Р
Е Ш Е Н И Е №
гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, НО, III въззивен състав в публично
заседание, проведено на единайсети октомври две хиляди и деветнайсета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТИНКА КОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА
ТОДОРОВА МАРИЯ
ИЛИЕВА
при секретаря Нели
Драндарова, като разгледа докладваното от съдия Тодорова в. н. ч. х. д.
№ 2226 по описа за 2019 година взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С присъда от 3.05.2018 г. по н. ч. х. д. № 22540/2016 г. на Софийския
районен съд, Наказателно отделение, 133-ти състав, подсъдимият О.А.С. е признат за
виновен в това, че на 15.07.2016 г. в гр. София, кв. Горна баня, ул. „********казал
нещо унизително за честта и достойнството на Е.А.С. в негово присъствие, а
именно: „… те са гейове и са се смукали.
На двама педали ли ще вярвате?“, като обидата е нанесена публично – в
присъствие на служителите на 6 РУ – СДВР Е.П.и И.В., като на основание чл. 148,
ал. 1, т. 1 вр. чл. 146, ал. 1 от НК и чл. 54 НК му е наложено наказание глоба
в размер на 3000 лв. и обществено порицание, което да се изпълни чрез обявяване
на присъдата на таблото за съобщения в общинската администрация в кв. Горна
Баня.
Подс. О.С. е признат за виновен и
за това, че на 5.08.2016 г. в гр. София, в сградата на 6 РУ – СДВР, в съучастие
като извършител с Г.И.С. като извършител, е разгласил за Е.А.С. позорни
обстоятелства: че има предпочитания към
същия пол; че живее с интимния си партньор – Г.Д.; че в дома му в гр. София,
кв. Горна баня, ул. „********многократно идват разни момчета и мъже на гости,
двойки от мъжки пол, дори и с преспиване, и се вихрят купони, разхождат се по
бельо, слагат си перуки на главите и се обличат с дрехи, подходящи за жени,
като клеветата е нанесена публично и е разпространена по друг начин – чрез
депозиране на писмена жалба срещу Е.А.С. в 6 РУ – СДВР, поради което и на
основание чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 2 вр. чл. 147,
ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и на основание чл. 54 НК му е наложено
наказание глоба в размер на 10 000 лв. и обществено порицание, което да се
изпълни чрез обявяване на присъдата на таблото за съобщения в общинската
администрация в кв. Горна Баня.
На
основание чл. 23 от НК на подс. О.С. е определено едно общо най-тежко наказание
глоба в размер на 10 000 (десет хиляди) лева и обществено порицание, което
да се изпълни чрез обявяване на присъдата на таблото за съобщения в районната
общинска администрация в кв. Горна баня.
Със същата присъда Софийският
районен съд е признал подсъдимата Г.И.С. за виновна в това, че на 5.08.2016 г.
в гр. София, в сградата на 6 РУ – СДВР, в съучастие като извършител с Г.И.С. –
извършител, е разгласила за Е.А.С. позорни обстоятелства: че има предпочитания към същия пол; че живее с интимния си партньор – Г.Д.;
че в дома му в гр. София, кв. Горна баня, ул. „********многократно идват разни
момчета и мъже на гости, двойки от мъжки пол, дори и с преспиване, и се вихрят
купони, разхождат се по бельо, слагат си перуки на главите и се обличат с
дрехи, подходящи за жени, като клеветата е нанесена публично и е
разпространена по друг начин – чрез депозиране на писмена жалба срещу Е.А.С. в 6
РУ – СДВР, които са станали достояние на голям кръг от хора, поради което и на
основание чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 147, ал. 1
вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК й е наложено наказание глоба в
размер на 10 000 (десет хиляди) лева и обществено порицание, което да се
изпълни чрез обявяване на присъдата на таблото за съобщения в районната
общинска администрация в кв. Горна баня.
Подсъдимата
е призната за невиновна и оправдана по отношение на обвинението клеветата да е
извършена на длъжностно лице – началник на група „Териториална полиция – Овча
купел“ при сектор „Охранителна полиция“ в 6 РУ – СДВР при или по повод
изпълнение на службата или функцията му.
С присъдата на основание чл. 189, ал. 3 от НПК всеки от
подсъдимите О.А.С. и Г.И.С. е осъден да заплати на Е.А.С. сумата от 350,00
лева, представляваща половината от платеното възнаграждение за повереник и
сумата от 140,76 лева по сметка на СРС, представляваща половината от разноските
по делото, както и сумата от 5 лева в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
Срещу
постановената присъда в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от
защитника на подсъдимите О.С. и Г.С., в която и в допълнението към нея се
твърди, че присъдата е необоснована, незаконосъобразна и явно несправедлива.
Излагат се доводи, че е постановена в противоречие с материалния закон и
процесуалните правила, поради което е неправилна. Изтъква се, че не са обсъдени
доводите на защитата, както и че наложените наказания са несправедливи. Твърди
се, че незаконосъобразно съдът е приел депозираните от Г.С. жалби в 6 РУ – СДВР
за клеветнически, въпреки че е отбелязал, че подаването на жалби и сигнали до
различни държавни органи е упражняване на конституционно право. Посочва се, че
внимателният прочит на жалбите показва, че те не са насочени срещу тъжителя в
качеството му на длъжностно лице, а от доказателствата било установено, че
обстоятелствата в тях не били разгласени сред служителите на 6 РУ – СДВР.
Оспорва се обосноваността на мотивите, с които не са кредитирани изцяло
показанията на св. М.П.поради родствената й връзка с подсъдимата. На следващо
място се поддържа, че дори да е доказано обвинението, наложените им наказания
са явно несправедливи. Прави се искане присъдата да бъде отменена и да бъде
постановена нова, с която подсъдимите да бъдат признати за невинни и оправдани
по повдигнатите обвинения.
В
закрито съдебно заседание по реда на чл. 327 от НПК въззивният съд е преценил,
че за разкриването на обективната истина по делото не се налага разпит на
подсъдимите, на свидетели и вещи лица или ангажирането на други доказателства.
В откритото съдебно заседание пред въззивния
съд подсъдимите и техният защитник поддържат жалбата. Защитникът на подсъдимите
моли присъдата в осъдителната й част да бъде отменена и да бъде постановена
нова, с която подсъдимите да бъдат признати за невинни и оправдани изцяло по
повдигнатите обвинения. Излага доводи, че по първото обвинение на подзащитния
му О.С. по чл. 148 вр. чл. 146 от НК не се доказа категорично, че частният
тъжител Е.С. е присъствал на проведения разговор между О.С. и полицейските
служители П. и В. и съответно – не се доказва да е чул реплики от техния
разговор. По отношение на второто повдигнато обвинение по чл. 148 вр. чл. 147 и
чл. 20 от НК относно двамата подсъдими изтъква, че въпреки изложената принципна
позиция на първоинстанционния съдебен състав, че подаването на жалби и сигнали
до различни държавни и общински органи е осъществяване на конституционното
право по чл. 45 от Конституцията на Република България, съдът е приел, че депозираните
от подсъдимите жалби в 6 РУ са клеветнически по своя характер. Поддържа, че от
показанията на св. П., както и на началника на 6 РУ, е установено, че на
оперативка се четат само жалбите, които съдържат информация за престъпление от
общ характер, като не би следвало друг, освен конкретният служител, да има
достъп до жалбата и другите документи.
Приема, че твърдението на частния тъжител, че цялото районно управление
е разбрало за подадените жалби от подсъдимите, е недоказано, а мотивите на
районния съд за това, че депозираните жалби са клеветнически и позорящи по
отношение на частния тъжител, са неаргументирани и недоказани. Излага доводи,
че така наложените наказания не кореспондират с константната съдебна практика и
наложените глоби в размер на 10 000 лева са несправедливи, тъй като са
несъразмерно тежки, доколкото съдът не е отчел, че подсъдимите са с чисто
съдебно минало, трудово ангажирани са, но възнагражденията им са достатъчни
само за да поддържат доброто благосъстояние на семейството им. Алтернативно
моли, ако съдът прецени, че престъпленията, за които са обвинени подсъдимите, са
извършени от тях, да бъде намален размерът на наложените глоби.
Повереникът
на частния тъжител Е.С. счита, че подадената въззивна жалба е необоснована и
неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а първоинстанционната
присъда следва да бъде потвърдена като обоснована и законосъобразна. Изтъква,
че първоинстанционният съд се е мотивирал достатъчно аргументирано, че обидата
е нанесена именно в присъствието на частния тъжител Е.С., което ставало ясно от
показанията на св. Д., че именно те двамата с него въвели в двора на къщата
полицейските служители П. и В., поради което било напълно логично и обяснимо те
да са чули лично обидните думи. Счита тезата за това, че клеветата е станала
достояние само на зам.-началника на 6 РУ – Е.С., за необоснована, тъй като не
кореспондирала с доказателствата по делото, защото несъмнено било установено наличието
на четири резолюции на четири отделни лица, които са работили по преписката в
районното управление. Приема за категорично установен и редът на приемане, подаване,
регистриране и работа по една жалба в 6 РУ. Освен това навежда доводи, че от
показанията на св. Н.С.се потвърждавал фактът, че жалбата станала достояние на
почти всички служители от управлението. Относно размера на определеното
наказание на подсъдимите повереникът поддържа, че той е справедлив, защото
съдът е отчел правилно както смекчаващите, така и отегчаващите отговорността на
подсъдимите обстоятелства.
Подсъдимият
О.С. в последната си дума заявява, че иска да бъде оправдан.
Подсъдимата Г.С. в последната си
дума се присъединява към изтъкнатото от защитника си и моли да бъде оправдана
или делото да бъде прекратено.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и
сам служебно провери изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на
чл.314 НПК, намира за установено следното.
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният съд е събрал всички необходими
за правилното изясняване на делото доказателства посредством показанията на
свидетелите И.А.В., Е.В.П.-Г., Г.С.Д., Н.Г.С., Е.Г.С. – П., Г.Б. М., В.П. П., М.И.
П., П..Ж. В., С.Г.К., Т. К. К., Е.Г.П., Л.Т. П.и К.Ц. К., както и писмените
доказателства: докладна записка за посетен сигнал и изготвен протокол по чл. 64
от ЗМВР (л. 50 от делото), пр. преписка с вх. № 230000-9701/2016г. (л. 55-67); заповед
за незабавна защита по Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН) (л. 10).
Въззивният съд, след извършването на комплексен анализ на
всички събрани по делото доказателства, намира, че установената фактическа
обстановка от районния съд относно съществените обстоятелства от предмета на
доказване почива на вярна интерпретация на доказателствения материал, поради
което не се налага да бъде коригирана.
Обосновано
районният съд е приел, че подс. О.А.С. и подс. Г.И.С. са съпрузи, работят,
неосъждани са и са родители на две малолетни деца.
Частният тъжител Е. С. е брат на
подс. О.С. и заема длъжността началник на група „Териториална полиция – Овча
купел“ при сектор „Охранителна полиция“ в 6 РУ – СДВР от 16 години.
През 2016 г. подсъдимите и частният
тъжител живеели в къща, етажна собственост, находяща се в гр. София, кв. *********,
която била построена от родителите на двамата братя. В къщата живели също и
майката на частния тъжител и подсъдимия – С. С., както и св. Г.Д., дългогодишен
близък приятел на частния тъжител, който пребивавал там от около 25 години. С. С.
живеела на първия етаж, Г.Д. и Е.С. – на втория етаж, а подсъдимите и двете им
деца живели на третия етаж от къщата.
Междувременно
отношенията между частния тъжител и подсъдимите се обострили и помежду им
възниквали разногласия и спорове от битов характер и във връзка с присъствието
на св. Г.Д. в къщата.
На 2.07.2016 г. подс. О.С. и св. Г.Д.
се скарали по повод използвани стари железа, които подсъдимият твърдял, че са
негови и щели да му послужат за заграждане на кокошарника в двора на къщата. За
да се преустанови конфликтът, тъжителят заплатил на брат си поисканата от него
сума за железата – 400 лв. Напрежението помежду им обаче не било преодоляно и
малко по-късно подсъдимият заплашил частния тъжител, че ще го убие и се
нахвърлил да го бие. Във физическия сблъсък се включили св. Г.Д. и брат му Д.Д..
Докато се опитвал да защити тъжителя, св. Г.Д. бил ударен няколко пъти от
подсъдимия С. в областта на главата, както и по цялото тяло.
По
случая било образувано досъдебно производство срещу подс. О.С. и била издадена
заповед за незабавна защита на тъжителя срещу подсъдимия по Закона за защита
срещу домашното насилие, която била връчена на подсъдимия на 15.07.2016 г.
Вечерта
на 15.07.2016 г. тъжителят Е.С. и св. Г.Д. се прибирали към дома си. На улицата
пред къщата срещнали подс. О.С., който след като ги видял, започнал да ги заплашва
и да им се заканва, че „щял да ги убие, щял да ги вкара в ковчези“. Св. Г.Д. се
обадил на телефон 112 и за проверка на сигнала на място пристигнали свидетелите
Е.П.и И.В., полицаи в 6 РУ – СДВР. Те били посрещнати от частния тъжител и св. Г.Д.
и разговаряли за случилото се първо с тях двамата. За да подкрепи
достоверността на своето оплакване, св. Г.Д. показал на полицейските служители синини
по ръцете си. След това частният тъжител и св. Д. завели полицейските служители
на третия етаж, за да разговарят с подс. С., а те двамата останали на общата
площадка пред жилището им на втория етаж. Св. П. и св. В. попитали подс. О.С.
дали знае как са били причинени тези наранявания на св. Д., а подсъдимият им
отговорил с въпрос – дали ще вярват на „педали”,
както и че му е писнало от „педалски работи” и казал: „Не им вярвайте, те са
артисти, те са гейове и са се осмукали. На двама педали ли ще вярвате?“.
Разговорът на полицейските служители с подс. С. се провеждал на етажната
площадка пред тяхното жилище на третия етаж, докато св. Д. и частният тъжител
изчаквали на стълбището на площадката на долния етаж. Обхватът на полицейската
проверка и включените в нея поредица действия – разпити на всички замесени в
конфликта, били недвусмислено ясни за подс. С., който разбрал, че полицаите са
дошли по проверка на сигнал от частния тъжител и св. Д., както и че са доведени
до семейното му жилище с подс. Г. С. на третия етаж именно от брат му и неговия
приятел. Изричайки споменатите изрази на място, попадащо в общите части на
къщата, подс. С. е съзнавал, че те ще бъдат чути от брат му, защото че той не
се е дезинтересирал от проверката и изчаква на стълбището нейното приключване. Подс.
С. и съпругата му подс. С. казали на двамата полицаи, че щом са дошли по сигнал
на частния тъжител и св. Д., и те от своя страна ще започнат да подават сигнали
срещу тях. Тогава св. П. им разяснила, че за фалшиви сигнали в полицията се
носи наказателна отговорност.
На 5.08.2016 г. подсъдимите О.С. и Г.С. депозирали две
жалби в 6 РУ – СДВР, регистрирани в управлението с вх. № 230000-9701/16 г.,
като едната съдържала подписите и на двамата, а другата съдържала само името на
Г.С., но била подписана и от двамата. В жалбите били отразено, че „Е.С. имал предпочитания към лица от същия
пол. Живеем на един и същ адрес и
многократно идват разни момчета и мъже на гости… (двойки) от мъжки пол... дори
и с преспиване… и се вихрят купони… разхождат се по бельо, слагат си перуки на
главите и се обличат с дрехи, подходящи за жени…“. В заключение се
отправяло искане полицията да се намеси и да изгони Г.Д. от къщата, тъй като
подсъдимите Савови се притеснявали за физическото и емоционално развитие на
своите деца.
Жалбите
станали достояние на колегите на частния тъжител в 6 РУ – СДВР, като последният
дал обяснения по случая по разпореждане на началника му.
Въззивният съд намира, че събраните
по делото доказателства са обсъдени съобразно точния им смисъл и не е допуснато
превратно тълкуване, нито логически грешки при проверката им за достоверност.
Специфичното в дейността по доказване на обвинението за клевета в настоящия
случай е, че предметът на делото се основава на писмени изявления в жалба на подсъдимите, като
свидетелските показания на служителите от 6 РУ – СДВР изясняват документооборота
след подаване на сигнал, реда, по който се докладва и кръгът от лицата, на
които става достояние. По отношение на обвинението за обида относимите гласни
доказателствени средства са единствено показанията на полицейските служители П.
и В. и на св. Г. Д. и те са еднопосочни и взаимно допълващи се. На практика на
тези доказателства не противостоят никакви други, тъй като подсъдимите са се
възползвали от правото да не дават обяснения. Останалите гласни доказателствени
средства чрез показанията на свидетелите – съседи, познати и роднини на
замесените в конфликта, допринасят за изясняване на контекста, в който са били
подадени процесните жалби в 6 РУ – СДВР и обхвата на полицейските проверки, но
не могат да послужат за доказването на изразите, които са инкриминирани в
обвинението като обидни и клеветнически. Същевременно събраните в прокурорската
преписка доказателства съдът обсъжда единствено при изясняване на
обстоятелството, че такава проверка действително е била извършена, както и за
времето на сигнала, който я е инициирал.
Въззивният
съд кредитира показанията на полицейските служители – свидетелите П. и В., за
това кога и по каква причина са отишли на адреса на тъжителя и подсъдимите,
както и че конфликтът помежду им вече е бил приключил. От техните показания
става ясно, че св. Д. показал следи от насилие по себе си, а подс. С. употребил
пред тях изразите „педал” и „педалски работи”, като тези квалификации
недвусмислено били адресирани към частния тъжител и св. Д.. Св. В. казва, че
когато той и колегата му попитали за причината за синините по ръцете на Д.,
подсъдимият попитал дали те ще вярват на педали и казал, че му е „писнало от
педалски работи”. Св. П. посочва, че при проверката подс. О. С. направил „лични
изказвания“ и казал, че брат му е „педал”. И двамата свидетели обаче поясняват,
че не си спомнят точните изрази, а предават по смисъл, като фокусът е бил върху
посочената квалификация и производни от нея изрази. Същевременно въззивният съд прие за установено, че
частният тъжител е възприел репликите, които брат му е казал на полицейските
служители, защото той и св. Д. са били на стълбищната площадка на техния етаж
зад полицаите. Свидетелите П. и В. действително казват, че поотделно са
разговаряли и с двете страни в конфликта – първо с тъжителя и със св. Д., които
ги посрещнали, а след това с подсъдимите на техния (трети) етаж пред външната
врата на апартамента им. От показанията на св. Д. обаче става ясно, че те
стояли в общите части непосредствено след полицаите на етажа, на който живеели
– втория, и от тази позиция всичко казано на площадката на третия етаж се
чувало. Полицейските служители не опровергават показанията на св. Д., защото
техните възприятия са били фокусирани в мястото, на което самите те са намирали,
когато са говорели с подсъдимите, към които са били обърнати с лице. Видно е от
хронологията на разказа им обаче, че св. П. и св. В. са обсъждали с подсъдимите
синините по ръцете на св. Д., с други думи позовали са се на нещо, което
непосредствено са възприели преди това и което самите подсъдими, при желание,
са могли да видят. Наред с това, присъствието на частния тъжител и св. Д. в
близост се потвърждава от факта, че св. Д. съвсем точно представя съдържанието
на целия разговор на полицаите с подсъдими – обсъжданите въпроси, отговорите на
подсъдимите и последователността им, което е напълно идентично с пресъздаденото
в показанията на свидетелите полицейски служители, включително за разменените
реплики за подаването на сигнали и обвиненията на подсъдимите, че заповедта за
защита от домашно насилие е резултат от злоупотреба със служебно поведение на
частния тъжител, което наложило свидетелите П. и В. да обясняват, че полицията
няма нищо общо с районния съд, който я е издал. Поради това, след като прие за несъмнено
установено, че частният тъжител и св. Д. са могли да чуят целия разговор на
подсъдимите с полицаите, а показанията на св. Д. кореспондират хармонично на
тези на свидетелите П. и В. за съдържанието му, въззивният съд на свой ред след
първостепенния ги кредитира в тази част и въз основа на тях изясни точните
изрази, които подс. О.С. употребил по отношение на брат си и неговия
приятел.
На
следващо място въззивният съд прие за безусловно установено от събраните
косвени доказателства, че подс. О.С., изричайки изразите – дали полицаите ще
вярват на „педали”, „педалски работи”: „Не им вярвайте, те са артисти, те са
гейове и са се осмукали. На двама педали ли ще вярвате?“ – е съзнавал, че
частният тъжител се намира наблизо и чува как той, неговият брат, го
квалифицира пред полицейските служители. До този фактически извод съдът
достигна, като прецени съвкупното значение на поредицата обстоятелства:
1.
отношенията между частния тъжител и подсъдимия са били влошени в разглеждания
период, като подсъдимият в жалбата си до полицейското управление, където
работел тъжителят, изтъква като причина за конфликта сексуалната ориентация на
брат си („неговите предпочитания към лица от съшия пол“) и начина, по който той
я демонстрира вкъщи. Изпращайки жалбата до 6 РУ – СДВР, за подсъдимия не е
имало никакво съмнение, че съдържанието й ще стане достояние на частния тъжител;
2.
пред полицейските служители П. и В. подс. О.С. нарекъл брат си и неговия
приятел „педали”;
3.
подсъдимият знаел, че полицейската проверка е инициирана от частния тъжител и
св. Д. по повод на ожесточилото се скарване помежду им, т.е. знаел, че те са
заинтересовани да проследят нейния ход и завършек. На факта, че сигналът е произхождал
именно от частния тъжител и неговия приятел, двамата подсъдими са отреагирали
със заканата и те да почнат да подават сигнали.
4.
подсъдимият е разбрал, че полицаите вече са говорили с брат му и св. Д. и друг
освен тях не би могъл да ги е довел до апартамента им;
5. подсъдимият добре е разбирал, че
от площадката на втория етаж, където живеел, частният тъжител може да чуе
целият разговор между него и полицаите, включително различните употреби на
думата „педал“ и нейните производни форми.
Видно от логическата обвързаност на
изложените етапи на посочената фактологична верига, отношенията между подс. С.,
от една страна, и частния тъжител и св. Д. – от друга, са били силно
конфронтационно обострени и такива са продължили да бъдат и след полицейската
проверка. Поради това въззивният съд намери, че по делото липсват каквито и да
било доказателства за това, че подсъдимият е искал разговорът му с полицаите да
бъде дискретен. Напротив, целият фактически контекст на ситуацията
недвусмислено показва, че той е искал да нарече пред полицаите брат си и
приятеля му „педали” и знаел, че те ще чуят тези думи.
На
следващо място от показанията на св. П., която е сестра на подс. Г. С., се
изяснява, че на нея й било известно, че подсъдимият се е „почувствал унизен“
публично, като уточнява, че това станало поради „информация“, която сестра й и зет й съобщили.
Оттук
насетне в принципен план въззивният съд прие, че са без правно значение всички
гласни доказателства, които коментират сексуалната ориентация на частния тъжител
и св. Д. – относно това дали на свидетелите им е известно в какви отношения са
двамата помежду си, дали са интимни партньори, дали са виждали частния тъжител
с жена, дали и кога за последен път св. Д. е имал интимна връзка с жена. Всички
тези обстоятелства, които са в кръга на личната интимна сфера на всеки човек,
не могат да бъдат предмет на доказване с процесуални средства, защото в никой
случай (в никоя хипотеза) съобщаването на факти от интимния живот, включително
на сексуалността, не могат да бъдат позорящи. Иначе казано, такива факти не е
допустимо да бъдат предмет на доказване и в настоящия процес. В този смисъл
показанията на св. П., която разказва за парти по случай рождения ден на
голямата дъщеря на подсъдимите през 2010 – 2011 г., на което св. Д. се бил
облякъл по определен начин, не са относими, защото не изясняват годен предмет
на наказателно обвинение. Поради това въззивният съд изобщо не разглежда
въпроса за тяхната достоверност. По изтъкнатите причини въззивният съд намира,
че заключението на съдебно-сексологичната експертиза със задача да се даде
отговор за сексуалната ориентация на тъжителя представлява неоправдана намеса в
лична сфера, която не допринася за изясняване на никакви обстоятелства, които
могат да бъдат предмет на наказателно обвинение, включително чрез излагане на
твърдения за определени нагласи, характеристики и предпочитания на личността, в
това число и сескуална самоидентификация. С назначаването на такава експертиза
първостепенният съд недопустимо е изместил предмета на разглеждане, като е
изяснявал дали частният тъжител е хомосексуален.
І. На основата на посочените
съображения от правна страна на първо място въззивният съд намира, че в частта
относно обвинението за клевета първоинстанционното производство е проведено без
правно основание и е следвало да бъде прекратено.
Това е така, тъй като тъжбата не е
била годно процесуално основание за възбуждане на наказателно производство и
повдигане на обвинение за клевета с изразите, че частният тъжител Е.С. има предпочитания към същия пол; че живее с интимния си партньор – Г.Д.;
че в дома му в гр. София, кв. Горна баня, ул. „********многократно идват разни
момчета и мъже на гости, двойки от мъжки пол, дори и с преспиване, и се вихрят
купони, разхождат се по бельо, слагат си перуки на главите и се обличат с
дрехи, подходящи за жени.
Поради
това първостепенният съд е следвало да прекрати производството по чл. 250, ал.
1, т. 1 НПК вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, тъй като тъжбата не отговаря на
изискванията на чл. 81 НПК. Правомощието по
чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК включва и преценката за
това дали в тъжбата се твърди престъпление, респ. дали то е такова, което се
преследва именно по този процесуален ред – по инициатива на пострадалия без
участие на прокуратурата. Следва да бъде уточнено за яснота, че последвалата
след разпореждането на съдията-докладчик отмяна на правомощието му по чл. 250,
ал. 1, т. 2 НПК (ЗИДНПК, Д. в., бр. 63
от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.), което представляваше процесуална
тавтология на част от първо възникналото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр.
чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, по същество не представлява правна промяна.
Този
извод, на първо място, се основава на историческото тълкуване за правомощието
на съда да извършва преценка за редовността на тъжбата, както и въз основа на
съдържателния му анализ, който дава отговор дали проверката за редовността на
тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК включва имплицитно и изискването съдът да установи
дали в тъжбата, с която е сезиран, се твърди престъпление.
Съгласно чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК не
се образува наказателно производство за престъпление, което се преследва по
тъжба на пострадалия, а образуваното се прекратява, когато тъжбата не отговаря
на условията, посочени в чл. 81 НПК. От
5.11.2017 г. първоначалната компетентност да проверява редовността на тъжбата е
предоставена изключително на съдията-докладчик, защото със ЗИДНПК (Д. в., бр.
63 от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) е отменено правомощието на
председателя на съда по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 НПК да отказва да
образува производство по тъжба на пострадалия. Правомощието на председателя на
съда да отказва да образува дело от частен характер е въведено със ЗИДНПК (ДВ,
бр. 28 от 1982 г.), отм. (Дв бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г.)
– чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК, като негова изключителна компетентност,
т.е. към този период съдията-докладчик не разполага с компетентност да извършва
проверка за редовност на тъжбата, тъй като тази преценка е изнесена изцяло
преди образуването на наказателното производство.
С
приемането на настоящия НПК (Обн., ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от
29.04.2006 г.) правомощието на председателя на съда (вече по чл. 247, ал. 2 вр.
ал. 1, т. 2 НПК, но със същата редакция като тази по чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1,
т. 1 НПК (отм.) продължава да съществува като суверенна компетентност, а
съдията-докладчик има правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК да
прекратява наказателното производство единствено в случаите на чл. 24, ал. 1,
т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10 НПК, както и когато деянието, описано в
обвинителния акт, не съставлява престъпление. С други думи – съдията-докладчик
не може да прекратява производството на основанията, посочени в чл. 24, ал. 4 НПК (нова ал. 5), включително поради нередовност на тъжбата.
С последващите изменения в чл. 250,
ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК (ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) е
въведено правомощие на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК да
прекратява образуваното производство по тъжба на пострадалия и в случаите по
чл. 24, ал. 4 НПК (актуалната ал. 5) и когато деянието, описано в обвинителния
акт или в тъжбата, не съставлява престъпление – изрично записано в чл. 250, ал.
1, т. 2 НПК.
При тази нормативна уредба, при
действието на процесуалния закон до 5.11.2017 г., е въведен двоен първоначален
филтър за редовност на тъжбата – и преди образуването на делото и след – в
първия стадий на съдията-докладчик. В наказателноправната доктрина и
постоянната съдебна практика относно съдържанието на правомощието на
председателя на съда да отказва да образува наказателни дела от частен характер
никога не е имало спор, че извършваната от него проверка не е произволна, а се
изразява именно в оценка на редовността на тъжбата и съответствието й с
нормативните изисквания, които не са търпяли изменения от въвеждането им –
първоначално посочени в чл. 57, ал. 1 НПК (отм.), а в сега действащия НПК – в
чл. 81, ал. 1 НПК. В този смисъл –
например решение № 16/14.03.2001 г. на ВКС по н. д. № 697/2000 г., II н. о.,
решение № 472/16.10.2001 г. на ВКС по н. д. № 424/2001 г., II н. о.
За
да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да
бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава,
следва да описва обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на който е
възложена проверката на редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали
изложените в тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е
конкретното престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да
прецени и дали съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда
именно по този процесуален ред, или изисква провеждане на досъдебно
производство от прокуратурата и разследващите органи.
Следователно,
още преди да бъде предвидено правомощието на съдията-докладчик изрично да
проверява тъжбата за съответствието й по чл. 81, ал. 1 НПК, без да е било
необходимо експлицитното препращане към разпоредбата, предвиждаща изискванията
за съдържанието на тъжбата, съдебно производство за престъпления по тъжба на
пострадалия е започвало само когато действително тъжбата е навеждала факти,
които председателят на съда е квалифицирал като престъпление, което се
преследва по тъжба на пострадалия. Не се е изисквало изрично пояснение на
съдържанието на правомощието за отказ в чл. 274, ал. 2 НПК (отм.), защото
тълкуването му е било еднозначно и е почивало на точния разум на разпоредбата.
По
аргумент за по-силното основание, когато е предвидено изрично правомощие на
съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата
не отговаря на изискванията по чл. 81, ал. 1 НПК, това несъмнено означава, че
съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на
престъпление. Членуването на думата „престъпление” е езиков аргумент,
съществуващ наред с формално логическия, който изисква да бъде установено от
компетентния орган кое е конкретното заявено престъпление.
Отделно
от изтъкнатите съображения, спецификата на фактическия състав за повдигане на
обвинение за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, както и
възникването на фигурата на подсъдимия, допълнително категорично обуславят
необходимостта да се извърши преценка твърди ли се в тъжбата престъпление и кое
е то.
По дела, образувани по тъжба на
пострадалия, процесуалното качество на подсъдимия възниква едва след като
съдията-докладчик приеме тъжбата за редовна, удовлетворяваща изискванията на
чл. 81, ал. 3 НПК, и в разпореждането, с което й даде ход, по чл. 252, ал. 4 НПК даде правна квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Поради
това, за разлика от делата, образувани въз основа на обвинителни актове,
споразумения и предложения за освобождаване от наказателна отговорност от
прокуратурата, по делата, образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл. 254,
ал. 4 НПК на подсъдимия се връчва освен процесуалния документ, по който е
образувано делото (тъжбата), и препис от разпореждането на съдията-докладчик за
насрочване на делото. Това е така, тъй като обвинението е съвкупност от факти и
право, поради което повдигането му по този вид дела е фактически състав, който
приключва с разпореждането на съдията-докладчик, с което се дава ход на тъжбата
и правна квалификация на престъплението, предмет на разглеждане.
Ето
защо и след като има процесуалното задължение да предаде на съд само обвинения
в престъпление гражданин, и то в такова престъпление, което се преследва по
тъжба на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в зависимост от резултатите
от проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на
престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по
реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК. Следователно, както беше посочено, и
понастоящем, след отмяна на дублиращото се правомощие на съдията-докладчик по
чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК по отношение на тъжбата, не е настъпила никаква
съдържателна промяна в процесуалната му власт.
В
процесния случай СРС не е упражнил надлежно това си правомощие, тъй като е
извършил неправилна преценка на съответствието на тъжбата в частта относно
повдигнатото обвинение за клевета с изискванията на чл. 81, ал. 1 НПК,
независимо че разпореждането за даване ход на тъжбата е постановено на
6.02.2017 г. преди отмяната на дублетното правомощие на съдията-докладчик за
съставомерност по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК.
След цялостна проверка на
допустимостта на тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК
въззивният съд прие, че тъжбата не е годна да възбуди наказателно
преследване за клевета, защото в нея не се твърди престъпление, а се излагат твърдения
за личните нагласи, интимни връзки, забавления и сексуална ориентация на
тъжителя. От инкриминираните изрази става ясно, че подсъдимите, които са ги
изложили в своята жалба до 6 РУ-СДВР срещу тъжителя, приемат хомосексуалността
за срамен факт и не одобряват празненства, в които хората се обличат по начин,
който според тях излиза извън традиционните представи за мъжка и женска роля в
общността. Тази позиция на подсъдимите обаче не е съставомерна, защото
мирогледните им възгледи за хомосексуалността или трансполовостта имат значение
само за тях самите, но не и за доминиращия обществен възглед и правопорядък. Съгласно
чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) личният живот на
гражданите е неприкосновен, а чл. 8, ал. 1 ЕКПЧОС провъзгласява правото на
зачитане на личния и семейния живот, като прогласява, че намесата на държавните
власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите,
предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите. В процесния случай
неоснователното изясняване, включително чрез експертиза, каква е сексуалната
ориентация на тъжителя, представлява недопустима намеса в упражняването на
правото на неприкосновен интимен живот. Поради това дискриминационните
предразсъдъци на подсъдимите не могат да превърнат определена сексуална
ориентация и нейната външна изява в позорни, доколкото противното би представлявало
нарушаване на основното човешко право на неприкосновен личен живот, изграден на
основата на суверенна преценка, избор, вкусове и приоритети. Тъкмо на това
основание е без правно значение дали тъжителят е хомосексуален и в какви
забавления участва, ако те не нарушават правилата на обществения ред. Напротив,
навлизането в суверенната лична зона е противоправно, защото накърнява
конституционно и конвенционално защитени права.
При
това положение, след като инкриминираните в тъжбата изрази не сочат на правонарушения
на тъжителя или на поведение, несъвместимо с морала, обвинението е било
изначално негодно да ангажира наказателна отговорност за клевета, извършена от
подс. О. С. и подс. Г. С.. Както беше посочено, за да се твърди, че тъжбата
съдържа описание на деяние, осъществяващо състава на престъплението клевета, е
необходимо да бъде възведено в обвинение, че деецът е разгласил обстоятелства,
които са обективно позорни, т. е. недостойни от гледна точка на общоприетите
морални разбирания и предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото,
или в частност – представляват приписване на престъпление. Неприкосновеното
упражняване на право на личен живот обаче никога не може да бъде квалифицирано
като неморално, защото идеята за неприкосновеността на основните човешки права
и тяхната защита, която изхожда от разбирането за плурализъм и свободен избор,
въплъщават обществената представа за нравственост. Самото допускане на
доказването на верността на твърденията на подсъдимите и произнасянето с
присъда по тях чрез квалифицирането им като позорни представлява нарушение на
чл. 32, ал. 1 КРБ и чл. 8, ал. 1 ЕКПЧОС.
На
основата на изложените съображения въззивният съд намира, че районният съд е
допуснал неправилно приложение на процесуалния и материалния закон, като е счел, че огорчението
на тъжителя от поведението на неговия брат и съпругата му, които мислят, че
могат да го злепоставят на основание на твърдения за сексуалната му ориентация,
е достатъчно за съставомерността на деянието им. Въззивният съд не поставя под
съмнение чувството на огорчение и психически дискомфорт, което е изпитал
тъжителят, но защитата на нарушеното му право на неприкосновеност на личния
живот е различна от наказателното преследване за клевета. Правонарушението,
извършено от подсъдимите, се изразява в това, че те заявяват, че разгласяват
факти от интимния живот на тъжителя, а не защото хомосексуалността или
определен начин на обличане на мъже с дрехи, които според подсъдимите са подходящи
за жени, са непоносими за обществото човешки аномалии, които правният ред да
допуска да бъдат коригирани, дисциплинирани, забранени или изличени.
Поради
всичко изложено въззивният съд намира, че деянието на подсъдимите, извършено
чрез подаване на жалба до 6 РУ-СДВР, е било изначално несъставомерно по чл.
148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3, пр. 1 вр. 147, ал. 1 вр.
чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, както го е квалифицирал съдията-докладчик в
разпореждането за даване ход на тъжбата от 6.02.2017 г. Поради това, след като тъжбата в посочената част не отговаря на
изискванията на чл. 81, ал. 1 НПК, въззивният съд намира, че следва да упражни
правомощието си по чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, като отмени
присъдата по обвинението за клевета срещу всеки от двамата подсъдими О.С. и Г.С.
и прекрати наказателното производство в тази част.
Констатираната
изначална несъставомерност на инкриминираното деяние като клевета не допуска
събирането на доказателства и тяхната проверка, в този смисъл не е въпрос от
кръга на тези по чл. 301 НПК, по които съдът се произнася с присъда. Както вече
беше посечено при обсъждане на правомощията на съдията-докладчик, естеството на
предмета на проверката по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК включва оценка на
твърденията в тъжбата по същество, доколкото предпоставя съотнасяне на фактите
към материалния закон, за да ги подведе под фактическия състав на конкретно
престъпление и да го квалифицира в разпореждането си. Единствено така може да
се постигне предназначението на този вид съдебни правомощия – да се провежда
съдебно следствие само по годни да получат осъдителна присъда обвинения, в
случай че бъдат доказани. В процесния случай следва да бъде добавена
изтъкнатата вече специфика на инкриминираните твърдения, които ако бъдат
подложени на доказване за истинност (за това дали частният тъжител е
хомосексуален; поддържа ли връзки с лица от същия пол; участва ли в „купони“, в
които мъже се разхождат по бельо, слагат си перуки и се обличат с дрехи,
подходящи за жени), това се превръща в държавна намеса, нарушаваща чл. 32, ал.
1 КРБ и чл. 8 ЕКПЧОС.
ІІ. По отношение на обвинението за
нанесена обида на тъжителя въззивният съд на първо
място намира за правилна преценката на първостепенния за редовността на
тъжбата, тъй като тя инкриминира деяние на подс. О.С., което ако бъде доказано,
обективно може да представлява унизително отнасяне, накърняващо честта и
достойнството на тъжителя Е.С..
На следващо място въззивният съд
намира, че от събраните по делото относими доказателства несъмнено се изяснява,
че подс. О.С. от обективна и субективна страна е осъществил престъплението по
чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 146, ал. 1 НК, като в присъствие на частния
тъжител публично – пред полицейски служители от 6 РУ-СДВР и св. Д., е изрекъл
непристойни унижаващи го квалификации: „…те
са гейове и са се осмукали. На двама педали ли ще вярвате?“. В тази насока
въззивният съд намира, че мотивите на първостепенния съд следва да бъдат
допълнени от настоящата съдебна инстанция, за да се внесе яснота относно
приложения материален закон.
Несъмнено
се установява от обективна страна, че подс. С. е казал посочените изрази в
присъствието на двамата полицейски служители, св. Д. и самия подсъдим.
На следващо място използваните думи
несъмнено са обективно годни да накърнят честта и достойнството на частния
тъжител, тъй като според обществените стандарти са неприлични, вулгарни и
цинични. Сама по себе си думата „гей“ не е унизяваща, защото има общоприета
употреба за посочване на определен тип сексуалност. Хомосексуалността не е
позорно състояние, съответно думите, които обозначават словесно хомосексуалните
хора, не са унизителни квалификации. В настоящия случай обаче думата „гейове“
не може да бъде изкуствено отстранена от контекста на изречението, в което е
използвана („те са гейове и са се осмукали“), както и във връзка със следващия
израз – „на педали ли ще вярвате?“. Думата „гейове“ не е употребена като
неутрална лексика за обозначаване на хомосексуален човек, а разгледана заедно с
думите „са се осмукали“ и „педали“, формира обща конструкция, използвана с една
единствена цел – дехуманизирането на човека, по чийто адрес е използвана,
свеждането му до по-ниска степен от тази на говорещия, акцентирането върху
неговата непълноценност. Поради това и въззивният съд прие, че не следва думата
„гейове“ да бъде изключвана от предмета на обидата. От обективна страна обидата
е лично унизяващо отнасяне към някого чрез думи и действия и в настоящия случай
подс. С. именно така се е отнесъл към тъжителя в присъствие на други лица с
посочените изрази, които по формата си са несъвместими с изискванията за
благоприличие и добри нрави. Изразите, използвани от подс. С., не представляват
негативна оценка за поведението и морала на тъжителя, в този смисъл не
представляват отрицателно мнение, което се ползва с конституционна защита.
Съставомерността им като квалифициран състав на обида по чл. 148, ал. 1, т. 1
вр. чл. 146 НК не е обвързана с достоверност, защото не е съобщаване на факти,
няма информативна стойност, а е отношение, което унизява, тъй като обезценява
човешката стойност на пострадалия. С други думи, съставомерността на деянието
на подсъдимия като публично нанесена на тъжителя обида изобщо не е обвързана
със сексуалността на адресата (тъжителя), не зависи от това дали той е
хомосексуален или не. Думите „педал“ и „са се осмукали“ не са използвани като
средство за съобщаване на информация, не съдържат твърдения в този смисъл, а са
израз за вулгарно оскърбление.
На
следващо място деянието е извършено с пряк умисъл, защото подсъдимият неизбежно
е съзнавал непристойното значение и форма на думите си и, изричайки ги, е целял
точно това – да унижи частния тъжител публично – пред полицаите, да го
представи като негоден за чест и достойнство. Когато съдът разкрива
психическото отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да бъдат
оценени съвкупно всички факти, които предшестват, съпътстват и следват
настъпването на престъпния резултат, като бъде отчетена и преценката на същите
тези обстоятелства, дадена от самия деец. Както беше показано при анализа на
доказателствата, хронологията на събитията и спецификата на отношенията между
страните в конфликта е била такава, че подсъдимият е бил наясно с факта, че
частният тъжител е наблизо и следи развитието на полицейската проверка, която
сам инициирал. Подсъдимият безусловно е обслужил пряката си цел – да злепостави
частния тъжител пред непознати хора, но в същото време е съзнавал неизбежността
на съпътстващия резултат – унижаването на частния тъжител, за когото знаел, че
се намира физически в близост и чува казаните неприлични думи по свой адрес.
С
оглед изтъкнатите съображения въззивният съд намира, че присъдата в частта, с
която подс. О.А.С. е признат за виновен за извършване на престъпление по чл.
148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 146, ал. 1 НК, е обоснована и законосъобразна.
Същевременно
отмяната на присъдата в частта, с която подс. О.С. е признат за виновен и за
престъпление по чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 147,
ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК и прекратяването на наказателното производство
по тази част на тъжбата, води до отпадане на пречката по чл. 78а, ал. 7 НК (наличие
на множество престъпления) за освобождаването на подс. С. от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание глоба. При
индивидуализацията на отговорността по вид въззивният съд съобрази, че са
налице всички предпоставки, които императивно налагат приложението на института
за освобождаване на наказателна отговорност по чл. 78а, ал. 1 НК –
престъплението обида, нанесена публично, се наказва с глоба от три хиляди до
десет хиляди лева и обществено порицание, подсъдимият не е осъждан и
освобождаван от наказателна отговорност. Ето защо въззивният съд на основание
чл. 78а, ал. 1 НК освободи подс. О.С. от наказателна отговорност и му наложи
административно наказание глоба в размер на 2000 лв. Като изходна позиция за справедливото оразмеряване на
наказанието възивният съд съобрази основния принцип при индивидуализацията на
санкционната отговорност на всеки подсъдим наказанието да бъде определено в
минималната тежест, която е годна да реализира ефективно целите му по чл. 36,
ал. 1 НК – да се поправи осъденият, за да спазва законите и добрите нрава; да
му се въздейства предупредително и да му се отнеме възможността да върши други
престъпления; да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите
членове на обществото. Това означава, че ако наказанието бъде определено с
тежест, по-голяма от достатъчната за постигане на законоустановените цели, то е
прекомерно и несправедливо. От първостепенен обществен интерес е наказанието да
цели поправяне и превъзпитание на подсъдимия, формиране на самоконтрол,
овладяност и вътрешни задръжки, които да го възпират от извършване и на други
престъпления в бъдеще, като генералната превенция не се противопоставя на индивидуалната,
защото положително въздействие върху обществото се постига само когато
наказанието е стриктно съответно на конкретната обществена опасност и морална
укоримост на конкретния деец и на конкретното деяние. В процесния случай
въззивният съд прие, че следва да бъде взето предвид правното значение и на
обстоятелството, че сам по себе си фактът на първото осъждане за престъпление,
т.е. на понасяне на първа форма на административнонаказателна репресия изобщо,
е годен да се възприеме от подсъдимия като сериозна по степен държавна принуда,
която въздейства на собствен ход интензивно предупредително и възпиращо, така
че той да не извършва повече престъпления. Като смекчаващи
отговорността обстоятелства въззивният съд съобрази правилната социална и
трудова реализация на подсъдимия досега, факта, че той работи и е баща на две
малолетни деца. Същевременно
не може да бъде подценено значението и на отегчаващото
отговорността му обстоятелство, каквото представлява значителната обществена
опасност на деянието в сравнение с престъпни прояви от същия вид. В тази насока
въззивният съд взе предвид обстоятелствата, при които е извършено деянието, ескалацията
на упражнявания тормоз от страна на подсъдимия, продължителността на конфликта,
провокиран от него, и трайността на усилието му да унижи брат си в различни
ситуации.
Изхождайки от изтъкнатите факти и съображенията за
тяхното значение, въззивният съд прие, че справедливото административно
наказание следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства под средния размер, предвиден в чл. 78а, ал. 1 НК. Поради това
наложи глоба в размер на 2000 лв., който не представлява непосилно имуществено
ограничение за трудовоангажирания подсъдим, като същевременно с достатъчна
категоричност постига превентивен ефект върху него, включително със съдържащото
се имплицитно в наказанието предупреждение, че при повторно извършване на престъпление
институтът на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание е неприложим.
Изходът на делото по обвинението за клевета и
прекратяването на наказателното производство по отношение на него, което за
подс. Г.С. означава цялостно прекратяване, рефлектира и върху решаването на
въпроса за присъждане на разноските, като на подс. С. следва да бъде възложен
целият им размер на основание чл. 189, ал. 3 НПК – сумата от 700 лв. в полза на Е.А.С., представляваща
разноски за платеното възнаграждение за повереник, както и сумата от 12 лв. за
държавна такса за подаване на тъжба, която е била пропусната от районния съд, а
също и сумата от 5 лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Направените
разноски пред първата инстанция от частния тъжител се дължат в цялост от
признатия за виновен подсъдим, защото съобразно изискванията на чл. 189, ал. 3 НПК тъжителят е направил изрично искане в този смисъл в заключителната част на
тъжбата.
По
отношение на разноските за изготвяне на съдебносексологична експертиза обаче,
която в никоя хипотеза не би могло да бъде в тежест на частния тъжител, тъй
като това би довело до ново накърняване на правото му на неприкосновеност на
личния живот, въззивният съд отчете, че тя е била назначена служебно от съда.
При това положение, след като изначално експертиза с такъв предмет е била
недопустима, т.е. не обслужва обвинението, и не е била поискана от подсъдимия,
разноските за възнаграждението на вещото лице – в размер на сумата от 281,52
лв. следва да останат за сметка на държавата.
В заключение, след обобщаване на резултатите от
извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на присъдата, въззивната
инстанция не констатира наличието на допуснати съществени процесуални
нарушения, които да са основания за отмяната й и връщането й на предходната
инстанция, нито други основания извън изтъкнатите за нейното изменение и
частична отмяна.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.
334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 и т.
5, пр. 2 НПК, чл. 337, ал. 1,
т. 4 вр. чл. 334, т. 3 и чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 НПК, Софийският градски съд, НО, III
въззивен състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
присъда от 3.05.2018 г. по н. ч. х. д. № 22540/2016 г. на Софийския районен
съд, Наказателно отделение, 133-ти състав в частта, с която подсъдимият О.А.С.
и подсъдимата Г.И.С. са признати за виновни в това, че на 5.08.2016 г. в гр.
София, в сградата на 6 РУ – СДВР, в съучастие като съизвършители, са разгласили
за Е.А.С. позорни обстоятелства: че има предпочитания към същия пол; че живее с
интимния си партньор – Г.Д.; че в дома му в гр. София, кв. Горна баня, ул. „********многократно
идват разни момчета и мъже на гости, двойки от мъжки пол, дори и с преспиване,
и се вихрят купони, разхождат се по бельо, слагат си перуки на главите и се
обличат с дрехи, подходящи за жени, като клеветата е нанесена публично и е
разпространена по друг начин – чрез депозиране на писмена жалба срещу Е.А.С. в
6 РУ – СДВР – престъпление по чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 1, т. 2,
предл. 2 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и на основание
чл. 54 НК на всеки от двамата подсъдими е наложено наказание глоба в размер на
10 000 лв. и обществено порицание, което да се изпълни чрез обявяване на
присъдата на таблото за съобщения в общинската администрация в кв. Горна Баня.
ОТМЕНЯ
присъдата в частта, с която Г.И.С. е осъдена на основание чл. 189, ал. 3 НПК да
заплати разноски, направени от частния тъжител и за разглеждане на делото.
ПРЕКРАТЯВА
наказателното производство по н. ч. х. д. № 22540/2016 г. по описа на Софийския
районен съд по тъжбата на Е.А.С. срещу подсъдимите О.А.С. и Г.И.С., с която се
иска повдигане на обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1,
т. 1, т. 2, предл. 2 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
ИЗМЕНЯ
присъда от 3.05.2018 г. по н. ч. х. д. № 22540/2016 г. на Софийския районен
съд, Наказателно отделение, 133-ти състав в частта, с която подсъдимият О.А.С.
е признат за виновен за престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 146, ал. 1
от НК, като:
–
ОТМЕНЯ приложението на чл. 54 НК и наложеното наказание глоба в размер
на 3000 лв. и обществено порицание и вместо това на основание чл. 78а, ал. 1 НК
ОСВОБОЖДАВА подсъдимия О.А.С. от наказателна отговорност и му налага административно
наказание глоба в полза на държавата в размер на 2000 (две хиляди) лева.
–
ОТМЕНЯ приложението на чл. 23 НК и определеното общо най-тежко наказание
на О.А.С. глоба в размер на 10 000 (десет хиляди) лева и обществено
порицание.
– ИЗМЕНЯ размера на възложените разноски на подсъдимия
О.А.С.,
като на основание чл. 189, ал. 3 НПК го ОСЪЖДА да заплати сумата от 712 лв. (седемстотин и дванайсет лева) в полза на Е.А.С.,
представляваща платеното възнаграждение за повереник и държавна такса за
подаване на тъжба, както и сумата от 5 лева в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист по сметка на Софийския районен съд
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е прекратено наказателното
производство, подлежи на обжалване на основание чл. 346, ал. 4 в
петнадесетдневен срок по реда на чл. 350 от НПК.
В
останалата част решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Да се съобщи
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.