P Е Ш Е Н И Е
Гр. С., 15.12.2014г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и
четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
при участието на секретаря Е.Г. като разгледа т.д. № 2973 по описа за 2014г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД.
Ищецът „З.п.”
АД поддържа, че на 19.05.2009г. е наредил превод на сумата от 200 000 лв.
по сметка на Министерство на регионалното развитие, която е отчетена като
приход от концесии. Ищецът твърди, че към момента на плащането не е
съществувало основание за извършването му, тъй като ищецът не е нито
концесионер, нито наемател на морски плаж, поради което претендира връщане на
сумата като получена без основание, ведно със лихвата за забава върху същата в
размер на 61 595, 61 лв. за периода от 15.04.2011г. до датата на исковата
молба, тъй като сочи, че е поискал връщане на сумата с писмо –покана от
25.06.2009г. и втора покана, получена на 06.11.2009г. В допълнителната искова
молба от 08.07.2014г. заявява становище по доводите на ответника и исканията му
по доказателствата, като оспорва допустимостта и основателността на
възражението за прихващане на ответника. Посочил е, че не оспорва, че между
страните е бил сключен концесионен договор за морски плаж „З.П.”, който твърди,
че е прекратен на 01.05.2008г. Твърди, че е извършвал през летния сезон на
2008г. задължителните дейности по водно спасяване и обезопасяване на
прилежащата акватория, медицинско обслужване и санитарно поддържане на плажа,
както и охрана. Твърди, че въпреки извършваните дейности не е реализирал
приходи и счита не е използвал процесния морски плаж, както и че не е
препятствал Държавата да ползва имота си. В хода на съдебното производство
поддържа исковите си претенции чрез процесуалния си представител – адв. М. като
претендира уважаването им и присъждане на разноски по списък. Излага подробни
съображения и в писмена защита.
Ответникът
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие чрез
процесуалния си представител – юриск. Бедникова, оспорва иска като
неоснователен по съображения, изложени в писмения отговор от 11.06.2014г. и
допълнителния писмен отговор от 31.07.2014г. Ответникът твърди, че ищецът е
ползвал процесния морски плаж, поради което със заплащане на горепосочената
сума не се е обогатил неоснователно. Твърди, че фактът, че сключеното между страните
споразумение № 176 от 08.09.2008г., е прогласено за нищожно със съдебно
решение, не води до недължимост на сума за ползването на морския плаж.
Поддържа, че за сумата от 37 343 лв. – цена за ползване на морския плаж за
периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г. е уважен предявен частичен иск с
решение на Варненски апелативен съд по в.гр.д.№ 59/2012г., а за размера до
цялото вземане от 336 085, 26 лв. е висящо гр.д.№ 1625/2013г. на ОС – В..
Заявява възражение за прихващане със сумите от 373 428, 26 лв.,
представляваща сума, с която ищецът се е обогатил неоснователно за периода от
08.09.2008г. до 31.12.2008г., ползвайки без основание обект публична държавна
собственост – плаж „З.П.”, както и със сумата от 336 085,26лв.,
представляваща остатък от сума, с която ищецът се е обогатил неоснователно за
периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г., ползвайки без основание обект публична
държавна собственост – плаж „З.П.”, за което вземане сочи, че е висящо гр.д.№
1625/2013г. В допълнителния отговор ответникът поддържа, че е налице хипотезата
на чл. 55, ал.2 от ЗЗД, тъй като макар със съдебно решение да е прогласена
нищожността на споразумението, с което страните са уредили взаимоотношенията си
във връзка с ползването на морския плаж и заплащането на възнаграждение за
това, то ищецът действително е ползвал същия и заплащането на сумата е
извършено съзнателно, в съгласие с изискванията на закона, т.е. представлява
съзнателно изпълнение на нравствен дълг и не води до липса на основание. Претендира
отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Съдът
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори и се
установява от представеното платежно нареждане от 19.05.2009г. и справка за
счетоводна статия от МРРБ, че ищецът е заплатил по сметка на МРРБ сумата от
200000 лв., като посоченото основание е „за плаж З.П.”. Представено е и писмо
на заместник-министъра на РРБ от 03.06.2009г., с което се потвърждава
полученото плащане и е помолен ищеца да уточни дали същото е по сключеното
споразумение от 08.09.2008г. относно ползването на плажа до края на 2008г.
С писмо
от 23.06.2009г. изпълнителният директор на ищеца изрично е уточнил, че
постъпилото плащане не е по изпълнение на задължения по споразумение
№176/08.09.2008г., тъй като счита, че такива не са възникнали, а е без
основание и е претендирано връщането му. Приложено е известие на „Български
пощи за доставяне на писмото на 25.06.2009г.
Между
страните по делото е безспорно, че е бил сключен представеният на стр. 46 и
следващите от делото договор за предоставяне на концесия върху част от
крайбрежната ивица „Морски плаж „З.П.” от 09.06.1998г. Срокът на договора е 10
години, считано от датата на влизането му в сила и може да бъде продължаван по
взаимно съгласие между страните и при условията на чл.3 от Закона за
концесиите. Съгласно чл. 50 договорът влиза в сила от 01 май 1998г. В чл. 20 и
следващите е уговорено концесионното възнаграждение и сроковете за заплащането
му, а в договора са подробно регламентирани правата и задълженията на страните.
На 03.01.2001г. е сключен между страните представения анекс № 1, с който е
уговорено изменение на процентът на отчисление от МРЗ при определяне на
концесионното възнаграждение. Съгласно представения анекс № 2 от 15.12.2004г.
страните са изменили чл. 21 и 22 от сключения договор, които са свързани с
начина на формиране на концесионното възнаграждение.
По
делото е представен констативен протокол от 27.05.2008г. / стр. 78 и следващите
от делото/, съгласно който описаната комисия, е констатирала фактическото
състояние на обекта на концесията, а именно отразено е, че плажът е в добро
състояние, сравнително почистен, разположени са плажни принадлежности – чадъри,
шезлонги, поставени са преместваеми обекти, но няма незаконно строителство,
като по т.2 от протокола е отразено предаването на обекта от концесионера „З.п.”
АД.
Между
страните е сключена представеното споразумение № 176 от 05.09.2008г. / стр. 85
от делото/, съгласно което ищецът „З.п.” АД се задължава да осигури
задължителните дейности по параграф 1, т.1 от ДР на Закона за устройството на
Черноморското крайбрежие срещу правото да извършва дейностите по чл. 10, ал. 4
от ЗУЧК, както и се е задължил в срок до 31.12.2008г. да плати по бюджетната
сметка на МРРБ сума в размер на годишното концесионно възнаграждение за 2008г.,
като е уговорено, че споразумението е със срок на действие до 31.12.2008г.
Между страните по делото е прието за безспорно, че с решение на Варненски
окръжен съд по т.д.№ 1644/2010г. гореописаното споразумение е прогласено за
нищожно, макар да не се представя съдебното решение от страните, а са налице
данни – представеното удостоверение от 10.10.2014г., че е започнала процедура
по възстановяване на делото. След справка по деловодната система на Варненски
окръжен съд настоящият съд установи, че с процесното решение от 29.04.2011г. по
т.д.№ 1644/2010г. съдът е отхвърлил претенцията на МРРБ срещу ищеца за заплащане
на сумата от 129 371.30
лева, представляваща незаплатена сума по споразумение
No-176/08.09.2008 година, частичен иск от сумата 1293713.05 лева, ведно със
сумата от 24047.97 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата от 129 371.30 лева за периода 01.01.2009 година - 31.07.2010
година, като в
мотивите на съдебното решение е прието, че сключеното споразумение е нищожно
поради заобикаляне на закона, тъй като се предоставя морски плаж, не по реда на
концесията.
С писмо,
заведено при ответника с входящ номер от 20.05.2009г., изпълнителният директор
на ищцовото дружество е посочил че след 27.05.2008г. дружеството е продължило
да извършва дейностите, осигуряващи нормалното функциониране на плаж „З.П.”
през туристическия сезон, а именно водното спасяване, обезопасяване на
прилежащата територия, санитарно-хигиенно поддържане, като поддържа в писмото,
че не е получавало приходи от наеми или услуги за територията на плаща, като
сочи, че едва след споразумението от септември 2008г., т.е. няколко дни до края
на туристическия сезон имало право да извършва дейностите по чл. 10, ал.4 от
ЗУЧК. Посочил е, че счита споразумението за нищожно като противоречащо на
закона, както и че възразява срещу претендираната от МРББ сума за концесионно
възнаграждение за 2008г. както поради промяна в елементите на методиката, така
и поради намаляване площта на плажа.
Представен
е договор № 818/14.11.2007г., съгласно който ищецът е възложил на фирма – „И. –
От
ответника е представен акт № 1045 от 16.04.2008г. за поправка на акт за
изключителна държавна собственост, който е за имот – морски плаж „З.П.”, като
общата му площ е 132 455 кв.м., а чистата активна пясъчна площ –
130 371 кв.м.
По
делото е безспорно и се установява след справка по обявените съдебни актове, че
с решение на Апелативен съд – В. № 58/03.04.2012г. по в.гр. д.№ 59/2012г.,
което е влязло в сила, тъй като с определение на ВКС, № 161/04.02.2013г. по
гр.д.№ 1079/2012г. на ВКС, ІV г.о. не е допусната касация на решението, след
отмяна на първоинстанционния акт, ищецът „З.П.” е осъден да
заплати на Държавата, по сметка на Министерството на
регионалното развитие и благоустройството на РБ, сумата от 37 343.00 лв. (тридесет
и седем хиляди и триста четиридесет и три) лева, предявена като частичен иск от сумата 373 428.26 лева и представляваща сумата, с която
дружеството се е обогатило без основание за сметка на държавата от ползването
на публична държавна собственост – плаж „З.П.”
за периода от 27.05.2008 година до 08.09.2008 година, на основание чл.59 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от
завеждането на делото-23.09.2010 година и направените разноски. Не се спори, че за
разликата над частично предявения размер е висящо друго дело пред Варненски
окръжен съд.
По делото е изслушано заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице Р.Г., което се
кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно и от
което се установява, че ползвайки приложените към делото
документи - Анекс № 2 от 15.12.2004 г.
към Договор за предоставяне на концесия върху част от крайбрежната плажна ивица
на морски плаж „З.П.” от 9 юни
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предполага установяването, че
ищецът е заплатил процесната сума на ответника при липса на основание – начална
липса на основание, нищожно основание или отпаднало с обратна сила. Основните предпоставки на фактическия състав
на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, от ЗЗД са получаването на
имуществена ценност от един правен субект и отсъствието на основание за
получаването, като получаването е фактическо действие, в резултат на което
получилият имуществена облага установява своята фактическа власт върху
полученото. Съобразно
константната практика на съдилищата по този фактически състав на
неоснователното обогатяване ищецът доказва плащането на сумата, а ответникът –
наличието на валидно основание за престиране на същата. Ако получилият облагата не докаже по
несъмнен начин, че има основание да я задържи, то той дължи нейното връщане, в който смисъл е и практиката на ВКС / решение по гр.д.№ 5858/2007 г. , решение по гр.д.№
335/2008 г., решение № 739 от 15.11.2010 г. по гр.д.№ 316/2010 г., ІV г.о.,
решение № 138 от 07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г. , ІІ т.о. и други/. По делото е безспорно между страните и се установява от представените по
делото доказателства, че на 19.05.2009г. ищецът е заплатил по сметка на МРРБ
сумата от 200 000 лв., като посоченото основание е „за плаж З.П.”. В документа
за плащане на сумата не е посочено, че основанието за плащане на същата е
споразумението от септември 2008г., за което в мотивите на влязло в сила между
страните решение е признато, че е нищожно поради противоречие със закона и
заобикаляне на закона, но по делото не се установи и че е налице друго валидно
договорно основание за получаване на процесната сума. Сключеният между страните
договор за концесия не се спори, че е прекратен с изтичане на срока му, което
се потвърждава от съставения приемо-предавателен протокол от 27.05.2008г.
Предвид нищожността на споразумението, не може да се приеме, че платената сума
съставлява изпълнение на уговореното по същото задължение на ищеца за заплащане
на възнаграждение, равно на концесионното, а от страна на ответника не се
установи, че е имало предходно неизплатено възнаграждение за концесията на
плажа от страна на ищеца, респ., че плащането на тази сума е на някакво друго валидно
правно основание. Предвид горното и като отчита, че по отношение на дължимостта
на концесионно възнаграждение след май 2008г. е налице влязъл в сила съдебен
акт между страните, с който е прието, че такова не се дължи поради прекратяване
на договора и нищожност на споразумението за ползване на плажа до края на
2008г., съдът следва да приеме, че сумата е платена без основание и подлежи на
реституция. При плащането без основание обогатилият се дължи връщане на сумата
от датата на поканата, а такава е отправена от страна на ищеца още през 2009г.,
поради което следва да се приеме, че се дължи и лихва за забава в размер на
61 595, 61 лв. за периода от 14.05.2011г. до датата на исковата молба –
14.05.2014г., т.е. три години назад от датата на исковата молба. За размера на
лихвата са представени справки, които не са оспорени и същият е приет изрично
за безспорен между страните с протоколно определение. Предвид горното съдът
намира, че ответникът дължи на ищеца връщане на получената сума от 200 000
лв. и лихва върху същата в размер на 61 595, 61 лв., или общо задължението
на ответника възлиза на сумата от 261 595, 61 лв.
По доводите на ответника, че е
налице хипотезата на чл. 55 ал. 2 от ЗЗД, а именно съзнателно изпълнение на
нравствен дълг, което изключва неоснователното обогатяване, съдът намира
следното:
В чл.55, ал.2 ЗЗД е предвидено, че
не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил свой
нравствен дълг. В т.3 от ППВС № 1/1979 г. е прието, че въпросът за съзнателно
изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на начална
липса на основание. Нравственият дълг по чл.55, ал.2 ЗЗД няма правен характер,
а представлява поведение, при което се съзнава, че лицето, което дава нещо,
няма валидно правно задължение, нито прави дарение, а единствено изпълнява
съзнателно свое морално задължение. Изпълнение на нравствен дълг има при изпълнение
на морални задължения като тези на родителите за осигуряване възможност на
децата им да продължат обучението си и след предвидената в Семейния кодекс
възраст, до която се дължи издръжка, задължения за осигуряване на условия за
проспериране, или при произтичащи от сключен брак морални задължения за взаимно
подпомагане, полагането на грижи, внимание и издръжка между съпрузите. Освен
цитираното по-горе тълкувателно решение на Пленума на Върховния съд, наред с
казуалната практика на Върховния съд – така, напр. решение № 643/1973 г., І
г.о., решение № 2533/
Предвид
горните изводи съдът следва да разгледа заявеното от ответника евентуално възражение
за прихващане, което намира, че е процесуално допустимо. В тази връзка следва
да се има предвид, че по
процесуалния въпрос допустимо ли е приемане и разглеждане от първоинстанционния
съд на възражение за прихващане с насрещно вземане при положение, че ответникът
е предявил същото вземане и с искова молба и то е предмет на разглеждане на
друго производство, е налице практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а
именно решение № 134 по т.д. № 61/2011 г. на І ТО
на ВКС, по което отговорът е, че
за съда съществува задължение да разгледа възражението за прихващане независимо
от наличието на друг спор и е налице неприложимост на чл. 95 от ГПК (отм.), респективно чл. 126 от
действащия ГПК, като
е допустимо едновременната висящност на делата по възражението за прихващане и осъдителен иск за същото вземане,
като единствено влизане в сила на решение по иска за вземането би било пречка за разглеждане на съдебното възражение за
прихващане. В тази връзка следва да се има предвид, че с влязло в сила решение
между страните по частично предявения иск за част от вземането, с което е
заявено възражението за прихващане, е установено със сила на пресъдено нещо, че
ищецът „З.п.” АД е ползвал без основание процесния морски плаж, който е
изключителна държавна собственост, през периода от 27.05.2008 година до 08.09.2008 година и дължи на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение в размер на сумата
от 37 343.00 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба. За тази сума възражението за прихващане е материалноправно такова, тъй
като не се спори по делото и не се установява плащане на същата, а тя е
присъдена с влязъл в сила съдебен акт, поради което спрямо нея следва да се
приеме, че ответникът е направил валидно материалноправно изявление за
прихващане и тя следва да бъде призната и прихваната от сумите по исковете. По
отношение на останалия размер от вземането за неоснователно обогатяване поради
ползване без основание на процесния морски плаж за същия период, заявено чрез
възражение за съдебно прихващане, съдът следва да отчете силата на пресъдено
нещо на процесното решение, с което е признат за установен между страните факта
на ползване на плажа от ищцовото дружество през процесния период и счита, че не
може да пререшава същия в настоящото производство. Независимо от горното следва
да се има предвид, че доводите на ищеца, че въпреки, че бил извършвал описаните
дейности по плажа през сезона на 2008г. и дори възложил пропусквателен режим на
охрана на плажа от трето лице, не бил извличал ползи от горното и в този смисъл
не бил ползвал процесния плаж, са неоснователни, тъй като за да е налице
основание за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на собственика
от имота следва да се установи, че имотът е бил ползван фактически от
противната страна, но не и дали и какви приходи във връзка с ползването са
реализирани. В случая има неоснователно имуществено разместване, което се
изразява в невъзможността на ответника да реализира съответния доход - концесионно
възнаграждение за периода. С тази сума и ищецът се е обогатил, спестявайки
разходването й, независимо от това дали във връзка с ползването на плажа е
извлякъл други доходи и ползи от дейността си. Обогатяването като една от основните предпоставки на
кондикционната претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД включва не само придобиването на
определена имуществена облага или имуществени права, но и спестяването,
изразходването на блага, като обогатяване може да е налице и чрез намаляване на
пасива или спестяване на имуществени разходи, които е следвало да бъдат
направени. Следователно за
периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г., доколкото с влязло в сила решение на
Варненски апелативен съд е прието, че ищецът е ползвал плажа без основание и
дължи обезщетение, то възражението за прихващане със следващото се обезщетение
е основателно и следва да бъде уважено. По отношение на размера на следващото
се обезщетение съдът е допуснал и изслушал заключение на съдебно-икономическа
експертиза, което не се оспорва от страните, и същият възлиза на сумата от 392 469 лева, от която сума следва да се съобрази, че част е
присъдена с влязло в сила съдебно решение по частичния иск. Доводите на ищеца,
че не следва да се съобразява експертизата и начина на изчисляване на
обезщетението по същата не могат да бъдат споделени, тъй като с оглед
специфичния обект на ползване – морски плаж, независимо, че не е налице
договорно правоотношение, именно методиката за изчисляване на концесионни
възнаграждения е начина, по който може и следва да се определи стойността на
престацията, тъй като не е налице средна пазарна наемна цена за ползването на
такъв обект, която да бъде преценявана. Предвид горното съдът намира, че
заявеното възражение за прихващане от страна на ответника е основателно и
исковете на ищеца следва да бъдат отхвърлени поради уважаване на възражението
за прихващане на ответника със съответните суми до общ размер от 261 595,
61 лв.
Претенции
за разноски са заявили и двете страни, като от ищеца са направени разноски за
внесена държавна такса в размер на 10 463, 82 лв. по приложения вносен
документ от стр. 4 и се претендира юрисконсултско възнаграждение, а от
ответника са направени разноски в размер на 300 лв. – депозит за вещо лице и
също се търси юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че предвид факта, че
искът се отхвърля поради уважаване на възражението за прихващане разноски за
юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъждат по компенсация, тъй
като и двете страни са представлявани от юрисконсулт и се следва еднакво
възнаграждение. С оглед отхвърляне на претенциите, следва да бъдат присъдени
разноски само на ответника в размер на 300 лв. – заплатения депозит за вещо
лице.
Воден от
горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „З.П.”
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление – гр. В., район П., к.к.”З.П.”,
срещу ДЪРЖАВАТА чрез Министъра на регионалното развитие с адрес – гр. С.,
ул.”Св. св. К.И М.” № ***, с правно основание чл. 55, ал.
1 от ЗЗД за връщане на сумата от 200 000 лв. / двеста хиляди лева/,
платена на 19.05.2009г. при липса на основание, както и иска с правно основание
чл. 86 от ЗЗД за сумата от 61 595, 61 лв. – лихва за забава за периода от
15.04.2011г. до датата на исковата молба – 14.05.2014г., поради прихващане с
насрещно вземане на ответника, представляващо обезщетение за ползване на морски
плаж „З.П.” за периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г. в общ размер на сумата
от 373 428, 26 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „З.П.”
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление – гр. В., район П., к.к.”З.П.”,
да заплати на ДЪРЖАВАТА чрез Министъра на регионалното развитие с адрес – гр. С.,
ул.”Св. св. К.И М.” № ***, сумата от 300 лв. / триста лева/
- съдебно-деловодни разноски.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: