Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 01.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 283 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С
решение № 187406 от 08.08.2019
г., постановено по гр. д. № 62361/2018 г., по описа на СРС, ГО, 153-ти състав, поправено
по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 258858/29.10.2019 г., постановено по
същото дело, е осъдено Бюро по защита при Главния прокурор към Прокуратурата на
Република България да заплати на П.Г.Г. на основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР сумата от 8 658,92 лева, представляваща дължимо за периода 15.07.2015
г. – 30.08.2017 г. възнаграждение за положен извънреден труд над установената
продължителност на работното време, и на основание чл. 181а от ЗМВР сумата от
1 580 лева, представляваща неизплатени дневни командировачни пари за
периода 15.07.2015 г. – 30.08.2017 г., ведно със законната лихва върху тези
суми от 25.09.2018 г. до погасяването, като са отхвърлени исковете до пълните
предявени размери.
Срещу така
постановеното съдебно решение в частта, в която исковете са уважени, е депозирана
въззивна жалба от ответника Бюро по защита при Главния прокурор към
Прокуратурата на Република България, в която се излагат съображения за неговата
неправилност в частта по иска с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР,
и за неговата недопустимост в частта по иска с правно основание чл. 181а от ЗМВР. Сочи се, че неправилно СРС разглежда времето от 20:00 часа до 08:00 часа
след приключване на всяка четвърта смяна като част от дежурството или като
„съпътстваща дежурството почивка“, доколкото от приетите по делото и неоспорени
от ищеца графици за процесия период след приключване на четвъртата работна
смяна П.Г. е бил в почивка, а не в режим на дежурство. Твърди се, че Директива
2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.11.2003 г., на която се е позовала районната
съдебна инстанция при формиране на окончателните си правни изводи, няма пряко
действие за адресатите, а е необходимо да бъде транспонирана в националното
законодателство, като в чл. 3, ал. 3 и ал. 4 от Наредба № 2 за реда за
установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя /обн.
ДВ. бр. 38 от 06.05.1994 г./ е посочено, че времето, през което работникът или
служителят се намира на разположение, не се включва и не се отчита като работно
време, а фактически извършената работа през времето на разположение се отчита и
заплаща като извънреден труд. Намира се за ирелевантна цитираната в обжалвания
съдебен акт национална съдебна практика – ТР № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС, както
и тази на Съда на Европейския съюз. Акцентира се, че в показанията на
разпитания от районния съд свидетел липсват каквито и да било конкретни данни,
че през времето от 20:00 часа до 08:00 часа след приключване на всяка четвърта
смяна до пристигането на следваща смяна ищецът реално е изпълнявал служебни
задължения или е бил във време на разположение в готовност да изпълнява такива,
като след приключването на четвъртата смяна служителят не е бил обвързан с
изпълнение на никакви конкретни служебни задължения и е можел да се движи и
пребивава свободно както в населеното място, където е бил командирован, така и
извън него. Счита се, че единствено спазването на реда за полагане на
извънреден труд, уреден в Правилата на ответника, утвърдени със заповед №
РД-02-26/02.07.2015 г., изм. и доп. със заповед
№ РД-02-32/02.12.2016 г., би обективирало съгласието и разположението на
работодателя за полагане на извънреден труд и/или времето на разположение на
служителя. Съответно, без представянето на докладни записки от служителя и
издаването на изрична заповед от работодателя по разписания ред, това съгласие
и разположение на работодателя може само да се предполага и остава недоказано. Позовава
се и на решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 на СЕС, според което, когато
работникът или служителят изпълняват задълженията си „на повикване“, работното
време ще е само времето, през което действително е положен труд. Намира се, че
доколкото претенцията на П.Г. и неговата молба до съда е била за заплащането на
дневни пари за петия ден по командировачните му заповеди, или за 74 дни общо,
то СРС, произнасяйки се за 77 дни, се е произнесъл извън обема на търсената
защита в нарушение на диспозитивното начало, което е довело до недопустимост на
обжалваното решение в тази му част. По изложените съображения се отправя искане
за неговата отмяна в частта по иска с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, като същият бъде отхвърлен като неоснователен, в частта по иска с правно
основание чл. 181а от ЗМВР, като същият бъде уважен съобразно петитума на
исковата молба, както и в частта за разноските. Претендират се сторените във
въззивната инстанция разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца П.Г.Г..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. В тази
връзка, неоснователно е изложеното от жалбоподателя възражение за недопустимост
на първоинстанционния окончателен съдебен акт в частта му по иска с правно
основание чл. 181а от ЗМВР, мотивирано с довода за произнасяне от страна на СРС
извън обема на търсената защита и в нарушение на диспозитивното начало. Макар
действително в исковата си молба ищецът да е изложил фактическите си твърдения,
че претендираната от него сума от 1 600 лева, представляваща неизплатени
командировъчни пари, се формира от 4 дни месечно, съобразно положения
извънреден труд, по 20 дни дневно, или 80 лева, то в петитума на същата изрично
е посочил, че тази сума се претендира общо за периода 15.07.2015 г – 30.08.2017
г. Това е бил и периодът, в рамките на който и СРС се е произнесъл и за който е
изследвал дали се установяват да са налице дни, за които ответникът да не е
заплатил дължими на служителя командировъчни пари, поради което липсва соченото
от жалбоподателя произнасяне свръхпетитум, макар и съдът да не е се е водил
изцяло от преценката на П.Г. за начина на формиране на тази претендирана от
него сума.
Настоящият съдебен състав намира решението на СРС и за правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се изложи следното:
Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2
от ЗМВР /чл. 211, ал. 5 от ЗМРВ отм./ и чл. 181а от ЗМВР.
В исковата си молба ищецът П.Г.Г. заявява, че е назначен на 19.06.2015 г.
по служебно правоотношение на държавен служител към Бюро по защита при Главния
прокурор на длъжност „младши полицейски инспектор“. Сочи, че за периода
15.07.2015 г. – 30.08.2017 г. ежемесечно е работел по график, съгласно който е
следвало да работи четири дни на смени по 12 часа /от 08:00 часа сутринта до
20:00 часа вечерта/ и четири дни да почива, като във връзка с възлаганата му
работа е бил командирован в различни градове в страната. Излага, че въпреки
така определения му график, в действителност е работел извънредно, доколкото
командировъчните му заповеди били издавани за пет дни, като считано от 20:00
часа на четвъртия ден от командировката е оставал на работа и е продължавал да
изпълнява трудовите си задължения до 08:00 часа на следващия ден – до идване на
колегите му от новата смяна, след което се е прибирал към София. Допълва, че и
за времето, през което е пътувал от София до съответния град от командировката
и обратно, също не му е било заплащано. Поради което счита, че за периода
15.07.2015 г. – 30.08.2017 г. е положил извънреден труд, който не му е бил
заплатен от ответника, в размер на сумата от 9 100 лева, за която
претендира да бъде осъдено Бюро по защита при Главния прокурор. Отделно
претендира и осъждане на ответника да му заплати и сумата от 1 600 лева –
неизплатени командировачни за периода 15.07.2015 г. – 30.08.2017 г., тъй като е
получавал командировачни суми само за четири от петте дни командировка.
В отговора на искова молба ответникът Бюро по защита при Главния прокурор
не оспорва наличието на служебни правоотношения между страните. Възразява, че
ищецът не е изпълнявал служебни задължения през целия процесен период, като по
време на него е ползвал законоустановен отпуск, че е работел по график, но не
само при периодично редуващи се четири смени от 08:00 часа до 20:00 часа и
четири дни почивка, а е изпълнявал и смени по график без да е бил командирован,
командировките са били и с времетраене различно от 5 календарни дни, че след
приключване на четвъртата смяна по график служителят е бил в почивка и не е
изпълнявал служебни задължения, а времето за пътуване е било включено в
командировачната заповед, както и че през времето на пътуване за смяна или
връщане от нея той не е изпълнявал служебни задължения. Заявява, че за отчитане
и заплащане на реално положен извънреден труд е необходимо издаването на
писмена заповед, каквато липсва, съответно липсва спазване на предвидения за
това ред в Правилата на ответника. Оспорва размера на претенцията за заплащане
на дневни пари за дни на командироване. По тези съображения претендира
отхвърляне на предявените искове.
Между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства
се установява, че между тях е налице служебно правоотношение, по силата на
което ищецът заема при ответника длъжността „младши полицейски инспектор“ с
оглед заповед от 28.05.2015 г. на директора на Бюро по защита при Главния
прокурор. Не се спори също така и от доказателствата по делото се установява,
че П.Г. е работел на смени при сумирано работно време, отчитано до 2016 г.
помесечно, а след това на тримесечие, като през процесния период е бил
командирован многократно, основно за по пет дни, в различни градове в страната,
през които е давал четири дневни дежурства по график от по 8 или 12 часа, а
само две командировки са били за по 3 дни с 2 дни дежурство и една е била за 4
дни с 3 дни дежурство. Не се оспорва също така и обстоятелството, че през време
на командировките след приключване на всяко от последните дежурства ищецът е
следвало да изчака до сутринта на следващия ден другата смяна негови колеги,
след което със служебен превоз се е прибирал до София. Отделно, от
представените по делото графици на работните смени на служителите при ответника
се установява, че основно за П.Г. са определяни дежурства от по четири дни с
времетраене 8 или 12 часа, като деня, следващ последния ден на всяко от
дежурствата, е бил отбелязан като почивен /с изключение на отделни случаи, в
които за него са били предвиждани по четири часа обучение/. В действителност, в
такава насока са и доводите на ответника, който още в исковата молба, но и във
въззивната жалба, заявява, че съгласно графиците след приключване на четвъртата
дневна работна смяна ищецът е бил почивка.
Първоинстанционният съд, за да уважи частично предявения иск за заплащане
на положен извънреден труд за процесния период, е приел за установено, че
доколкото след приключване на последния ден от дежурството си П.Г. не е можел
да си тръгне от съответното населено място по командировката, а е бил длъжен да
изчака другата смяна до 08:00 часа на следващия ден и да предаде дежурството,
то същият е бил на разположение на работодателя на посочено от него място в
готовност да изпълнява служебните си задължения, т.е. имал е такова задължение
и в неактивната част /време за спане, храна и физиологични нужди/ от
дежурството, поради което съдът го е зачел за работно време, което не покрива
понятието за „почивка“, съответно и за извънреден труд. Отделно, районната
съдебна инстанция е приела, че времето след сдавана на дежурството до
прибирането до София не следва да се включва в работното време като извънреден
труд, тъй като ищецът не се е намирал на работното си място, а липсват
доказателства по време на самите пътувания да е изпълнявал конкретни задачи,
свързани с някоя от функциите на ответника. Поради което е намерил този иск за
основателен до сумата от 8 658,92 лева.
Предвид изложеното и съобразявайки наведените във въззивната жалба
доводи, както и обстоятелството, че първоинстанционното решение е обжалвано
единствено от Бюро по защита при Главния прокурор, то пред настоящата съдебна
инстанция спорът по иска с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР се
концентрира единствено до това, дали времето от 20:00 часа до 08:00 часа след
приключване на всяка последна смяна от дежурството по график е такова, което е
било част от дежурството на ищеца респ. се е включвало в неговото работно време
и е представлявало положен извънреден труд, или в този период П.Г. е бил в
почивка.
Съгласно чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 04.11.2003 г. „работно време" е всеки период, през който работникът
или служителят или работи, или е на разположение на работодателя, за да
изпълнява своите задължения, докато почивката е всеки период, който не е
работно време. Тази Директива
има за цел да определи минимални изисквания, предназначени да подобрят
условията на живот и на труд на работниците посредством сближаване на
националните законодателства, отнасящи се по-конкретно до продължителността на
работното време. С тази хармонизация на равнището на Европейския съюз в
областта на организацията на работното време се цели да се гарантира по-добро
опазване на безопасността и здравето на работниците, като за тях се предвидят
минимална продължителност на почивката — по-специално на междудневната и
междуседмичната почивка — както и подходящи почивки по време на работа и
като се предвиди горна граница от 48 часа за средната продължителност на
работната седмица — максимална граница, за която изрично се уточнява, че
включва извънредния труд /вж. решения BECTU, C‑173/99, EU:C:2001:356, т. 37 и 38; Jaeger, C‑151/02, EU:C:2003:437, т. 46, както и определение Grigore,
C‑258/10, EU:C:2011:122, т. 40/.
С решение на Съда на ЕС /пети състав/ от 21 февруари 2018 година
по дело C-518/15 /Ville de Nivelles срещу Rudy Matzak/ е постановено, че с
оглед целта на Директивата да гарантира — в областите, попадащи в приложното й
поле — минимална защита, която да се прилага по отношение на всички работници в
Съюза, и за да се осигури пълната ефективност на директивата, то член 15 от нея трябва да
се тълкува в смисъл, че не допуска държавите членки да оставят в сила или да
приемат определение на понятието „работно време“, което да не е толкова тясно, колкото
това по член 2 от тази Директива. Определенията по член
2 не могат да имат различно тълкуване съгласно всяко национално право,
а имат във връзка с понятието „работник", самостоятелно, присъщо на
правото на Съюза значение.
По-нататък, що се отнася до понятието
„работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88,
следва да се напомни, че СЕС /Съда/ е постановявал многократно, че тази Директива
определя понятието като всеки период, през който работникът е на работа на
разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения в
съответствие с националното законодателство и/или практика и че това понятие
трябва да се разбира в отграничение от почивката, като двете взаимно се
изключват /решения Jaeger, C‑151/02, EU:C:2003:437, т. 48; Dellas и др., C‑14/04, EU:C:2005:728, т. 42, както и определения Vorel, C‑437/05, EU:C:2007:23, т. 24 и Grigore, C‑258/10, EU:C:2011:122, т. 42/.
В това отношение от практиката на Съда
следва, че понятията „работно време“ и „почивка“ по смисъла на Директива
2003/88 са понятия на правото на Съюза, които трябва да бъдат определени
съгласно обективни характеристики, като се отчитат системата и целта на тази
директива, насочена към установяване на минимални изисквания с цел да бъдат
подобрени условията на живот и труд на работниците. Всъщност само подобно
автономно тълкуване е в състояние да осигури на тази Директива пълна
ефективност, както и еднакво приложение на посочените понятия във всички
държави членки /вж. решение Dellas и др., C‑14/04, EU:C:2005:728, т. 44 и 45, както и определения
Vorel, C‑437/05, EU:C:2007:23, т. 26 и Grigore, C‑258/10, EU:C:2011:122, т. 44/.
Съответно, при преценката на основния според
по настоящото делото въпрос по иска на П.Г. за заплащане на положен извънреден труд следва да се
изследва дали в процесния случай съставните елементи на понятието „работно време“ по смисъла на Директива
2003/88/ЕО са били налице за времето след приключване на всяка последна
смяна от дежурствата му по график от 20:00 часа до 08:00 часа на следващия ден.
По отношение първия съставен
елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от
Директива 2003/88, според който работникът трябва да изпълнява своята дейност
или задължения, следва да се отбележи, че в чл. 17, ал. 1 от представените по
делото Правила за реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители
/Правилата/ в Бюро по защита при Главния прокурор, утвърдени със заповед
№ РД-02-26/02.07.2015 г., изм. и доп. със заповед № РД-02-32/02.12.2016 г., е посочено, че
отработеното време включва: 1./ работните часове в рамките на редовното работно
време; 2./ времето за хранене; 3./ времето за физиологични почивки; 4./ времето
за провеждане на професионално обучение, извън редовното работно време; 5./
времето за инструктаж, отвод, приемане и сдаване на смяната или дежурството;
6./ времето за отдих; 7./ фактически извършената работа по време на
разположение; 8./ работа извън редовното работно време; 9./ времето на
дежурство; 10./ времето за пътуване при командироване извън редовното работно
време, когато по време на самото пътуване се изпълнява конкретна задача,
свързана с някоя от функциите на Бюрото. Така, с оглед предвиденото в чл. 17,
ал. 1, т. 5 от Правилата, ответникът е приел, че времето за приемане и сдаване
на смяната или дежурството е част от отработеното време. Както вече беше
посочено, не е спорно между страните, че ищецът е оставал за времето след 20:00
часа от края на последния ден на всяка от смените му по дежурствата до 08:00
часа сутринта на следващия ден именно с оглед задължението му да изчака и да
предаде смяната на неговите колеги. За наличието на това негово задължение по
недвусмислен начин сочат и всички заповеди, с които П.Г. е бил командирован по
време на дежурствата си в съответните населени места извън София, които винаги
са били с ден повече от дните, в които той е бил включен в графика за
дежурство, и винаги са застъпвали по един ден, в който ищецът е следвало да
бъде в почивка. При това положение следва да се приеме, че за времето след
приключване на всяка последна смяна от 20:00 часа до 08:00 часа на следващия
ден П.Г. е изпълнявал своите задължения.
Що се отнася до втория съставен елемент на
понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива
2003/88, според който работникът трябва да работи и да е на разположение на
работодателя, следва да се отбележи, че решаващ фактор по отношение преценката
дали работникът е на разположение на работодателя е фактът, че работникът е
длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да е на
негово разположение, за да може в случай на нужда незабавно да извърши
необходимите престации /вж. в този смисъл решение Dellas и др., C‑14/04, EU:C:2005:728, т. 48, както и определения Vorel, C‑437/05, EU:C:2007:23, т. 28, и Grigore, C‑258/10, EU:C:2011:122, т. 63/.
По този начин, за да може да се счита, че
работникът/служителят се намира на разположение на своя работодател, той трябва
да е поставен в положение, в което е правно задължен да се подчинява на
указанията на работодателя си и да упражнява дейността си за него. Обратно, от практиката на Съда
следва, че възможността за работниците да управляват своето време без големи
ограничения и да се посветят на собствените си интереси, е обстоятелство от
естество да покаже, че посветеното време не представлява работно време по
смисъла на Директива 2003/88 /вж. в този смисъл решение Simap, C‑303/98, EU:C:2000:528, т. 50/. Или, от практиката на Съда следва, че решаващ фактор за квалифицирането като
„работното време“ по смисъла на Директива 2003/88 е фактът, че работникът е
длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да е на
негово разположение, за да може в случай на нужда незабавно да извърши
съответните действия. Всъщност,
задълженията на съответните работници, които ги поставят в невъзможност да
избират местонахождението си по време на дежурство, трябва да се считат за част
от техните професионални задължения /вж. в този смисъл решение от
9 септември 2003 г., Jaeger, C‑151/02, EU:C:2003:437, т. 63 и определение от 04.032011 г., Grigore, C‑258/10, непубликувано, EU:C:2011:122/.
Съобразявайки гореизложеното настоящият
съдебен състав намира, че за преценката на наличието в процесния случай на
втория съставен елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2,
точка 1 от Директива 2003/88, следва да се изследва качеството на
прекараното от П.Г.
време от всяка последна смяна от 20:00 часа до 08:00 часа на следващия ден. В
тази връзка СГС споделя изложеното от Генералния
адвокат в заключението му по дело С-518/15, че коментираното понятие не
следва да се тълкува в смисъл, че в обхвата му автоматично попадат работници,
които дават дежурства и са задължени да могат да се отзовават на повиквания от
работодателя си /без същевременно да са длъжни физически да присъстват в
помещенията на работодателя/ и чиито възможности за други занимания през
въпросния период от време са съответно ограничени. Трябва да се вземе предвид
по-скоро качеството на времето, с което работникът разполага по време на такъв
тип дежурство, като например възможността му да се посвети на собствените си
интереси и семейство.
Действително, както посочва и жалбоподателят, от
доказателствата по делото не се установява през времето от 20:00 часа до 08:00 часа след приключване на
всяка четвърта смяна до пристигането на следваща смяна ищецът реално да е
изпълнявал непосредствените си служебни задължения или да е бил в готовност да
ги изпълнява, като се твърди да е можел да се движи и пребивава свободно както
в населеното място, където е бил командирован, така и извън него. Същевременно
обаче, както вече беше изложено, от предвиденото в чл. 17, ал. 1, т. 5 от
Правилата на ответника, а и от всички представени по делото заповеди, с които П.Г.
е бил командирован по време на дежурствата си в съответните населени места извън
София, се установява, че за времето след приключване на всяка последна смяна от
20:00 часа до 08:00 часа на следващия ден, той е изпълнявал своите задължения
свързани с това да изчака и да предаде смяната си на неговите колеги. В тази
насока са и показанията на разпитания пред районната съдебна инстанция свидетел
Д.З., който заявява, че след приключване на всяка последна смяна от дежурството
на ищеца, последният не се е прибирал в дома си, а е бил длъжен да остане до
следващия ден в града на командировката, за да изчака идващата смяна и да й
предаде своята, като едва след това е отпътувал за София. Съответно, след
приключване на всяка последна смяна от дежурството му, П.Г. е трябвало да
присъства физически на определено от работодателя място, което е било
географски и времево ограничено и отдалечено от дома му, и това е произтичало
от необходимостта за предаване на смяната на колегите му. По този начин според
настоящият съдебен състав ищецът е търпял ограничения, по-големи от обичайните,
които несъмнено са го възпрепятствали да организира и управлява собственото си
време по начин, че да може да се отдаде пълноценно на личните си и обществени
интереси, и най-вече на семейството си. Това е така, тъй като П.Г.
преимуществено е бил задължен да пребивава на места, не близко отдалечени от
дома му, а в повечето случаи на поне 100 км от него, като по този начин той
несъмнено е бил лишен от възможността изцяло и неограничено да разполага с
времето си в този период, още повече да се посвети на личния си и семеен живот,
доколкото е бил териториално отдалечен от основаната си и обичайна социална
среда. С оглед тези ограничения,
положението
на ищеца се различава от това на работник, който
по време на дежурството си трябва да е на разположение на работодателя си, за да
може той да се свърже с нег /с оглед позоваването на жалбоподателя на решение от 03.10.2000 г. по дело
С-303/98 на СЕС/.
По изложените съображения СГС намира за правилни крайните
правни изводи на районната съдебна инстанция, че времето от 20:00 часа до 08:00 часа след приключване
на всяка последна смяна от дежурството по график на ищеца е такова, което изпълнява
съставните елементи от понятието „работно време“ по смисъла на
член 2, точка 1 от Директива 2003/88/ЕО, и за него ответникът дължи
заплащане за положен извънреден труд. Доколкото във въззивната жалба не
са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на тази искова
претенция, то на основание чл.
269 от ГПК този въпрос е вън от предмета
на въззивната проверка.
С оглед релевираните от
жалбоподателя възражения, че Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.11.2003 г. няма пряко
действие за адресатите, а е необходимо да бъде транспонирана в националното
законодателство, като в чл. 3, ал. 3 и ал. 4 от Наредба № 2 за реда за
установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя /обн.
ДВ. бр. 38 от 06.05.1994 г./ е уредено, че времето, през което работникът или служителят
се намира на разположение, не се включва и не се отчита като работно време, а
фактически извършената работа през времето на разположение се отчита и заплаща
като извънреден труд, следва да бъде посочено, че когато Директивата не е транспонирана в срок и предоставя права на частни
лица, то същата дерогира всяка национална разпоредба, несъвместима с нея - Решение
на СЕС от 22 февруари 1990 година, по дело С-221/88, следователно
Директива 2003/88/ЕО намира приложение при
разрешаване на възникналия правен спор. Освен това, както вече беше изложено,
невъзможността за различно тълкуване в националните норми на съдържащото се в
чл. 2 от Директивата определение за „работно време“ не допуска държавите членки да оставят в сила
или да приемат определение на понятието „работно време“, което да не е толкова
тясно, колкото това по член 2 от директивата. Отделно, преюдициалните
заключения на СЕС са правнообвързващи за всички национални юрисдикции, дори и
те да не са отправили преюдициалното запитване, тъй като те обвързват по
еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и намират приложение и към
настоящия казус.
Що се отнася до доводите на ответника, че единствено спазването на реда за полагане
на извънреден труд, уреден в Правилата на ответника, утвърдени със заповед №
РД-02-26/02.07.2015 г., изм. и доп. със заповед
№ РД-02-32/02.12.2016 г., би обективирало съгласието и разположението на
работодателя за полагане на извънреден труд и/или времето на разположение на
служителя, правилно районната съдебна инстанция е намерила същите са неоснователни.
Въпреки че по делото не са ангажирани като
доказателства заповеди на работодателя за полагане на извънреден труд по време
на командироването на служителя в съответствие с изискванията на чл. 21 от
утвърдените Правила, то това не означава, че труд извън редовното работно време
не е полаган от същия, като по делото е установено това обстоятелство. Извънредният труд се полага по разпореждане
на работодателя или на овластено от него лице или без такова разпореждане, но
със знанието на работодателя или на овластеното лице. Разпореждането по
своята същност е изрично волеизявление, чрез което се възлага работа в повече
от установеното работно време. При
втората хипотеза, от страна на работника и по негова инициатива се полага работа
в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на
работодателя или овластеното лице. В този случай законът е придал на
мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника.
По отношение обжалването на първоинстанционното съдебно
решение в частта, с която Бюро по защита при Главния прокурор към Прокуратурата е осъдено да
заплати на П.Г. сумата от 1 580 лева, представляваща неизплатени дневни
командировачни пари за периода 15.07.2015 г. – 30.08.2017 г., основният доводи
на жалбоподателя е свързан с това, че решението в тази част е частично
недопустимо, който е подробно обсъдено по-горе в настоящия съдебен акт. Въпреки
това за пълно СГС ще посочи, че в коментираната част първоинстанционното решение
е и правилно, като въззивният съдебен състав напълно споделя изложените от СРС
мотиви по иска с правно основание чл. 181а от ЗМВР и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК препраща към същите.
Така, поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора правно на разноски има само
въззиваемият, но съшият не е претендирал присъждането на такива.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 187406 от 08.08.2019
г., постановено по гр. д. № 62361/2018 г., по описа на СРС, ГО, 153-ти състав,
поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 258858/29.10.2019 г.,
постановено по същото дело, в обжалваната му част.
Решението в
частта, с която се потвърждава първоинстанционното съдебно решение по иска с
правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, може да се обжалва с касационна
жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
касационен съд.
В останалата
част настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.