Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
05.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на пети ноември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при участието на секретаря Е.Вукадинова като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №7935 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №99824 от 22.04.2019год., СРС,
33-ти състав, постановено по гр.дело №73997/2018год.
е признато за установено по искове с
правно основание чл.124, ал.1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, предявени от „Т.С.”
ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, против Р.И.С., ЕГН **********, със
съд. адрес ***, Търговски дом, вх. б, ет. 3, кантора № 313, чрез адв. Г., че Р.И.С.
дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми – 450,38лв., представляваща цена
на доставена от дружеството топлинна енергия,, с включена цена за дялово
разпределение, за периода от 27.6.2015г. до 30.4.2017 г., ведно със законна
лихва от 27.6.2018 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът до
пълния предявен размер от 970,73 лв. и за периода м.05.2014 г. -
26.06.2015г., както и дължи мораторна лихва, с включена лихва върху дяловото
разпределение, в размер на 68,38 лв. за периода от 16.9.2015 г. до
18.6.2018г., като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 214.06 лв.,
за недвижим имот в гр.София, Ж.К.“********с аб.№ 044441, за които суми е
издадена заповед от 03.07.2018 г. постановена по ч.гр.д. № 42216/2018 г. по
описа на СРС, 33 състав. Осъдена е Р.И.С. да заплати на „Т.С.” ЕАД направените
по делото разноски в размер на 110лв., включително разноски по заповедно
производство по ч.гр.д. № 42216/2018 г. по описа на СРС, 33 състав. Осъдена е „Т.С.”
ЕАД да заплати на Р.И.С. разноски в
размер на 168 лв.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД, с която обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителните части за
главница и лихви до пълния претендиран размер, както и в частта за разноските с
оглед отхвърлителната част, с доводи за неправилност и постановено при нарушение
на материалния закон. Посочва, че са
налице ОУ за продажба на топлинна енергия в сила от 13.02.2008год. и с оглед на
чл.32, ал.1 от тях е предвидено, че потребителите са длъжни да заплащат
месечните сметки в 30дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят
след което изпадат в забава. Сочи, че първоинстанционният съд не е съобразил
обстоятелството, че сумите по общата фактура за период м.05.2014год. до
м.04.2015год., издадена м.07.2015год. става изискеума, съответно едва на
16.09.2015год., а заявлението по чл.410 ГПК е подадено преди това, с което
давността е прекъсната. Моли да се отмени решението в обжалваната част и вместо
него се постанови друго, с което се уважи изцяло предявената претенция.
Претендира за присъждане на разноски по делото.
Постъпил отговор на въззивната жалба в
срока по чл.263 ГПК от въззиваемата страна Р.И.С., подаден чрез адв. Г., в който оспорва
жалбата. Претендира за присъждане на разноски за въззивна инстанция и представя
списък на разноските.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на
въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема
следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3051566/27.06.2018г. срещу Р.И.С., по което е образувано гр.д.№42216/2018г.
по описа на СРС, 33-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за
стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2014год. до
месец 04.2017г. в размер на 922,10лв.-главница
за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ЖК“********, сумата от 48,63лв.- за дялово
разпределение и 203лв.-законна лихва за забава за периода от 16.09.2015год.
до 18.06.2018год., сумата от 11,06лв.-лихва върху главницата за дялово
разпределение както и законната лихва върху главницата от 27.06.2018год. до
окончателното й изплащане. След като издадената заповед за изпълнение на
парично задължение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, с оглед на чл. 415, ал. 1, т.2 ГПК „Т.С.”ЕАД, е предявила положителен установителен иск
спрямо длъжника по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №73997/2018г.
СРС, 33-ти състав.
В отговора на
исковата молба ответницата не е оспорила размера на начислените суми на ТЕ за
периода, в тази връзка и посоченото в извлеченията за процесния абонатен номер,
но е направила възражение за изтекла погасителна давност за сумата за главница
за ТЕ за периода м.04.2014год. до м.05.2015год. и за сумата от 520,35лв. за
този период, както и за лихва върху тази главница за сумата от 145,68лв.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове частично и е приел
за установено, че ответницата дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 450,38лв.- главница, представляваща цена на доставена и неплатена
топлинна енергия, с включена цена и на
услугата за дялово разпределение за периода от 27.06.2015год. до
30.04.2017год., ведно със законната лихва от 27.06.2018год., както и сумата от
68,38лв. мораторна лихва върху главницата, с включена и лихва върху дяловото
разпределение за периода от 16.09.2015год. до 18.06.2018год. Приел е за
установено с оглед на това, че ответницата не е оспорила задълженията по съобщенията към фактурите и счетоводната
справка, но при направено възражение за изтекла погасителна давност на
вземането за периода преди 27.06.2015год. и
по фактура в общ размер на задължението за 520,35лв. и за периода на
отопление м.05.2014год. до 30.04.2015год., същото е основателно с оглед на
чл.111, б.в ЗЗД, че периодичните вземания на топлофикационните дружества се
погасяват с три годишна давност, поради което за тази сума и период исковете са отхвърлени.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка доводите в жалбата на ищеца за неправилност на решението, следва да
се добави и следното, в рамките на заявените с въззивните жалби доводи,
съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да се уважи предявения иск, че
ответницата дължи процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена
топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер,
преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното
количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което
включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия.
Между страните не се спори, че през
исковия период процесната сграда, в която се е намирал апартамент №11, находящ
се в гр.София, ЖК“********вх.*, е била
топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата
определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер и ответницата
като собственик на процесния имот в
същата сграда- етажна собственост има качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице облигационно
договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР.
Съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката,
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите
за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от
ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на собственост върху топлоснабдения
имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между
страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който
ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска
по основание. Съдържанието на договора
за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично
известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР,
последващите такива от 2008 г. и от 2014год. за процесния период и които са
публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от
30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия и в случая няма позоваване на
предложени други условия.
Не се оспорва, че в процесния имот след реалните отчети от ФДР и изравнителните
сметки дължимата сума за ТЕ е с
оглед на представените съобщения към три фактури и счетоводна справка както
следва: по фактура от 31.07.2015 г., която е издадена за ТЕ за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2015г. задължението е в размер на 520,35лв., по фактура
от 31.07.2016год. за периода м.05.2015год.-30.04.2016год. е от 246,30лв. след като при задължение за 383лв. е
отчетено плащане за този период от
96,83лв., а по фактура от
31.07.2017год.год. за периода 05.206год.-30.04.2017год. е от 170,28лв. при задължение за 328,67лв. и отчетено плащане
от 158,39лв.
За процесния
период от м.05.2014год. са приложими
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в
гр.София от 2014 г., които са обнародвани във вестник „24 часа“ и вестник 19
мин. и са влезли в сила от 14.03.2014г. и с оглед на чл.31, ал.1 от същите
клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т.1 - на
десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна
консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост,
присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение,
заплащат топлинната енергия по реда на ал.1, т.2, месечната консумация се
определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната
топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл.32, ал.1 и ал.2 от
същите месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал.1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки- т.е. общата фактура отразява цената
на реално потребеното количество топлинна енергия. Когато при
издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма
от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към
продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ
период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при
издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма
от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със
сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на
продавача. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 в 30 – дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл.32, ал.2, т.е. общата фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача.
Съобразно
указанията, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълкувателно дело
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Периодични
плащания има, когато са налице повтарящи се задължения през определени периоди
от време. Задължението на абоната за заплащане на стойността на потребената
топлинна енергия възниква ежемесечно и е парично. Следователно са налице
повтарящи се през определен период от време еднородни задължения за заплащане
на парични суми, като обстоятелството, че всяко месечно плащане има различен
размер в зависимост от потребената топлинна енергия не изключва приложението на
специалната тригодишна погасителна давност. Ищецът по първоинстанционното
производство е претендирал цена за доставена топлоенергия за периода от месец 05.20014год.
до 30.04.2017г. Заявлението по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 27.06.2018год.,
към който момент е изтекла погасителна давност за вземанията за главница и за
лихви, които са станали изискуеми три години преди тази дата и като се има в предвид, че
изискуемостта на дължимите суми за ТЕ
настъпва ежемесечно в 30 дневен срок от датата на публикуване на месечните
фактури за периода, правилно първоинстанционният съд е уважил възражението на
ответницата и е приел, че вземанията за незаплатена ТЕ за периода от
05.2014год. до 30.04.2015год. и общо за този период от 520,35лв. са погасени по
давност, независимо, че общата фактура за дължимата сума за целия период и след изравнителната сметка е от
31.07.2015год. Извън погасителната давност са вземанията за следващия
период и
по посочените две фактури от 2016год. и 2017год. и общо за сумата, с включена и услугата за дялово разпределение общо от 450,38лв.
и в каквато част решението не е обжалвано.
Неоснователни
са доводите във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е съобразил,
че е издадена обща фактура за сумата от
520,35лв. през м.07.2015год. и която е дължима едва от м.09.2015год., тъй като
издаването на обща фактура в края на отоплителния период и, след счетоводно
сторниране на месечните фактури за периода, но отнасяща се за месечно дължими
суми за ТЕ за периода от м.05.2014год до 30.04.2015год. и след изравнителната
сметка за същия период не променя характера на вземането, което е периодично и
дължимо на месечни вноски в 30 дневен срок от датата на фактурата, следващ
месеца на доставката на ТЕ. В случая макар и неточно първоинстанционният съд да
е посочил, че вземанията за ТЕ преди 27.06.2015год. са погасени по давност при
определяне на вземането за цената на ТЕ за периода от 05.2014год. до
30.04.2015год. и което е погасено по давност е взел в предвид правилно
посочената сума по общата фактура за
520,35лв., като вземането за м.05. и 06.2015год. е отчетено за следващия период
и фактура и до края на 30.04.2017год. и е включено в уважената част на иск за
главницата за незаплатена ТЕ. Съгласно чл.119 ЗЗД с погасяването на главното
вземане за този период се погасяват и вземанията за обезщетение за забава върху
него.
С оглед на гореизложеното и при съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение в обжалваните отхвърлителни части следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и неуважаване въззивната жалба не следва да се присъждат
разноски на въззивника, а на въззиваемата страна при направено изрично искане
на ответницата за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и във
връзка с депозиран отговор на въззивната жалба на ищеца, за което са
представени доказателства да са направени разноски за адвокатско възнаграждение
от 300лв. и при направено възражение за прекомерност на същите и което съдът
намира за неоснователно с оглед на чл.9,
ал.1 от НМРАВ.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №99824 от 22.04.2019год., на СРС, 33-ти състав, постановено по гр.дело №73997/2018год. в обжалваната
отхвърлителна част.
Решението в уважените части не е
обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК********да
заплати на Р.И.С., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. Г. сумата от 300лв.- разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Настоящото решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.