубата на близък роднина, вследствие на ПТП, настъпило на
11.02.2016г., при което е починала баба й - Н.Б.Ж., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 11.02.2016г. - датата на непозволеното увреждане, до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „З.а.д.Д.Б.:
Ж. и З.” АД, с ЕИК: ******* да заплати на Н.К.К., с ЕГН ********** разноски за въззивното
производство – 1 200лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: