Определение по дело №88/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 48/28.04.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 104/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е признал подсъдимия Е. Б. Х., роден на **.**.**** г. в Г. К., живущ в с. Д., О. Ч., обл. К., български гражданин, със средно образование, неженен, безработен, неосъждан, ЕГН *, за виновен в това, че на 10.10.2009 г. в с. Ч., обл. К., причинил на Я. К. М. от с. Б. В., О. Ч., средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на първи и втори горни десни зъби, разклащане на първи и втори горни леви зъби, впоследствие извадени от стоматолог поради невъзможност от лечение, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето, поради което, на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 54 и чл. 2, ал. 1 от НК, го е осъдил на наказание „Лишаване от свобода” за срок от 10 месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изтърпяването на така нÓложеното наказание за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият е осъден още и да заплати на Я. К. М. от с. Б. В., О. Ч., обл. К., сумата в размер на 5000 лева, представляваща обезщетение за причинените от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.10.2009 г. до окончателното изплащане на сумата както и направените по делото разноски в размер на 100 лева; за разликата до пълния предявен размер от 6000 лева гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. Със същата присъда подс. Х. е осъден да заплати по сметка на РС – К. направените разноски по делото в размер на 105 лева и държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск в размер на 200 лева.

В законоустановения срок срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба от защитника на подс. Е. Х. – А. И. Б. от АК - К.. В жалбата е изложено становище за необоснованост на обжалваната присъда, както и за противоречие на същата с материалния и процесуалния закон. Въз основа на горното се моли въззивният съд да отмени атакувания първоинстанционен съдебен акт, като оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение.

В срока по чл. 322 от НПК не са постъпили писмени възражения срещу подадената жалба. Не са постъпили и допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата, по реда на чл. 320, ал. 3 от НПК.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа така подадената жалба. Излага подробни съображения, включително такива в смисъл, че първоинстанционният съд неправилно е игнорирал някои от доказателствените материали, че някои от изводите в мотивите към присъдата се градят на предположения и че липсва обсъждане на дадени, установени по делото факти. Самият подсъдим, редовно призован, не се явява в заседанието пред втората съдебна инстанция.

Прокурорът от ОП – К. счита жалбата за неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага становище в смисъл, че първоинстанционната присъда е обоснована и законосъобразна, сочейки, че възприетата от районния съд фактическа обстановка е доказана както в хода на първоинстанционното съдебно следствие, така и в хода на това пред въззивната инстанция (където повторно е разпитан св. М. К.). Предлага на окръжния съд да потвърди обжалвания съдебен акт.

Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Я. М. – А. Л. Б. от АК – К. също счита обжалваната присъда за правилна и законосъобразна. В тази връзка сочи и това, че в случая е липсвало провокативно поведение от страна на пострадалия. Твърди също, че инкриминираното деяние е имало отрицателен ефект и върху службата на пострадалия, който е униформен служител при Държавно лесничейство – К..

Въззивният съд намира, че процесната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок, при спазване на изискванията за форма и съдържание, а по същество е неоснователна. Съдът, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивната жалба, намира следното:

По делото се установява следната релевантна фактическа обстановка:

На 10.10.2009 г. вечерта, пред сградата на заведение „Елит”, находящо се в с. Ч., обл. К., били седнали на маса свидетелите Х. Р. (чичо на подсъдимия), Б.Х. (брат на подсъдимия), подс. Е. Х., както и св. Я. М., който работел като горски надзирател към Държавно лесничейство – К.. Пред същото заведение, на съседна маса били седнали свидетелите Б. Х. (баща на подсъдимия) и Р. Х. (чичо на подсъдимия). Свидетелите Х.Р., Б. Х., Б. Х., Р. Х. и подсъдимият празнували проведен на същия ден успешен лов, при който бил отстрелян глиган. Във въпросния лов участвал и подсъдимият като гонач (кучкар); подс. Е. Х. не притежавал необходимите за извършване на ловна дейност документи. Поводът горският надзирател М. да присъства на посоченото място бил регистрирането и отчитането на трофея и отчитането на разрешителното за лов. Междувременно, на една от останалите маси пред заведението седнал и св. М. К. (който бил в приятелски отношения както със св. М., така и с подсъдимия). В течение на вечерта, в хода на разговора на масата, подс. Х. изразил задоволството си от успешния лов. Във връзка с това Я. М., който вече бил употребил значително количество алкохол, на няколко пъти направил забележки на Е. Х. в смисъл, че последният не бил ловец и не трябвало да ходи заедно с ловците на лов, че няма право да ходи на лов, защото няма разрешително, че ще го глоби следващия път, да не се намесва в разговора, защото не е ловец и пр. Подс. Е. Х. почерпил горския надзирател с ястия и с ракия и му обещал, че няма повече да ходи на лов, като го помолил да престане със забележките. Въпреки това надзирателят продължил да отправя подобни реплики спрямо подсъдимия. Св. М. освен това предявил претенции за дял от месото на отстреляния глиган. Продължаващите забележки и така изразената претенция за дял от месото разгневили подсъдимия. Последният се обърнал и към чичо си – св. Р. – като го помолил да каже на св. М. „да си затваря устата”. Подс. Е. Х. предупредил и лично Я. М. да не се заяжда с него. Х. Р. се намесил с оглед на това да успокои горския надзирател, като му обяснил (във връзка със законността на участието на подсъдимия в ловната дейност), че Е. Х. не носи пушка. Въпреки това конфликтът между подсъдимия и Я. М. продължил. Я., подс. Х. станал от стола си и отишъл при М. (Е. Х. и горският надзирател седели в различни краища на масата). Последният също станал от стола, на който седял и двамата се сдърпали. При това подс. Х. нанесъл по устата на М. юмручен удар, при което му избил първи и втори, горни, десни зъби, които зъби Я. М. изплюл на земята непосредствено след удара. Ударът на подсъдимия освен това разклатил първи и втори, горни, леви зъби. От силата на удара М. паднал на земята. Виждайки случващото се, св. Р. нанесъл юмручни удари по родственика си Е. Х. с цел да предотврати по-нататъшната саморазправа, като казал на последния да остави горския надзирател, защото той бил възрастен човек. Надзирателят М. успял да се изправи и попитал подсъдимия защо го е ударил. След това Я. М., държейки се за устата, се отправил към полицейския участък в с. Ч.. Когато стигнал в участъка, пострадалият съобщил за случилото се, в резултат на което на място била извършена проверка от свидетелите П.В.и И.А. – полицейски служители при Полицейски участък (ПУ) – Ч.. М. бил транспортиран до Г. К. за оказване на медицинска помощ. Поради разклащането на двата горни леви зъби на Я. М., тъй като лечение било невъзможно, се наложило изваждането им от стоматолог. На пострадалия били сложени протези, с оглед възстановяване от удара му били направени и шест шева. В резултат на побоя (включително – наложилите се медицински интервенции), горският надзирател изпитвал значителни физически болки, имал проблеми с храненето, около два месеца и половина не можел да дъвчи, освен това устните му започнали да изтръпват.

Подсъдимият Е. Х. е роден през 1989 г., завършил е средното си образование през 2008 г. Не е осъждан, има отлични характеристични данни.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите Р. Х., В. и А., както и – отчасти – от показанията на свидетелите М., Р., Б. Х., Б. Х. и К., също отчасти – от обясненията на подсъдимия, от приложените характеристична справка, справка за съдимост и справка от АИС „БДС”, от заключението на назначената СМЕ, от изложеното от вещото лице д-р М. в съдебно заседание.

Що се отнася до показанията на свидетелите В. и А., то следва да се има предвид, че същите изхождат от лица, които не са заинтересовани от изхода на делото, освен това са дадени от полицейски служители, които по професия (по служебно задължение) се занимават с проверки по сигнали за извършени престъпления и в тази връзка притежават необходимата опитност, така че да обърнат внимание върху значимите за съответния случай обстоятелства, като техните свидетелски показания касателно релевантните за делото факти са и логични, последователни, без вътрешни противоречия или противоречия с останалия доказателствен материал. Единственото взаимно противоречие между показанията на св. В. и тези на св. А., относимо към предмета на делото, е относно това дали полицейските служители са търсили избитите зъби на Я. М.. Във връзка с последното следва да бъдат кредитирани показанията на св. И.А. в смисъл, че същият е търсил такива зъби. Показанията на А. в това отношение са напълно логични, а и липсва каквато и да било логична причина визираният полицейски служител да твърди, че лично е търсел избитите зъби на пострадалия, без това да е било така. Друг свидетел, при това също незаинтересован от изхода на делото – М. К. – също сочи, че от страна на дошлите полицаи са били търсени избитите зъби. Фактът, че дошлият на местопроизшествието И.А. е търсел зъби се подкрепя и от показанията на св. Б. Х., които показания са в смисъл, че полицаите са дошли и са търсили „нещо по земята”, както и от показанията на св. Р., който е заявил във връзка с липсващите зъби на М.: „Търсихме, но не намерихме”. В тази връзка това, че св. Б. Х. е заявил пред първоинстанционния съд, че „нищо не са търсили полицаите” означава единствено, че същият свидетел не е възприел извършването на такава дейност; поради това показанията на този свидетел в тази им част не следва да бъдат кредитирани. Посоченото от св. П.В. в тази насока – че двамата полицаи от автопатрула не са търсили избити зъби на местопроизшествието - може да бъде обяснено както с изминалото време от инцидента до разпита, така и с това, че търсенето на зъби е било извършвано от другия полицейски служител – И.А., докато В. се е занимавал с друга дейност, а именно - със снемане на обяснения на мястото на произшествието, макар и в близост до колегата си А. Поради изложеното тук, настоящата съдебна инстанция кредитира показанията на двамата полицейски служители с изключение на показанията на св. Венков в смисъл, че не са търсени избити зъби на мястото на инцидента.

Настоящата съдебна инстанция дава вяра изцяло на показанията на св. Р. Х. (с отбелязването, че тяхното доказателствено значение е минимално), които са последователни, логични, без вътрешни противоречия, като същите намират опора в останалия доказателствен материал по делото. Налага се само да бъде отбелязано това, че информирането на този свидетел от страна на св. Б. Х., „че Е. блъснал горския”, само по себе си съвсем не означава, че не е имало юмручен удар върху Я. М., а означава само, че така е твърдял след инцидента Б. Х..

Въззивният съд кредитира още и показанията на св. К. с изключение на част от тях, дадени в хода на второинстанционното съдебно следствие, относно което ще стане дума по-долу. Като цяло (с изключение на частта, която не следва да бъде кредитирана и която ще бъде уточнена по-долу), показанията на М. К. са логични и намират опора в останалия събран по делото доказателствен материал.

Настоящият съдебен състав в пълна степен дава вяра на заключението на назначената на досъдебното производство СМЕ, което е логично, последователно, обосновано, съответстващо на останалите доказателствени средства по делото, дадено от компетентно лице, притежаващо съответните професионални знания, незаинтересовано от изхода на делото, без в него да се наблюдават някакви вътрешни противоречия и без да е налице каквото и да било оспорване от страните в това отношение.

Съдът кредитира и приложените по делото характеристична справка и справка за съдимост на подс. Х., доколкото същите изхождат от компетентни и незаинтересовани от изхода на делото длъжностни лица, не е налице противоречие с други доказателствени материали, като също липсва каквото и да било оспорване от страните в тази насока.

Що се отнася до показанията на свидетелите М., Р., Бейхан Х., Б. Х. и К., както и до обясненията на подсъдимия, е необходимо да се има предвид следното:

Голяма част от тези гласни доказателствени средства, досежно релевантните за делото факти, са в значителна степен противоречиви, като по отношение на някои от тях се наблюдават и вътрешни противоречия. Настоящият съдебен състав, що се отнася до някои от визираните противоречия, намира наличието им за напълно нормално предвид изминалия период от време, предвид напрежението (в самия момент), до което неминуемо води един подобен конфликт и предвид употребеното количество алкохол от някои от присъствалите на/ участвалите в инцидента лица.

Най-важният въпрос, на който следва да бъде даден отговор, е въпросът имало ли е физически сблъсък между подсъдимия и св. М., в какво се е изразил този сблъсък и най-вече – ударил ли е подс. Е. Х. частния обвинител и граждански ищец Я. М.. Събраните по делото доказателства еднозначно сочат, а и няма спор в това отношение, че физически сблъсък между подсъдимото лице и горския надзирател е имало. Различия се наблюдават относно това в какво точно се е изразявал този сблъсък и какви последствия е имал. В това отношение, при преценката дали да бъдат кредитирани съответните доказателствени материали, е необходимо да се има предвид и заинтересоваността на лицата, от които изхождат споменатите гласни доказателствени средства, от изхода на делото, макар това само по себе си по никакъв начин да не означава, че единствено наличието или липсата на такава заинтересованост следва да служи за ориентир в тази насока.

Налага се да бъдат обсъдени по-подробно показанията на св. Р. и обясненията на подс. Х. във връзка с това в какво се е изразил физическият сблъсък между Е. Х. и Я. М.:

Св. Р., който е бил най-близо до мястото на инцидента между М. и Е. Х., заявява, че когато подсъдимият е пуснал горския надзирател (след като двамата се били сдърпали), последният е паднал на земята. Този свидетел не сочи да е имало юмручен удар, нанесен от Е. Х. върху Я. М.. Х. Р. посочва и това, че близо до масата имало бордюрче, поради което същият свидетел изразява и предположение, че надзирателят може и да се е ударил в него при падането. Р. заявява още, че св. Я. М. е бил на земята, по лице върху същия бордюр.

Обясненията на подс. Е. Х. също са в смисъл, че, когато е пуснал горския след намесата на св. Р., св. Я. М. паднал „на плочките на лявата си страна”.

Въззивният съд не кредитира в тази им част посочените гласни доказателствени средства. Освен, че изхождат от заинтересовани от изхода на делото лица, освен че противоречат на показанията на св. М. (който също е заинтересован от изхода на делото), същите доказателствени материали, в обсъжданата им част, не намират опора и в изложеното от вещото лице д-р Маринов в съдебно заседание, в показанията на св. А., а също и в показанията на св. К.. Тъкмо напротив:

Разпитан в съдебно заседание, вещото лице д-р М. е заявил, че процесните наранявания на пострадалия са причинени от „удар със или върху твърд, тъпо-ръбест предмет, със сравнително ограничена удряща плоскост, какъвто е юмрукът”. Вещото лице е посочило още, че това нараняване не може да се е получило при падане върху хоризонтална плоскост, както и че за същото нараняване е необходимо ударът да е бил с „умерена към значителна сила”.

Св. И.А. заявява, че при пристигането си на местопроизшествието – макар да е търсил – не е открил зъби, но е намерил няколко капки кръв на място до масата (където е възникнал и се е развил конфликтът), което е равно. Същият свидетел сочи и това, че до въпросната маса действително е имало чупка – бордюр, но този бордюр е бил по-настрани, на около 2 м. от масата и той (И.А.) не е забелязал такива капки върху или около бордюра, като счита, че ако е имало такива там, е следвало да ги забележи.

Св. М. К. пък, разпитан в хода на първоинстанционното съдебно следствие, визирайки времето след инцидента, казва следното: „После казаха, че Е. е ударил горския, но аз не видях такова нещо”. Същият свидетел, отново в хода на първоинстанционното съдебно следствие, е посочил още, че е чул същата вечер св. М. да казва на подсъдимия „защо ме удряш” и че от масата на пострадалия и на Е. Х. се чуло Я. М. да казва, че подсъдимият го е ударил, макар св. К. да не е видял удар. К. беше разпитан и от въззивната инстанция. Повторният му разпит се наложи предвид липсата на уточнение за това кое лице след инцидента е казало на същия свидетел, че „Е. е ударил горския”. В дадените пред настоящия съдебен състав показания на св. К. се наблюдават противоречия, които могат да бъдат обяснени с изминалото време от инкриминираното деяние. Първоначално свидетелят заяви, че е бил „по София” и няма информация от други лица подсъдимият да е удрял частния обвинител и граждански ищец Я. М., както и че не помни да е казвал, че е чул , „че Е. е ударил горския” и въобще да е чул такова нещо. След това обаче същият свидетел заяви: „От компанията на ловците някой каза, но не мога да кажа кой точно, че Е. е ударил горския”. Последното следва да се кредитира, тъй като съответства на посоченото от този свидетел в ´о-близкото във времево отношение до инкриминираната дата първоинстанционно съдебно следствие (на 10.03.2010 г., докато съдебното следствие пред въззивната инстанция е проведено на 30.09.2010 г.).

Както се изяснява по делото (съгласно заключението на назначената СМЕ и изложеното от вещото лице в съдебно заседание), нараняването на пострадалото лице не е причинено от падане върху равна повърхност, а от контакт с твърд предмет и то със сравнително ограничена удряща плоскост. Ако ударът е бил върху бордюра в района на масата или върху ръба на тротоарните плочки, поставени до масата с оглед укрепване на намиращ се там чадър (данни за наличието на такива плочки се съдържат в някои от гласните доказателствени средства по делото), то тогава изниква въпросът може ли св. М., падайки сам върху този бордюр или върху ръба на плочките, след като подсъдимият просто го е пуснал, да се удари и то с „умерена към значителна сила”. Очевидно е, че това не може да се случи. В доказателствените материали, в които се съдържат данни, че М. е паднал след спречкването с подсъдимия (включително тези, в които се твърди, че горският е паднал сам, след като е бил пуснат от Е. Х.), никъде не се твърди и въобще липсват каквито и да било доказателства по делото, че падането е било от високо или че е имало някаква инерция при него (каквато например би имало при спъване по време на тичане). Само за уточнение е необходимо да се добави, че, съгласно показанията на св. П. В., масата, на която са седели подсъдимият и М., е била пластмасова, поради което и настоящият съдебен състав изключва възможността раната на пострадалото лице да е причинена от нейн ръб, а и липсват въобще доказателства в този смисъл.

На следващо място, щом св. К. е възприел това, че след инцидента някой от компанията на Е. Х., макар да не може да си спомни точно кой (което – предвид изминалото време – е напълно нормално), е казал, че „Е. е ударил горския”, то това означава, че в случая е налице едно типично производно доказателство, служещо на съда като способ за проверка на дадени първични доказателствени материали, а именно – показанията на свидетеля Р. и обясненията на подс. Х. за възприятията им от инцидента; резултатът от тази проверка не е в полза на заявеното пред съда от Р. и Е. Х.. Тук е необходимо да се има предвид и това, че св. М. К. е единственото лице, присъствало на местопроизшествието по време на и непосредствено след инцидента, което не е заинтересовано от изхода на делото и което е в еднакво добри отношения както със св. М., така и с подс. Х.. Липсват каквито и да било белези на целенасоченост (в полза на застъпените твърдения на някоя от страните по обсъждания тук конфликт) на показанията на К., като много сериозна индикация в тази насока е именно това, че този свидетел, в хода на съдебното следствие пред въззивната инстанция, заяви първоначално, че не си спомня някой да му е казал, че подсъдимият е ударил св. Я. М..

По-нататък, налице е противоречие между показанията на св. Р. – от една страна – и показанията на св. Б. Х. и обясненията на подс. Е. Х. – от друга. Първият посочен свидетел заявява, че когато е видял пострадалия на земята, последният е бил „по лице на бордюра”. Б. Х. и Е. Х. пък сочат, че Я. М. е бил паднал върху укрепващите чадъра, намиращ се до масата, плочки. Очевидно е, че споменатите заинтересовани от изхода на делото лица дават разнопосочни показания, съответно – обяснения - във връзка с падането на пострадалия М. на земята, общото между които гласни доказателствени средства е едно – това, че Я. М. е паднал или поне се е намирал непосредствено след падането си на земята на място, където има ръб, което би било в полза на версията, че инкриминираното нараняване не е предизвикано от удар на подсъдимия, а, вероятно, при падане върху ръба. Предвид визираното тук противоречие и предвид заинтересоваността на същите свидетели и подсъдимия от изхода на делото, въззивният съд не кредитира в обсъжданата им част нито показанията на Хазим Р., нито пък обясненията на подсъдимия и показанията на св. Б. Х..

В същия контекст, въззивният съд следва да обърне внимание и на показанията на св. Р., както и на тези на св. Б. Х., в смисъл, че Х. Р. е положил сериозни усилия да укроти родственика си Е. Х. и да му попречи да извърши по-нататъшни действия по саморазправа с горския, които показания във визираната им част са последователни, взаимносвързани, намиращи опора в други доказателствени материали по делото и логични, поради което и следва да бъдат кредитирани от настоящата инстанция. От изложеното от посочените свидетели в тази насока е очевидно какво е било намерението на подсъдимия към М. – да му нанесе побой, което намерение е намерило и външно изражение в поведението на подс. Х., най-вече – чрез въпросния юмручен удар. В тази връзка, доказателствата по делото са еднопосочни в смисъл, че св. Х. Р. се е намесил единствено с оглед да укроти своя роднина – подс. Е. Х. – да го спре от по-нататъшни прояви на насилие, поради което дори му е нанесъл юмручни удари. Показателно е това, че Р. е възпирал единствено подсъдимия, но не и св. М.. Такова поведение съвсем не би било логично, ако Х. Р. се е намесил в конфликта в момент, в който и двамата са се държали или бутали взаимно; това уточнение се прави с оглед на твърдението на самия свидетел Р. и на подс. Х. в смисъл, че пострадалият е паднал на земята след намесата на Р., тъй като Е. Х., в резултат на тази намеса на неговия родственик, е пуснал горския надзирател.

Обсъденото по-горе води до категоричния извод, че съдът не следва да кредитира показанията на Х. Р. и обясненията на Е. Х. досежно това, че горският надзирател Я. М. сам бил паднал на земята, след като бил пуснат от подсъдимия. Относно подс. Х. тези обяснения съвсем очевидно представляват и защитна версия.

С оглед пълнота на изложението се налага да се обсъди и възможността пострадалото лице Я. М. да е получило гореописаните наранявания вследствие на бутане (а не удар) от страна на подс. Х. и последващо падане; този въпрос следва да бъде обсъден предвид показанията на някои от свидетелите, а и на обясненията на подсъдимия в смисъл, че Я. М. и Е. Х. са се сбутали преди М. да падне на земята. Настоящият съдебен състав изключва възможността процесните наранявания да са причинени по този начин. Едно такова бутане, съответно – загуба на равновесие от страна на св. Я. М., в едни случаи би предизвикало падане назад или настрани, съответно - наранявания по други части на тялото на пострадалото лице, а не по устата му и избиване на зъби. В други случаи - при падане по лице поради това, че М. е срещнал някаква преграда преди самия досег със земята (например да се е спънал в стола си) - би имало намаляване на скоростта на падането, съответно – такова омекотяване на удара, изключващо настъпването на инкриминираните увреждания (виж в тази връзка обсъденото по-горе относно заявеното от вещото лице в съдебно заседание за силата на удара, причинил инкриминираното нараняване!). Като се има предвид и изложеното тук, настоящият съдебен състав кредитира показанията на св. Я. М. относно това, че в резултат на удара е паднал „наляво и назад”. Горното не означава, че настоящата инстанция не кредитира съответните показания и обяснения по делото в частта им относно това, че е имало сбутване между горския надзирател и подсъдимия. Наличието на такъв физически сблъсък е съвсем нормално при подобен вид конфликти, но това по никакъв начин не изключва нанасянето на удар с юмрук от страна на подс. Х..

Нанасянето на юмручен удар от страна на Е. Х. спрямо горския надзирател като факт се подкрепя и от показанията на св. М. К., обсъдени вече по-горе, в смисъл, че е чул от компанията на подсъдимия, че последният е ударил горския. Въпросното доказателство в случая е допустимо освен като средство за проверка на дадени първични доказателства, така и като източник на информация за самото инкриминирано деяние, доколкото поради изложените по-горе причини съдът не кредитира показанията на св. Р. и обясненията на подсъдимия относно падането на Я. М.. Освен това, както вече стана дума, св. К. е посочил още, че от масата, на която са били подсъдимият и пострадалият, се чуло от страна на горския надзирател, че Е. Х. го е ударил и че М. е попитал подс. Х. „защо ме удряш?”, т. е. – свидетелят сочи едно изказване на пострадалото лице, направено още преди М. да се отправи към полицейския участък (непосредствено след инцидента), в смисъл, че подсъдимият му е нанесъл удар. И в тази си част възприятията на М. К. имат характер на производно доказателство, което служи на съда за проверка на друго, първично доказателство – възприятията на св. Я. М. относно това, че подс. Х. го е ударил - и което потвърждава заявеното от пострадалия.

Въззивният съд не кредитира обаче показанията на св. М. в частта им относно това, че горският надзирател не бил ставал от стола си (съответно – не е имало сбутване между него и подс. Х.) и не се бил карал с подсъдимия, като получил удара в лицето, седейки на същия стол. Горното не се подкрепя от другите доказателствени материали по делото, а напротив – противоречи на показанията на свидетелите Р., Б. Х., Б. Х., Р. Х. и К., както и на обясненията на подсъдимия.

Също така настоящата инстанция не кредитира показанията на М. в смисъл, че е употребил малко количество алкохол (само една ракия). Очевидно е, че употребата на едно значително количество алкохол и последвалото, повлияно от алкохола поведение, представляват негативни факти в морален аспект за горския надзирател М.. Показанията на всички присъствали на инцидента свидетели, както и на полицейските служители, са в смисъл, че Я. М. е бил видимо пиян към момента на инкриминирания инцидент и в минутите след това. Настоящият съдебен състав намира, че е съвсем нормално едно такова предизвикателно поведение от страна на пострадалото лице да разгневи младия Е. Х., още повече, че М. е искал дял от месото на убития глиган, за което обстоятелство са налице еднопосочни доказателства по делото, включително показанията на св. К.. Това не означава, че в случая е налице афектен умисъл, съответно – че инкриминираното деяние следва да се квалифицира по чл. 132, ал. 1 от НК, тъй като макар и аморално, самото поведение на пострадалото лице, очевидно в значителна степен повлияно от алкохола, не е представлявало нито тежка обида (във връзка с последното ще бъде направено уточнение по-долу), нито клевета, нито друго противозаконно действие, от което са настъпили или са могли да настъпят тежки вредени последици за подсъдимия или за дадени негови ближни. Само за уточнение следва да се добави и това, че подсъдимият действително е извършил нарушение на Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД), доколкото не е притежавал съответните документи, даващи му право на лов, а преследването на дивеч (каквото е правел Е. Х., изпълнявайки функцията на гонач/ кучкар) представлява ловуване - по арг. от § 1, т. 16 от ЗЛОД, поради което отправянето на забележка в този смисъл от страна на горския надзирател към Е. Х. по принцип е имало своето основание.

Не може да бъде кредитирано заявеното от св. Я. М., че подсъдимият не го е черпил във въпросната вечер и че самият Е. Х. е бил „видимо пийнал”. Относно факта на почерпката, в подкрепа на това, освен обясненията на подсъдимия, са и показанията на св. К. (незаинтересовано от изхода на делото лице), както и показанията на свидетелите Р. и Б. Х.. Що се отнася до липсата на алкохолно опиване от страна на подсъдимия, освен показанията на споменатите свидетели – роднини на Е. Х., са и показанията на полицейските служители В. и А., които са заявили пред първоинстанционния съд, че не са установили признаци на такова опиване у подс. Х., когато са посетили местопроизшествието.

Това, че младият Е. Х. е ударил с юмрук св. М. има своя напълно логичен, обясним и очевиден мотив в предизвикателното поведение на самото пострадало лице, поело значително количество алкохол във въпросната вечер и то след почерпката от страна подсъдимия, въпреки първоначалните опити от страна на последния да успокои горския надзирател.

Следва да се обсъди заявеното от св. Б. Х. (бащата на подсъдимия) в смисъл, че Я. М. бил псувал подсъдимия. Точните думи на този свидетел, записани в протокола от съдебното заседание пред районния съд, са:

…”псуваше, нещо като майка му каза, мама ли, не чух добре. Щом мърмореше, значи псува. Щом се заканваше – псуваше”.

На първо място, видно е, че самият свидетел е изложил освен своите възприятия относно случилото се и дадени свои логически заключения за това, че М. е псувал (най-вече – „щом мърмореше, значи псува”). Самите възприятия на свидетеля обаче са относно някакво мърморене, със заканителен тон, като свидетелят твърди, че е чул „нещо като майка”, „мама ли”, уточнявайки, че не е чул добре. Това означава, че бащата на подсъдимия въобще не е изложил свои, недвусмислени възприятия за обидни думи, изречени от пострадалото лице към подсъдимия, а за нещо, което му се е ¸уло по даден начин и за което той прави заключение, че е било псуване. На следващо място, никъде другаде в събраните (приобщените) от първата или въззивната инстанция доказателствени материали не се съдържат каквито и да било данни за псуване от страна на св. Я., включително и в обясненията на подс. Х., към който именно следваше да са насочени псувните, ако имаше такива. Нещо повече – св. К. в тази връзка заявява, че двамата – Е. Х. и Я. М. - са се карали на висок глас, но псуване не е имало. Данни за такъв тип обидно поведение от страна на М. липсват и в показанията на св. Р., който е бил в непосредствена близост до мястото на физическия сблъсък между горския надзирател и Е. Х., а и в показанията на присъствалия на същото място свидетел Бейхан Х.. И, на последно място, следва да се посочи и това, че не би имало логика – ако горският надзирател беше напсувал на майка подсъдимия - св. Р., чичо на Е. Х. и присъстващ на същата маса (т. е. – лице, което следваше да възприеме една такава псувня), когато се е намесил при възникналия физически сблъсък между подсъдимия и пострадалото лице, да пита двамата (или пък само подс. Х.) „за к’во се дърпате” (както е посочил св. Б. Х. в показанията си, в която част тези показания не противоречат, а напротив – намират опора в останалия доказателствен материал по делото и които – в същата част - въззивният съд напълно кредитира). Ако действително пострадалото лице беше отправило спрямо подсъдимия подобни обидни думи, то би била налице тежка обида по смисъла на чл. 132, ал. 1 от НК, но в случая такава няма.

Въззивният съд не дава вяра на показанията на свидетелите М., Р., Б. Х., Б. Х. и К., както и на обясненията на подсъдимия, единствено в съответните посочени по-горе в настоящото изложение техни части, поради изложените там причини. В останалите си части всички тези гласни доказателствени средства, следва да бъдат кредитирани като логични, последователни и намиращи опора в други доказателствени материали по делото. Налага се само да бъде уточнено, че въпреки заинтересоваността на св. Я. М. от изхода на делото, предвид направения по-горе анализ на доказателствените материали, на показанията на този свидетел в частта им относно нанесения удар от страна на подсъдимия следва да се даде вяра. Необходимо е да бъде уточнено и това, че алкохолното опиване на св. М. съвсем не означава, че последният не е бил в състояние да възприеме удара от страна на подсъдимия, включително това кой е авторът му. Видно е от показанията на св. А., че св. М. е обяснил на него и колегата му Венков, че е бил ударен от подсъдимия. От гласните доказателствени средства по делото като цяло е видно, че пострадалото лице е успяло само да стигне до полицейския участък в с. Ч., където – макар и трудно и с известни неточности (относно името на заведението, където е настъпил инцидентът – в този смисъл са показанията на св. А.) – е обяснило на автопатрула какво се е случило. Освен това въззивният съд намира за съвсем естествено и логично пострадалият, макар и под въздействието на алкохола, да възприеме и запомни едно нанасяне на удар в лицето му и неговият автор, както и последиците от удара. На следващо място, показанията на свидетелите по делото, а и обясненията на подсъдимия са в смисъл, че горският надзирател – и към момента на удара – е продължавал да дразни подсъдимия, правейки му забележки във връзка с участието му в лова (виж по-горе!), което предполага достатъчно адекватно състояние, за да може да бъде възприет и запомнен юмручният удар и неговият автор, както и последиците от удара.

Предвид доказателствата по делото и предвид характера на конфликта между подс. Х. и св. М., въззивният съд счита за необходимо да посочи и това, че в случая не може да става дума за неизбежна отбрана (по смисъла на чл. 12 от НК) от страна на подсъдимия. Това е така, защото самият той е бил инициатор на физическия сблъсък с пострадалия, като е станал от масата и е отишъл до мястото, където е седял пияният Я. М., след което е настъпил и въпросният физически сблъсък между тях. По този начин (с отиването си при св. М.) подс. Е. Х. е демонстрирал съвсем явното си намерение да участва в такъв физически сблъсък, а само намесата на св. Р. е предотвратила по-нататъшни действия на физическа саморазправа от страна на подсъдимия.

Налага се да се обсъди и въпросът дали инкриминираното нараняване е настъпило още при обсъждания тук физически сблъсък между Е. Х. и Я. М.. В тази връзка следва да се подчертае, че освен показанията на самия пострадал М., показанията на свидетелите Б. Х. и Б. Х. също указват, макар и по косвен начин, че визираното увреждане е настъпило именно при въпросния конфликт. Последните двама посочени свидетели са заявили, че при ставането си от земята, горският се е държал за устата. По-нататък, по никакъв начин не може да се твърди, че една болка в зъбите и въобще – в челюстта, дори да е в значителна степен силна, е била в състояние да попречи на пострадалия М. да се изправи и да потърси съдействието на Полицията. В тази връзка и по повод заявеното от защитника на подсъдимия в хода на пренията пред първата инстанция се налага да се посочи, че не би било логично да се очаква някаква по-сериозна реакция от страна на Я. М. след така случилия се инцидент именно предвид нанесения му удар и силната болка.

При така установената фактическа обстановка следва правният извод, че подс. Х. е осъществил състава на престъплението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, за което му е повдигнато обвинение и за което е осъден от първата съдебна инстанция. С горепосочения юмручен удар Е. Б. Х. е причинил другиму – на св. Б. К. М. – средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на първи и втори горни десни зъби, разклащане на първи и втори горни леви зъби, впоследствие извадени от стоматолог поради невъзможност от лечение, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето.

Инкриминираното деяние е извършено от подс. Х. при условията на пряк умисъл. Е. Х. е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването на неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Младият човек е бил разгневен от поведението на пияния горски надзирател и нанасянето на удар по лицето на последния се явява своеобразен отговор на това поведение. Прекият умисъл е от вида на т. нар. „неопределен” умисъл, при който деецът предвижда настъпването на даден, неопределен точно кръг от възможни последици на деянието, като иска (цели) настъпването на някоя - която и да е - от тях. В случая подс. Е. Б. Х. е целял ударът му да попадне в лицето на пострадалия и така да му причини някакво телесно увреждане (включително болка или страдание), каквото и да е то, стига така да навреди на предизвикалия гнева му Я. М..

Като смекчаващи обстоятелства по делото настоящата съдебна инстанция приема младата възраст на подсъдимия (роден през 1989 г.), отличните му характеристични данни, чистото му съдебно минало, както и причината за престъпното му поведение, а именно – описаното по-горе предизвикателно поведение на пострадалия М.. Като отегчаващо обстоятелство съдът отчита настъпилия в конкретния случай престъпен резултат, който е сравнително тежък за пострадалия, а именно това, че Я. М. е останал без 4 зъба. Районният съд, макар и да не е отчел като смекчаващо обстоятелство наличието на споменатото предизвикателно поведение от страна на пострадалия, съвсем правилно е извършил индивидуализацията на наказателната отговорност като е определил наказание под средния размер и близко до възможния минимум (за престъплението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, съгласно действащата към момента на извършване на деянието редакция, се предвижда наказание „Лишаване от свобода за срок до 5 години, без да е предвиден специален минимум, т. е. – минималният възможен срок на лишаването от свобода е 3 месеца – чл. 39, ал. 1 от НК), изтърпяването на което е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за минималният възможен срок от 3 години; тук само за уточнение следва да се посочи, че от момента на извършване на деянието до влизане на присъдата в сила е последвал различен наказателен закон (ЗИДНК, обн. ДВ. бр. 26/2010 г.), който обаче не е по-неблагоприятен за дееца, поради което, предвид разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от НК и по аргумент от чл. 2, ал. 2 от НК следва да намери приложение действащият към момента на извършване на деянието материален закон. Независимо от посоченото по-горе относно това, че първата съдебна инстанция не е взела предвид едно смекчаващо обстоятелство, така определеното наказание е справедливо, при съобразяване на обществената опасност както на деянието, така и на дееца, в съответствие с изброените по-горе смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, приети от настоящата инстанция, като същото наказание е и съответно на извършеното престъпление (чл. 35, ал. 3 от НК) и в съответствие с целите на наказанието съгласно чл. 36, ал. 1 от НК. Тук следва да се посочи и това, че подобни инциденти са често срещано негативно явление в Република България, като често при тях се стига и до много сериозни последици, включително до летален изход за някое от участващите в дадения конфликт лица, поради което и обществената опасност на деянието на подсъдимия не бива в никакъв случай да бъде подценявана, а наложеното на подсъдимия наказание в този смисъл е в състояние да подейства възпитателно и предупредително и върху другите членове на обществото. Евентуалното определяне на наказание в по-малък размер би противоречало на целите на наказанието (чл. 36, ал. 1 от НК) и би довело до създаване на едно абсолютно неоправдано впечатление за маловажност на инкриминираното деяние както у подсъдимия, така и у другите членове на обществото. От много важно значение в случая е с налагането на наказанието да с постигне възпитателен ефект спрямо подс. Х., така че последният още към този момент (в младата си възраст) да си изгради достатъчно силен психологически механизъм, ограничаващ и възпиращ естествената за човека агресия, породена от поведение, подобно на това, което е имал пострадалият М., за постигането на който ефект едно по-малко като размер наказание не би спомогнало в достатъчна степен.

Във връзка с посоченото относно степента на обществена опасност на деянието и на дееца и въобще – относно смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, както и във връзка с изложеното относно индивидуализацията на наказателната отговорност, на още по-малко основание може да се твърди, че в случая са налице такива многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, така че и най-лекото предвидено в закона наказание да се окаже несъразмерно тежко. Поради това съвсем правилно първата инстанция не е определила наказанието при условията на чл. 55 от НК.

Правилно и справедливо е произнасянето на първоинстанционния съд и по гражданския иск, предявен във връзка с причинените на Я. М. в резултат на престъплението неимуществени вреди; напълно е съобразена разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение в размер на 5000 лева, предвид така посочения престъпен резултат и причинените във връзка с него на св. М. страдания, се явява справедливо.

Във връзка с изложеното по-горе относно фактите, относно правото, относно обществената опасност на деянието и дееца и наличието на изброените по-горе смекчаващи и отегчаващо обстоятелства, както и относно тежестта на причинените на гражданския ищец вреди, следва изводът, че първоинстанционният съд е квалифицирал правилно инкриминираното деяние, предмет на повдигнатото обвинение, определил е едно справедливо наказание (въобще – е направил една справедлива индивидуализация на наказателната отговорност) и е присъдил справедливо обезщетение.

Необходимо е да се посочи и това, че районният съд правилно – предвид разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК – е осъдил подсъдимия да заплати разноските по делото в размер на 105 лева, които в конкретния случай представляват възнаграждението на вещото лице по назначената СМЕ (въз основа на постановление на разследващия орган в досъдебната фаза и на определение на първоинстанционния съд във връзка с явяването на вещото лице в съдебно заседание). Също така, предвид изхода на делото и предвид разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, правилно са присъдени и разноски в полза на гражданския ищец и частен обвинител Я. М. в размер на 100 лева – адвокатско възнаграждение на повереника на частния обвинител и граждански ищец; искане в такъв смисъл е било отправено до районния съд. Правилно първата съдебна инстанция не е присъдила разноски в полза на подсъдимия в качеството му на ответник по иска във връзка с отхвърлената част от същия иск (каквато възможност има съобразно чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 88, ал. 1 от НПК), доколкото искане в такъв смисъл не е направено нито от него, нито от защитника му; в случая субсидиарно (на основание чл. 88, ал. 1 от НПК) се прилага и принципът на диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 5 от ГПК, а, отделно от това, по аргумент от чл. 78, ал. 3 от ГПК, съдът присъжда разноски в полза на ответника върху отхвърлената част от иска по негово (на ответника) искане.

Законосъобразно е и осъждането на подсъдимия да заплати сумата от 200 лева държавна такса върху уважената част от иска 4% от 5000 лева, предвид разпоредбата на чл. 2 от ТДТССГПК.

Настоящата съдебна инстанция намира още, че в хода на досъдебното производство не са допуснати каквито и да било съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия З., а също и че в хода на съдебното производство пред първата инстанция не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3 вр. чл. 335, ал. 2 от НПК, поради които причини не следва въззивният съд да отменя постановената присъда и да връща делото за ново разглеждане по реда на чл. 335 от НПК било на прокурора, било на първоинстанционния съд.

Що се отнася до конкретните доводи, направени от защитника на подсъдимия във връзка с въззивното обжалване, е необходимо да бъде отбелязано следното:

Не може да бъде споделено виждането на защитника на подсъдимия, изложено в съдебно заседание пред въззивната инстанция, в смисъл, че районният съд не бил кредитирал свидетелските показания на роднините на подсъдимия само защото те изхождали от лица в роднинска връзка с последния. Родството с Е. Х. действително не прави тези лица „по-малко свидетели”, нито пък само наличието на това обстоятелство може да бъде причина показанията им да не бъдат кредитирани. Първата съдебна инстанция обаче е направила много внимателен и обоснован анализ на доказателствения материал по делото и – при наличие на противоречащи си доказателствени средства – е обосновал кои от тях кредитира и кои не. При извършване на тази преценка е съвсем естествено да бъде отчетен и фактът на близката роднинска връзка, респективно – заинтересоваността на даден свидетел от изхода на делото; в този смисъл са и съжденията на настоящата инстанция (виж по-горе!). Това обаче не означава, че районният съд е базирал заключенията си в тази насока единствено и само на това, че дадени свидетели са близки роднини на подсъдимия. Видно е от мотивите към атакувания съдебен акт, че при обсъждане на свидетелските показания на роднините на Е. Х. първата инстанция е съобразила съответствието или несъответствието на тези показания с показанията на други свидетели, както и с изложеното от вещото лице в съдебно заседание. В тази връзка единствено се налага да се направи уточнението, че част от свидетелите – роднини на подс. Х. – въобще не са твърдели, че не е имало удар от страна на родственика им спрямо пострадалия, а че не са възприели такъв, което е различно, като в тази насока вече беше посочено, че въззивният съд изцяло дава вяра на показанията на св. Р. Х., който обаче не е присъствал на местопроизшествието в самия момент на нанасяне на удара и в това отношение единствено е посочил какво му е казано за инцидента от страна на друго лице, роднина на подсъдимия.

Напълно неправилно са интерпретирани мотивите към атакуваната присъда от страна на защитника на подсъдимия (съгласно изложеното при пренията в съдебно заседание пред настоящата инстанция) досежно наличието на предположения, върху които били изградени тези мотиви. Съвсем очевидно е, че изразът „евентуалното причиняване на нараняването” (инкриминираната телесна повреда), поместен на л. 3 от мотивите и отнасящ се именно до показанията на роднини на подсъдимия, е употребен дотолкова, доколкото дадени свидетели са изразили едно предположение относно това как пострадалото лице М. е получило нараняванията си. Иначе, първата съдебна инстанция съвсем ясно е посочила какво нараняване – и то несъмнено - е приела за причинено на св. Я. М., какъв е механизмът му и кой го е причинил. Що се отнася до твърдението за наличие на друго подобно предположение на л. 4 от същите мотиви, за това, че съдът бил посочил, че възприетият от него механизъм на инкриминираното деяние е такъв, че би могъл да бъде причинен от подсъдимия и че неговото (на подсъдимия) местоположение е било такова, че предполага и би могло да се стигне до нанасяне на юмручен удар в лицето на пострадалия, то следва да се посочи, че при внимателен прочит на мотивите към обжалваната присъда не се откриват съждения на районния съд в посочения от защитника на подсъдимия смисъл. Само за уточнение се налага да бъде отбелязано, че дори да имаше такива разсъждения, те биха били напълно допустими с оглед оценката на достоверността на съобщения от св. М. механизъм на настъпване на инкриминираното телесно увреждане и не би ставало въобще дума за някакво предположение, върху което съдът да е базирал дадени свои изводи.

Пак във връзка със становището на защитника на подсъдимия, изложено в хода на пренията пред въззивната инстанция, що се отнася до това, че пристигналите на местопроизшествието полицейски служители не са открили зъби на мястото, посочено от пострадалия, където последният твърди, че е изплюл два зъба, е необходимо да се посочи следното:

На първо място, не е налице каквото и да било процесуално нарушение поради това, че визираното обстоятелство не е обсъдено в мотивите към присъдата. Напълно неправилно би било да се постави изискването към мотивите на един съдебен акт в него да бъдат обсъдени абсолютно всички възможни аспекти, възможни версии и възможни твърдения във връзка с даден въпрос. Спазването на едно такова изискване практически не би било осъществимо.

На следващо място, по същество, настоящият съдебен състав намира, че неоткриването на зъби от страна на полицейските служители съвсем не означава, че такива зъби на пострадалото лице не са били избити и че последният не ги е изплюл на посоченото от него място. Между настъпването на инцидента и пристигането на полицейските служители е изминало достатъчно много време, за да настъпят много на брой възможни причини, поради които зъбите да липсват от местопроизшествието или просто да не бъдат открити, включително и нарочната намеса на дадено лице.

Относно аргументите на защитника на подсъдимия (отново релевирани в заседанието пред въззивната инстанция) във връзка с твърдяната от него неадекватност на поведението на пострадалия след инцидента и изразеното в тази връзка съмнение за достоверността на показанията на този свидетел, то само следва да се напомни, че същият въпрос беше обсъден по-горе.

Видно от изложеното тук, не са налице каквито и да било предположения, върху които районният съд да е изградил мотивите към присъдата, не е налице и някакво нарушение на процесуалните правила, допуснато в хода на обсъждане на доказателствения материал от страна на първата съдебна инстанция. Отново следва да се посочи, че изводите на първоинстанционният съд относно фактите, относно правото и относно индивидуализацията на наказателната и гражданската отговорност са правилни и се споделят от настоящия съдебен състав както поради изложеното в мотивите към самата обжалвана присъда, така и поради изводите на въззивната инстанция, намерили отражение в мотивите на настоящото решение.

Всичко посочено по-горе води до извода, че не са налице каквито и да било основания за изменение или отмяна на първоинстанционната присъда. Ето защо и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 от НПК, въззивният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 48/28.04.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 104/2010 г. по описа на РС – К..

Решението не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: